Завоевателите, които дошли от Африка и предизвикали падането на вестготското господство, обикновено били наричани араби, и това наименование се използва и до ден днешен. Въпреки това, обаче, трябва да дадем по-точно определение на това понятие, за да изясним хода на последвалите събития.
Към началото на VIII в. арабите вече били завоювали цялата територия на северозападна Африка, принадлежала по-рано на византийската империя. Тук арабите заварили коренното население – берберите, народ с друг произход, при които, както и при арабите, съществувала племенна организация. Всъщност берберите са известни под наименованието маври. Те се отличавали от арабите с по-голям фанатизъм, тъй като били управлявани от особена класа свещенослужители /”светци”/, които те почитали дори повече от своите племенни вождове – шейховете.
Берберите неохотно приели арабското господство. Мюсюлманските войски, нахлули в Испания през 711 г. под командването на Тарик, в по-голямата си част се състояли именно от бербери. А Муса довел със себе си повече араби, при това произхождащи от различни враждуващи помежду си племенни обединения – кайсити и калбити. В Испания тези завоеватели били наричани или маври /макар че в тесния смисъл, това наименование се отнася само към произхождащите от Африка, а не към арабите/, или араби, което, на свой ред, също не е съвсем вярно, тъй като берберите не спадат към тази етническа група.
Укрепването на арабското господство в Испания
Една година след битката при Сегоюзли, ознаменувала края на вестготската монархия в Испания, Муса продължил своя поход, като се отправил през Гвадалахара към Сарагоса, преодолявайки понякога съпротивата на вестготските крале, но понякога получавайки и помощ от тях. Така например, граф Фортуний де Таракона, подобно на мнозина други магнати, преди всичко силно обезпокоени за запазването на своето имущество и на своята власт, се покорил на арабите и се отрекъл от християнската религия, като получил в замяна на това някои привилегии. Но не всички благородници постъпвали по този начин. Някои от тях енергично се съпротивлявали на завоевателите, отстоявайки своите права и своите владения. А народът, който нямал какво да губи, се държал по друг начин. До 713 г. войната се водела сравнително хуманно. При завземането на Мерида, Муса оставил на свобода жителите на града и запазил имуществото им. Победителите конфискували само онова, което принадлежало на убитите, на емигрантите и на църквата. Обаче военната кампания през 714 г. била жестока, тъй като арабите изпадали във всякакви крайности. Въпреки това, обаче, те оставили на християните църквите им.       
След като Муса и Тарик завършили похода си против територията по течението на река Ебро, те започнали съвместното завоюване на територията, наречена впоследствие Стара Кастилия, както и на Кантабрийските планини, като се движели от изток на запад и от север на юг. По време на този военен поход арабите срещнали голяма съпротива. Макар че някои от графовете се покорили /при това именно епископите играели ролята на посредници при сключването на мирните договори/, други продължавали доблестно да се сражават. Твърди се, че Муса е направил следната характеристика на испанците: „Те отбраняват своите крепости като лъвове и като орли се хвърлят  в битката на бойните си коне. Те не пропускат и най-малката възможност, ако тя е благоприятна за тях, а след като биват разбити и разпръснати, се укриват в непристъпните проходи и гори, за да могат след това с още по-голяма храброст да се хвърлят в бой”. По такъв начин Муса разказва за това, че за жителите на полуострова са присъщи два начина на водене на война – борба с врага в укрепените населени места или партизански действия, подобни на онези, които те са водили по-рано срещу римляните.
За удържане на своите завоевания, арабите създали в Амайа, Асторга и други пунктове военни колонии. В провинцията Валядолид, крепостта Бару, те срещнали упорита съпротива и били принудени да се задържат за известно време там. От тази местност Муса се отправил към територията на асгурите. След като нападнали селището Луко, арабите го завзели и завладели също така разположеното недалеч селище Хихоном. Астурите и готите се укрили в непристъпните планини Пикос де Еуропа и след известно време, като напуснали убежището си, нанесли жесток удар на арабите. Именно в момента, когато Муса се канел да нахлуе в Галиция, той получил категорична препоръка от халифа да се яви в двора му и да даде отчет за своето поведение във връзка с оплакванията срещу действията си, които се получавали в Дамаск. Муса трябвало да се подчини, така че заедно с Тарик той се отправил към Севиля, за да се качи там на кораб /714 г./. Начело на арабските войски останал Абд-ал-Азиз, синът на Муса, който предприел редица военни експедиции в Португалия, в южната и югоизточната част на Андалузия, като завзел Малага и Гранада. След като стъпил на територията на Мурсия, той срещнал силна съпротива от страна на граф Теодемир, чиято столица била Ориуела. За щастие и на двете страни, арабите не били многобройни, а Теодемир се страхувал да не би да се окаже изолиран /макар че останалите графове се отбранявали в различните пунктове, но между тях нямало съгласие/, така че било сключено споразумение за капитулация, в резултат на което била призната независимостта на Теодемир и на подвластните му поданици на територията на Ориуела, Валентента, Аликанте, Мула, Бегастро, Анайа и Лорка, при това на испанците било разрешено да изповядват своята религия и да запазят своите свещени храмове. Арабите гарантирали неприкосновеността на имуществото на християните и ги задължавали само да плащат неголям данък в пари и в натура.
Абд-ал-Азиз бил убит, без да завърши покоряването на Испания. Разкошният живот, който той водел, въпреки суровите предписания на своята религия, както и обстоятелството, че се оженил за вдовицата на Родерих, Егилоне, подронили авторитета му сред арабските воини. Започнатото от него дело било завършено от новия управляващ, Ал-Хур, който смятал, че завоюването на полуострова вече е завършило и съпротивата на испанците е преодоляна по време на седемгодишните битки /712-118 г./ Затова той преминал Пиринеите и нахлул на територията на Галия. Обаче Ал-Хур се заблуждавал. Именно по това време започнала нова, при това вече не отбранителна, а настъпателна война против арабските завоеватели.
Тъй като Испания била завзета от африкански войски, тя била смятана за зависима от африканските владения на халифата. Управляващият Испания /емирът/ бил назначаван от африкански наместник, който на свой ред се подчинявал на халифа, чиято резиденция се намирала в Дамаск, Сирия. Тази зависимост не попречила на Испания да се превърне в арена на многобройни граждански войни между завоевателите. Неведнъж испанските владетели постъпвали така, като че Испания наистина била независима страна.
В своите завоевателски действия арабите съвсем не се стремили да обръщат покорените народи в исляма. Разбира се, върху поведението на арабите оказвали влияние такива фактори, като фанатизмът на един или друг халиф или пълководец, командващ войските. Но те по принцип предоставяли на завоюваните народи право на избор: или да приемат исляма, или да плащат поголовен данък /освен поземления данък/. Тъй като, съгласно установения вече ред, приелите новата вяра плащали по-малко данъци на държавата, отколкото последователите на старата вяра, предпочитайки земните изгоди пред религиозните интереси, арабите смятали, че не трябва по никакъв начин да приобщават със сила покорените народи към исляма. Та нали подобни действали ги лишавали от допълнителни данъци. Този мотив, наред с чисто военните съображения /не винаги било лесно да се водят успешни войни/, нееднократно принуждавали арабите да сключват договори, подобни на споразумението с Теодемир. При това те се отнасяли с уважение не само към религиозните вярвания, но изобщо към начина на живот и обичаите на покорените народи. Така че, както пише един испански историк, завоюването на Испания „не е било въпрос на религиозна пропаганда, а е било, в една или друга степен, системен грабеж”.
