1. Увод
  2. Религия
  3. Занаяти
  4. Производство на хранителни продукти
  5. Начин на живот
  6. Изкуство
  7. Търговия
  8. Празници
Увод

Настоящата курсова работа има за цел изучаване всекидневието на арабите от епохата на Аббасидите. Аббасидската династия се е формирала около 749 г. и е завършила своето съществуване към 1258 г. През целия този период животът на арабското население е протичал бурно, развивало се е селското стопанство, търговията, речното и морското корабоплаване, системата на образованието, както и градският живот.

Опирайки се на някои основни източници, авторът се опитва да опише религията, начина на живот, занаятите, празниците на арабския народ по онова време, както и някои други техни дейности. Авторът се заинтересува от тази тема преди всичко поради това, че животът на този народ е покрит с нещо като загадка, с приказна мистика. Но възниква въпросът, какви са били те – хора от приказките или обикновени трудещи се хора, живеещи в сурови условия. В множество документи и източници се прави подробен анализ на различни страни от живота на арабския народ през онази толкова важна епоха. В своята работа авторът е използвал голям обем дидактически материал и се е опирал на няколко основни източници. Това е, преди всичко, великолепната книга „Златни рудници и находища на полу-скъпоценни камъни” от видния иранско-мюсюлмански историк, писател, географ и пътешественик ал-Масуди. До наши дни са достигнали две от неговите произведения: „Книга за указания и наблюдения” и „Златни рудници и находища на полу-скъпоценни камъни”.

Друга много важна използвана книга е трудът на швейцарския специалист по ориенталистика Адам Мец, озаглавена „Мюсюлманският ренесанс”. В този монументален труд, написан на основата на извънредно ценни източници, е описан културния разцвет на мюсюлманския свят в края на Х в. и подробно е изследван всекидневния живот на арабския халифат.

Тези две книги съставляват основата на настоящата курсова работа. Приведените по-долу цитати са главно от тях.

 

Религия

Основна религия през арабската епоха е ислямът. Ислямът /от lat. – предаване, поверяване на човека на Бога/ е световна монотеистична религия, възникнала в Хиджаз/началото на VII в./, сред арабските племена на Западна Арабия. Още през първия век от своето съществуване, в процеса на военна експанзия на арабите, ислямът се е разпространил върху огромни територии, от Ганг на изток до южните граници на Галия на запад и в резултат на това се образувала мюсюлманската държава – Халифатът.

Основният закон в мюсюлманската религия е Шариатът /на арабски /буквално/ - подобаващият път/ - това е сбор от мюсюлмански правни и теологични нормативи, провъзгласен от исляма за „вечен и неизменен” плод на божиите указания.

За основател на исляма е считан Мухаммад /Мухаммед, Мохаммед/ /около 570-632/, почитан като пророк; от рода Бану Хашимна арабското племе на курейшитите. Според преданието, след като около 609 г. /или 610 г./ получил откровението на Аллах, той излязъл в Мека с проповед на новата вяра. През 622 г. бил принуден да се пресели заедно със своите привърженици /т.н. хиджра/ в Медина /Ясриб/. През периода 630-631 г. мюсюлманите под предводителството на Мухаммед покорили Мека и значителна част от Арабия, след което Мухаммад станал глава на теократичната държава. Мюсюлманите и особено шиитите високо почитали дъщерята на Мухаммад - Фатима, жената на неговия братовчед Али.

Преди Мухаммад арабите познавали монотеистичните религии – юдейството и християнството. Като самостоятелна форма на монотеизма в Арабия бил разпространен и ханифизмът. Основен източник на мюсюлманското вероучение бил Коранът /от арабски – куран, буквално „четене”/, главната свещена книга на мюсюлманите, сборник от проповеди, молитви, притчи и други. Мюсюлманите възприемали Корана като извечно, несътворимо /Божие слово/ откровение, което Бог, говорещ в Корана главно от първо лице, дума по дума е продиктувал на Мухаммад чрез своя ангел Гавраил. Подобно на това, че за християните Бог се е въплътил в Исус Христос, за мюсюлманите Той се е открил пред тях в книгата, в Корана. Вторият източник на мюсюлманското вероучение е Сунната, свещено предание, примери от живота на Мухаммад като източник на материал за решаване на религиозните социално-правни проблеми, възникващи пред мюсюлманската общност. Сунна се състои от хадиси, разказващи за изказванията на Мухаммад по дадена тема или по друг конкретен повод, за неговите постъпки или за неизказаното му одобрение. Хадис винаги се състои от две части: самият разказ и така наречената опора – изброяване на предавателите на дадения текст, които удостоверяват неговата автентичност в непрекъсната верига.

