Значителна роля за развитието на арабската средновековна литература е изиграло населението на арабска Испания /Андалузия/. По време на 800-те години на своето пребиваване в Испания, арабските завоеватели успели да създадат, заедно с берберите и с арабизираното местно испанско-римско и вестготско население, висока култура, поставила Андалузия на едно равнище с най-силно развитите области на арабския свят.
Арабите дошли в Испания през второто десетилетие на VIII в. В продължение на три години /от 711 до 714 г./, с подкрепата на северноафриканските берберски племена, те успeли да завоюват голяма част от Пиринейския полуостров. Единствено в Северна Испания, в планините на Астурия, испанците успели да запазят своята независимост и да създадат малко испанско-вестготско кралство. През 756 г., на територията на завоюваната от арабите Испания се образувал емират с център в Кордова, фактически независим от багдадските Аббасиди, начело с Абд ар-Рахман I, потомък на рода на Омейадите. През 929 г. емирът Абд ар-Рахман III приел титлата халиф, утвърждавайки по този начин своята независимост от багдадските халифи.

И. М. Филштински

  Арабската държава в Испания не останала дълго време единна. Развитието на едрото земевладение и феодалните безредици довели до отслабване на централната власт, така че през втората четвърт на XI в. Кордовският халифат се разпаднал. Образувалите се малки мюсюлмански княжества все по-трудно удържали натиска на християнските държави, възникнали през периода VIII IX в. най-напред в Северна Испания, а по-късно и в Централна и Източна Испания. Борбата на испанците за връщане на своите земи била временно прекратена от нахлуването в Испания на арабски номадски племена от Северна Африка, начело с берберската династия на Алморавидите /1090-1146 г./, а по-късно и на Алмохадите /1123-1269 г./, завоювали почти цялата територия на арабска Испания.
През XII в. в основни огнища на реконквиста се превръщат кралство Кастилия /Централна Испания/ и Арагонско-Каталонското кралство /Източна Испания/. През 1212 г. силите на обединилите се испански княжества под предводителството на кастилския крал Алфонс VIII разгромили Алмохадите при Лас-Навас-де-Толоса, а през 1236 г. завзели Кордова. Към средата на XIII в. в Испания останало само едно мюсюлманско княжество – Гранадският емират, паднал през 1492 г.
За икономическото и културното развитие на Андалузия способствало нейното изгодно географско положение. Андалузия играела посредническа роля в търговията и културния обмен между страните от Ориента и Южна Европа. Прекрасните естествени условия били благоприятни за земеделието. В градовете на Андалузия процъфтявали занаятите. Съперничещите си емири се стараели да превърнат столиците на своите провинции в огнища на културата, строили различни сгради: джамии, дворци, основавали училища и библиотеки. Кордова, Гранада, Севиля, Валенсия, Толедо и други градове на Андалузия се превърнали в големи научни центрове, в чиито учебни заведения се стичали студенти от всички области на мюсюлманския свят и дори от Европа.            
Завоевателите донесли със себе си в Испания арабския език и културата на източните области на Халифата. Коренното население на Испания, частично арабизирано, възприело езика на завоевателите. Върху културното развитие на Андалузия се отразили благоприятно широките връзки с източните области на Халифата, както и влиянието на културните традиции на покореното испанско-романско население на страната. Заедно със завоевателите в Испания проникнала и арабската култура, отделила се през определен етап от литературата на източните области на Халифата и започнала свой собствен живот.
Историята на арабската литература в Испания можем да разделим на три периода: период на създаване на андалузската литература /от VIII в. до края на X в./; период на нейния разцвет /XI – втората половина на XII в./ и период на нейния упадък /края на XII в. – XV в./
Първият период обхваща около триста години и съвпада, в основни линии, с периода на културен разцвет на Кордова, чиито просветени управници още от средата на VIII в. нататък по всякакъв начин поощрявали развитието на литературата в нейните традиционни форми. През този период в средите на арабските завоеватели, следващи традициите на своите бедуински прадеди, се създавали неголеми поеми, в които се възпявали племенните подвизи, оплаквали се починалите или се изразявала мъка по родината, изоставена в Ориента.
Първите запазили се до наши дни произведения на литературата на Андалузия се отнасят към средата на VIII в. До нас са достигнали стиховете на омейядския емир, Абд ар-Рахман I, „Пришълецът”, /755-788 г./, в които емирът-изгнаник оплаква своята раздяла с родния край.
Голяма роля в развитието на литературата и изкуството на Андалузия е изиграл пристигналият от Багдад в Кордова певец, музикант, персиец по произход, Зирийаб /умр. 857 г./. Той пренесъл на испанска почва културата на изпълнение на стихове под акомпанимент на музикален инструмент. От този момент нататък поезията на Андалузия се развива в тясна връзка с музиката.
