През периода 7-8 в., страните от Северна Африка – Тунис, Алжир и Мароко, както и Южна Испания, влизат в състава на Арабския халифат. Изкуството на тези народи е получило наименованието „магрибско” или „мавританско”. Историята на понятията „маври”, „мавритански” - от гръцката дума – „тъмен”, произхожда от древната епоха, когато с думата „маври” са назовавали берберското население на древната държава Мавритания, разположена в северозападната част на Африка. След нахлуването през 8 в. на арабско-берберските войски на територията на Пиринейския полуостров, наименованието „маври” се e разпространило върху всички мюсюлмански завоеватели, дошли от Северна Африка, и върху берберите и арабите. Така че този термин е остарял и има условен характер.
Мавританското изкуство не е единно, тъй като художествената култура на всеки от народите на Северна Африка и изкуството на южна Испания от времето на арабското владичество имат известни особености.
Първите значителни паметници на арабско-берберската архитектура са създадени в Северна Африка още в края на 7 в. Сред тях най-значителна е величествената джамия Сиди-Окба в Кейруан /Тунис/, център на поклонничеството в Северна Африка, основана като катедрална джамия на един град, смятан за „свещен град на исляма”. Първоначално твърде скромното здание на джамията впоследствие нееднократно е преустроявано. Според изследователите, нейният съвременен облик се е оформил окончателно към края на 9 в.

Във външния облик на джамията в Кейруан все още силно са изразени чертите на крепостната архитектура. Сградата е заобиколена от масивни стени, укрепени с подпорки, с минаре под формата на висока квадратна кула. Сградата наподобява празен град, възникващ от плоския пустинен ландшафт и извисяващ се над низките жилищни здания по заобикалящите я улици. Основното композиционно ядро – огромният вътрешен двор, е заобиколено от мраморни и гранитни колони, поддържащи подковообразните арки. Характерна особеност на тази джамия е широкият Т-образен трансепт, пресичащ дълбоката колонна молитвена зала пред михраба. Това е станало  характерна черта за джамиите на Магриб. Предното пространство пред михраба на джамията е увенчано от два купола, сферични и ребристи от външната си страна, които се опират върху богато украсени тромпи.

Арката на михраба, както и стената около нея са покрити със своеобразна инкрустация от ромбовидни кахлени плочи със светла стенопис от люстр, по всяка вероятност, докарани от Багдад по време на ремонта на джамията през 863 г. /люстр – характерен металически отблясък с различни оттенъци, резултат от вторично възстановяващо изпичане, който се нанася върху вече изпечената оловна глазура./ Михрабът е украсен и с мраморни плочи с резба от стилизирани растителни мотиви.

Забележителен паметник на декоративното изкуство е минбар /катедрата на проповедника/, изработен от кестеново дърво и датиращ от 863 г. Той е украсен с гравирани панели, чиито шарки говорят за изтънчената творческа фантазия и за високото майсторство на създалите го художници орнаменталисти. Геометричните мотиви и изтънчената и сложна растителна плетеница са изработени със силен усет за пластичност. Гравираният орнамент на минбара хармонира с разкошната украса на михраба, както и с разположения над него купол.   

По типа на планирането си и по характера на своята декорация, подобна на джамията на Сиди-Окба е голямата джамия в град Тунис, изградена още по времето на Омеядите, през 732 г., но построена наново през 9 в., както и джамиите в Суса и в Сфакс, отнасящи се към 9-то столетие.

Запазени са крепостните сгради, които външно наподобяват големите култови здания от онази епоха. Такъв е, например, рабатът в Суса /рисунка 2/, със своите мощни стени с полукръгли издадени части и с високата си наблюдателна кула, наподобяваща минаре.

През 711 г. арабско-берберските войски на Омеядските халифи, нахлули на Пиринейския полуостров от Северна Африка през пролива, получил впоследствие наименованието Гибралтар /т.е. планините на Тарик/, под предводителството на пълководеца Тарик ибн Зияд. Кралството на вестготите, отслабнало в резултат на вътрешни разпри, било разгромено. Арабите завзели по-голямата част от страната, с изключение на труднодостъпните северни области. Така Испания се превърнала в провинция на Дамаскския халифат.

