Picture
  По материали от книгата на Венда Буонавентура „Рожденная в танце: женщина и танец в арабском мире” /превод от английски/

Венда Буонавентура е писателка и танцьорка от англо-италиански произход. Издигането на арабския танц до равнището на вид театрално изкуство на Запад до голяма степен се явява нейна лична заслуга. Тя пътува дълги години из страните на Европа и Средния Изток,за да изнася своите представления. Първата й книга за ориенталските танци е публикувана през 1983 г. в Лондон. 
Picture
 Съвсем накратко казано, нейната книга „Родена в танца: жената и танцът в арабския свят” е разказ за това как древното изкуство е останало живо, въпреки множеството изпитания. „Мисля, че това е най-красноречивият от всички женски танци – омагьосващо лиричен, огнен, безкраен калейдоскоп от чувствени движения” – с тези думи Венди Буонавентура признава своята любов към арабския танц, едно древно изкуство, успяло да се запази живо, въпреки комерсиализацията, религиозните забрани и смяната на епохите. Книгата й е уникален разказ за танцьорките от арабския свят и за тяхното влияние върху западната култура.

Всички танци се зараждат във всекидневния живот. Техният произход е свързан с необходимостта, която човек изпитва да изразява себе си и да изпълва със смисъл своето съществуване. По своята природа танцът има омайващ ефект, той ни дава възможност не само да развиваме енергията на тялото си, но и да я освобождаваме. Доказателства за това можем да намерим в произхода на самата дума “dance” /танц/, която произлиза от санскритската дума „танха”, която пък означава „радост от живота”. В същото време, арабската дума „ракс” и турската „раккасе” произлизат от асирийската „ракаду”, което означава „празнувам”. Освен че взема участие в празнуването на значителни събития в живота на хората и на обществото, танцът им помага да се освобождават от насъбралата се през деня енергия в тялото им, както и да изразяват чрез него своята индивидуалност.

Съвременните танци се отличават много от своя прародител - един от най-древните видове танц, но следите от миналото все още си остават в него и често се проявяват в твърде неочаквани форми. Някога, в най-далечното минало, той е бил един и същ по целия свят – танцът, при който движенията с бедрата, понякога енергични, а понякога плавни и вълнообразни, са били основното средство за изразяване. В онова далечно минало танцът е бил основният елемент в ритуалите и церемониите, изобразявайки тайнствата на живота и смъртта в представите на хората от онова време. Подобно на всички древни танци, той е бил свързан с религиозното поклонение, доколкото религията е била неотделима част от всекидневния живот и е оказвала влияние върху всички негови аспекти. Но колкото повече се развивали първобитните култури, толкова повече цивилизацията подтискала древните религии, така че свързаните с тях ритуали постепенно били изтласкани от живота на хората.

Когато танцът престанал да бъде единствено начин за изразяване на човешките чувства и част от обществената церемония, и се превърнал в светско развлечение, се появили професионални танцьорки, които подели това изкуство, изгладили стила му и започнали да го изпълняват на сцената. Това преобразование теглило чертата между приемливите и неприемливите варианти на танца на бедрата - ярка и чувствена, а понякога и твърде еротична форма на изразяване.

Тъй като в арабския свят танцът е социално развлечение, той е запазил там своята съкровена същност, както и много от свързаните с него обичаи. Навиците, свързани с изпълнението на арабския танц все още се предават по наследство от майка на дъщеря, а и той продължава все така да се изпълнява от жените за собствено удоволствие. Нещо повече, както и в миналото, танцьорките продължават да изпълняват танците си под открито небе за дребни пари, които им хвърля тълпата, както и в домовете на състоятелните граждани срещу голямо възнаграждение. Танцът продължава да бъде и основа на всякакви тържества, особено на сватбените.

Изпълнението на арабски танци може да се наблюдава навсякъде в страните на Северна Африка и на Близкия Изток. Това може да е както традиционният женски солов танц в неговата египетска вариация – ракс ал-балади /танц на народа/, така и варианти и комбинации на този вид танц – ракс ал-шарки /източен танц/. Нито един друг танц в света не предизвиква такъв силен интерес и не е описван толкова често от най-различни пътешественици.