Административната и социална организация на завоюваните територии                   
Основната маса от испанско-римско и вестготско население продължавало да живее в условията на почти пълна гражданска независимост под господството на мюсюлманите, тъй като било управлявано от своите графове, съдии, епископи и  ползвало своите църкви. Емирите се задоволили с това, да определят два вида законни данъци за покорените християни: 1/ личен или поголовен данък /размерът му варирал в зависимост от имущественото състояние на плащащия, при това той не се отнасял до жените, децата, монасите, сакатите, просяците и робите/ и 2/ поземлен данък, който били задължени да плащат както мюсюлманите, така и християните /обаче първите го плащали само върху именията, които принадлежали по-рано на християните или на евреите/. Понякога /както може да се съди по ставките на личния налог, фиксирани в споразумението за капитулацията на Коимбри/ от християните събирали личен данък в двоен размер. Този данък бил наричан харадж, като една част от него се заплащала в натура. Църквите и манастирите също трябвало да плащат данък.
Що се отнася до недвижимата собственост, съществувало следното правило: Муса оставил 1/5 от завоюваните земи и къщи на държавата, което образувало особен вид обществен фонд – хумс. Той предоставил обработването на държавните земи на млади работници сред местното население /крепостни селяни/, които трябвало да дават 1/3 от урожая на халифа или на неговия наместник, емира. В този фонд влизало, преди всичко, църковното имущество, както и имуществото, принадлежало преди това на вестготската държава на избягалите магнати, както и земите на собствениците, оказали съпротива на арабите. Що се отнася до частните лица, воините и нобилите, които капитулирали или се подчинили на завоевателите, арабите признали /както в Мерида, така и в Коимбре/ правото им на собственост върху цялото им имущество или върху част от него, като те били задължавани да плащат поземлен данък /джизя – данък, аналогичен на хараджа/ върху орните земи, както и върху земите с плодови дървета. По същият начин арабите постъпили и с редица манастири. Освен това, местните собственици можели свободно да продават своята собственост. През епохата на вестготите, в това отношение те били ограничавани от римските закони за куриалите, запазили силата си. И най-сетне, ¾ от конфискуваните земи се разпределяли между пълководците и войниците, т.е. между племената, които влизали в състава на войската. Според една от арабските версии, Муса завършил напълно това разпределение, но други арабски източници свидетелстват, че то било завършено не от Муса, а от Самах, синът на Малик, по заповед на халифа. Самах раздал остатъците от още не разпределените държавни земи на воините, който довел със себе си. При това разделение, северните окръзи /Галиция, Леон, Астурия и др./ били предадени на берберите /в армията на завоевателите те били повече на брой от арабите/, а южните окръзи /Андалузия/ - на арабите. Вестготските крепостни селяни, които продължили да живеят на предишните места, продължавали да обработват земята със задължението /като земеделци на хумса/ да плащат 1/3 или 1/5 от урожая на племето или на вожда, владеещи тези земи. Така че положението на земеделците се подобрило значително; сега вече земите били разделени между множество хора и били разкъсани веригите, приковаващи крепостните селяни към латифундиите. И най-сетне, сирийските араби, пристигнали по-късно в Испания, получили в някои окръзи не непосредствена собственост върху земята, а само правото да получават 1/3 от доходите от земите на хумса, на които живеели християни. По такъв начин, между сирийците и местното население в заселените от тях окръзи се създали отношения, аналогични на онези, които съществували по-рано между вестготските консорти и гало-римляните, когато племената на Атаулф получили в своя собственост земите на Галия.
Положението на робите също се подобрило, от една страна, защото мюсюлманите се отнасяли с тях по-добре, отколкото испанските римляни и вестготите, а от друга страна, защото, щом като даден роб-християнин преминел към исляма, той ставал свободен човек. Именно от тази група на бившите роби и на земевладелците, които също преминавали към исляма, за да се освободят от плащането на поголовния данък и за да запазят земите си, се формирала групата на християните-ренегати /renegados/, които впоследствие придобили голямо значение в Испания.
Обаче всички тези преимущества на арабската система на управление в известна степен се обезценявали в очите на победените, тъй като масата от християни била подчинена на иноверците. Това подчинение било особено тежко за църквата, която зависела от халифа, присвоил си правото за назначава и да сваля от длъжност епископите и да свиква събори. Освен това, с течение на времето договорите, сключвани с покореното население, били нарушавани, а данъците, които трябвало да заплаща победеното население се увеличавали. Всичко това било причина за непрестанни вълнения сред местното население. От арабското завоевание извлекли полза евреите, тъй като те получили известни привилегии, а ограничителните закони от вестготската епоха били отменени от завоевателите. Евреите получили възможност да заемат административни длъжности в испанските градове.
След завоеванията на Ал-хур изолираните райони, запазили до известно време своята независимост, не създавали особени грижи на завоевателите. Арабите се насочили към Галия, където различните емири жънели победа след победа, докато войската на един от тях, Абдаррахман, не била разбита от франкския пълководец Карл Мартел, недалеч от град Пуатие /732 г/. Това поражение обаче не прекратило арабските набези срещу Галия, където те за известен период от време запазили редица населени места в Септимания. Въстанията на берберските племена в Африка, започнали през 738 г., отклонили силите на мюсюлманите в друга посока, така че след известно време вълната от арабски завоевания започнала да се отдръпва.
Най-много грижи имали мюсюлманите покрай вътрешните раздори и преди всичко, заради скритото съперничество между араби и бербери. След поражението на емир Абдаррахман при Пуатие, а може би и малко по-рано, в самата Испания избухнало въстание на берберите под ръководството на шейх Осман-ибн-Абу-Ниса или Минуса /който, както се предполага, бил управител на Овиедо/, влязъл в съюз с Аквитанския херцог Еудес, за чиято сестра се бил оженил. Скоро след това, през 738 г., африканските бербери вдигнали въстание, предизвикано от увеличаването на данъчното бреме. Те успели да разбият не само арабските войски в Африка, но и армията, ръководена от халифа и състояща се главно от сирийски араби. Всички бербери от Галиция, Мерида, Корни Талавера и други населени места тръгнали на бой срещу арабите. Арабският емир Абд-ал-Малик, управляващ по това време Испания, се оказал в толкова затруднено положение, че бил принуден да призове на помощ останките от сирийската армия, разбита в Африка и укрила се в Сеут. Тези сирийци, сред които имало голям пълководец на име Балдж, нееднократно молили Абд-ал-Малик да им даде кораби, за да преминат на испанска територия и да се спасят от африканските бербери. Обаче емирът не отговарял на молбите им, тъй като се опасявал, че щом като се озоват в Испания, те ще завземат властта. Под натиска на обстоятелствата, обаче, той бил принуден все пак да ги повика на помощ. Сирийците преминали по море в Испания, разбили берберите и ги наказали жестоко, но когато войната завършила и емирът не изпълнил дадените от него обещания, те на свой ред вдигнали въстание, свалили Абд-ал-Малик и избрали за емир Балдж. Последвала кръвопролитна война между сирийците и арабите-келбити, привърженици на Абд-ал-Малик. Редом с Балдж в битките се сражавали и роби-християни, обработващи арабските земи. Въпреки редицата победи, извоювани от сирийците, войната щяла да продължи дълго, ако влиятелните представители на двете страни не изиграли ролята на посредници. Емирът на Африка съдействал за постигане на примирие и изпратил нов управител, Абу-ал-Хатара, келбит по произход, един от сирийските араби, който умиротворил Испания, като обявил амнистия и изпратил обратно в Африка най-размирните шейхове. Той предоставил на сирийците държавни земи, с помощта на които обработващите ги крепостни селяни започнали да изплащат на новите собственици на тези земи 1/3 от урожая. По такъв начин, със сирийски араби били заселени различни окръзи на Андалузия и Мурсия.
Скоро след това войната започнала отново, този път между кайситите, или мааддити, и йеменците, или келбити. Тази война избухнала заради несправедливото отношение на новия управител, келбит, към арабите от другата партия, и тя продължила единадесет години. Всъщност властта се намирала в ръцете на двамата кайситски вождове, победители – Самаил и Юсуф. Трябва да отбележим, че по онова време шейховете избирали емирите /както е станало, например, с Юсуф/, изобщо без да се съобразяват с халифа и с африканския емир.