Към края на IX в. се отнася възникването на строфическата поезия /мувашшах/ в Андалузия. Самият термин има значение на „обвит с пояс”. Строфическата поезия не е била известна на арабите от Ориента, а появата й в Андалузия обикновено се свързва с влиянието на романските народнопесенни традиции, привнесени в поезията от арабизираното население на Испания. Всяка строфа /даур/ на мувашшах се състояла от куплет, съдържащ няколко римуващи се помежду си строфи, които обаче не се римуват с редовете от другите строфи, и куфли – припев, от няколко редове, които се римуват или не се римуват помежду си, но задължително се римуват със съответните редове от куфлите на другите строфи. Обикновено в мувашшах имало шест припева и пет куплета. Последният припев /харджа/, написан или на романски език, с използване на някои арабски думи, или на арабски диалект, обикновено бил най-изразителната част от мувашшах, неговият завършек. По правило, харджа била в пряка реч и съдържала обръщение на автора на мувашшах към онзи, към когото той бил адресиран.
Броят на разновидностите на мувашшах, зависещи от комбинациите на римите в строфата, било много голямо. Формата мувашшах била използвана във всички традиционни жанрове на арабската поезия и в тази форма се съчинявала поезия както при спазване размерите на арабската метрика, така и в силабическата метрика, характерна за испанската проза.
Разцветът на литературата на Кордова достига своята висша точка през Х в. Засилилата се в Багдад политическа и религиозна реакция в никаква степен не засегнала Кордова, където по онова време управлявали просветени халифи, като Абд ар-Рахман III /912-961 г./ и ал-Хакам II /961-976 г./, покровителствали по всякакъв начин литературата и науката. Най-значителната фигура през етапа на създаване на андалузската литература бил панегирикът на Абд ар-Рахман III, Ибн Абд Раббихи /890-949 г./, автор на стихотворения в традиционните жанрове, както и на антологията „Огърлица” /”Ал-Икд ал-Фарид”/, състояща се от 25 глави, всяка от които е озаглавена с названието на скъпоценен камък. „Огърлицата” на Ибн Абд Раббихи съдържала твърде разнообразен материал, затова това произведение можем да отнесем към литературата „адаб”. Авторът включил в антологията съчинения от източно-арабски поети, сведения за техния живот, разнообразни факти от исторически и историческо-културен характер. Източниците свидетелстват, че „Огърлицата” била популярна не само в Андалузия, но и в източните области на Халифата.
Забележителна фигура в андалузската поезия през Х в. бил също така Ибн Хани /938-973 г./. Бидейки фанатичен шиит, той навлякъл срещу себе си гнева на ортодоксалното духовенство в родната Севиля и бил принуден да се премести да живее в Северна Африка. Тук го направил свой приближен синът на фатимидския халиф ал-Мансур, ал-Муизз, който, след като Фатимидите завоювали Египет, станал управник на страната. На 36-годишна възраст поетът загива от ръката на убиец.
Около 60 стихотворения /главно панегирици/ са написани от Ибн Хани по обичайната жанрова схема. Характерната особеност на неговите поеми се състои в изобилието от песимистични сентенции. Смелите хиперболи на неговите панегирици, в които поетът уподобявал възхваляваното лице с божество, предизвиквали упреци от страна на ревностните мюсюлмани-сунити и дали основание на критиците да го наричат „андалузският ал-Мутанабби”.
Кордовският поет и прозаик Ибн Шухайд /992-1035 г./ е оставил редица изящни, традиционни по своето съдържание панегирици и лирични стихотворения, както и прозаическото „Послание за духовете – човешките двойници”, оригинален образец на литературната критика на Андалузия. „Посланието…” на Ибн Шухайд напомня по своето съдържание „Посланието за прощаване” на ал-Маарри. В него авторът разказва за пътешествието в света на духовете – вдъхновители на различни поети и прозаици, и като имитира техния стил, дава критична оценка на тяхното творчество.
С разпадането на Кордовския халифат, през втората четвърт на XI в., и със създаването в Андалузия на множество разпокъсани малки княжества, наред с Кордова, в центрове на литературния живот се превръщат Севиля, Бадахос, Валенсия, Мурсия, остров Майорка, Хаен, Гранада, Толедо, Алмерия. Наред с преобладаващите традиционни източно-арабски жанрове, предопределящи сюжетите на поезията и нейните форми, за новия тип развитие на литературата на Андалузия става характерен определен интерес към местната, испанска тематика. Така литературата на Андалузия постепенно се превръща в испанско-арабска литература. Основната тема на предшестващия етап, тъгата по изгубената родина в Ориента, бива заменена от нова тема – любовта към Андалузия. В андалузската поезия се запазват всички традиционни арабски жанрове . Но докато в панегирика или в сатирата преобладава влиянието на традиционната източно-арабска поезия, то в любовната лирика, в хумореските и в описанията на природата традициите съществено се видоизменят. Андалузските поети отстъпват на такива източно-арабски поети, като ал-Мутанабби или ал-Маари по дълбочина на мисълта и по своя философски характер, обаче те не им отстъпват, а понякога дори ги превъзхождат по яснотата на израза, по изискаността на поетичната фантазия, по плавността и лекотата на езика.             