Най-важният принцип на исляма е строгият монотеизъм, който има абсолютен и безусловен характер. В Корана Бог се явява едновременно всемогъщ, всевишен, дори страшен, и в същото време милостив, състрадателен и прощаващ. Той е по-близо до човека „отколкото шийната му артерия”, се казва в Корана, и в същото време там се твърди: „Той е недостижим за погледите…” Тоест, Бог е абсолютно отвъден, непроницаем, непостижим в Своята същност. Бог Се разкрива пред човека само чрез откровението, чрез знаменията и чрез Своите имена. В откровението Бог чрез своите пророци дава на хората Своя закон и като го следват, те се научават да различават доброто и злото. Всичко, сътворено от Бог – всяко явление, всеки предмет, всяко същество, това са неговите знамения за хората, свидетелстващи за Неговото величие и всемогъщество. И най-сетне, чрез Своите имена Бог нагледно съобщава на хората за Своите свойства. „Бог има прекрасни имена, наричайте Го с тях…”, се казва в Корана. Има 99 такива имена. Например, Милостив, Милосърден, Верен – това са все божествени имена. Мюсюлманите смятат за проява на благочестие възможно най-честото споменаване на Бог и на Неговите имена. Но посредством откровението, знаменията и имената човешкият разум може само частично да постигне смисъла на божественото действие в света, а не самата божествена същност, която остава абсолютна тайна за човека. Задължение на мюсюлманина е да вярва в тази съкровена тайна. В Корана често се повтаря утвърждаването на единството и единствеността на Бог, повтарят се призивите да не Му се придава никого в качеството на „другар”. Тези призиви са насочени, преди всичко, срещу старите политеистични вярвания на арабите от Арабия, но и срещу християнските догмати за Троицата и Божественото въплъщение. Ислямът признава Иисус единствено в качеството му на пророк-посланик, макар и надарен с изключителен, привилегирован статус /девствено раждане, способност да твори чудеса, вземането му жив на небето/. В същото време ислямът  се намира в определено родство с библейската традиция: наред с юдейството и християнството, той може да бъде определен като богооткровена и аврамична религия, тъй като, изповядвайки вярата в един единствен, същински и жив Бог, говорещ на хората чрез откровения, ислямът води своите източници от „религията на Авраам”, частично забравена и изопачена, според представите на мюсюлманите, от юдеите и християните. Така че мисията на Мухаммад се е състояла не в създаването на нова религия, а във възстановяването на изконната и истинска вяра в единствения Бог.

Мюсюлманите мярват в това, че Аллах /Бог/ е само един и той не може да има никакви другари.

Ислямът е оставил дълбок отпечатък върху културата на онези страни, в които е получил разпространение. Още през периода на ранния ислям се зараждат трите основни мюсюлмански дисциплини: 1) наука за тълкуването и четенето на Корана, 2) наука за хадисите, 3) юриспруденция, в рамките на която в сунизма се формират четири религиозно-правни направления, в еднаква степен признати за авторитетни: ханифитско, шафиитско, маликитско и ханбалитско. От кораничните предписания и забрани и от юридическите прецеденти, фиксирани в хадисите, се формира мюсюлманският закон /шариат/, който и до ден днешен си остава главен източник на законодателството в повечето мюсюлмански страни. Ислямският закон като универсална нормативно-догматична система регламентира в еднаква степен религиозната догматика, нормите, регулиращи отношението на човека към Бог, етиката и социалните отношения. Тоест, в шариата са слети в едно цяло религиозното, правното и етичното начало. Етичното поведение се регулира от правото, а правното поведение се разбира, преди всичко, като религиозно-етично.

Малко по-късно, донякъде поради контактите с християнството и полемиките с него, в резултат на които в исляма възникват първите теологични спорове за свободата на волята и за предопределението, за несътворимостта на Корана, за божиите атрибути, се развива мюсюлманското спекулативно богословие /калам/, в което се формират различни школи: мутазилизъм, ашаризъм, матуридизъм. Възприемането на античното философско наследство /аристотелизъм, неоплатонизъм/ способства за развитието на определени рационалистки тенденции в теологията, а през периода 9-12 в. и за възникването и разцвета на арабската философия на ал-Кинди, ал-Фараби, Ибн Сина, Ибн Рушд. В същото време започва да се развива и суфизмът – мистическо направление в исляма, възникнало първоначално като аскетично движение, което впоследствие се разпространява в една или друга степен във всички течения на светогледа. В качеството на един вид приложни науки към основните религиозни науки се развиват граматиката, математиката и астрономията. Развитието на всички тези дисциплини се извършва в процеса на тесни контакти на мюсюлманите с останалите източни култури: сирийската, предоставила на исляма преводите на древногръцкото философско и научно наследство; византийската, от която ислямът е заимствал много елементи на държавно-административната култура; персийската и индийската, оказали влияние върху мюсюлманската правова култура, върху развитието на литературата, поезията и мистицизма.

Сравнително рано в исляма се появяват и зачатъци на секти. Първоначално сектите възникнали от политическите партии, чиито разногласия се въртели около въпроса за имамата, т.е. за това, кой има право да бъде наследник на властта на пророка /халиф/ над общността на правоверните /мюсюлманите/. Едни поддържали изборния халифат, на който първите наследници на Мухаммад дължали своята власт и чиято законност се опирала на всеобщото признание /иджма/ на правоверните; други се придържали към убеждението, че тази власт, преминала непосредствено след смъртта на пророка към избрания от самия Мухаммад негов зет Али, трябва сред неговата смърт да премине към неговите преки потомци от Фатима, дъщерята на пророка. Първите се наричали сунити, а вторите – шиити.