Халифите, върховни ръководители на мюсюлманската държава, в течение на продължително време били представители на знатния род на Омейядите, обаче борбата между честолюбивите шейхове и съперничещите си племена, както в Испания, така и в Ориента, не се прекратявала. В края на краищата, Омейядите били свалени от престола от представителите на друга фамилия, тази на Аббасидите.
Смяната на династиите предизвикала всеобщи безредици в арабските владения. Това се случило по времето, докато Юсуф бил емир на Испания. В Африка една част от провинциите се обявили за независими, а друга част от тях отказали да признаят Аббасидите. Именно при тези обстоятелства, юношата от фамилията на Омейядите, на име Абдаррахман, избягал от Сирия, където почти всички негови роднини били убити.  Той се укривал най-напред в Египет, а после в берберска Африка, опитвайки се да създаде там независимо царство. Но опитите му се оказали неуспешни и той обърнал погледа си към Испания. С подкрепата на бившите клиенти на фамилията на Омейадите той слязъл от кораба си на полуострова и тръгнал на война срещу Юсуф. Най-напред войната се развивала с успехи ту за едната, ту за другата страна, но в края на краищата, Абдеррахман постигнал решителна победа над Юсуф и над пълководеца Самаил и станал емир, независим от аббасидския халиф. От този момент нататък започва нова епоха в историята на арабска Испания /756 г./.
Християнските центрове на съпротива.
Вече споменахме, че мюсюлманите срещнали значителна съпротива в някои области на Испания, но след военните кампании на Муса, Абд-ал-Азиз и Ал-Хур, те сключили договори с всички графове и вождове, които се стремили да запазят своята политическа независимост. Според съобщенията на най-древните летописци, вестготските елементи оказвали непрекъсната съпротива само в една област, Астурия. В Астурия се укривали някои магнати от южна и централна Испания, част от епископите и остатъците от войските, претърпели поражение в Мерида, Кастилия и на други места. Използвайки защитата на планините и разчитайки на помощта на местните жители, те възнамерявали да окажат решителна съпротива на завоевателите. Обаче гибелта на Родерих в Сегоюел ги накарала да помислят и за необходимостта да изберат негов наследник, който да ръководи военните им операции. Така че магнатите и епископите избрали за крал Пелагий.      
В началото Пелагий не можел да постигне успех, тъй като войската му не била многобройна. С приближаване на войските на Муса /по време на военната кампания през 714 г./, Пелагий се оттеглил в предпланините Пикос де Еуропа, където се отбранявал от арабите. Възможно е също такао да е плащал данък на мюсюлманите /които назначили в Хихон берберския управител Мунус/. След известно време, когато Абд-ал-Азиз станал емир, благожелателно отнасящ се към християните, както се предполага, Пелагий отишъл на посещение н Кордова, за да сключи с него договор. Обаче, когато на поста управител застанал войнственият Ал-хур, настъпил краят на мирните отношения /впрочем, трудно е да се каже, дали те действително са съществували/. Пелагий и неговите привърженици започнали военни действия и, тъй като не се чувствали в безопасност в Кангаса, отстъпили в планините. Там, в долината Ковадонги, те успели да разбият /718 г./ изпратения срещу тях отряд под командването на Алкама. В това сражение Алкама бил убит.
Победата при Ковадонга имала голямо значение, макар че решавала съдбата само на една неголяма територия. Доколкото може да се съди по съобщенията на различните летописци, след разгрома при Ковадонга, Мунус очевидно е решил да евакуира източната част на Астурия. Скоро след това той претърпял поражение и бил убит, но кордовските емири продължавали да изпращат военни експедиции срещу Пелагий, който, по всяка вероятност, успешно отблъсквал тези нападения. 
Не е известно, дали в Испания е съществувал друг център на съпротива, освен вече посоченият. Независимо от това, че кралството на Теодомир в Мурсия, както и други дребни кралства и графства, били независими, те фактически се подчинявали на арабите или поддържали с тях добросъседски отношения. Предполага се, че чак няколко години след сражението при Кавадонга, през 724 г., на север от Арагон и на границата с баскската област /която също в голямата си част била независима/ възникнал нов християнски център на съпротива, начело на който стоял някой-си Гарси-Хименес /възможно да е бил граф/. Той разбил арабите и завладял град Айнса /на 70 км на североизток от Уска/. Територията, завладяна от Гарси-Хименес и неговите наследници, се наричала Собрарбе. Тя включвала в себе си почти целият днешен район Болтаня в Пиринеите. В същото време, на територията на Навара имало и друг независим център, който се намирал донякъде в тясна връзка с центъра на борбата в Собрарбе.  В древните документи се посочва, че пръв вожд или суверенен владетел на тези земи бил някой-си граф на име Иниго Ариста. Съществуващите сведения за произхода на тези държави са толкова объркани и противоречиви, че не може да се каже нищо определено за тяхната ранна история.
Както вече отбелязахме, около Пелагий се групирали представителите на вестготската аристокрация и епископите, включително бегълци от Арагон и Навара, напуснали своите диохези след завземането им от арабите. Напълно естествено е, че след победата при Ковадонга, към Пелагий се присъединили нови привърженици. Графовете от най-близките области, граничещи с Галиция и Кантабрия, използвали създалото се положение, за да се освободят от принудителното подчинение на мюсюлманите и да влязат в споразумение с новия крал. Очевидно не само Пелагий, преследващ своите собствени интереси, но и нобилите се стремели да отхвърлят мюсюлманското иго, като се опитвали да завладеят конфискуваните земи или поне част от тях. Дворът на Астуриите продължавал традициите на толедския двор. В единия, както и в другия, продължавала борбата между аристокрацията и краля – аристокрацията се борела за това, да взема участие в избора на крал, за запазване на винаги желаната независимост, а кралят – за правото да предава престола си по наследство и за укрепването на своето еднолично управление. Може да се каже, че в течение на цялото VII столетие историята на Астурия се свеждала именно до това. Но борбата против завоевателите нямала успех. Непосредственият наследник на Пелагий, /Пелагий умира в Кангас де Онис през 737 г./, неговият син Фавил, не предприел нищо, за да разшири границите на кралството. Крал Алфонс I, херцог на Кантабрия и зет на Пелагий, изкачил се на престола след Фавил, се възползвал от гражданските войни между берберите и арабите, бушуващи  /738 – 742 г./ върху завзетите от арабите територии, извършил редица набези срещу Галиция, Кантабрия и Леон, завладял такива важни населени пунктове, като град Луго, и разграбил други градове, но въпреки това не успял да се закрепи задълго върху завоюваните територии. Мюсюлманите отстъпили отвъд река Дуеро, като установили нова военна граница по линията на Коимбра, Корня, Талавера, Толеда, Гвадалахара, Памплона. Обаче арабите успели за завземат Памплона само за кратко време. Християните постоянно владеели една ивица земя, която била по близо до морето /Астурия, Сантандер, част от провинцията Бургоса, Леон и Паленсия/. Между тази граница и предишната военна линия се простирала „ничия” територия, принадлежността на която постоянно била оспорвана и от християните, и от мюсюлманите. Непрестанните победи на кралете, управляващи след Алфонс, постепенно разширили границите на кралството, обаче, чак до XI в., не може да се твърди, че християните водят настъпление срещу арабите. Границата на независимите християнски владения, която не винаги била постоянна, не преминавала отвъд линията на Гвадаррама дори в най-благоприятните моменти, а останалата част от полуострова, включително голяма част от територията на Арагон, оставала в пълно подчинение на мюсюлманите. Алфонс I умрял след гореописаните походи. Неговата дейност спомогнала за възстановяване на социалния ред на север. Било предприето заселване на новопридобитите земи, били възстановени редица църкви и манастири. Алфонс I умрял през 756 г., в годината, когато Абдаррахман създал независим емират.