В началото върховната власт на арабите в Испания е преминала сложен период на вътрешни размирици и племенни групировки. Новата страница от историята на страната започва от периода, през който Абд ар-Рахман I -един от малкото Омеяди, спасили се от клането на Абассидите, подчинил през 756 г. почти всички мюсюлмански владения в Испания и основал Кордовския емират, независим от Багдадския халифат. През 10 в. Омеядските управници в Испания приели титлата халифи. Тогава Кордовската държава, която вече била силна феодална държава, навлязла в епохата на своя разцвет  и така Испания се превърнала в една от най-богатите страни в Европа.

Особено силно се развивало селското стопанство. Арабите внасяли нови, неизвестни за европейците култури – ориз, захарна тръстика, черница, както и различни източни плодови дървета. Значителен подем преживял и рудодобивът, металургията, производството на скъпи копринени и вълнени тъкани. В градовете процъфтявали занаятите. С широка слава се ползвали изделията от кожа, стъкло, слонова кост, керамика и особено оръжията – броните и сабите с най-фина гравирана украса.

През 10 век арабска Испания се превърнала в културен център не само на Ориента, но и на Европа. В столицата на халифата, цветущият град Кордова, получил наименованието „обител на науките”, пристигали да се учат хора от Франция, Германия и Англия. Измежду многобройните учебни заведения с особена известност се ползвал Университетът в Кордова, където, наред с Корана и с мюсюлманското богословие, се изучавали и светски науки. Големи успехи били постигнати в областта на медицината и на философията. Извънредно богатите библиотеки на Кордова се прославили по целия свят. В мюсюлманска Испания библиофилството се превърнало в истинска страст. Търсенето на книги било толкова голямо, че много хора в Кордова се издържали с преписване на редки и ценни ръкописи. Ярко свидетелство за културния разцвет на страната била грамотността на по-голямата част от населението, за разлика от останалата част на Европа.

Художествената култура на мавританска Испания се проявявала най-вече в областта на поезията, музиката и особено в областта на архитектурата.

Десетото столетие било период на разцвет на андалузската поезия, обхващаща всички жанрове, от елегията до сатирата, от героическия епос до любовната лирика. Поезията, донесена в Испания от арабите, имала вече литературни традиции, нейният образен строеж вече бил канонизиран. В същото време арабската поетическа система значително се усложнила и обогатила в Испания. Още през периода 9–10 в. тук се зародили и нови форми на народна поезия.

През всички страни от живота на арабска Испания, както и на страните от Близкия Изток, преминавал своеобразен култ към художественото слово, към поетичното творчество, като се започне от научните трактати, написани в стихотворна форма, и от изтънчените придворни панегерики, до свободната импровизация на неизвестни народни поети, получили широко разпространение.

Музиката била тясно свързана с поезията. Арабската музика, със своята изключително развита мелодична линия и голямото богатство на ритъма, органически навлизала в бита на страната. Не само разнообразните празненства, но и характерните за просветените кръгове на обществото философски и литературни събеседвания били съпровождани от пеене и музика.

В Испания ярко разцъфтяла архитектурата и свързаното с нея декоративно изкуство. Чуждоземните пътешественици се възхищавали на красотата на град Кордова. В този град с население от половин милион души се наброявали хиляди жилищни домове, стотици джамии, библиотеки, обществени бани и т.н. Великолепни мостове били построени над река Гвадалквивир, улиците били покрити с калдаръм, а многобройните градски фонтани, свързани с водопровод, освежавали въздуха. Дворците на халифа и на големците, заобиколени със сенчести градини, поразявали въображението със своя разкош.