В началото отделянето на шиитите имало като основание единствено политическото разногласие, но в течение на времето между тях и сунитите се появили разногласия и що се отнася до формалното разбиране на исляма. Подобно на сунитите, шиитите  признавали неоспоримото значение както на Суната, така и на Корана. Но тъй като те били склонни да предполагат, че в своя първоначален текст Коранът е съдържал признания за привилегиите на делата на пророка, а в сунитската редакция на Абу Бакр и на Осман Коранът бил изопачен от добавки и пропуски, те приемали за истински единствено първоначалните предания.

Занаяти

От трите основни потребности на човешкото тяло – храна, дрехи и жилище, за жителите на Ориента най-важно значение имали дрехите. При тях изкуството на обличането достигнало външно съвършенство. Сред занаятите най-важно място в живота на арабите заемало производството на килими, така че то било разпространено навсякъде. Отделните типове килими били основна част от националната подредба, тъй като пътешестващият из империята можел да определи по обстановката на стаята именно в коя провинция се намира.

По онова време килимите се делили на три основни типа: ситр – за стената, дусат – за пода и нахх, които не били предназначени, за да се ходи по тях.

През Аббасидската епоха се развивала и парфюмерията. Произвеждали се десет вида масла, като например, от виолетки, от лотос, от нарцис и други. През същия период се наблюдавал прогрес и в сферата на усъвършенстване на труда. Така например, развивали се водните мелници и плаващите мелници, освобождаващи жителите от нуждата да мелят зърното с помощта на ръчни мелници. Твърди се, че най-голямата мелница на Багдад, мелницата на Патрикий, носела годишен доход от сто милиона дирхема. Ориентът от онова време се славел из цял свят и с производството на изключително точни везни.

Производство на хранителни продукти

За разлика от индийците и от жителите на Източна Азия, почти цялото население на мюсюлманската империя се хранело с хляб. То се отличавали от другите и с това, че употребявало мляко в храната си. В Ориента хлябът имал формата на големи плоски питки. Зърнените култури на мюсюлманите били същите, както и в Европа. В селското стопанство арабите предпочитали да отглеждат пшеница. Отглеждали я навсякъде, където имало достатъчно вода, а просото било отглеждано само в сушавите южни райони, тъй като то, както и овесът, почти не изисква вода.

Пътешествениците разказват за следните специфични неща в храненето на мюсюлманите: всички ядели хляб, месо и суло /ферментирало кобилешко мляко/, но  рядко употребявали като храна рибата, зеленчуците и ориза.

От плодовите култури арабите по онова време най-често отглеждали грозде.

Отглеждали се и цитрусови плодове, главно лимони и горчиви портокали. Горчивият портокал е вечнозелено многогодишно растение от рода на цитрусовите, известен е главно по Средиземноморието и в Близкия Изток. От плодовете му, които не ставали за ядене, арабите приготвяли освежителна напитка, както и мармалад.

Най-голямо разпространение имала търговията с дини, затова градските плодови хранилища били наричани по онова време „къщи на дините”.

Особено известни били дините от североизточната част на Персия. Дините се доставяли в Багдад в свеж вид, поставени сред лед в оловни сандъци.

По онова време ролята, която принадлежи днес на американския домат, играел нарът. Този вид плод се превозвал на огромни кораби от Ефрат в Багдад. За най-хубави се смятали сирийските ябълки. В Ориента ябълки не растели, „тъй като те не могат да понасят горещите сухи ветрове на пустинята”.

Основен продукт били фурмите, като най-хубавите от тях били от Месопотамия. Жителите от Аббасидската епоха открай време употребявали зехтина, с който ги снабдявала Сирия и Северна Африка. Най-хубавият зехтин идвал от Сирия.

Заради високите цени на захарта арабите садили захарна тръстика навсякъде, където това било възможно.

Начин на живот

През периода на Аббасидската династия като достатъчна за скромното съществуване на един човек се смятала сумата от около 300 дирхема на година, а няколко хиляди дирхема вече били считани за прилично състояние.   

Разкопките ни дават възможност да се запознаем с типа на постройките от периода III-IX в. Къщите се строили по определен план: покритият вход водел от улицата в просторен правоъгълен двор. Дворът бил заобиколен от редици правоъгълни жилищни и стопански сгради. Във всички къщи имало бани и канализация, а понякога и кладенци. Броят на помещенията в една къща понякога достигал петдесет. В някои домове имало прозорци, остъклени с цветни кръгли стъкла с диаметър от 20-50 см.

Според някои сведения от онова време, богаташите и аристокрацията си почивали в часовете на следобедния зной в помещения с двойни стени, между които се натъпквал лед. По-късно се появили и нови начини за постигане на прохлада. Опъвали грубо кече и пускали по него да тече вода, която, изпарявайки се, създавала усещане за прохлада. Допълнителна прохлада създавали и специални ветрила, закрепени върху опорни арки, както и платнища, напоени с благовония, които, „подобно на корабни платна, висели от тавана”.