Един от най-разпространените жанрове в поезията на Андалузия бил васф /описание/. Живописните ливади на Испания, нейните реки, езера, планини, градини и паркове се превърнали в предмет на възхищение от страна на поетите. За пръв път в арабската поезия се появили описания на морето и на корабите. Забележителните архитектурни сгради на испанските градове, скъпото, украсено с инкрустации оръжие, цветята и разкошните тъкани, битът на феодалните княжески дворове на Андалузия с техните пиршества, музика и танци, забавления и развлечения – всичко това привличало вниманието на поетите. Те умело смесвали традиционните описания на пустинята, известна им единствено от литературата, с ярки картини на испанската природа.
Както и в Ориента, любовната лирика заемала голямо място в поезията на Андалузия, при това и тук може да се проследят две направления: „платоническо” и „епикурейско”. Възпяването на виното и на трапезните радости също се превърнало в една от любимите теми на поетите на Андалузия.
Неустойчивото положение на арабите в Испания, принудени постоянно да водят борба с християнските държави и постепенно отстъпващи на юг под натиска на реконквиста, е оказало голямо влияние върху общия тон на поезията на Андалузия. Оттук и елегичният плач по изчезналите династии и по градовете, изоставени на враговете, и отправяните към Аллах безкрайни молби за помощ, и размислите за „ефимерността на битието”, постоянно повтарящи се в арабската поезия още от пред-ислямски времена, и звучащи в поезията на андалузските поети от края на XI нататък с особена искреност и убедителност в контекста на трагичната съдба.
Към писателите от последните години на Кордовския халифат се отнася поетът и ученият Ибн Хазм /994-1064 г./, с който всъщност започва и самият период на разцвет на арабската литература в Испания. Ибн Хазм принадлежал към активните привърженици на кордовските Омейяди. След падането на династията, той се оттеглил в Алмерия, където написал единствено по рода си съчинение – „Огърлицата на гълъбицата” /”Таук ал-хамама”/, нещо средно между етично-психологически трактат и художествено произведение.
Темата на книгата е обявена в заглавието: в онези времена гълъбът бил символ на любовна страст. Авторът пресъздава всички основни ситуации и етапи на любовното чувство; той пише за природата на любовта, за нейните признаци, за влюбилите се насън, за влюбилите се по описание, за влюбилите се от пръв поглед, за посредника, за съгледвача, за единението, за разрива, за верността и т.н.
След морално-психологическия, а понякога и философски анализ следват примери: анекдоти или кратки новели из живота на Андалузия от онова време или литературни реминисценции. Съответно на създалата се в арабската проза традиция, Ибн Хазм вмъква в прозаическия текст поетични вставки, илюстриращи основната тема на дадена глава.
В творчеството на Ибн Хазм отсъства високомерното харемно отношение към жената, но в същото време той е чужд на каквото и да било мистично или куртоазно преклонение пред нея. В неговите съчинения са формулирани не рицарски възгледи за честта, с присъщата им идея на служене на дамата, а понятието просветен гражданин на Андалузия, с неговата мюсюлманска представа за добродетел и достойно поведение.
Произведението „Огърлицата на гълъбицата” представлява голям културно-исторически интерес. То е паметник на философските, нравствените и психологическите представи на онази епоха. В наивните разкази-илюстрации, запазващи своето поетично обаяние дори за съвременния читател, пред нас оживяват битът и нравите на арабска Испания от X-XI в.
По-млад съвременник на Ибн Хазм бил изтъкнатият арабско-испански поет, жител на Кордова, Ибн Зайдун /1003-1071 г./. Той водил твърде бурен живот, изпълнен с подем и падения и активно участвал в политическата борба около престола на Кордова. Най-добрите му стихотворения са посветени на дъщерята на омейядския халиф, ал-Мустакфи, поетесата ал-Валладе /умр. 1087 ?/, прочула се със своята образованост и с изобилието от поклонници.
Ибн Зайдун се намирал все още под силното влияние на източно-арабската поезия. Той пишел в традиционните жанрове на панегирика и елегията, и подражавал на поетите на Ориента, заимствайки от тях мисли и образи, а понякога дори вмъквал в своите стихове цели редове от техните произведения. Но в поезията на Ибн Зайдун се срещат и чисто испански елементи: поетът възпявал испанската природа, великолепието на градовете на Андалузия, и особено на Кордова:

