Сблъсъкът на политическите интереси и постоянната борба между християнските центрове на полуострова, от една страна, и завоевателите, от друга, не трябва да ни заблуждават относно обикновените отношения между тези два елемента. Извън полето на битките, отношенията между двата народа са били понякога сърдечни и дружески. Това положение на нещата се обяснява с естествената необходимост на общуване между двата съседски народа, както и с това, че през периода VII-XI в. противоречията между християните и мюсюлманите са се оценявали по съвършено различен начин, отколкото през следващата епоха. Освен това, мюсюлманинът и християнинът понякога са били свързани с общи интереси или с необходимостта да си оказват взаимна помощ. Затова не трябва да се учудваме на това, че християните и мюсюлманите често са се посещавали взаимно, оказвали са си взаимна помощ по време на гражданските войни, търгували са помежду си и дори са встъпвали в съюзи, сключвайки династически бракове помежду си.
Така например, Муса, мюсюлмански пълководец в Арагона, омъжил една от своите дъщери за граф Гарсия. Според сведенията на арабските историци, Ал-Мансур се оженил за християнска принцеса, вероятно, за дъщерята на краля на Навара, Санчо II. На Ал-Мансур са приписвали също така и друг брак, с дъщерята на Бермудо II, Тереза.

Освен това, в самата мюсюлманска държава са живеели много испанци, ренегати и християни /мосараби/, при това религията, обичаите и нравите на последните са били уважавани, а ако е имало преследвания срещу тях, те не са били продължителни. В дворците на емирите и халифите, в различните сфери на арабското управление, не рядко можело да се видят испанци-християни /християни служели и при халифа в Дамаск/. В мюсюлманската армия имало християнски наемни войски, а вече е известно и с каква огромна власт са се ползвали през последния период на халифата „славяните”, родом от християнските страни. Наред с тях са фигурирали и пришълците от различни испански области.

Пъстрият етнически и племенен състав на мюсюлманския свят е обуславял и крайната сложност на класовата структура и нееднаквата роля на различните нейни елементи. Тези елементи фактически не са оставали едни и същи през цялата разглеждана епоха, т.е. от началото на VIII в. до падането на халифата. В очите на арабите, които са били господстващ и организиращ елемент на мюсюлманската империя, техните съотечественици в никаква степен не са били равни на берберите, персите и другите народи, покорени в хода на победоносните войни. Нещо повече, различните арабски племена са се отнасяли един към друг с неприязън /като например келбитите, родом от Йемен, и кайситите, родом от Сирия/, така че опитите на някои халифи, и по-специално, на Абдаррахман III, да обединят различните етнически и племенни групировки, се оказвали неуспешни. Борбата между тях продължавала непрестанно. Въпреки това обаче социалните различия в мюсюлманска Испания са били същите, както и в останалите страни. Обществото рязко се деляло на две групи: свободни хора и роби. В началото в групата на свободните хора ясно били различавани две групи: аристокрацията и народът /плебс/.

Обаче отношенията между привилегированата класа и народа далеч не са били еднакви в различните етнически групи на мюсюлманска Испания.

Арабската аристокрация е изпъквала твърде отчетливо, докато вътрешният строеж при берберите е бил много по-демократичен. Около времето на царуване на Абдаррахман III обаче арабската аристокрация, намираща се в открита опозиция спрямо емирите, бореща се против халифите за своята независимост и взаимно унищожаваща се в безкрайните вътрешни войни, практически била почти напълно унищожена. Тя напълно престанала да съществува като класа, като реална политическа сила. На нейно място се появяват, от една страна, военните вождове, аристокрацията на меча, а от друга страна, средната класа /търговци, занаятчии и т.н./, която в резултат на бързото развитие на търговията и на занаятчийското производство в големите градове съсредоточила в ръцете си значителни богатства. По-низко от средната класа на социалната стълба стояли работещите хора, твърде многочислени през епохата на халифите и нерядко започващи борба против угнетителите.