Малко паметници на архитектурата на Кордовския халифат са достигнали до наши дни. Най-забележителното произведение на арабската архитектура в Испания, заслужило световна слава, е столичната катедрална джамия. Основите на зданието били положени в Кордова през 785 г., но впоследствие то нееднократно било преустроявано и разширявано. Най-важните допълнения към сградата, придали й нейния съвременен вид, се отнасят към 10 в. Джамията в Кордова е съвършено особен вариант на колонна джамия, към това време превърнала се вече в традиционна за култовата архитектура на Близкия Изток. За двор, където край фонтаните се извършвало умиването, била отредена само малка част от огромния площад /180 х 130 м/, зает от това съоръжение. Самата джамия представлява колонна зала, в която са разположени повече от 600 колони, образуващи 19 отделни вътрешни пространства. Колоните, носещи аркади на два ката, запълват в равномерни редици пространството на интериора и дори вътрешното пространство, водещо към михраба, съвсем малко е по-широко от останалите. За разлика от византийската базилика, разположението на колоните в джамията на Кордова не насочва движението на молещите се към светилището, а по-скоро обратно – след като влезе под сводовете на джамията, посетителят трябва да спре, за да обхване с поглед разпръсващите се във всички страни редици колони. Така че в архитектурата на зданието няма централна ос, а това се отразява и на неговата фасада: в стената, заобикаляща джамията, има няколко еднакво оформени входа – портали.

 В молитвената зала на джамията е осъществено специфично решение на вътрешното пространство. То се разделя на огромен брой килийки, всяка една от тях образувана от еднакви конструктивни и архитектурни елементи: две колони с арка помежду им. Своеобразието на архитектурата на джамията се състои в това, че този основен и почти единствен архитектурен мотив се появява в многообразни аспекти. Освен това, той като че ли отново намира отзвук в горния кат от арки /и именно в това се състои специфичната особеност на тази джамия/. Всичко това създава впечатление за единство и завършеност на архитектурното цяло.        

Колонната зала на джамията в Кордова с право е сравнявана с гъста, разраснала се гора. Наистина, кръглите тела на невисоките колони от разноцветен мрамор, яспис и порфир, които, без никакви основи, като че ли излизат направо от пода, наподобявайки стволовете на дървета, от които, подобно на преплетени клони, се разпростират подковообразните и полукръгли арки. Пресичането на множество колони и арки на два ката, които се виждат в перспектива, и зидарията от бели и червени камъни образуват красива шарка, богата на линии и на светлосенки и проникната от сложен орнаментен ритъм.        

Гората от колони се изгубва в тъмнината, а в дълбочината блещука резбата на сенчестите стени, така че пространството изглежда огромно и поражда чувството за безкрайност, пораждайки мисли за необятността на вселената. Някъде в далечния край на залата се намира богато украсеният михраб и максур – мястото за халифа. Тази част от джамията е подчертана със специфични арки, при това на горния кат арките чудновато се преплитат. Декоративният характер на този мотив е подчертан и от факта, че всяка арка е изградена от редуващи се по цвят клинообразни и покрити с резба каменни орнаменти. Изящните нервюри по сводовете, повтарящи линиите на арките, образуват осмоъгълни звезди.

Художественият образ на джамията в Кордова е твърде сложен. След обляната в слънце шумна улица, когато човек попаднел в полумрака на колонадите, осветявана от мъждукащата светлина на хиляди висящи сребърни кандила, той се е чувствал като че ли в нереална, фантастична обстановка. Обаче архитектурата на джамията е подчинена на строга, почти математически ясна логика. Ясно се съзира структурната връзка между колоните, ръбестите опори на горния ред и арките, образуващи точно разработена конструктивна система. Използвайки, вероятно, древните местни традиции и опирайки се на принципите, които към този период били вече създадени в архитектурата на страните от Близкия Изток, строителите на джамията в Кордова са създали неповторимо оригинално произведение на архитектурата, чийто образ е проникнат от огромна жизнена сила.