Приветствам ви и аз, околности прекрасни,
в Кордова цветята срещат ме с усмивки ясни,
а облаците бисерни сълзи над мен проливат,
реките своето презрение към времето разливат.

Широка популярност сред арабите завоювала неговата поема „Нуния” /с рима върху съгласната „нун”/, в която поетът разказва за своята любов към ал-Валладе. Съгласно традиционната схема, той се оплаква от нейната жестокост, заклеймява клеветниците, очернили го в очите на възлюбената, кълне се във вярност и обещава да бъде покорен на волята й.
С не по-малка слава от тази на Ибн Зайдун, се ползвал в Андалузия и неговият покровител, поетът-емир, управляващ град Севиля, ал-Мутамид /1040-1096 г./. Той провеждал енергична външна политика, значително разширил своите владения и дори завладял град Кордова. Обаче страхът от краля на Леон и Кастилия, Алфонс VI, накарал ал-Мутамид да се обърне за помощ към алморавидския управител в Мароко, Йусуф ибн Ташифину, който, наистина, успял да спре реконквиста, но едновременно с това завзел владението на ал-Мутамид, а самия коронован поет изпратил в Мароко /в селището Агмат/, където той умрял в плен. Традицията рисува ал-Мутамид като цедър меценат, в двора на който се стичали литератори и учени от цяла Андалузия.
Запазили са се главно онези стихотворения на ал-Мутамид, отнасящи се до периода на пребиваването му в заключение в Агмат. Основната им тема е разказът за изпитваните унижения, споменът за щастливото минало.

О, пленнико, ти в Агамат презрян си вече,
а толкова обичаше тук пировете вечни!
И виждаш тук измъчените свои дъщери,
и никой няма да им подаде фурма дори.
Дойдоха да те поздравят те боси по калта,
а стъпваха преди в килимената мекота!...