Дървото се използвало нашироко в интериора, при това любимото дърво в домовете на аристокрацията било индийското тиково дърво.

Единствената мебел били сандъците, в които арабите държели дрехите си. Шкафът, както и леглото им били непознати. Масата се внасяла единствено по време на хранене, при това в домовете на аристокрацията през периода III-IX в. за тази цел често се използвали плочи от оникс. Масите с крака се появили едва по-късно и постепенно започнали да придобиват огромни размери.                    

През периода III-IX в.в Ориента били широко разпространени кухненските съдове от дървото халандж, които били също толкова популярни, колкото и китайските кухненски съдове. Медните съдове също се смятали за ценност, и някои жители на градовете, които притежавали по-голямо количество от тях, дори ги давали под наем.

В арабския свят от онова време имало и заведения с горещи вани, така наричаните бани. В живота на древния Ориент те не получили широко разпространение, тъй като баните предизвиквали подозрение, а някои дори не били убедени, че пророкът е посещавал някога баня, така че постепенно броят им започнал все повече да намалява.

През епохата преди Аббасидите, както и по време на царуването на Аббасидите, мюсюлманското население твърде критично се отнасяло към своите дрехи. Арабите смятали, че е непристойно за порядъчния човек да носи цветни и ярки дрехи, че те подхождат само на робите и на жените. Мъжете можели да обличат такива дрехи само зад стените на своя дом, смятало се за неприлично да излизат на улицата облечени в тях.

Дрехите на благородния човек трябвало да бъдат бели на цвят, тъй като, по мнението на арабите, в рая се носят дрехи именно с такъв цвят. Смятало се за неприлично да се обличат нови дрехи заедно с вече носените, както и вълнени дрехи заедно с копринени: „най-красивите дрехи са тези, в които всичко си подхожда”.

Освен мъжете, бели дрехи носели и разведените жени, докато всички останали жени трябвало да избягват този цвят, с изключение на белите шалвари, но дрехите им трябвало да бъдат в естествен цвят, а не боядисани. Боядисани дрехи носели само селянките и робините-певици.

Синият цвят в Ориента бил цвят на траура. Освен това, по дрехите можело да се определи мястото на работа на техния притежател, така например, „секретарите носели дурра – изрязана на гърдите дълга риза, богословите – тайласан /наметало/, а военните – кааба /къса персийска куртка/.            

Чорапи се носели както жените, така и мъжете. Червените обувки били смятани за признак на лош тон, тъй като такива носели обикновените мюсюлмани, но елегантното конте можело да си позволи да носи една жълта и една черна обувка.

Пируването рязко се отличавало от обикновения обед или вечеря. Дори в най-смутните времена арабско-мюсюлманският народ никога не употребявал вино по време на пируването. Храната се състояла от лютиви мезета, наричани нукл, но се смятало за лош тон да се яде прекалено много от тях. Било прието в храната да се избягва употребата на ряпа, целина, чесън и лук заради силната им миризма, както и плодовете, които има костилки, като маслини, праскови, грозде и други, тъй като яденето им изглеждало неприлично.

Нарът, фурмите и дините били прекалено евтини, простите хора се хранели предимно с тях, затова „благородниците” се отнасяли с презрение към тези плодове. Знатните обичали само такива скъпи деликатеси, като лидийски маслини, фъстъци, измита с розова вода захарна тръстика, дюли от Балх и сирийски ябълки.

През епохата на Аббасидската династия лечението вече било известно. Това твърди и ал-Масуди: „Ето че веднъж се събра сдружението на философите и лекарите и се направи обсъждане на различните човешки знания за природата на явленията относително това, какво е божественото в тях”. От неговите записки можем да разберем също, че медиците от онова време са поставяли ударението върху практиката, а не върху теорията на лечение на болните, но медицинските навици от онова време се предавали от учител на неговия ученик не само чрез практиката, но и чрез теорията.

Лекарите от Аббасидския период познавали различни заболявания и болести, като например, дизентерия /разстройство/, повръщане, кръвотечение от носа. Те знаели, че човек може да се разболее от изпитата много студена вода или вино. Те познавали също така структурата на човешкото тяло, както и разположението на неговите органи и мускули. Пациентите по онова време били лекувани предимно с помощта на лечебни треви и запарки.

Изкуство

Мюсюлманското изкуство е грандиозно и бляскаво явление, но в същото време загадъчно, и то не само за европейците, но и за хората от други култури.

„Религиозната програмност на мюсюлманското изкуство е предопределила неговото оцеляване в различни политически и културни условия – пише известният специалист по източна култура, М.Б. Пьотровский. – Тази духовна програма не е изразена изрично, тя се крие не в сюжета, а в художествените особености на това изкуство”. Какви са тези особености?

Мюсюлманското изкуство е едновременно прост и сложен термин. Обикновено с този термин се означава изкуството на народите, изповядващи исляма. Правилността на строго религиозното отличаване на едно художествено явление често е предизвиквала и продължава да предизвиква възражения от страна на изследователите и на публицистите. Едни предпочитат светския подход към културата, други пък са увлечени от идеите за непрекъснатостта на „националните” култури, която се определя единствено от територията или от езиковото семейство.