След разцвета на Кордовския халифат, продължил едно столетие, в края на 10 в. настъпва икономически и политически упадък. Мюсюлманските владения в Испания се разпадат на множество малки, враждуващи помежду си феодални държави-емирати. Страната, достигнала толкова висок икономически подем, изпада в криза. За отслабването на халифата способства идващото от север настъпление на испанците-християни. През 11 в. борбата за освобождение на страната, така наречената реконквиста, оглавявана от кастилските крале, достига своя решаващ етап. През този период бързо нараства значението на страните от Магриб. Опасността от испанско нашествие подтикнала арабските емири да се обърнат за помощ към образувалата се в Северна Африка берберска държава на Алморавидите /1061 – 1146 г./. Войските на Алморавидите слезли на испанска земя, след като енергично отблъснали натиска на европейските рицари и тъй като били привлечени от богатството на страната, подчинили владенията на испанските мюсюлмани. Към средата на 12 в. нова вълна номадски племена от Северна Африка, под предводителството на Алмохадите /1121 – 1269 г./ се стоварва върху Пиринейския полуостров. Но въпреки разпадането на халифата, дало началото на продължителен период на войни и междуособици, културата на Магриб и на мюсюлманска Испания, преживяла в недалечното минало толкова голям възход, продължава да се развива. В западната част на арабския свят се създават значителни трудове в областта на философията, медицината, математиката, химията и естествените науки. През 12 в. живее и твори великият философ Ибн Рушд /Авероес/, чието учение оказва голямо влияние върху развитието на философската мисъл на средновековна Европа.

За значението на архитектурата на Магриб през 10 в. свидетелстват останките от джамията и двореца на Фатимидите в Махдия, дворецът в Кала, Бани Хам-егад, както  и други паметници на културата. Най-грандиозната сграда на 12 в. била джамията на Хасан в Рабат /Мароко/: по своите размери тя надминавала джамията в Кордова, имала е три вътрешни двора и повече от 400 колони.

Забележителен и същевременно характерен паметник на монументалната архитектура от онова време е джамията Кутубия в Маракеш /12 в./. В молитвената зала на джамията има сто и петдесет стълба, образуващи седемнадесет надлъжни пространства, завършващи с нещо като трансепт покрай стената с михраба. Масивните и по-скоро ниски по своите пропорции стълбове поддържат високите подковообразни арки. В перспектива арките образуват анфилада, пропита с ритъма на величествено и спокойно движение. Но както и в джамията на Кордова, архитектурното пространство в джамиите на Магриб има множество аспекти. Анфиладите на арките пресичат късите надлъжни пространства, покрити с плосък или двусклонов дървен покрив. Някои от вътрешните пространства завършват с малки куполи, които се извисяват над трансепта на стената на михраба. И най-сетне, самите стълбове и арки, често пъти не еднакви по форма, се възприемат в различни ракурси. Всичко това въвежда в интериора богат и сложен ритъм на редуване на архитектурни форми.

Отвън джамията Кутубия представлява нисък архитектурен блок, покрит с тесни двусклонови керемидени покриви, издигащи се над всяко от надлъжните пространства. Вълнистата повърхност на покрива е оживявана от неголеми павилиони, а над цялото здание се издига гордата кула на минарето, едно от най-големите минарета в Магриб. Строгата форма на монолитната призматична кула има три ката прозорци и декоративни арки, а отгоре е украсена със зъбци. Както в интериора, така и във външния вид на минарето проличава тънкият художествен вкус на архитектите, намерили хармонични пропорции за кулата на минарето и оживили с изящна декорация гладката повърхност на каменните му стени. Твърде интересен паметник от този род е и минарето на севилската джамия, не достигнала до наши дни /1171-1172 г./. През 15 в. на нейното място била построена готическа катедрала, а самото минаре, получило по-късно наименованието Ла Хиралда, било украсено през 16 в. с ново покритие.

Строителят на минарето, арабският майстор Джебер, успял да създаде архитектурен образ, изпълнен с могъщество и в същото време с изящество. Монолитната призматична кула с ясни обеми и строги форми се издига високо над града. Ярко изразен е масивът от гладки, иззидани с тухли стени. Чак на значителна височина майсторът облекчава повърхността на сградата с внимателно и изящно обмислена във всички детайли декоративна украса, чийто ритъм като че ли се усложнява с всеки по-горен кат. Всички елементи на декорацията са подчинени на принципа на строгата плоскостност. Украсата като цяло изглежда като пъстра вставка в простия каменен масив. Характерно е, че ъглите на кулите са оставени гладки, без украшения. Използваният тук прийом на контраст между гладката повърхност на стената и въведеното в нея декоративно петно е бил силно разпространен в арабското изкуство и в последствие е оказал влияние върху развитието на характерните особености на испанската архитектура. Високото и красиво минаре със стройни пропорции се превръща в истинска забележителност на града Севиля.