При двора на ал-Мутамид в Севиля живял поет, родом от Силиция, Ибн Хамдис /1055 1132 г./. Тъй като бил принуден да напусне родината си след норманското нашествие през 1078 г., поетът се преместил в Севиля, и, след като станал един от приближените на ал-Мутамид, останал край емира до самата му смърт. Последните си години Ибн Хамдис прекарал в Тунис и на остров Майолка.
Ибн Хамдис е писал панегирици, любовни стихове и стихове в жанра зухдийят, при това във всички тези жанрове в произведенията му се чувства влиянието на източно-арабската поезия /на Омар Ибн Аби Раби и на Абу-л-Атахия/. Но главна тема на поета е испанската природа. Описвайки реките на Испания, цъфтящите ливади, лова, поетът проявява удивително майсторство и изобретателност в избора на епитетите, сравненията и метафорите. Образите на Ибн Хамдис са пластични и изразителни, а езикът им е прост и точен.
Изтъкнат майстор на описанията на природата бил също така Ибн Хафаджа /1058-1139 г./, по прякор ал-Джаннан /градинарят/, родом от градчето Алсира /във Валенсия/. Природата на родната му Валенсия, една от най-красивите области на Испания, била за поета неизчерпаем източник на вдъхновение. Каквото и напишел Ибн Хафаджа, панегирик, елегия или стихотворение с философско съдържание, темата за природата неизменно присъствала в тях. Въпреки известна склонност на поета към щампите на източно-арабската поезия, наблюдателността и съвършенството на формите превръщали неговите васфи в образец за другите поети на Андалузия. Използвайки умело традиционните поетически фигури, Ибн Хафаджа създавал пленителни картини на природата на Андалузия, явяваща се в неговите стихове под формата на цъфтяща градина, в която царят мир и покой. Но на фона на величествената природа, с нейната вечна, непреходна красота, човекът в неговата поезия изглежда слаб, обречен на безцелен живот и самота. Ибн Хафадра бил наричан „андалузският ас-Санаубари”: несъмнено е влиянието върху него на поета от сирийски произход, възпяващ природата, както и на Ибн ар-Руми.                          
От края на XII в. нататък се забелязва известен упадък в андалузската литература. Нахлуването на Алморавидите и на Алмопадите в Испания довело до загуба на политическата самостоятелност на арабските княжества и до превръщане на Андалузия в провинция на Магрибската държава. Андалузия постепенно се „африканизирала”; от предишната интелектуална и религиозна търпимост не останала и следа. Мосарабите /християни, говорещи на арабски език/ били прогонени извън нейните предели. Стремейки се да възродят „простотата” и „чистотата” на първоначалния ислям, фанатичните берберски военачалници /особено от края на XII в. нататък/ прогонили от своите резиденции много учени и поети и направили свои приближени мюсюлманските богослови-пуристи, разрушавали забележителни архитектурни здания, изгаряли „еретичните” книги. Но дори и през последния период от своята история Андалузия познавала множество поети и учени, хора с голям талант, чието творчество било популярно далеч извън пределите на мюсюлманска Испания.
Берберските завоевания на територията на Пиринейския полуостров довели до частично изчезване на средата, в която по-рано процъфтявала придворната поезия. Нетърпимите в своето религиозно усърдие, а често пъти и необразовани африкански управници се отнасяли равнодушно, а понякога и враждебно към светското изкуство. Пък и не знаели достатъчно добре литературния арабски език, за да могат да оценят изисканата поезия по заслуги. Постепенно придворният панегирик се превърнал в странстващ поет, търсещ слушатели сред градското население и обръщащ се към тях със стихове на разговорен език.
Народната поезия на смесен андалузски диалект /жителите на Андалузия говорели на местния диалект на арабския език и на испанско-романските диалекти, запазили се от пред-арабско време/ може да бъде проследена от края на IX в. нататък. Особено широко разпространение получила диалектната строфична поезия – заджал, с опростена ритмическа структура и преобладаване на повествователния елемент, в сравнение с мувашшах. По своя език, тематика, образи и структура, заджал стои по-близо до фолклора и до народната песен, отколкото мувашшах, а това е дало основание на някои изследователи да го смятат за преходна форма към по-рафинирания мувашшах.
Скитникът-поет и музикант от Кордова, Ибн Кузман /1080-1160 г./ достигнал истинско съвършенство в съчиняването на заджали. Традицията разказва, че поетът водел свободен живот, като винаги с успех изпълнявал своите песни в градовете на Андалузия. Заджали на Ибн Кузман представляват сложна сплав от арабски и романско-испански поетически традиции. Макар че голяма част от заджали на Ибн Кузман са панегирици, в тях не се е запазило кой-знае колко много от класическата касида, с нейните бедуински мотиви. Както в структурата им, така и в тематиката, в образите и в езика се усеща влиянието на новата среда. Панегириците на Ибн Кузман обикновено се състоят от две части: любовен увод с ярко изразен еротичен елемент и панегирична част със задължителна молба за възнаграждение. Ибн Кузман е съчинявал също така трапезни песни, затова в неговите заджали често се срещат битови картини и описания на природата.
Особено ясно се чувства смесването на двете културно-поетични традиции в лексикално-граматическите особености на жанра: в едни и същи редове на песните могат да се срещнат думи и конструкции както от арабски, така и от романски произход. Ибн Кузман се подигравал на благочестивите люде, отказващи се от трапезните развлечения, както и над узритската „платоническа любов”, като им противопоставял земните, чувствани радости. Това доближава заджали до някои песни на провансалските поети от XIIXIII в., провъзгласяващи правото на земна любов в противовес на религиозния аскетизъм. В заджали, както и в изкуството на трубадурите, поезията е тясно свързана с музиката.