Разбира се, всичко това е така, обаче ние прекрасно разбираме, за какво става дума, когато говорим за „изкуство на исляма”, а още повече – за „изкуство на мюсюлманските народи”. Това общо знание отразява факта, че въпреки цялото бляскаво разнообразие от прояви на изкуството на мюсюлманските народи, то съдържа в себе си твърде много лесно разпознаваеми общи черти.

Тези черти ясно отличават изкуството през мюсюлманския период от изкуството на същите тези народи през пред-ислямския период. Пред-ислямските корени и връзки на мюсюлманското изкуство в древните култури на Иран, Средна Азия, Египет, Китай, Индия и други, са добре известни на изследователите и са били изследвани с любов от тях. Обаче тези традиции не продължават пряко. Те претърпяват съществени изменения, много от които са резултат от ислямската политика и от ислямската идеология. Те се сливат една с друга, създавайки нещо ново, което може да се определи с универсалния и синтетически характер именно на ислямското общество, за което всички мюсюлмани образуват една нация – умма.

Разбира се, в изкуството на мюсюлманските народи и на техните не-мюсюлмански съседи има много общо, породено както от сходството на заобикалящата ги среда, така и от тяхното общо наследство. Обаче и тук се забелязва съществуващото единство, когато в единия свят се появяват черти, характерни за другия.

Тези характерни черти съществуват реално, те могат лесно да бъдат разпознати и изброени – абстрактност, орнаментен характер, не-изобразителност. Техните детайли могат да бъдат сведени до една единствена схема, за която най-добре подхожда образното наименование „език на мюсюлманското изкуство”. И по-голямата част от тези особености пряко или косвено е свързана с идеологическата основа на културата или на културите на мюсюлманските народи – с религията на исляма. Тази връзка е двойна – ислямът е предопределил появата на някои черти /абстрактност/ и от своя страна, много характерни признаци на това изкуство служат за не натрапчиво и често пъти не явно пропагандиране на основите на мюсюлманското разбиране за света.

Нищо не може да покаже толкова ярко спецификата на мюсюлманското изкуство, колкото сравняването му с пред-ислямското наследство на Сирия, Египет и Иран. Въпреки явната зависимост от източника, след твърде кратък срок се е появил съвършено специфичен художествен език. Мюсюлманското завоевание е донесло на широкия свят специфичното културно наследство на арабите, обаче то очевидно не е било достатъчно за коренните изменения и за произлезлия многообразен синтез. Единственият отговор на таза загадка засега е признаването на ролята на духа и на светогледа на религията на исляма, която, както и в други сфери на живота, стремително е създала за себе си специфична естетична форма на изразяване и на убеждение. Нека се опитаме за анализираме точно какво се е получило в резултат на това и как е станало то.

Проповедта на Корана изначално е била насочена към цялото човечество и е предполагала разширяване на сферата на своето действие. По времето на Пророка Мухаммад ислямът е бил приет от целия Арабски полуостров. Когато през 632 година Мухаммад умира, общността започва да се управлява от халифите /заместници, заемащи мястото/. Първите четирима халифи, наричани обикновено „Праведни”, започнали големи завоевателни походи, но Мека и Медина си оставали центрове на новата общност. Съседи на новата държава – халифата, били две велики държави – Византия и Сасанидски Иран. Мюсюлманските армии се плиснали из широките пространства на Близкия и Средния Изток. Иран бил покорен и постепенно в състава на халифата влязъл и Ирак, и древните ирански територии, и Средна Азия, до границите с Китай, и Северна Индия. Византия отстъпила на мюсюлманите Сирия, Палестина и Египет. Армиите на преданите на идеята и фанатични завоеватели преминали през цяла Северна Африка и завзели Испания.

Значителна част от тези завоевания били осъществени по времето, когато „Праведните халифи” вече били заменени от халифската династия от знатния род Омея в Мека - Омейядите /661-750 г./ Те пренесли своята столица в Сирия, така че в тяхна столица се превърнал един от най-древните градове на света, Дамаск. Именно по време на господството на Омейядите започнало бурното развитие на новата мюсюлманска култура и изкуство, в основата на които залегнал механизмът на духовния и политически контрол и препоръка. Изпълнители на тази препоръка били местните жители, творили в руслото на древните художествени традиции на Сирия и Египет, на Ирак и Иран. Извършвало се дълбоко усвояване на тези традиции от страна на пришълците и тяхното преобразуване в полза и за слава на новото общество. Така древните прийоми на украсяване започнали да служат на идеите на прославата на исляма и на неговите управници.

Трябва да се отбележи, че политическата система върху завоюваните територии била образец за процеса на взаимна асимилация. На немюсюлманите било разрешено да запазват религията си, но в замяна на това от тях се събирали високи данъци. Постепенно по-голямата част от жителите на покорените страни започнали да предпочитат да приемат новата вяра. Архитектурните прийоми и принципи, мозайките и орнаментните мотиви лесно си намират паралели в християнската архитектура и в иранската орнаментност. Но от всички тези елементи се създавали паметници със специфична идеологическа програма – проповядване триумфа на исляма и на неговите връзки с древната религиозна традиция, абстрактността на понятието за Бог и образите на райските градини. Именно посредством тази програма се оформял и стилът, и художественият език, в които разкошът и великолепието се съчетавали със суровия аскетизъм на иконоборството.