Докато съществувала аристокрацията, тя била най-богатата класа, тъй като в процеса на завоюване на страната й били предоставяни не малко земи. Възнаграждавайки аристокрацията за услугите, оказвани им от нея по време на войните, а понякога и за да умиротворяват недоволните /както е станало с разбунтувалите се сирийци Балджа/, емирите разпределяли земите между различните племена и техните вождове, като им разрешавали да получават от крепостните, обработващи тези земи, онази част от урожая, която те по-рано давали на държавата. По такъв начин се създавали едри земеделски владения, които се превърнали в основа на бъдещите сеньории, понякога напълно независими. Трябва да се отбележи, че, вероятно в резултат именно на тези награди, арабското и берберското население оставало да живее в селските местности, докато градовете били населявани главно от мосараби и ренегати, т.е., от коренните жители на страната. Така е било в Толедо, Севиля, Елвира и други градове.

Ренегатите са заемали междинно положение. В тази група различаваме мауля или християнските пленници, приемали мюсюлманството, като по този начин те получавали свободата си. При това имало две категории хора, приели исляма: същински мауля, т.е. децата от брак между мюсюлманин и християнки или между християни и мюсюлмански жени, които се смятали за мюсюлмани, и ренегати, т.е. испанци, покорени през периода на завладяване на страната и отрекли се от своята вяра по различни причини. Макар че всички те били мюсюлмани и понякога притежавали по-големи богатства и власт, те не били приравнявани по права с потомствените мюсюлмани и към тях се отнасяли лошо. Именно за това те отмъщавали на арабите, като използвали всякакви удобни случаи, и жестоко си отмъщавали на своите неприятели през периодите на честите и понякога успешни въстания. Не трябва да се забравя, че мнозина ренегати били потомци на вестготски роби и крепостни, получили свободата си благодарение на преминаването към друга вяра. Още от времето на Абдаррахман II, когато много мосараби били обърнати в мюсюлманска вяра, ренегатите били една от значителните съставни части на населението и оказвали голямо влияние върху развитието на културата.

Не свободните хора се делили на различни класи – крепостни, обработващи земята, чието положение било аналогично на положението на крепостните селяни при вестготите, и роби, принадлежащи на отделни лица. Евнусите и „славяните” достигали привилегировано и при това високо положение. Евнусите били роби от различен произход /европейски, арабски и африкански/. Те често заемали важни постове в двореца, като например, поста на главен придворен или на соколар. От средите на „славяните” се формирала специалната гвардия на халифа. Тези хора били богати, имали земи и слуги-роби, на които плащали заплата. Това била своеобразна аристокрация, нееднократно вземаща твърде активно участие при решаването на важни политически въпроси.

„Славяните” служили в армията и били смятани за роби на халифа. Абдаррахман III съществено увеличил числеността на „славянските” отряди, които се превърнали в ядро на неговата войска. Според сведенията на арабски автори, през Х в. имало 13 750 души „славяни”. Абдаррахман III им дал земя, роби и им предоставил важни длъжности. Безредиците, настъпили след падането на династията на ал-Мансур, ставали главно заради „славяните”, чиито сили по онова време извънредно много се увеличили.

В резултат на арабското завоевание положението на евреите значително се подобрило. Емирите и халифите не следвали ограничителната политика на вестготските крале и предоставяли на евреите широка свобода. През периода на завоюване на Испания евреите си сътрудничели с арабите: на тях възлагали охраната на завоюваните градове. По такъв начин, завоевателите успявали да се справят с недостига на войници. Евреите били назначавани на обществени длъжности в системата на управление на градовете. В еврейските общини процъфтявала търговията и промишлеността. Особено висок разцвет е достигнала еврейската общност в Кордова след обявяването на независим халифат. Еврейският учен Хаздей-бен Шапрут /915-979 г./ бил ковчежник на Абдаррахман III. Хаздей установил връзки със своите едноверци в Ориента и благодарение на него в Кордова се преселили много еврейски поети, граматици и учени. В резултат на сътрудничеството между тях била организирана висшата духовна школа в Кордова.