Сведенията за този танц са достигнали до наше време от много страни и през различни периоди от историята. Древногръцката версия на танца е включвала движения с бедрата и с корема. През първи век от н.е., в Кадис танцьорките „стигали до седнало положения на земята, трептейки с бедрата си”. През седми век на н.е., описвайки таланта на велика танцьорка, един персийски учен споменава за „удивителната бързина на завъртанията и на колебанията на бедрата”.

Обаче описания на арабския танц се срещат твърде рядко в самото арабско общество. Ислямското общество така и не се е освободило напълно от предразсъдъците, свързани с танцьорките, които нарушават в много отношения законите, определящи поведението на жените в обществото. Бидейки вероизповедание, в което свещеното и светското са неразривно свързани, ислямът е смисъл на съществуването на мнозинството от населението в арабския свят. Мимолетно споменаване на танца можем да срещнем в арабската поезия, при това дори не на танца като такъв, а на неговото влияние върху наблюдаващите го - за това, как той пробужда чувствеността и потапя духа в безкраен екстаз. Но е трудно и сложно да открием в арабската литература нотки на възхищение от този танц.

Опитвали са се да го предадат с думи или в картини главно западните художници и пътешественици, особено през XIX в., „векът на ориентализма”. Без „ориенталистите” нямаше да станат известни всички детайли на арабския танц, съществувал в миналото.

Интересен е също фактът, че макар и женският танц често да е бил осъждан от обществото, той постепенно е придобил форма, подобна на ислямското изобразително изкуство, особено по отношение на ефекта, който оказва върху зрителя. Това е танц, който успокоява мислите, а не ги отвлича. Неговата способност да хипнотизира, да омагьосва зрителите твърде често възхищава външните наблюдатели. „Минават часове, но човек трудно се откъсва от тази гледка. Такова влияние оказват движенията на девойките върху моите чувства. В този танц няма разнообразие или подвижност, рядко някое неочаквано движение нарушава неговата монотонност, обаче ритмичните поклащания водят до възторжено вцепенение, подобно на хипнотичното опиянение”. Така описва впечатлението на всички, наблюдавали арабския танц по онова време, френският новелист от XIX век, Шарл Гобино.

През онзи период интересът към Ориента достига своя апогей и мнозина художници и писатели пътешестват из арабските страни, търсейки вдъхновение за своите произведения. Всички те до един, независимо от различните цели на своето посещение в арабските страни, не пропускали възможността да наблюдават танцуващите девойки. Мнозина пътешественици дори преднамерено търсели да видят танцьорки. В резултат на всичко това танцьорките се превърнали в своеобразен символ на чувствеността, характеризирала ориенталския живот в очите на външния свят. В по-далечното минало най-опитните танцьорки били уважавани заради тяхното знание и тяхното майсторство. Но към деветнайсети век техният социален статус силно се понижил и те вече добили лоша репутация.

Въпреки това пътешествениците продължавали както и по-рано да се любуват на изкуството на танцьорките. Американският журналист Г.В. Къртис посетил Египет към средата на XIX в. Обаче след 1834 година танцьорките били прогонени от Кайро, така че Къртис бил принуден да измине около 500 мили нагоре по реката Нил, за да стигне до малкото градче Есна, където открил най-известната танцьорка по онова време, Кутчук Ханем. Дългото му описание на танца, който тя изпълнила специално за него в своя дом, завършва със следните думи: „Това бе лирика на любовта, която е невъзможно да бъде описана с думи. Съвършена, ориенталска, дълбока и ужасяваща”.

Откъм средата на XIX в. нататък танцьорките започнали да пристигат от арабските страни на Запад като участнички в големите панаири на новите технически постижения на столетието, на които различни страни представяли различните аспекти на световната култура. Според общественото мнение по онова време, развлеченията били най-интересната част от тези панаири. Макетите на алжирски кафенета,  египетски театри и персийски дворци, заедно с танцьорките привличали журналистите, които описвали като „шокиращ” техния танц от гледна точка на викторианската епоха. В резултат на това все по-големи тълпи хора отивали да гледат танцьорките и по този начин още повече засилвали тяхната популярност.

XIX век бил ерата на промишлената революция на Запад. Докато банкерите и деловите мъже предвкусвали зората на технологическата епоха, художниците с носталгия си спомняли начина на живот, съществувал в древността, още не похабен от механизацията на стремително развиващия се свят. Много жени, създаващи нови форми на вече съществуващите западни танци, били вдъхновявани именно от философията и изкуството на Ориента.