Омейядите продължили своите завоевания, изграждали държавата, в която византийският блясък бил подчертан от жизнените традиции и навици на бедуинските князе на пустинята. Този период бил изпълнен с граждански войни между различните групи, вкусили от сладостта на властта. Една от тези войни завършила с унищожаването на династията и с преминаване на титлата халиф към представителите на династията на Аббасидите /750-1258 г./, обосноваващи своите претенции за управление с близкото си родство с Пророка. Омейядите били изтребени,  обаче един от тях успял да избяга и да основе свой Омейядски халифат на територията на Испания. Така било поставено началото на разпадането на единната мюсюлманска държава и така започнал специфичният път на мюсюлманското изкуство в Испания. Там сирийско-византийските традиции се срещнали с обичаите и вкусовете на Европа. В резултат на това възникнало изкуството на изтънченото и изящното, със свои отличителни черти, но въпреки своята специфичност, намиращо се в общата струя на изкуството на исляма – абстрактно, орнаментно и пищно.

Аббасидите пренесли своя център в Ирак, върху земята на Сасанидите. Те си построили нова столица, Багдад, „Градът на Мира”, изпълнен със живот център на великата империя. Огромният град на дворците, джамиите и пазарите кипял от живот, в него непрекъснато се строяли нови сгради и се престроявали старите, затова от ранния Багдад до наше време не е достигнало почти нищо. Постепенно на халифите им ставало все по-тясно да живеят заедно с прекомерно активните и опърничави граждани, така че през 836 г. халифът ал-Мутасим построил нова столица в Ирак. Нарекли я Сурра ман раа /Самара/ - „радва се онзи, който вижда”. Това бил град за аристокрацията, за чиновниците и военните, с дворци, хиподруми, градини и джамии. Прочутата Съборна джамия на Самара била украсена с удивително минаре със спирално виеща се нагоре стълба отвън. Дворците били украсявани със забележителна резба върху дърво и мазилка. Стиловете на тази резба в много отношения определят характерните черти на растителните орнаменти от аббасидската епоха. Персийската основа и световното могъщество придават на изкуството на Аббасидите - на техните здания, на металическите и керамични кухненски съдове, на оръжието и дрехите им, още по-голямо богатство и монументалност, в сравнение със сирийските Омейяди, но духът и стилът им е един и същ.

По-голямата сдържаност в разкоша се превърнал в стил на мюсюлманска Испания и на Северна Африка. Подковообразните арки, съчетанието от червени и бели ивици в архитектурата, сините листове със златни букви на Корана, както и изобилието от резба върху кост характеризирали испанските варианти на общия художествен език.

През IX век Източният халифат и неговите халифи се покорили на новите си завоеватели – тюркските племена, подчинени на династията на селджуците, които се превърнали в главна политическа сила. Под техен контрол попаднали традиционните управници в Багдад. Селджуците станали поддръжници на строго ортодоксалния ислям. Под тяхното влияние и попечителство се формирало устойчивото мюсюлманско богословие, основните философско-догматични принципи на исляма, основните принципи на политическо устройство. Класическото мюсюлманско общество се е формирало именно през IX век.

Именно тогава започнали повсеместно да се разпространяват множество художествени прийоми, превърнали се завинаги в характерни черти на исляма. Казано по-просто, към иранския, византийския и арабския субстрат се прибавили вкусовете на тюркската степ. През този период се оформил постоянен тип куполи и минарета, както и стандартни шарки от нов тип. В бронзовите изделия се появила медната и сребърна инкрустация, в която могат да се разпознаят китайски и индийски мотиви.

Междувременно в Египет и част от Северна Африка се възцарила династията на Фатимидите, потомци на дъщерята на Мухаммад, Фатима, и на неговия племенник Али. По време на продължителната си борба за власт Фатимидите /909-1171 г./ създали сложно религиозно учение, изпълнено със скрити принципи и значения, достъпни само за посветените. Тълкуването на вътрешния смисъл на религията, тайните ритуали и тайната система за пропаганда придавали на учението на Фатимидите тайнствена привлекателност, прибавяйки мистичен елемент към изкуството от тяхната епоха. Множество произведения на фатимидското изкуство – изображенията върху керамичните съдове, шарките върху зданията на джамиите и на дворците, очевидно претендират за многозначно тълкуване. Любимите на Фатимидите съдове от планински кристал дори със самия си материал намекват за тайнствените дълбини на знанието.