Както вече стана дума, в течение на първия половин век Испания е била провинция на дамаския халифат, начело на която стоял управляващ-емир. Обаче от времето на Абдаррахман I, действителният основател на испанския или кордовския халифат, Испания е станала независима държава, макар че Абдаррахман I и неговите непосредствени наследници не са носили титлата халиф. През 929 г. тази титла е била приета от Абдаррахман III. Халифът е бил върховният и абсолютен глава на държавата. Помощ в управленските дела са му оказвали хаджиб /първият министър/, везирите и катибите /псалтовете/. Един от катибите се занимавал специално с делата на християните и евреите. Правителствените учреждения се наричали дивани. Всеки диван е отговарял за определена област на управлението /армията, финансите, контролът над хазната и т.н./.

Провинциите, на които се делили мюсюлманските земи /по времето на Абдеррахман I те били шест/, били ръководени от управители – вали, които отговаряли едновременно за военните и за гражданските въпроси. Без да са центрове на провинциите, някои важни градове въпреки това имали свои вали. Понякога бил назначаван един военачалник за цяла обширна област /особено за областите, граничещи с християнските територии, където войните били постоянно или много често явление/.

При халифа, в качеството на съвещателен орган, съществувал държавен съвет – машуара, състоящ се от представители на аристокрацията и духовенството, както и от висши дворцови сановници. През последния период на съществуване на кордовския халифат, този съвет придобивал все по-голямо влияние като орган, представляващ интересите на патрициите, т.е., на висшите класи, и в края на краищата, заменил самия халиф. Понякога били свиквани също събрания на вождовете и патрициите /дивани/, за да дават клетва на наследника на престола, за признаване на новия монарх или за внасяне не изменения в законите.

Халифът понякога лично се занимавал със съдебните дела; обаче тази функция обикновено била изпълнявана от специални длъжностни лица – кади/а в малките населени места – хакими/. Начело на цялото съдебно ведомство стоял върховен съдия – кади на кадиите. Тези съдии ежедневно организирали публични аудиенции, на които заинтересованите страни искали защита на своите права или внасяли искове. В Кордова имало специален съдия, така нареченият сахибаш-шурта или сахибал-медина, който водел углавните и полицейските дела, като прилагал по-бърза процедура и се ръководел от по-прости правила, отколкото кади.

Зданието на този съд се намирало до самите врати на двореца на халифа и се отличавало със своя разкош. Аналогични функции имал и другият съдия, мухтасиба, който осъществявал контрол над търговията и пазарите и се грижел за градското благоустройство, обществените дела, забранявал хазартните игри и се занимавал и с други дела. И най-сетне, в мюсюлманската йерархия имало чиновник с особени функции - съдия за неправедните /кади ал-джамаа/, който разглеждал жалбите за неблаговидно поведение срещу правителствените чиновници, както правели това епископите, провинциалният събор и общите събори във вестготското кралство.

Най-често прилаганата форма на наказание били глобите, ударите с пръчка и смъртното наказание чрез обезглавяване. На този вид смъртно наказание били подлагани всички отстъпници от исляма, без изключение.

За покриване на държавните разходи се събирали данъци. Освен вече споменатия личен и поземлен данък, съществувал и т.н. закят – данък върху урожая, продукцията на занаятчийското производство и търговския оборот. Този вид данък бил използван за покриване на частните разходи на халифа и митниците, начело на които стоял така нареченият мушариф(исп. алмохарифе – almojarife). За разпределяне на данъчното бреме, още от първите дни на арабското господство се извършвало преброяване на населението. Според данните от преброяването се установявал броят на данъкоплатците и техния имуществен ценз.

При това, през периода на завоеванието преброяването се осъществявало по племенен признак, така че името на което и да било лице, независимо от неговото местопребиваване, се внасяло в списъците на онова племе, от което то произхождало.

Всички казано дотук се отнася до мюсюлманското население. Що се отнася до мосарабите, както вече видяхме, била запазена тяхната форма на управление, макар че, в зависимост от местността, тези форми се различавали помежду си. В Кордова имало специален чиновник – дефенсор или протектор, който представлявал всички покорени християни и защитавал интересите им в двора на халифа. В малките населени места, доколкото може да се съди от споразумението за капитулация на Коимбра, имало испанско-готски графове или съдии, които били избирани от самите мосараби. Не е известно, дали е била запазена древната курия или, най-малкото, събранието на местните жители. Във всеки случай, останали да съществуват двама чиновника от предишната курия – ексцентор (excentor), чиято длъжност вече се състояла в това, да събира общинските данъци, и цензор или съдия от първа инстанция, който се занимавал с разглеждане на съдебните дела между християните. Графът бил съдия от втора инстанция.