Сред светските сгради на Алмохадите особено много на брой са крепостните съоръжения. Мощните им, укрепени с кули стени са се запазили в Маракеш, Рабат, Таза, Тлемсен и др. Градските врати, които по принцип представляват твърде сложно отбранително съоръжение, отвън обикновено са украсени с портал с подковообразна арка.

В края на 13 в., след разпадането на държавата на Алмохадите, в Мароко, Тунис и Алжир се образуват държави, оглавявани от местните династии.

През този период в страните от Магриб продължава периодът на значителен подем в икономиката и културата. Архитектурата на страните от Магриб през периода 13–15 в. представлява интерес не само с големия брой светски и култови здания, но и с появата на тенденции, характеризиращи нов стадий в развитието на средновековната художествена култура на арабския запад. В архитектурата, както и в областта на останалите изкуства, започва да преобладава декоративното начало, оставило на втори план тектоничната яснота във формите и конструкциите на зданията.

Нито едно произведение на архитектурата през този период не било мислимо без богата и обикновено многоцветна орнаментна украса. Най-тънка арабеска покрива всеки архитектурен детайл на зданието, всяка част от повърхността на стените. Образувайки декоративно наситени динамични композиции, орнаментът, надписите, сталактитовите корнизи, сводовете и арките са подчинени само в общите си контури на основните архитектурни линии на зданието и говорят за изтънчен и изискан разкош. Интериорът, а понякога и фасадите поразяват със своята изтънченост, с изобилието си, а понякога дори с излишната щедрост на орнаментно-декоративната украса.

Като прекрасен пример за новия стил в архитектурата на Магриб служи интериорът на голямата джамия в град Таза, от края на 13 в., украсена с богато орнаментен купол пред михраба /илюстрация 21/.

Характерни паметници от 14 в. са многобройните марокански медресе, запазили се в градовете Фес, Маракеш и др. Това са сравнително малки здания, състоящи се от вътрешен двор, заобиколен от килиите на учителите и учениците и допиращ се с едната си страна до помещението на джамията. Подобните по тип здания на мароканските медресе в художествено отношение са решени по твърде разнообразен начин. Особено интересни са вътрешните дворчета, които са не само център на сградите в художествено отношение, но се явяват и средоточие на тяхната художествена украса. В самото решение на аркадата /обикновено на два ката/, в избора на декоративните материали – цветни и монохромни, в композицията и характера на мотивите на орнамента строителите и архитектите, украсявали тези сгради, са проявявали огромно майсторство, изтънчен вкус и почти безгранична художествена фантазия.

В мароканските медресе пластическата изразителност на архитектурната форма е основана на съчетанието между светлина и сянка, върху използването на различни по мащаби арки и опори - ту масивни и тежки, ту леки и крехки. В същото време, архитектурата на зданията е немислима без изключително богатата орнаментна украса, под чийто цветен килим вече напълно изчезва гладката стена. Резбата върху мраморните капители оспорва по пищност цветната инкрустация на панелите,  белите и сини рисунки на мозайките, тънките релефни шарки върху потъмнелите дървени детайли /илюстрация 22/. Геометричните и растителните арабески се редуват с паяжината от гипсови сталактити и с ивиците арабски надписи. Орнаментът – ту бавно и плавно плъзгащ се по повърхността на стената, ту концентриран в тимпаните на арките, ту в силното движение на устремените нагоре сводове, придава на архитектурния образ своеобразно музикално начало.

Декоративният стил е намерил ярък израз и в последните по време архитектурни сгради на мавританска Испания.

През периода 13–14 в. политическата обстановка в Испания силно се променя. В резултат на реконквиста, испанците изтласкват арабите в южната част на полуострова, към Гранада. В тази област, отделена от останалата територия с планински хребети, през 1238 г. се образува Гранадският емират. Благоприятното местоположение на труднодостъпният град Гранада, както и умелата политика на неговите управници спомагат за това малкият емират да може да просъществува още над две столетия. Едва през 1492 г. войските на Кастилия и Арагон завладяват тази последна арабска крепост на Пиринейския полуостров.