Могъщите управници от рода на Фатимидите широко използвали изкуството, за да подчертаят значението на своята власт. През 969 г. те основали град ал-Кахира/”Побеждаващият”/ и го украсили с множество джамии, като например джамията ал-Хаким, в която грандиозността на архитектурното пространство се съчетава с възможността за уединение и вглъбяване на молещия се. Огромните съкровища, събрани от Фатимидите, служели за демонстрационни цели. Фатимидските халифи организирали тържествени приеми, по време на които били изваждани на показ пред публиката несметно количество златни съдове, огромни бронзови фигури и свещници, лампи от планински кристал, разкошни дрехи с надписи и шарки.

Търговия

В известен смисъл Аббасидите имали по-голям късмет, отколкото Омейядите. Така например, след смъртта на Ал-Мансур през 775 г., прекъснала двайсетгодишното му управление, неговият син, Ал-Махди, наследил богата хазна и империя, която в много по-голяма степен била склонна да води търговия, отколкото война.

Така че именно развитието на търговията е едно от достиженията на Аббасидите, на което често не се обръща внимание. Тъй като Ислямското управление обединило голяма част от източния свят, унищожавайки по този начин множество граници, търговията станала по-свободна и по-безопасна, както и много по-разпространена, отколкото по времето на Александър Велики. В резултат на това мюсюлманските търговци основали търговски селища в такива далечни земи, като Индия, Филипините, Малайзия, Вест-Индия и Индокитай.

През периода от VIII до XI в. тази търговия се състояла главно в търсене и внасяне на предмети от първа необходимост. За да осъществяват подобни търговски сделки, мюсюлманите, разбира се, трябвало за се занимават с износ на стоки, като за тази цел прилагали следната практика: внасяли предмети от една област, за да изнасят в друга област. Предмет на търговията били перлите от Персийския залив, едрият рогат добитък от Арабския полуостров, както и тъканите. Мюсюлманите търгували също така с лекарствени средства, едно от основните постижения на науката по времето на Аббасидите, наред със захарта и хартията.  

Постепенното разширяване на търговската дейност довеждало до нови разработки и открития в съседните й области, като например, банковата и борсовата система, които били дотолкова сложни и съвършени, че по кредитно писмо, издадено в Багдад, можело да се получат пари и в Самарканд, Средна Азия, и в Кайруван, Северна Африка. Изискванията на разширяващата се търговия обуславяли зараждането на нови занаяти, наред с вече съществуващите. Сред градското население на Багдад по онова време вече имало представители на най-разнообразни занаяти: механици и кожари, книговезци и производители на хартия, златари, тъкачи, аптекари, пекари и много други. Тъй като в течение на времето ролята на занаятчията в икономическото стопанство нараснала, те започнали да се обединяват във взаимоспомагателни дружества, в известен смисъл наподобяващи по-късните си западни аналози – гилдиите и цеховете, и започнали да предлагат различни обществени услуги, като например, давали под наем помещения на пътешествениците, участвали в благотворителното попечителство над сираците и в предоставянето им на възможност да се учат в училище.

Празниците

Мюсюлманите празнували и всички празници на християнската година, тъй като по-голямата част от християнските празници по своята същност са отражение на много по-древните обичаи на страната. Така например, много места за поклонение в Египет, както и във Вавилония, били древни езически места за поклонение, а храмовите празници на възникналите по тези места християнски манастири били просто нов етикет, поставен върху празненствата в чест на древните богове. Мюсюлманите в една или друга страна не можели да се откажат да честват тези дни, украсявали с радост техните езически и християнски прародители. Обаче, за разлика от църквата, те най-често се отказвали да участват в създаването на легендата, предоставяйки на християните задачата да уреждат помежду си религиозната страна на нещата, докато те самите вземали участие само в приятната част на празниците, следвайки обичаите на своите бащи. Празненствата, отбелязвани от обитателите на Багдад, например, били почти изцяло християнски.

През Аббасидската епоха се отбелязвали преди всичко храмовите празници. Но дори и през обикновените дни тези свети места били посещавани, тъй като техните градини и малки кръчми, с тяхната удивителна прохлада, били любимо място за разходки. Думите „манастир” и „кръчма” често пъти били произнасяни в едно и също изречение: колко е приятно през дъждовен ден „да погуляеш при попа”, а виното на светото причастие /шараб ал-курбан/ се ползвало с всеобща слава. В някои от документите за периода IV-Х в. откриваме изброяване на увеселителните места на каирците: край манастира на пирамидите – лов на газели, мостът и малките кръчми на Джиза – градина, гледаща към канала и двореца, поле за игри край стените на манастира Мар Хана и особено манастирът ал-Кусайр, високо, на самия връх на планината ал-Мукаттам: „Тъй често прекарвах аз дни и нощи в манастира ал-Кусайр, където не изтрезнявах”.

Връбница /ша-нин хошанна/ била празник на целия народ. Вероятно това е бил древен празник на дървото, при това именно на маслиненото дърво; в Египет този празник се нарича точно така: „празник на маслиненото дърво”.

През периода IV-Х в. в Йерусалим пренасяли маслиненото дърво от църквата на Лазар в църквата на Възнесението начело на тържествена процесия и на това тържество присъствали всички почетни граждани на града, както и цялото мюсюлманско духовенство. Всички църкви в Сирия и Египет били украсявани през този ден с клонки от маслинено и палмово дърво, а после хората си взимали от тях, тъй като се смятало, че те носят благосъстояние и късмет на своя притежател.