Жестоката реакция, ограничаваща възможностите за културно развитие на Андалузия след берберските нашествия, не е имала необратим характер. Дори сред първите алмохадски управници е имало просветени хора, като например халифът Юсуф /1163-1184 г./, при когото на длъжността везир бил един от най-забележителните хора на арабска Испания, философът и писател Ибн Туфейл /Абубацер, умр. 1185 г./, влязъл в историята на арабската художествена проза със своята знаменита „Повест за Хайе, синът на Якзан”. Тази повест е най-значителното произведение в прозата на Андалузия, получила широка известност не само сред арабските, но и сред западноевропейските читатели. Това твърде своеобразно произведение спада преди всичко към историята на философията, тъй като отразява сложната сплав от рационализъм и мистицизъм,  формирала се в средновековната арабска мисъл под смесеното влияние на идеите на древногръцките философи /перипатетици и неоплатонисти/ и на ориенталския мистицизъм. Обаче фабулният строеж на повестта внася това произведение в съкровищницата на арабската художествена проза.
Философско-мистичният смисъл на повестта намира отражение дори в нейното заглавие: арабското й наименование, „Хай ибн Якзан”, означава „Живият син на Бодърстващия”. Хай ибн Якзан започнал живота си на необитаем остров. Според едната версия, той бил „от онези, които се раждат без баща и без майка”, а според другата – майка му Хайя, родила го тайно от някой-си Якзан, хвърлила новороденото в морето, което го изхвърлило на необитаемия бряг.
Новороденото било отгледано от газела и израснало сред диви зверове. Наблюдавайки заобикалящата го природа и опитвайки се да осмисли отделните нейни явления, Хай постепенно, със силата на своя разум, разбирал общите закони на живота и основите на вселената. Този процес на познание на света, описан увлекателно и поетично от Ибн Туфейл, създава своеобразен химн на човешкия разум, който е способен без помощта на обществото, самостоятелно, да създаде законите на мисленето, а след това, със силата на логиката, да овладее човешките знания за света в цялата им пълнота. Обаче съвършеният човек на Ибн Туфейл познава висшата божествена истина не със своя разум: духовният път на Хай завършва с мистично откровение, с интуитивно разбиране на „съществото, на което е необходимо същността” и с екстатично сливане с това божество. Авторът само съобщава за това на читателя, като прави уговорката, че е невъзможно да се опишат пътищата на духовното откровение и състоянието на екстатично сливане с висшето.
После Хай отива при хората, като се стреми да им разясни истината. Обаче хората не разбирали поученията на Хай. След като опознал човешкото общество с неговите порочни взаимоотношения и лъжливи представи, Хай престанал да се надява, че ще поправи хората, които са неспособни да се издигнат до „висотите на умозрителната размисъл”, и се завърнал към уединението си на своя остров.
Стройната фабула на повестта наподобява философска притча за съвършения човек и за пътищата на познание на истината. Основната ситуация – човекът, който разбира света, останал насаме с природата, оцветява всички събития в хода на повествованието със своеобразната поезия на първооткритието и придава на произведението непреходно поетично очарование.
През заключителния период от историята на Андалузия в центрове на нейния културен и литературен живот се превръщат испанските градове Севиля и Гранада.           
Симптомите на настъпващия литературен упадък в Андалузия били същите, каквито и в източните арабски области: поява на изкуствена поезия и широко разпространение на мистичната суфийска лирика, която, обаче, извела на преден план редица забележителни творчески индивидуалности.
Суфизмът[1] преобразил традиционната поезия, въвел е в нея особен символичен смисъл. Според суфийското учение, достигането на блаженство и сливането с него се постигат посредством мистичната любов към бога и затова значителна част от суфийската поезия – стихове с любовно съдържание, външно не се отличават особено от обичайните газели. В суфийските химни поетът обикновено се оплаквал от любовните мъки, роптаел срещу безнадеждността на своето чувство, възпявал прекрасната възлюбена, нейните виещи се къдрици, изпепеляващия й взор, сравнявал я със слънцето или със свещ, а себе си – с пеперуда, изгаряща в нейния пламък.
Всеки от тези образи в суфийската лирика се превръща в символ с постоянно значение. Суфийските стихове са неизменно двупланови, а зад видимия, „земен” план се крие  мистичен смисъл, отвеждащ поезията от реалния свят в областта на алегориите и на иносказанията, носещи еднозначен религиозен смисъл.
В суфийския речник на символите възлюбената била бог или божествена истина, къдриците на възлюбената били светските съблазни, бурното море - плътските желания, изпепеляващият блясък на мълнията – божественото озарение и т.н. Доколкото състоянието на екстаз, водещо до мистично озарение, било уподобявано от суфийските поети на опиянение, голямо място в лириката на суфиите заемала „поезията на виното”, отличаваща се от обикновената трапезна лирика единствено с мистичния си подтекст. Този екстаз придавал на поезията им емоционално напрежение и страст; конкретният и чувствен характер на нейния условен език обличал духовните преживявания на суфия, въпреки истинския им смисъл, в пластично видими, впечатляващи образи. В тази двуплановост, във взаимното проникване между земно и мистично се крие тайната на поетичното очарование на най-добрите образци на суфийската лирика.
Тази лирика получила най-голямо развитие в източните области на арабския свят, където най-ярък неин представител станал Омар ибн ал-Фарид /1180-1234/. По-голямата част от своя живот той прекарал в уединение, недалеч от Кайро. Там той се отдал на пост, благочестиви размисли и молитви. Суфиите почитали ал-Фарид като свой учител, като светец. Според преданието, неговите поеми пеели по време на раденията. Особено прочута е неговата „Винена касида”, в която, съгласно традиционната трапезна лирика, е описано екстатичното състояние на божествено озарение, както и поемата „Голямата Таийя” /с рима на „т”/, огромна поема, съдържаща страстен разказ за мистичния опит на поета.