През първите две десетилетия на ХХ в. танцът бил най-влиятелният вид изкуство. Сценичните декорации, модата, театърът, илюстрациите на печатните издания и изобразителното изкуство се оказали под влиянието на западната представа за арабско-ислямския свят. Мнозина така наричани „екзотични изпълнителки” и „познавачки на шимми” изобразявали на сцената вълнообразните движения, увити в разноцветни воали, които те след това хвърляли. Но това била просто фантазия за Ориента, фантазия за ”ориенталския” танц. Дори сериозните изпълнителки изобщо не се занимавали с техниката на арабския танц. Всъщност те представяли своите собствени вариации на тази тема за автентични ориенталски танци. Понякога танцьорките честно представяли своята авторска работа, основана на собственото им схващане за ориенталския дух. В същото време арабските изпълнителки, пристигнали в Европа или в Америка, за да си търсят работа, били силно повлияни от западните танци, така че от началото на ХХ век нататък в техния репертоар започнали да се наблюдават отгласи от външната, западната култура.

По-рано своя огромен принос в стила „балади” внасяли танците на Персия, Турция и Индия, обединяващи специфичен вид движения на тялото. А европейският танц се основавал на съвършено други елементи и начини на използване на сцената.

От онова време до днес танцът „балади” /танц на корема/ е преминал през редица основни изменения. Както и всички видове изкуство, изолирани от своята културна среда и превърнали се в комерсиално изкуство, и този танц е загубил част от своята духовна същност, както и целостността на своята форма. В миналото танцът бил изпълняван главно на място, при което изпълнителката се намирала в много съсредоточено, почти медитативно състояние. Сега обаче изпълнителките описвали кръгове, танцували почти на пръсти и дори носели балетни обувки или обувки на висок ток, нагаждайки се към европейската естетика. Одеждите им започнали да наподобяват холивудските костюми, не изразяващи нищо, освен западната представа за великолепие. По такъв начин арабският танц преминал в света на кабарето.

Танцът във формàта на нощния клуб, цялостен от художествена гледна точка в изпълнението на изкусни танцьорки, е достоен за уважение като един вид изкуство. Обаче когато е изпълняван непрофесионално и неумело, както често се случва в наше време, от неопитни танцьорки от различни националности, „танцът на корема” се превръща само в обект на подигравки от страна на Запада. Той се отдалечава твърде много от танца, съществуващ и до ден днешен в страните от Близкия Изток и Северна Африка, изпълняван от жените само в собствения им дом. Но въпреки всичко, това си остава най-популярният израз на арабския танц на Запад.

Понастоящем арабските и западните танцьорки избират нова насока, стремейки се да заемат първото място в разработването на театралния аспект на арабския танц. Те избират традиционния танц „балади”, „шарки” и танца на бедуините и ги превръщат в театрално представление, което ни дава възможност да се убедим по най-добрия начин, че този танц действително е истинско изкуство.

***
Балади /Беледи/ - ориенталски танц на корема. Разновидности

„Балади” означава „страна”, „принадлежащ към страната”. Така че египетският танц „Балади”, за който ставаше дума, означава танц, „принадлежащ на Египет”. „Ракс балади” е фолклорен стил средно-ориенталски танц, който са танцували и продължават да танцуват из цял Египет и той обикновено бил изпълняван у дома от жени и само за жени.

В по-голямата си част движенията на този танц са акцентирани върху бедрата, а движенията на ръцете са съвсем обикновени. Танцът „балади” се изпълнява на бос крак. Той включва в себе си всички египетски фолклорни стилове, които съществуват от векове на тази земя. Има пет основни групи стилове: селски танц, танц на рибарите, танц на бедуините, Саиди /регион на Египет/ и Асуан /регион на Египет/. Балади не се отнася към нито една от тези групи, а тъкмо обратното – именно всички тези групи танци са  Балади!