Известен бил и празникът на страстния четвъртък, обаче по онова време той бил наричан „лещен четвъртък”, тъй като през този ден навсякъде ядели леща. Лещата било ядене за помен, а египетските селяни го ядели всеки петък. В Сирия този празник бил наричан „син четвъртък” или „четвъртък на яйцата” – през този ден навсякъде по улиците на градовете продавали боядисани яйца.

През периода на Аббасидската династия мюсюлманите и християните празнували Великден. Събралите се за празненството тръгвали към манастира Самалук, близо до Баб аш-Шаммасийа, в източната част на града, където започвал огромен гуляй.

Зимата започвала с празника на света Варвара /4 декември/, който също бил познат на мюсюлманите, тъй като ал-Мукадасси споменава следния селски обичай: „Настъпва денят на Варвара и каменарят хваща флейтата”. Самият той се хвали, че е вземал участие в празника на света Варвара.

Най-прославено по онова време било празненството по случай зимното слънцестояние /323-935 г./. Кондотиерът Мердавидж, управник на планинска област в западната част на Иран, заповядал на жителите да събират дърва в местността Уади Зирунруд, близо до Исфахан, да поставят огромни свещи и събрал множество стрелци с нефт /наффатин/. По всички възвишения около града от събраните дърва били построени  високи кули, които били запълнени с вършина и кълчища. След това той заповядал на хората да наловят птици и да завържат за човките им и за лапите им орехи, напълнени с кълчища и натопени в нефт. Всичко това с цел да може в един и същи момент огънят да се запали по хълмовете, в планините, в пустинята, и в двореца, с помощта на птиците, които пуснали едновременно в нощното небе. Той организирал огромен пир по случай празника, при това, освен овните, били убити още 100 коне и 200 бика.

Големият християнски празник можел лесно да се превърне в мюсюлмански, като например шествието към тъмницата на Йосиф, близо до Джиза. Най-напред хората преминавали, свирейки на тръби и биейки барабани, по улиците и пазарите и събирали пари за празника. През този ден се организирали най-различни развлечения, представления /самаджат/, мимически сцени /хикайат/, театър на сенките /хаййал/. Дори самият халиф напускал за два дни своя дворец, за да погледа народните увеселения и празненства.

8 май бил „Празник на мъчениците” в Шубра, близо до Кайро. Всяка година на този ден хвърляли в река Нил кутия с петте пръста на един от мъчениците, която се пазела в християнската църква в Шубра. Този празник бил отменен през периода VIII-XIV в.

Пред-ислямската Нова година, началото на слънчевата година, се отбелязвал навсякъде с взаимна размяна на подаръци. В Багдад имало обичай халифът да дарява по този случай различни фигурки, изработени от амбра, като например, червена роза.

През периода на Аббасидската династия били разпространени празниците, посветени на природата. Съществуващия при двора на Аббасидите обичай да се разпръскват рози, вероятно води началото си именно от такъв празник на природата. Документите разказват, че любителят на разкошния живот ал-Мутауаккил заповядал да изсекат специално за целта пет милиона дирхема и да ги оцветят в червено, жълто, черно и други цветове, за да бъдат разпръснати пред придворните и тяхната челяд.

Двата канонични празника - празникът на жертвоприношението и празникът по случай края на месеца на поста, наред с персийската Нова година, били основните празници, по време на които жителите на Багдад организирали пиршества. В град Басра за тази цел угоявали овни през цялата година и после ги продавали по случай празника, по десет динара за глава. И двата празника били единствените големи празници, които, в качеството им на мюсюлмански празници, било разрешено да бъдат отбелязвани с официалната мюсюлманска разкош. Колкото до празника на жертвоприношението /аид ал-курбан/, той вероятно е създавал по-скоро отблъскващо впечатление заради масовото убийство на беззащитни животни.

Рамазан /рамадан/, деветият месец на мюсюлманската лунна година хиджра. Според исляма, именно през този месец на Мухаммад било изпратено първото откровение. По време на Рамазана мюсюлманите са длъжни да спазват пост /уразу/. По онова време празникът Рамазан бил период на изключително радушно гостоприемство. По време на този празник с най-голямо внимание се ползвала легендата за Мухаммад и особено историята за неговото възкачване на небето /мирадж/, което до голяма степен съответствало на развитието на жанра биография на пророка.

Основни празници при арабите мюсюлмани били сватбите. Те изисквали много разходи, като например, сватбата на ал-Мамун, която струвала седемдесет милиона дирхема. В подобни случаи дори хората от простолюдието се стремели да се покажат по-богати, отколкото били наистина и за тази цел те можели да вземат назаем украшения, килими и най-различни домакински съдове.

 


Comments




Leave a Reply

    Picture

    Archives

    November 2010

    Categories

    All

    Picture
    ПРЕВОД С АРАБСКИ ЕЗИК - КУРСОВЕ ПО АРАБСКИ ЕЗИК - БИЗНЕС С АРАБСКИЯ СВЯТ