Столицата на емирата, Гранада, е разположена в предпланинската местност на Сиера-Невада, на склона на хълмовете, спускащи се към долината на река Хенил. Този град, заобиколен от високи стени и кули, украсен с великолепни дворци и джамии, с многобройни библиотеки и учебни заведения, бил наричан от арабите земен рай, а поетите го възпявали като „светла небесна звезда”.        

През периода 13–14 в. Гранадският емират бил най-богатата държава в Испания. В същото време, това бил период, през който крахът на политическото и икономическото господство на арабите на Пиринейския полуостров вече бил очевиден факт. Въпреки всички външни признаци на разцвет, Гранадският емират бил разкъсван от жестоки вътрешни противоречия. Прекомерният разкош на управляващата върхушка довела до разхищение на натрупаните богатства и до рязко обедняване на широките маси. Историческата епоха, през която арабското владичество в Испания преминавало през заключителната си фаза, е наложила своя незаличим отпечатък върху цялата култура на Гранадския емират. В научните трактати и особено в поезията зазвучали мотивите на  песимизма, обречеността, стремежа към откъсване от живота. В същото време се засилвали тенденциите към изключителна изтънченост на стила, превъплътила се най-ярко в основния архитектурен ансамбъл на Гранада, прочутият замък ал-Хамбра. Не случайно в поетическата представа на арабите Гранада и Ал-Хамбра били „жилището на наслаждението”, заменило величествения образ на Кордова - „обителта на науките”.

Дворецът Ал-Хамбра бил издигнат на мястото на старо укрепление, съществувало още през 11 в. Изграждането му започва през 13 в. и завършва в началото на 15 в., обаче основната част от сградите е построена през 14 в. В ансамбъла на двореца влизат помещения, павилиони и зали за парадни приеми, джамия /разрушена по време на по-късните преустройства/, многобройни интимни апартаменти /харем, баня и други/.

Художественият образ на двореца до голяма степен се гради върху контрастите. Той е разположен на висок хълм над града. Мощната крепостна стена в червен цвят /заради която дворецът получил наименованието си „ал-хамра”, което на арабски означава „червена”/, отделя дворцовите сгради от външния свят. Наистина,  още отдалеч се забелязват живописно разположените покриви и кули на дворцовите сгради и издигащите се между тях дървета, но това не оживява много общия крепостен вид на ансамбъла.

Съвсем друг характер има дворецът отвътре. Планирането му само частично може да бъде обяснено с релефа на местността и с различното време на изграждане на отделните здания, влизащи в комплекса. Лесно е да се установи, че строителите на Ал-Хамбра са използвали традиционния за Близкия Изток принцип на групиране на помещенията около открит двор /рисунка 3/. Обаче в планирането на Ал-Хамбра няма нищо, което да ни напомня системата на разполагане на дворовете и залите в Омеядските и аббисидските дворци от периода 7-10 в. Двата основни двора на Ал-Хамбра – Дворът на миртите и Дворът на лъвовете, се намират под ъгъл един към друг и са свързани с тесен проход. Дворът на миртите, заобиколен от парадни покои, е забележителен пример за съчетание на дворно-парковото изкуство с архитектурата. Средата на двора, почти по цялата му дължина, е заета от огледалната повърхност на водоема и от цветни лехи, над които се възвишават короните на миртовите дървета. По ъглите на двора има украса от аркади върху стройни ниски колони, от северната му страна се издига кулата Комарес, в която се намира Залата на посланиците, изпълняваща ролята на тронна зала. По-малкият по размери Двор на лъвовете бил център на жилищната част на двореца /илюстрация 23/. Той е заобиколен от всички страни с портици с колони и е украсен с фонтан, чиято чаша се поддържа от дванайсет скулптурни лъвове. По късите страни на двора са разположени павилиони, увенчани с куполи. Една част от помещенията водят към дворовете през широки арки.

Задачата на архитекта на Ал-Хамбра се е състояла в това да използва всички достъпни средства за създаване на разкошен и поразяващ с богатството на интериора си дворец, предназначен и за пищни приеми, и за интимния живот на източния владетел. Художественият образ на двореца Ал-Хамбра, както и на джамията в Кордова, е твърде многостранен. Макар че всеки елемент от архитектониката и от декоративната украса е създаден въз основа на точно математическо пресмятане, в архитектурата на двореца преобладава ирационалното декоративно начало, като че ли потискащо конструктивните основи. Дворовете на двореца Ал-Хамбра са запълнени с колони, носещи полукръгли и издължени арки или поддържащи сталактитови сводове. Изглежда, като че ли в цялата тази гора от колони няма планиране, че колоните са разположени произволно, понякога по две или по три заедно.