Независимият емират и Кордовският халифат.      
В резултат на победите на Абдаррахман над Юсуф и кайситите, обаче арабска Испания все още не била умиротворена. В течение на дълъг период от време кайситите, берберите и шейховете на различните племена оспорвали или не признавали властта на новия независим емир. Трийсет и двете години от управлението на Абдаррахман били изпълнени с постоянни войни, но след много превратности Абдаррахман все пак извоювал победа. Той не само разгромил своите вътрешни врагове, но дори се сражавал срещу баските и превърнал граф Сердански /Сердания е територия в Източните Пиринеи, на север от Каталония/ в свой данъкоплатец. В резултат на един от заговорите, организирани срещу емира, на територията на Испания нахлул франкският крал Карл Велики, създал мощна държава в Европа. Но в резултат на редица случайности, този заговор се провалил, така че Карл Велики, чието присъствие в кралството му необходимо заради други дела, бил принуден да се завърне обратно със своите войски, макар че успял да завоюва няколко града в северната част на Испания и стигнал до Сарагоса. Ариергардът на франкската войска бил напълно унищожен в дефилето Ронсевал /Ронсевалес/. В тази битка загинал знаменитият франкски воин, бретонският граф Роланд, по повод чиято смърт била създадена прочутата легенда, послужила за основа на епичната поема „Песен за Роланд”. Обаче Карл Велики не забравял за Испания. Впоследствие християните постоянно търсели съюз с него и в крайна сметка Карл Велики завладял една част от североизточните области на Испания, ядрото на бъдещата Каталония.
Жестоко потъпквайки възмущението и обуздавайки многобройните си противници, Абдаррахман укрепил своята власт и ги върнал обратно градовете, завзети от франките, но така и не успял окончателно да въдвори спокойствие в страната. Арабските и берберските шейхове ненавиждали Абдаррахман, затова той трябвало да се заобиколи от войски, състоящи се от роби и наемни войници от африкански произход.
Наследникът на Абдаррахман, неговият син Хишам I /788-796 г./, бил извънредно набожен, милосърден и скромен владетел. Най-напред той водел сражения срещу някои непокорни управители, а после и срещу християните от Астурия и Галиция, както и срещу баските и франките в Септимания. През 793 г. той разгромил граф Тулузски. Обаче Хишам се интересувал най-вече от религиозните дела, така че силно покровителствал теолозите-факири. По време на неговото владичество партията на фанатиците придобила голямо значение и в нейните редици се появили доста изкусни, честолюбиви и смели деятели. Преобладаващият брой на фанатиците се засилило особено много по време на управлението на наследника на Хишам, ал-Хакам или Хакам I /796-822 г./. Макар че новият емир бил вярващ, той не спазвал някои мюсюлмански обичаи /пиел вино и прекарвал свободното си време в лов/ и, най-главното, ограничил участието на факирите в управленските дела. Религиозната партия, срещу чиито стремежи бил нанесен значителен удар, предприела демагогска агитация, като подбуждала народа против емира и подготвяла различни заговори. Работата стигнала дотам, че когато емирът минавал по улиците, по него хвърляли камъни. Хакам I на два пъти нареждал да бъдат наказани метежниците в Кордова, обаче това не помогнало. През 814 г. фанатиците отново въстанали и организирали обсада на емира в неговия собствен дворец. Войските на емира успели да се справят с въстанието, при което били избити много жители на Кордова. Хакам простил на останалите участници във въстанието, но ги прогонил от Испания. В резултат на това две големи групи жители на Кордова /преди всичко ренегати/ напуснали страната. 15 000 семейства се преселили в Египет, а 8 000 - във Фец, в северозападната част на Африка.
След като извоювал победа над религиозната партия в Кордова, емирът се заел да премахне една друга, не по-малко сериозна опасност. Макар че официално градът Толедо бил подчинен на емирите, той фактически се ползвал с истинска автономия. Населението му се състояло главно от вестготи и испано-римляни, по-голямата част от които били ренегати /отстъпници от християнството/. В града нямало много араби и бербери. Жителите на Толедо не забравяли, че техният град е столица на независима Испания. Те се гордеели с това и упорито бранели своята независимост, която вероятно била постигната посредством договори, аналогични на споразумението, сключено с Мерида. Хакам решил да сложи крой на всичко това. За да си осигури доверието на жителите на Толедо, той им изпратил ренегат в качеството на управляващ. Този управляващ свикал в двореца си най-знатните и богати граждани и ги избил. След като градът бил лишен по този начин от своите най-влиятелни граждани, той останал в подчинение на емира, обаче след седем години отново провъзгласил своята независимост /829 г./. На наследника на Хакам, Абдаррахман II /829 г./, му се наложило да воюва с Толедо в продължение на осем години. През 837 г. той завладял града, благодарение на възникналите в Толедо разногласия между християните и ренегатите. В други части на мюсюлманското кралство също имало вълнения. В Мерида християните, установили контакт с франкския крал Людовик Благочестивият, непрекъснато вдигали въстания, а в Мурсия се водила седемгодишна война между келбитите и кайситите. Увеличените данъци по времето на Абдеррахман II /по всяка вероятност, това било в нарушение на по-рано сключените договори с големите градове/ е било една от причините за тези непрестанни въстания.
По това време край бреговете на Испания се появили корабите на норманите, северно-европейски народ. Нападайки крайбрежните райони, норманите грабили и опустошавали градовете и селищата. За пръв път те се появили в Испания в края на VIII в., влизайки във война срещу маврите, в качеството им на помощни войски на Алфонс Целомъдрения. Сега вече пиратските нападения с помощта на големи кораби с платна и весла /подобни флотилии превозвали отреди от няколко хиляди души/ се извършвали срещу бреговете на Галиция. Норманите били прогонени оттам, но после отново се появили край Лисабон /844 г./, Кадис и Севиля. Войските на емира успели да разгромят норманите и да ги принудят да напуснат територията на Андалузия, но за известен период от време те продължавали да  заемат остров Кристина, в устието на Гвадиана, откъдето извършвали чести набези срещу земите на Сидония. За да попречи на новите нападения, емирът заповядал да се построят военни кораби и корабостроителници на река Гваделквивир. През 858 г. или през 859 г. норманите /наричани от арабите мадху/ нападнали град Алхесирас и го опустошили. След това те продължили своите нападения по цялото левантийско крайбрежие, чак до река Рона. На връщане ги нападнала мюсюлманска ескадра, която взела в плен два нормански кораба. През 966 г. норманите отново опустошили селските местности около Лисабон. Обаче мюсюлманите реорганизирали своята флота по примера на норманите, така че през 971 г.,  без да влизат в битка, те  отстъпили при приближаването на вражеската ескадра. От този момент нататък норманите повече не са извършвали нападения срещу южната част на полуострова.
Веднага след като религиозният въпрос загубил своята острота, в Кордова възникнало друго движение, още по-опасно за трона на емирите. Мюсюлманските поданици от испански произход, които в Толедо и на други места се стремили към независимост, възобновили с още по-голяма сила своите действия в тази насока и постигнали значителни успехи. След като жителите на Толедо получили подкрепата на Леонското кралство, през 873 г. те успели да получат от емира съгласие за сключване на договор. Била призната политическата независимост на гражданите, избрали републиканска форма на управление. Единствената връзка между Толедо и мюсюлманската държава оставало плащането на годишния данък. В Арагонска област /която арабите наричали Горна граница/ фамилията Бену-Кази, ренегати от вестготски произход, създали кралство, независимо от кордовския емир. В това кралство влизали важни градове, като Сарагоса, Тудела и Уеска. Един от вождовете на тази държава започнал да нарича себе си „трети крал на Испания”. За известен период от време /862 г./ емирът успял да си върне обратно градовете Тудела и Сарагоса, обаче скоро отново ги загубва. Войските му биват разбити от Бену-Кази, който се съюзил с краля на Леон.