Много движения от стила Балади наподобяват стила Ракс Шарки, тъй като те имат еднакви корени. Балади като стил е по-скоро игрив и кокетен и рядко предава дълбоки чувства, за разлика от Ракс Шарки, включващ цялата гама от емоции, предавани от танцьорката на зрителя. Освен това, при стила Балади се използват леки подскоци, позите и основните движения не са особено наситени и този танц е близък до земята, така че краката на танцьорката рядко са изправени на полу-пръсти.

В опитите си да разбере точната разлика между фолклорните стилове и стила Ракс Шарки човек лесно може да се обърка. Донякъде това е така поради факта, че не съществуват някакви характеристики, които да отличават класическата ориенталска музика от фолклорната. Музиката на Балади не е само инструментален съпровод, тъй като неотделима част от нея са певците. Често пъти в композициите има игра на „въпрос-отговор” между инструментите или между певеца и инструмента.   

Класическият костюм „bedla”, традиционно използван за танца на корема не подхожда за изпълнението на танца Балади. Като алтернатива се използват множество варианти: от всекидневните дрехи до най-съвременните сценични вариации на “galabeya”, която е предпочитана за този стил.

По традиция главата на танцьорката е покрита с кърпа.

„Ракс Шарки” се превежда като „Източен танц”, който обикновено е наричан „Танц на корема”. Този термин включва всички средно-ориенталски танци, но най-често е използван за означаване на експресивния и изящен стил на класическия ориенталски танц. В този стил се танцува из целия Среден Изток, и особено в Египет, Ливан, Сирия и Турция.

Обикновено Ракс Шарки се изпълнява от една танцьорка, която често пъти импровизира. Движенията на тялото са изолирани и ярко изразени. Танцьорката много често е на пръсти, с изправено тяло, а движенията на ръцете са хармонични и никога не са произволни.

В репертоара на танцьорката винаги ще откриете композиция, която се нарича entrée или „межансе” /този термин има френски произход, обаче е широко използван в Ориента/ и е нещо като „визитна картичка” на танцьорката, включваща най-различни ритми и фолклорни стилове.

Стилът Ракс Шарки се отличава и с техниката на изпълнението, в зависимост от страната, където е изпълняван.

Ливански стил. Движенията се отличават от египетския стил с по-голямата си изразителност, особено на движенията на бедрата, по-разпространено е използването на мускулите на диафрагмата. В Ливан се дава предпочитание на стройните танцьорки. В танца се наблюдава по-силно изразен темперамент, а музиката като цяло е по-динамична.

Турският стил е наричан „Oriental Tansi”. Основната разлика е в обема на движенията. Египетските танцьорки се движат по сцената сдържано, контролирайки тялото си, докато турските танцьорки правят обратното и техните движения са подчертани и преувеличени. Този стил е твърде енергичен и включва дори акробатически елементи.   

В костюма на турските танцьорки също има много различия, в сравнение с египетския, което също оказва влияние върху впечатлението на зрителя от танца. Полите в турските “bedla” се носят по-високо, в сравнение с египетските и по-често са използвани страничните разрези – така че целите крака на танцьорката да се виждат 

Музиката за този стил не се отличава от онази, която се използва при другите стилове. Тя може да променя по няколко пъти своя ритъм в продължение на една композиция. Тук винаги присъства “Taksim” – музикална импровизация, която обикновено се изпълнява като соло на един инструмент или на акордеон с възможно добавяне на ударен инструмент. По време на изпълнението на “Taksim” музикантът виртуозно демонстрира своите способности за импровизация, а танцьорката предава на зрителя самата същност и емоционалност на композицията. Подобна интерпретация е твърде индивидуална и тя не може да бъде научена, тъй като произлиза от самата личност на танцьорката. Обикновено “Taksim” е бавна, емоционална и изпълнена с чувства музика.

Костюмът за танцовия стил „Ракс Шарки” обикновено е открит и се състои от две части /bedla/, като полата може да бъде широка или тясна. Може да се използва също рокля, достатъчно тясна, с повече или по-малко открита или полупрозрачна част, покриваща корема /в този случай обикновено не се използва тарха - покривало/.           
 


Comments




Leave a Reply

    Picture

    Изкуството на Изтока

    Archives

    December 2010
    November 2010

    Categories

    All

    Picture
    ПРЕВОД С АРАБСКИ ЕЗИК - КУРСОВЕ ПО АРАБСКИ ЕЗИК - БИЗНЕС С АРАБСКИЯ СВЯТ