Друг забележителен суфийски философ и лирик – Ибн ал-Араби /1165-1240 г./, бил роден в Мурсия /Андалузия/ и прекарал по-голямата част от живота си в източните части на Халифата. Автор на редица трактати, Ибн ал-Араби описвал своите духовни преживявания в пламенни любовни стихове. Жестоката възлюбена, към която той отправял своите страстни молби, това е непознаваемата духовна същност, а радостите на любовта са съблазните на грешния, но прекрасен свят, който лишава от сили слабия човек и му пречи да осъществи своето възкачване към истината. Поетът си представял момента на постигане на висшата духовна същност като внезапно озарение, подобно на мълния, изпепеляваща човека. Иби ал-Араби бил задълбочен в реалните, земни чувства в по-голяма степен, отколкото Ибн ал Фарид. В неговите изящни газели толкова живо звучи езикът на „мъчителните страсти”, че мистичният подтекст понякога е едва доловим.
В поезията на Андалузия Ибн ал-Араби заема донякъде място встрани /пък и той е живял, както вече се спомена, предимно в Ориента/. Негови съвременници били неколцина изтъкнати поети и прозаици, с чието творчество завършва историята на литературата на арабите в Испания.
Един от най-значителните поети от този период бил евреинът от Севиля, приел към края на живота си исляма, Ибрахим ибн Сахл ал-Исраили /1208-1251 г./. На него принадлежат редица забележителни любовни стихотворения, в които лекотата и простотата на поетичния език се съчетават със смелостта и изяществото на образите.
Към суфийските поети на Андалузия се отнася и аш-Шуштари /1203-1269 г./. Тъжни елегии по повод загубата на арабите на техните владения в Испания е писал също така Салих ибн Шариф ар-Рунди /1204-1285 г./.
Последен по време изтъкнат писател и поет на Андалузия бил историкът Лисан ад-дин Ибн ал-Хатиб /1313-1374 г./, везир на емирите на Гранада, загинал от ръката на убиец в затвора във Фец, хвърлен там заради своите философски теории, признати за еретични. Ибн ал-Хатиб е създал редица исторически трудове, послания и стихотворения, сред които с особена популярност се ползвали неговите мувашшахи с любовно съдържание. Широко известна е елегията на Ибн ал-Хатиб, написана в предчувствието на собствената му смърт и отразяваща онова чувство за предстояща гибел и безизходност, от което са били обзети жителите на Гранада дълго преди окончателната победа на испанците.
Стилът на прозаическите произведения на Ибн ал-Хатиб бил извънредно характерен за литературата на Андалузия по негово време. Той има много общи черти с риториката от периода на упадък на източно-арабската литература – надутост, изкуственост и многословие, същият стремеж към сложни метафори и риторически фигури, любов към цитатите и историческите екскурси, към римуваната проза.
Без съмнение, литературата на Андалузия заема една от забележителните страници в историята на средновековната арабска култура. Обаче световното значение на арабската литература, както и като цяло на арабско-мюсюлманската култура в Испания, се определя не толкова от нейните достойнства като такава, но и от онази посредническа роля, която тя е изиграла между Ориента и Европа. Преди всичко, през Андалузия в Европа са се вливали усвоените от арабите антични, древни източни и арабско-мюсюлмански културни традиции, съдействащи за развитието на европейската наука и мисъл през вековете, предшествали епохата на Възраждането.
През периода на реконквиста испанците винаги са се възхищавали на културата на своя противник. В столиците на християнските княжества в Испания били приети обичаите и придворните церемонии на мюсюлманите, били на почит арабската музика и арабските дрехи, спазвал се арабския етикет в отношенията между високопоставените лица. Християнските князе често канели на своите празненства арабски музиканти и певци, в кръга на техните придворни имало учени и лекари от мюсюлманска Испания.
В процеса на разпространяване на арабско-мюсюлманското влияние в Испания важна роля е изиграла дейността на преводачите. В средата на XII в. в Толедо и Севиля били основани колегии от преводачи, благодарение на които Европа се запознавала с арабските трудове по математика и астрономия, по медицина и естествени науки, по философия и алхимия. Сред преводачите на Толедо особено голяма роля са играли образованите евреи, които знаели едновременно древно-еврейски, арабски и латински език. В резултат на труда на преводачите на Испания, съчиненията на Аристотел, Платон, Евклид, Птоломей, Гален, Хипократ и много други учени от Древността, както съчиненията на учените от Ориента, Ибн Сина, ал-Хваризма, Ибн Рушса и други, са станали известни в пред-ренесансова Европа в превод на латински.
Но от арабски се превеждала не само научната литература. Европа сравнително рано се е запознала с дидактическата и повествователната литература на Ориента, с животинския епос на „Калила и Димна”, със „Синдбадовата книга” за женското коварство, както и с някои сюжети от „Хиляда и една нощ” и с разнообразния арабски фолклор. Възвишената любов, чието цветисто описание се съдържало още в поезията на узритските лирици, оказвала влияние върху развитието на „учтивите” чувства в Европа. С много свои черти любовната лирика на арабите е изпреварила европейската поезия, като например, лириката на италианския „нов нежен стил”. Влиянието на арабската повествователна литература се чувства в „Книгата за сладката любов” на Хуан Руис. И най-сетне, християнският мистицизъм не се оказал чужд на влиянието на суфийските съчинения на багдадските и на андалузските мистици.
Особен интерес представлява установяването на връзка между арабската поезия на Испания и ранната провансалска поезия, а посредством нея и с цялата европейска поезия като цяло. Твърде забележимо е сходството между строфичната поезия на Андалузия в нейния народен вариант, заджал, и поезията на провансалските трубадури.
Това сходство може лесно да бъде обяснено, ако се има предвид, че испанското население еднакво добре е владеело и арабския диалект на Андалузия, и диалектите на испанския романски език, а поетите-скитници не са признавали границите между християнските и мюсюлманските княжества и били навсякъде желани гости. Широкото взаимодействие между романските и арабските елементи в Испания и връзките на Андалузия с нейните християнски съседи могат да ни обяснят удивителното сходство на тематиката на заджалите на Ибн Кузман с любимите теми на трубадурите, сходството в системата на римите, в броя и строежа на строфите, както и в някои други особености на метриката при коренното различие в лирично-поетичните им системи.