Трябва да отбележим, между другото, че докато фамилията Бену-Кази отстоявали независимостта на своите владения, тя не е водила целеустремена политика. Тя се грижела преди всичко за своите собствени интереси, и затова нейните представители неведнъж прибягвали до съюз с емирите, против християнските владетели на Испания и Франция.               
В същото време, в Естремадура възникнала друга независима държава под управлението на ренегата ибн-Мерван, вдигнал въстание в редиците на ренегатите на Мерида и на съседните на нея области. Ибн-Мерван проповядвал нова религия, смесица от ислям и християнство, и разпалвал враждата между коренните жители на страната и пришълците.
Той влязъл в съюз с краля на Леон, обложил с данък само арабите и берберите, и в края на краищата успял да получи признаване на своята независимост от емира, който му отстъпил укрепения пункт Бадахос.
Съвсем естествено е, че този успех пробудил размирни чувства сред ренегатите и християните от важния район Андалузия – Рений, в планинската област Ронда, център на която бил градът Арчидона. Този район бил населяван главно от коренни жители, които ще наричаме испанци, макар че, разбира се, по онова време не е могло и дума да става за национално единство. По-голямата част от населението по тези места изповядвало ислям. Въпреки това население ненавиждало завоевателите, особено арабите, а потомствените мюсюлмани презирали ренегатите и се отнасяли подозрително към тях. Затова не е учудващо, че при първа възможност ренегатите следвали примера на Бену-Кази и на ренегатите от Толедо и Мерида. Въстанието в планинската област Ронда било сред най-значителните. Оглавявал го човек с изключителни военни и политически способности, Омар-ибн-Хафсун.
Омар-ибн-Хафсун произхождал от знатно вестготско семейство и през младежките си години преживял доста неприятности заради своя свадлив характер – той бил високомерен, лесно влизал в бой и имал авантюристични наклонности. Като знаел за настроенията на ренегатите от планинската област, готови да подкрепят каквато и да било проява, насочена срещу арабите, той вдигнал въстание /през 880 г. или 881 г./, в което вземали участие голям брой ренегати. Територията, на която твърдо се установил ибн-Хафсун, била труднодостъпната планинска област Бобастро, недалеч от Антекера. Първият опит за въстание бил несполучлив, обаче той направил втори опит през 884 г. и достигнал пълен успех. След като се укрепил в замъка Бобастро, той обединил край себе си всички християни и ренегати от областта, които сляпо му се подчинявали, и организирал територията като независимо кралство. До 886 г. войските на емира не го нападали. Но след това започнала война, продължила повече от 30 години, при това нейният ход почти винаги бил благоприятен за Омар. Той станал владетел почти на цяла Андалузия, и преди всичко, на територията на Малага, Гранада, Хазна и на част от кордовския окръг. Неведнъж Омар стигал до стените на самата Кордова. Емирите Мунзир /886-888 г./ и Абдаллах /888-912 г./, наследници на Абдаррахман II, неведнъж били принуждавани да сключват договори с Омар, признавайки неговата независимост. Обаче през последните години от царуването на Абдаллах новото кралство започнало да запада.
Най-сериозната грешка на Омар била липсата на определен план за борба – той и не помислял да съгласува действията си с военните операции на други испански центрове, намиращи се на север. А координирането на военните усилия между северните и южните области неизбежно е щяло до доведе до крах на мюсюлманския емират. На пръв поглед, Омар изглежда като вожд на испанската страна, чиито патриотични стремежи би трябвало да съвпадат със стремежите на испанците в северната част на страната. Обаче фактически нещата не са стояли така. Омар неведнъж променял своите планове: най-напред, той искал да осигури независимостта на своите владения и не се интересувал от съдбата на другите испански центрове, а след това решил да стане емир на Испания. Той се опитвал да се споразумее с арабския владетел на Африка, който отново се подчинил на багдадските халифи. Но в края на краищата, Омар се отказал от плановете си за обединяване под едно знаме на мюсюлманите и християните, недоволни от порядките в кордовския емират, и приел християнството. Тогава патриотичната война придобила различен, религиозен характер, и в резултат на това, почти всички мюсюлмани, поддържали по-рано Омар, го напуснали. Всичко това предопределило поражението на Омар, а след това унищожило и неговото кралство.
Омар не е бил единственият вожд, борил се за делото на ренегатите. Постоянната вражда между ренегатите и арабската аристокрация се разгоряла с нова сила в два големи града – Елвира /близо до Гранада/ и Севиля, и особено във втория. В Севиля ренегатите съсредоточили в ръцете си цялото занаятчийско производство, както и търговията, и благодарение на това градът започнал да играе първостепенна роля в страната. Самите арабски сеньори, които едновременно презирали ренегатите и им завиждали, били изпълнени с бунтовнически дух и се стремили към политическа независимост, използвайки слабостта на емирите, управлявали след емира Мухаммед I /852-886 г./. По време на царуването на Абдаллах /888-912 г./ те предприели решителни опити да си осигурят пълна независимост от емира. Мнозина шейхове и владетели отказвали да се подчиняват на емира и настъпила истинска анархия. Именно тогава станал сблъсъкът с ренегатите от Елвира и Севиля. Омар оказвал помощ и на едната, и на другата страна, но не успял да попречи на почти пълното изтребване на испанците в двата града. Така арабската аристокрация удовлетворила своите желания и се засилила извънредно много. Тогава емирът Абдаллах предприел мерки, за да промени основно ситуацията. Неговите войски разгромили Омар и, макар че Абдаллах така и не успял да заеме независимо положение, той успял да унизи аристокрацията, като я принудил да плаща данък. По този начин била подготвена почвата за наследника на Абдаллах, Абдаррахман III, един от най-великите омейядски владетели. С началото на неговото управление  завършва ерата на независимостта на ренегатите от Арагон, Толедо, Мерида и Бобастро, и за дълго време се осуетяват всевъзможните сепаратистки тенденции на шейховете.  
Абдаррахман III действително започнал енергична политика. Този владетел, надарен с големи политически и военни способности, за кратко време покорил всички противници на централната власт. Той победил Омар, чиито сили значително отслабнали след като го напуснали мнозина от привържениците му. Омар умрял през 917 г., като оставил няколко сина, които обаче не успели да запазят независимото му кралство. Абдаррахман предприел военни походи срещу аристократите в Севиля и Ньебла, против берберските независими шейхове в южната част на Португалия, както и против шейховете на Ориуела, Аликанте, Валенсия, Елвира, Бахадос и други, и ги подчинил на своята власт. Липсата на големи ръководители, каквито по времето на Абдаллах оглавявали движението на аристократите, се оказала благоприятна за Абдаррахман. Той покорил Толедо и арагонската фамилия Бену-Кази, и по този начин възстановил политическото единство на арабските владения. За да подчертае още по-ясно своята цел – основаването на здрава абсолютна монархия, той приел титлата халиф, приравнявайки се с багдадския халиф, и отхвърлил титлата на независим емир /929 г./, която носели предшестващите го Омейяди, като се започне от Абдеррахман I.
Тъй като не се задоволявал с успехите си вътре в страната, той предприел военен поход срещу християните, опустошил областите по течението на река Дуеро, от страната на Леон, и по течението на река Ебро, от страната на Навара, разбил християнските крале при Валдехункер /920 г./ и завладял множество градове, включително град Памплона. Но той претърпял и някои поражения: в Сан Естеван-деГормас един от пълководците му бил разбит. Леонските и наварските войски завзели редица градове, а по време на две битки, при Симанкас и при Аландега, самият халиф също претърпял поражение в бой с войските на краля на Леон. След като по-късно установил дружески отношения с християнските крале, Абдаррахман III започнал да се намесва във вътрешните работи на Леон, сеейки размирици и поддържайки удобните му претенденти за престола- Войските му завладели Северна Африка и я подчинили на кордовския халифат.