С всички дела за престъпленията, извършването на които води до смъртно наказание, и по-специално с делата за престъпленията против мюсюлманската религия, се занимавали мюсюлмански съдии. В течение на много дълъг период от време, най-малкото в някои градове /Толедо/, бил прилаган свой кодекс – „Фуеро Хуего”. Сред мосарабското население, както и по-рано, различавали два елемента – вест-готски и испанско-римски, но това различие очевидно не е било рязко разграничено. Във всеки случай, общата опасност и общите интереси обединявали тези две групи и ги принуждавали да действат съвместно. Трябва да се смята за общо правило факта, че мосарабите не живеели съвместно със завоевателите. Те обикновено се заселвали в специални квартали, понякога извън стените на града. Но във всекидневието мосарабите  поддържали постоянен контакт с мюсюлманите.

Както може да се предположи, в мюсюлманския свят мосарабското население играело значителна роля както в сферата на политиката и на управлението, така и в областта на културата. Впрочем, влиянието на мосарабите върху развитието на испанската култура не е толкова голямо, колкото предполагат съвременните „анти-арабисти”.

Народ като арабите е трябвало да отделя голямо внимание на един толкова важен въпрос, като организацията на въоръжените сили. Обаче през началния период тази организация не е била достатъчно стабилна и подредена.

Във всеки окръг, съответстващ на територията, на която обитавало едно или друго племе, имало по двама военачалника, заменящи се взаимно по време на война. Когато се организирал военен поход, се призовавали всички племена, обаче всяко едно от тях запазвало своите вождове-командири и своето знаме, така че в редиците на армията да не се смесва с останалите племена. Воините получавали заплата в края на всяка военна кампания. За сирийците имало други правила: онези, които спадали към семейството на вожда, носели задължителна воинска повинност. А останалите отивали на война доброволно и получавали от пет до десет златни монети на човек.

Обикновено военните кампании започвали през пролетта и войската се призовавала за определен период от време. Когато военните действия продължавали до началото на лятото, често пъти воините се разпръсвали, така че военната операция трябвало да се прекъсне. В други случаи някои племена се отказвали да отидат на война, като заявявали, че селскостопанските работи изискват присъствието на мъжете на полето. Трябва да обърнем внимание на факта, че много военни експедиции не били военни кампании, а просто внезапни нападения (рация, алгарада - razzia, algarada). Отрядите на мюсюлманите опустошавали полята на територията на противника, разрушавали крепостите им, вземали пленници, а после отстъпвали отсам линията на своите укрепени граници. По същия начин постъпвали и християните.

Войската се състояла от пехота и кавалерия. Кавалеристите се сражавали, яхнали мулета, тъй като през Х в. конете били толкова скъпи, че всеки, който ги използвал по време на поход, бил упрекван в суетност. Войските разполагали лагера си извън оградата, като поставяли в центъра палатката на вожда и завързвали яздитните и товарните животни за стълбовете й. В някои градове, като например Севиля, имало местна полиция, състояща се от мосараби. Арабите използвали като оръжие за настъпление мечове, пики, копия, лъкове и стрели, а като оръжие за отбрана – шлемове, щитове и ризници. За обсада на градовете и крепостите се използвали римско-византийски оръдия /таран, катапулта  и т.н./. За свръзка арабите използвали пощенски гълъби.      

За защита на границите и крайбрежието обикновено се създавали своеобразни групи, подобни на християнските военни ордени. Тези групи се настанявали в специални замъци или кули. Членовете на тези полувоенни, полу-духовни ордени се сражавали и се молели заедно. Тези манастири-крепости се наричали рибат или рабат (исп. рапита - rapita). Върховният военачалник бил наричан каид (исп. алкаид - alcaide).