Водата и зеленината са органично включени в архитектурата на двореца Ал-Хамбра. Студената и чиста вода, движеща се по древни подземни водопроводи, снабдява целия дворец, басейните и фонтаните му, преминава под формата на светли ручейчета по специалните улеи в мраморните плочи на пода, и след като излиза в градината и из града, изпълва улиците му с непрестанното си ромолене. Блестящите водни струи на фонтаните в двореца оживяват и допълват вертикалния ритъм на колоните. Тяхното отражение в огледалната повърхност на водоемите още повече усилва впечатлението за лекота и крехкост, създавано от архитектурните форми. Но природата, която се превръща тук в неразделна част от зданието, според сполучливия израз на един изследовател, е „художествено усмирена”: водата изпълва басейн с правилна геометрична форма, падането на струята й е точно пресметнато, дърветата и храстите са подрязани. Сводовете и стените на двореца  обаче създават известен контраст с изкуствената скованост на живата природа. Те са покрити с огромно множество ярки декоративни украшения, мъждукащи в лъчите на светлината, която прониква в помещенията на двореца. Сталактитите, подобни на гигантски медени пити, се спускат от сводовете; по стените, арките и корнизите /за украсяването на които е използван разноцветен мрамор и камък, боядисан алабастър, мозайки и люстрова керамична облицовка/ се разгръщат, подобно на килими, сложни и виртуозно изпълнени арабески от многоъгълни геометрични фигури, чудновати преплитания от стилизирани растителни мотиви и арабески с  най-фино изрисувани арабски надписи. Плоскостният и безкрайно променящ формите си орнамент, в който преобладава синият, червеният и златният цвят, играта на светлината и сянката в килийките на сталактитите, в множеството колони, полуколони, арки и корнизи придават на интериора на двореца приказен, фантастичен облик. Всяка отделна зала не прилича на останалите, но като цяло архитектурата и декорът на двореца са подчинени на „ритъма на повторението” на едни и същи елементи в различни мащаби и всеки път в особено съчетание. Тази художествена закономерност на средновековната арабска архитектура е характерна и за двореца Ал-Хамбра, и за архитектурата на Кордова, което, обаче, не изключва коренните различия между тези паметници на културата. Но архитектурата на Ал-Хамбра е лишена от могъщата жизнена сила и от строгата логичност на джамията в Кордова – в нея преобладава отвлеченото декоративно начало, доведено до рафинираност. Не случайно Ал-Хамбра обикновено се смята за образец на ориенталския разкош в архитектурата.

Но в архитектурата на Ал-Хамбра, това висше произведение на мавританското изкуство,  се съдържа в същото време в зародиш загубата и издребняването на художествения образ и тя вече не може да намери нови пътища за развитие в рамките на средновековната художествена култура. Традициите на мавританската архитектура пораждат в Испания така наречения стил мудехар /своеобразно съединение между елементи на готиката, а по-късно и на Ренесанса, с мавритански елементи,  при очевидно преобладаване на вторите, при това от готиката и от Ренесанса били заимствани преди всичко декоративните елементи/.

Традициите на средновековната архитектура в Мароко, Алжир и Тунис били използвани органично в процеса на формиране на националните художествени култури. Дори през 17 и в началото на 18 в., в Мароко били издигани значителни богато декорирани сгради в традиционен стил. Дори и след завоюването на Алжир и Тунис от Турция, въпреки разпространението на османските архитектурни канони в култовата архитектура, и там вековните художествени традиции не са изчезнали. Породени от народното творчество, те и до ден днешен запазват своето значение в архитектурата и в декоративното изкуство.

Твърде малко е известно за средновековната живопис в Северна Африка и в мюсюлманска Испания. Запазили са се малко ръкописи от 12 в. и от последвалите столетия, украсени с превъзходен, необикновено изискан геометризиран орнамент, в чиято разцветка преобладава златото и интензивният син тон.