Успехите на Абдеррахман III привлекли към него вниманието на цяла Европа, така че халифът получил още по-голямо всеобщо уважение заради своята мъдра политика. Той не само създал голяма армия, но, следвайки примера на своите предшественици, увеличил морския флот, който през периода на неговото управление се превърнал в най-могъщия флот в цяло Средиземно море. Признавайки могъществото на Абдаррахман, всички европейски крале изпращали при него пратеници с молба за сключване на съюз. Арабска Испания се превърнала в политически и културен център на Европа. Абдеррахман се грижел също за развитието на културата и за усилването на политическата мощ, покровителствал развитието на селското стопанство, занаятите, търговията, литературата и просветата. По негово време били създадени значими паметници на изкуството в столицата, както и в други градове. Кордова се превърнала в един от най-прекрасните градове на света. В този град имало около половин милион жители, множество джамии, бани, дворци и градини.
Наследникът на Абдаррахман, Хакам II /961-976 г./, продължавал политиката на своя баща, особено в областта на културата. Но той водел и войни, най-напред – с християните от севера, а след това – с въстаналите африканци. Военната мощ на халифата достигнала своя апогей по време на управлението на наследника на Хакам II, Хишам II /976-1009 г./.   
Пълководецът, с чиято дейност бил свързан периодът на най-голямо могъщество на халифата, това е Мухаммед-ибн-Абу-Амир, по прякор ал-Мансур /победителят/. Той произхождал от благородническо семейство от Алхесирас. Любимата жена на Хакам II, Аврора, баска по националност, се отнасяла благосклонно към него. С нейна помощ той успял да получи благоволението на халифа и станал първи министър /хаджиб/ на новия владетел, Хишам II. Като се възползвал от малолетието на халифа /който бил на 12 години/, той го изолирал от целия свят и управлявал напълно самостоятелно /макар и от името на халифа/. По своя характер Мухаммед бил истински воин. Именно благодарение на своите победи по-късно той получил прякора ал-Мансур /”ал-мансур-биллях” – „онзи, на който помага бог” или „победител по божията милост”/. За да постигне своите цели, той реорганизирал преди всичко армията, като включил в нея мнозина лично предани му бербери, които повикал от Африка. После влязъл в битка с военачалника Халиб, своя тъст, тъй като се опасявал от неговата мощ, и след като го разгромил, веднага нападнал леонците, съюзници на Халиб, и завладял Самора, Симанкас и други градове, след като в няколко сражения победил християнските войски. В резултат на тези свои военни успехи и на вътрешните раздори в Леон, предизвикани от борбата между различните претенденти за короната, той за известно време се превърнал в истински вършител на съдбите на кралство Леон. Продължавайки борбата с християнските центрове на североизток /Каталония/, той завладял Барселона. А после, след като се скарал с краля на Леон, той нахлул в областта Дуеро и най-напред завзел Коимбра, а след това стигнал до град Леон, като преди това разграбил и опожарил множество градове и манастири. В резултат на тази военна кампания, почти цялото кралство признало своята зависимост от ал-Мансур. Фактически независими останала само част от Астурия и от Галиция, както и някои територии от Кастилия. По време на новите си военни кампании ал-Мансур завзел град Асторга и проникнал на територията на Галиция. С помощта на покорилите се графове и на ескадрата, изпратена в Опорто, той завладял почти цялата територия на тази област, включително град Сантяго де Компостела, след което предприел нов поход и подложил на грабеж Кастилия.
Веднага след кастилската си кампания, ал-Мансур умрял /1002 г./ - според някои автори, от раните си по време на битката при Калатанясор, а според други – от болест. Грижите по укрепването на вътрешната и на външната мощ на халифата паднала върху плещите на неговия син, Музаффар, който, макар и да бил титулуван като хаджиб, всъщност бил истински халиф. Обаче това положение не можело да се запази за дълго време. Господството на фамилията ал-Мансур предизвиквала възмущение у мнозина. Освен това, организацията на войската, създадена от него, главно от бербери, африканци и чужденци – роби или наемници /галицийци, франки, немци, ломбарди и т.н., при това те получили общото наименование „славяни” – eslavos, на арабски „сакалиба”/, създавала сериозна опасност от засилване на военщината. Докато по-рано властта се намирала в ръцете на арабската аристокрация, сега тя преминала в ръцете на берберските и „славянските” военачалници. Всички тези обстоятелства способствали за появата на продължителни размирици, първия епизод от които, поставил началото на епохата на метежите и на вътрешните междуособици, било свалянето на втория син на ал-Мансур, Абдаррахман /1009 г./. Последвали безкрайни сблъсъци между различните претенденти за престола /тази борба била непрестанна, макар че Хишам II все още бил жив/, и по-специално, между берберските и „славянските” пълководци. Най-сетне берберите се оказали победители и основали нова династия. Но и тази династия не успяла да царува в спокойствие, тъй като страната се разкъсвала от борбите между няколко претенденти за престола. Накрая настъпило междуцарствие, продължило шест месеца, в продължение на които в Кордова управлявал Държавен Съвет. През 1027 г. изглеждало, че спокойствието е вече възстановено, тъй като за халиф бил избран представител на фамилията на Омейядите, Хишам III. Обаче липсата на необходимите способности за управление у новия халиф способствала за раздорите и довела до загубата на престола от страна на Хишам III /1031 г./. Така 275 години след своето основаване, кордовският халифат, основан от Абдаррахман I, прекратил съществуването си. Владетелите на много градове и най-могъщите вождове на племената непрекъснато се обявявали за независими. Така те разчленили страната и създали множество малки емирати. В същото време, в някои градове /и преди всичко в Кордова/ възникнали олигархически републики.
Смъртта на Алфонс I съвпаднала със създаването на независим емират – могъща държава, която пречела на християните да постигнат каквито и да било значителни успехи, макар че те успявали понякога да извоюват частични победи. Трябва да отбележим, че организацията на силите на новото кралство не способствала за големи военни походи. Кралете били принудени да се занимават преди всичко с вътрешните си дела: борбите с аристокрацията, своеволна и могъща, и със заселването на градовете и на териториите. Така че през периода на управление на непосредствените наследници на Алфонс I /Фруела I, Аурелио, Сило, Маурегат и Бермудо I/ дейността на тези крале се свеждала до потъпкване на въстанията в Галиция, а на други места – към борбата с аристокрацията, която решително се противопоставяла на наследствеността на престола и по свое усмотрение избирала и сваляла кралете. Положението се изменило обаче, когато на престола се качил Алфонс II, Целомъдреният, син на Фруела /791 г./ съвременник на емирите Хакам I и Абдаррахман II, с които той воювал, като извършвал набези срещу различни португалски земи и вземал плячка и пленници. Военните походи на краля завършвали със сключване на договори с емирите. Но той искал още повече да укрепи властта си в Испания и се стремил към съюз с императора Карл Велики, най-могъщият монарх в Европа, както и с неговия син, Людовик Благочестивият, които неведнъж нахлували на територията на Испания.
Алфонс II отделял немалко внимание на вътрешната организация на страната. Той възстановил забравените вестготски закони и основавал нови градове, като привличал в страната нови заселници.
Християнските центрове в Пиринеите.
Докато християните в Астурия и Галиция разширявали своите владения и укрепвали вътрешната им организация, в други области на полуострова, като например Навара и Арагон, се създавали нови центрове на съпротива.