Въпреки цялата интензивност на градския живот, арабският свят през периода VII-XII в., както в Ориента, така и в Андалузия, не е стигнал до големи социални размирици, ознаменуващи края на средновековието и зараждането на нов мироглед в Европа през периода XIV-XVI в. А нашествието на монголците в средата на XIII в. в източните провинции на Халифата и успехите на реконквиста на Испания са спрели развитието на арабската култура за много векове напред и, след като са задълбочили явленията на застой в недрата на самото арабско-мюсюлманско общество, станали пречка пред настъпването на великата преломна епоха, преходът към Новото време.

 

        

                            

[1]Суфизъм - /бел. на прев./ Мистично-аскетично течение в исляма, основаващо се на една от основните ислямски науки – тасаввуфе, чийто предмет е искреността и чистосърдечието към Бог. За главна цел на земния живот суфиите смятат не само спазването на задължителните предписания, установени от Корана и суната, но и на допълнителните духовни предписания, препоръчвани от шариат, спасяването на душата от лицемерието и развитието на искреност пред Бога.

 


Comments




Leave a Reply

    Picture
    Какво не знаем за словесното изкуство на Изтока?

    Archives

    November 2010
    October 2010
    June 2010

    Categories

    All

    Picture
    ПРЕВОД С АРАБСКИ ЕЗИК - КУРСОВЕ ПО АРАБСКИ ЕЗИК - БИЗНЕС С АРАБСКИЯ СВЯТ