Приложното изкуство, получило наименованието „испанско-мавританско”, достигнало до високо съвършенство. В занаятчийските работилници изработвали брокат, скъпоценни копринени тъкани, изделия от слонова кост, фаянсови домашни съдове и великолепно украсено оръжие. През периода на ранното средновековие страните от Европа са получавали скъпоценни платове почти изключително само от арабските страни на Северна Африка и от Близкия изток, от Сицилия и от мавританска Испания. Взаимодействието между арабските и испанските художествени традиции в приложното изкуство на Испания е преминало през различни етапи. През по-ранните периоди са преобладавали арабските декоративни мотиви. По-късно те по своеобразен и ярък начин започнали да се съчетава с елементите на европейската декорация, които постепенно ставали водещи. Запазили са се някои от най-древните фрагменти от тъкани от 9 в. и главно от периода 10–12 в. /илюстрация 25/. С виртуозно изящество на геометричния орнамент се отличават тъканите от така наречения тип ал-Хамбра от периода 14–15 в.

Най-ранните от достигналите до нас произведения на испанско-мавританската керамика се отнасят към втората половина на 14 в. Това са така наречените вази тип ал-Хамбра. Една от най-съвършените измежду тях е вазата Фортуни /илюстрация 24/. Въпреки много големите си размери, тази ваза се отличава с изключително изящество на традиционната си форма, създавала се в течение на много дълъг период от време. Вазата има яйцевиден корпус и стройна висока шийка, отстрани на която се издигат плоски дръжки. Твърде своеобразна е украсата на вазата: шарката, изпълнена върху светложълт фон, се състои от няколко фриза и медальона, в които преобладават растителни мотиви и куфически надписи.  Зеленикавият люстр с изключително нежен седефен оттенък придава на това керамично изделие изисканост, благородна красота и усещане за скъпоценност.

През средните векове един от центровете на керамичното производство в Испания  бил град Малага. Арабските пътешественици от онова време отбелязват, че великолепните глинени изделия, украсени със златист люстр, произвеждани в района на Малага, се изнасяли в най-различни страни. Според всички налични данни, вазите от типа ал-Хамбра също били произвеждани в Малага и, по всяка вероятност, били предназначени за двореца Ал-Хамбра, недалеч от който всички те са били открити. Художествената завършеност на формата, както и украсата върху вазите ал-Хамбра свидетелстват за това, че керамичното изкуство в средновековна мавританска Испания е достигнало необичаен разцвет. Широка слава през 15 в. придобил прочутият валенсиански фаянс: вази, чинии, цилиндрични съдове, така наречените албарели и други. Те се изнасяли в Западна Европа и в страните от Ориента. Колоритът на валенсианската керамика е изграден върху контраста между едрите звучни тъмносини петна на шарката и люстра, преливащ във всички оттенъци на златото.

Тези изделия се отличават с лаконичност и яснота на рисунъка, с тържествена звучност на цветовете.

След падането на Гранада, по-голямата част от мюсюлманите избягали в Северна Африка. Обаче арабската култура, с нейните здраво вкоренени вековни традиции, оставила дълбока следа в бита и културата на Испания. Особено дълготрайни са били традициите на мавританското изкуство в областта на архитектурата, на керамичните изделия и в някои други сфери на художествените занаяти.

За Европа значението на арабската култура не се изчерпва само в пределите на Испания. За пръв път Европа е възприела традициите на античната философия, запознала се е с трудовете на средновековните източни учени, с постиженията на архитектите и на художниците на Близкия Изток именно посредством западното огнище на арабската култура. По такъв начин, средновековен Магриб и арабска Испания са се превърнали в един от мостовете, съединили духовния живот на Изтока с този на Запада.                          


 


Comments




Leave a Reply

    Picture

    Изкуството на Изтока

    Archives

    December 2010
    November 2010

    Categories

    All

    Picture
    ПРЕВОД С АРАБСКИ ЕЗИК - КУРСОВЕ ПО АРАБСКИ ЕЗИК - БИЗНЕС С АРАБСКИЯ СВЯТ