Наварците принадлежали към баскската народност, запазила своята независимост през епохата на вестготското владичество. Арабите завладели равнинната част на страната, включително град Памплона, обаче планинската област останала непокорена и водела постоянна борба ту с мюсюлманите, ту с франките. По време на управлението на Карл Велики и на неговия син, франките неведнъж завладявали Памплона. През 824 г., с помощта на властителите от фамилията Бену-Кази, наварците прогонили от страната си франките и, след като сключили съюз с графовете на Арагон и Серданя, тръгнали в битка срещу мюсюлманите. Без съмнение, именно в тези битки се зародила наварската монархия. За ръководството на борбата в началото били избирани вождове, които постепенно придобивали все по-голямо значение. Един от тези вождове бил Ениго Ариста /835-857 г./, който, ако се съди по древните документи, станал първият крал на Памплона.
По същият начин се развивало и Арагонското графство или кралство, чиито връзки с наварското кралство ставали все по-тесни. Общата опасност – преди всичко от страна на франките, които дълго време, в резултат на редица нашествия, владеели някои земи от другата страна на Пиринеите, тясно свързвала тези два центъра. В края на краищата, наварският център, който се развивал по-енергично, погълнал християните от Арагон /вероятно, в края на Х в./. В резултат на това било създадено кралство, което се простирало на запад, от Памплона до Урхел. През този период Арагон не е имал определена политическа физиономия и станал независимо кралство едва през 1037 г.
През VIII в. мюсюлманите завладели цялата територия на Каталония, включително най-важните градове и преди всичко Барселона /713 г./. Владичеството на мюсюлманите било разколебано в края на същия век от франките. Франките постигали все по-големи успехи, колкото по на юг се придвижвали. По време на няколко военни похода /начело на някои от които стоял синът на Карл Велики, Людовик Благочестивият/, те завоювали крепостите Жерона /785 г./, Аусона, Солсона, Манреса, Берга, Лерида, Барселона /801 г./, Таррагона /809 г./ и Тортоса /811 г./. Върху завоюваните земи франките създали така наречената Испанска Марка, за чието управление били назначавани графове от франкски или вестготски произход. През 812 г. имало четири графства – Русильон, Ампуриас, Бесалу и Барселона. След известно време графовете, един след друг, се обявили за независими от франкските крале. В древните документи се споменава, че през 827 г. граф Айсона, действащ в съюз с мюсюлманите, също извоювал своята независимост. През 874 г. извоювал независимост и граф Барселонски, Вифред или Гифре, наречен Мъхнатият, който отвоювал от арабите редица земи и стигнал до околностите на Таррагона. По такъв начин, към края на IX в., цялата северна част на полуострова, от Галиция до Каталония, станала независима и не се подчинявала нито на кордовския емират, нито на християнските държави, възникнали след разпадането на империята на Карл Велики отвъд Пиринеите.
Всеки от тези християнски центрове водел борба и разширявал границите на своите владения самостоятелно. И макар че усилията не били общи, дори вътре във всяка отделна държава, и макар християните нееднократно да се нападали помежду си, вместо да воюват заедно против мюсюлманите, все пак съпротивата възниквала едновременно на толкова много места, че арабите не успявали окончателно да я сломят.
Въпреки това, целият период от смъртта на Алфонс II /842 г./ до падането на кордовския халифат, като цяло, бил период на сериозни неуспехи за християните.
Въпреки всички усилия на кралете, леонско-галицийската държава не притежавала вътрешна устойчивост и единство. Правят впечатления явните противоречия, съществували между астурийско-леонската област и Галиция, която при управлението на Алфонс I била присъединена към Овиедското кралство. Галицийската аристокрация постоянно се съпротивлявала на кралската власт. Тъй като притежавала свои собствени значителни военни сили, тя непрестанно организирала въстания, като се водела главно от анархически стремежи към пълна независимост. Освен това, тъй като графовете в граничните области защищавали своите собствени интереси в ущърб на общодържавните, те действали съобразно своята собствена воля, като често пъти оказвали помощ на мюсюлманите във войните им с Леон и Галиция. Когато тръгвали на бой срещу краля или когато участвали в междуособиците и разприте между различните претенденти за престола, християните без колебание искали помощ от мюсюлманите, като по този начин им давали възможност да се намесват във вътрешните дела на кралството.
Затова не е учудващо, че, тъй като преживявали значителни трудности и след като имали такъв могъщ противник, като халифата, чак до началото на XI в. /т.е., до времето, когато халифатът се е разпаднал/ християнските центрове в средната и в източната част на полуострова не са успели да разширят своите владения. По време на управлението на Алфонс III, наричан Велики /866-910 г./, се възобновили въстанията на галицийската аристокрация, която не желаела да го признае за крал. След като победил галицийците, Алфонс започна война срещу арабите и разширил границите си на запад, чак до Мондего, а на изток проникнал на територията на Кастилия. Съществуват предположения, че за да укрепи своето господство в тази област, той основал града Бургос, макар че основаването на Бургос се приписва също на граф Диего Порсельос. В кралството на Алфонс III нямало вътрешен мир, тъй като против него въстанали синовете и жена му, така че кралят трябвало да се отрече от престола, а територията на Леонското кралство била разделена. Един от синовете на Алфонс, Гарсия, получил леонските земи, другият син, Ордоньо – Галиция и лузитанските владения, а третият, Фруела, получил Астурия. Кралят оставил за себе си крепостта Самора.
Това разделение довело до плачевни последици за кралството, макар че дори и в раздробен вид то просъществувало още няколко години. Именно по това време на престола се възкачил Абдаррахман III и тогава се сложило началото на златния век на халифата. Макар че наследниците на Алфонс III се опитвали понякога да извършват нападения срещу мюсюлманите, те почти винаги търпели поражение и фактически се намирали в положение на зависимост от халифа. Само Ордоньо II /914 г./, кралят на Галиция, обединил под своята власт галицийската и леонската част от наследството на Алфонс III, и действал като независим владетел. Ордоньо II  доблестно се сражавал срещу войските на Абдаррахман III и го разгромил при Сан Естеван-де-Гормас, като завзел преди това замъка Аланхе и разграбил територията на Мерида. Обаче след известно време халифът разбил войските на Ордоньо и на наварския крал в битката при Валдехункер. Тогава Ордоньо пренесъл столицата на своето кралство в Леон.
След смъртта му започнали нови междуособици между синовете на Ордоньо II, Санчо и Алфонс IV, които управлявали едновременно, а след това и между Алфонс IV и другия негов брат, Рамиро. Това бил осемгодишен период на анархия, засилена от появата на нови сепаратистки тенденции в източната част на кралството, Кастилия; при това те били по-сериозни от всички сепаратистки движения в Галиция допреди това.
Неизвестни са ни както конкретните форми на взаимоотношенията между аристокрацията и краля, както и вътрешния строеж на Леонското кралство. Очевидно, в източната част на кралството е имало няколко графове, управляващи отделни области, при това всички те, вероятно, са се подчинявали на граф Бургоски и в същото време били независими от кралете на Овиедо и Леон. Фактът, че аристокрацията отказвала да изпълнява заповедите на Ордоньо, която я призовал в редиците на войската си, както се предполага, е била причина за поражението при Валдехункер. Кралят наказал не подчинилите се на заповедите му графове със смърт, обаче своеволието на аристокрацията не било сломено. Било ясно, че щом като се появи достоен представител на сепаратистките тенденция на аристокрацията, политическото значение на графство Кастилия отново силно ще нарасне. Именно такъв се оказва граф Фернан Гонсалес, който изиграва по-нататък голяма роля по време на управлението на Рамиро II.
Веднага след като завършва гражданската война между Рамиро II /930-950 г./ и неговия брат, Алфонс IV, Рамиро започва още по-енергична борба против мюсюлманите, като имал намерение да подкрепи град Толедо, който бил заплашван от Абдаррахман III. Алфонс IV разбил войските на халифа край Осма. Скоро след това, изпълнявайки набелязания от него план, Рамиро обединил силите си с въстаналия управител на Сарагоса и с малолетния крал на Навара. Вместо него страната управлявала неговата майка, Тота, жена с голяма енергия, която сама водела в бой войската. Обаче резултатите от тази кампания били толкова неблагоприятни за съюзниците, че кралицата на Навара била принудени да моли пощада от халифа и да го признае за свой господар. Макар че Рамиро останал сам, той имал повече късмет, тъй като не след дълго /939 г./, в две последователни битки, при Симанкас и Аландега, той успял да разбие войската на халифа. Тези успехи обаче били напълно обезсмислени от въстанието на кастилците, довело до нова гражданска война. Граф Фернан Гонсалес обявил война на краля, но претърпял поражение и бил пленен. Рамиро го заточил в затвора в Леон и назначил н негово място един от знатните граждани на Леон. Обаче кастилските привърженици на Фернан Гонсалес продължавали войната и кралят бил принуден да освободи графа, макар че го накарал да даде клетва за вярност и подчинение. Примирието обаче на заличило разногласията между кастилците и леонците. Кастилците разрешили на арабите да навлязат в тяхната територия, както и да възстановят и да укрепят град Мединасели, който бил силен опорен пункт на халифата по време на последвалите войни. След известно време кастилците отново въстанали и най-сетне извоювали независимост. Рамиро II продължил да води война на свой риск и малко преди смъртта си /950 г./ извоювал победа при Талавере.
След смъртта на Рамиро II неговото кралство преживяло период на продължителен упадък. За престола му се борили двата му сина от различни жени: Ордоньо III и Санчо. Санчо бил дете от втория брак на Рамиро със сестрата на краля на Навара и той се ползвал с подкрепата на вече споменатата кралица Тота и на Фернан Гонсалес.
Положението се влошило, когато умрял Ордоньо III и негов наследник станал Санчо /955 г./. Новият крал се скарал с аристокрацията, чийто размирен дух се опитвал да укроти. Благородниците му отмъстили, като го свалили от престола. Санчо се укрил в Памплона при баба си, кралица Тота, която все още управлявала кралството от името на сина си, а леонската и кастилската аристокрация избрала за крал Ордоньо IV, братовчедът на сваления крал. Междувременно, за да се възстанови на престола, Санчо без никакво колебание прибягнал до помощта на халифа Абдаррахман III. Емигриралият крал и неговата баба Тота се явили в Кордова, където били приети тържествено от халифа. Санчо подписал договор, с който се задължавал да предаде на халифа редица градове и територии, веднага след своето възстановяване на престола. При тези условия Абдаррахман III предоставил на разположение на Санчо войска, която атакувала леонските земи, а в същото време наварските войски нахлули на територията на Кастилия от изток. Санчо извоювал победа и отново заел мястото си на престола, обаче нееднократно нарушавал условията на договора си с халифа и водил войни с мюсюлманите, докато най-сетне Хакам II не го принудил да поиска мир. Санчо продължил да се бори срещу благородниците и това предизвикало ново въстание на магнатите в Галиция, а един от представителите на аристокрацията на Галиция, граф Гонсало, отровил краля. След смъртта на Санчо страната отново била обхваната от анархия.
Скоро след това започнали военните походи на ал-Мансур, твърде неблагоприятни за християнските кралства, които още повече влошили тяхното положение. Отгоре на всичко това, вдигналите въстание благородници на Галиция избрали за крал Бермудо, племенникът на Рамиро, и разбили войската на Рамиро III, който поискал военна помощ от ал-Мансур. От своя страна, Бермудо също поискал помощ от ал-Мансур. Арабският пълководец му оказал подкрепа, но при условие на почти абсолютно подчинение. В леонските укрепления били разквартирувани мавритански гарнизони, които причинявали големи загуби на страната. Опитите на Бермудо да се освободи от това иго всеки път довеждали до победоносна кампания на ал-Мансур, докато аристокрацията продължавала открито да се противопоставя на краля, като отказвала да се подчинява на заповедите му и като му отнемала земите и заграбвала стадата и робите му.
Наследникът на Бермудо, неговият син Алфонс V /994-1027 г./, започнал управлението си в по-благоприятна обстановка. Тъй като кралят бил малолетен, негови опекуни станали вдовстващата кралица, донья Майорь и галицийският граф Венендо Гонсалес. Негови чичовци били графът на Кастилия и кралят на Навара. След като се обединили, те тримата започнали борба срещу ал-Мансур, като спечелили сражението при Каталаньосора /1002 г./. Кралят на Навара, Санчо Велики, разширил границите на Навара в южна посока, а Алфонс V преминал река Дуеро от страната на Португалия. В стремежа си да внесе ред в системата на управление на своите земи, Алфонс V свикал в Леон събор /1020 г./, който утвърдил конституционния закон /фуеро/ за столицата и приел също други общи закони. Алфонс умрял по време на обсадата на Визеу, след което на престола се възкачил неговият син Бермудо III /1027 г./.
Семейните връзки между владетелите на Леон, Навара и Кастилия укрепнали още повече, когато Бермудо се оженил за сестрата на графа на Кастилия, Гарсия. Другата му сестра била омъжена за Санчо Велики. Обаче скоро след това съгласието между трите християнски държави било нарушено, въпреки семейните връзки между тях. Гарсия бил убит от децата на граф де Алава, когото Гарсия бил прогонил от Кастилия. Веднага след това Санчо Велики, като девер на Гарсия, завзел кастилските земи, след което, заради спор за границите, започнала война между Санчо и Бермудо. Кастилците и наварците завоювали цялото кралство Леон, в резултат на което на Бермудо му останала само Галиция. По такъв начин, Навара се превърнала в най-важната християнска държава, тъй като нейните владения достигнали границите на Галиция и на Барселонското графство. Навара обединила предишните територии на Леон, Кастилия, Навара, Арагон, баскските земи на Испания и Франция, в резултат на което Санчо Велики дори приел титлата крал на Испания. Обаче малко преди смъртта си той разделил своята държава между синовете си, като оставил на Гарсия Наварското кралство и баскските провинции, на Фернандо – Кастилия, на Рамиро – територията на Арагонското графство, а на Гонсало – областите Собрарбе и Рибагорса. В Галиция продължавал да управлява Бермудо III. След смъртта на Санчо /1035 г./, отново избухнала война между Кастилия и Навара, от една страна, и между Леон и Галиция – от друга, при това войската на Фернандо извоювала победа в битката при Тамарон, по време на която загинал Бермудо III /1037 г./. Също както Санчо Велики, Фернандо обединил Леон и Кастилия. Това станало шест години след като настъпил краят на управлението на халифите в Кордова.
От своя страна, независимите графове на Барселона продължавали и през Х в. да разширяват своите владения. Непосредственият наследник на Вифред I, Вифред II, ги разширил далеч извън пределите на Льобрегат. Не след дълго ал-Мансур нахлул на територията на Каталония и завладял Барселона, която мюсюлманите изгорили до основи /985 г./ През 1003 г. войската на сина на ал-Мансур, Дад-ал-Малик, отново нахлула в страната и я разорила. Въпреки всичко това, след известно време графовете отново си върнали земите. Тези успехи се засилили след разпадането на халифата през 1031 г. От отслабването на мюсюлманите се възползвал граф Рамон-Беренгер I, който се възкачил на престола през 1035 г.
Както за мюсюлманския свят, така и за испанския свят започва нова епоха, различна от предходната.     
   

 


Comments




Leave a Reply

    Picture

    Archives

    November 2010

    Categories

    All

    Picture
    ПРЕВОД С АРАБСКИ ЕЗИК - КУРСОВЕ ПО АРАБСКИ ЕЗИК - БИЗНЕС С АРАБСКИЯ СВЯТ