Цялата тази организация с течение на времето се видоизменяла. Халифите все повече се заобикаляли със специални войски, които се комплектовали от роби и чуждоземни наемници. За тези хора били чужди старинните племенни обичаи и целият строй на племенната организация, стигнал до упадък с изчезването на аристокрацията. Ал-Мансур окончателно отменил делението на войската по племена и я разделил на полкове, в които мюсюлманите служели съвместно, независимо от принадлежността си към племето. По такъв начин мощта на племенните вождове-шейхове била напълно подкопана. Освен това, във войската влизали и чуждоземни отреди на „славяни” и християни от Леон, Кастилия и Навара, на които ал-Мансур плащал щедро и които му били беззаветно предани. Обаче тази система станала вредна за халифата веднага щом като умрял ал-Мансур, който умеел да държи юздите на своята войска. Морският флот не играел особена роля през началния период, но след това емирите и халифите го укрепили, особено след нападенията на нормандците, така че по времето на Абдаррахман III халифатът вече имал най-мощния флот по цялото Средиземно море. Главно военно пристанище бил град Алмерия. Арабите често извършвали набези срещу бреговете на Галиция и Астурия, разрушавали селищата на християните и отвеждали със себе си пленените и робите. Набезите се извършвали по африканското крайбрежие против фатимидската империя. Началникът на ескадрата бил наричан каид на корабите (alcaide de las naves). В края на Х в., след като опасността от нападение на нормандците вече била изчезнала и след като в Тунис вече престанал да съществува фатимидският халифат, испанските халифи престанали да обръщат особено внимание на флота.

За глава на църквата се смятал халифът, на когото се подчинявали всички мюсюлмански свещенослужители. Молитвите се извършвали в джамиите, в които нямало никакви изображения. Във всяка джамия имало кула /минаре/, от която служителят на култа, наричан муеззин, със силен глас оповестявал на вярващите часа за молитва. Молитвата била ръководена от свещеник, наричащ се имам. Освен това, имало проповедници, или хатиби, богослови, или улеми, юрисконсулти, или факихи, както и тълкуватели на законите, или мюфтии.

Религиозният фанатизъм на мюсюлманите не бил свойствен на всички, изповядващи исляма. Докато арабите се отнасяли без излишно усърдие към своята религия, берберите, напротив, проявявали краен фанатизъм по въпросите на вярата. Различията в мненията способствали за зараждане на многобройни школи и направления, а борбата с тях от страна на ревностните привърженици на мюсюлманската ортодоксалност се оказала неуспешна. Някои сектанти отричали не само едни или други религиозни догми, но и самото съществуване на Бог. Други смятали всички религии за лъжливи,  без изключение, и твърдели, че през своя живот трябва да следваме единствено моралните принципи, приемливи за разума. Макар че привържениците на тези учения в Испания били немалко на брой, те не се решавали открито да изказват своите възгледи, като се страхували от имамите, мюфтиите и ортодоксалните мюсюлмани сред народа. Често пъти от страната били прогонвани учители и философи, заподозрени в ерес, а книгите им били изгаряни. Но в резултат на това безразличието към въпросите на религията и неверието съвсем не намалявали.

В същото време преследванията продължавали, така че по времето на ал-Мансур те се усилили още повече. С подобни мерки ал-Мансур се стремял да си завоюва популярност в средите на духовенството. Сред самите правоверни мюсюлмани обаче имало различни начини на тълкуване на Корана и на обредите, а следователно, и различни враждуващи помежду си секти. В течение на дълъг период от време, както по религиозните, така и по юридическите въпроси, в Испания господствала школата на имама Малик /умр. през 795 г./. Неговите книги залегнали в основата на религиозното възпитание, наред с Корана.

От своя страна, мосарабите запазвали християнската религия с всички нейни обреди, в същите населени места, в които живеели мюсюлманите. С изключение на няколко кратки периода на гонения, те извършвали своите церемонии както в църквите, така и по улиците, под звъна на камбаните /макар че в някои местности, като например Коимбре, имало разпореждане службите и религиозните церемонии да се извършват само при закрити врати/. Мосарабите били уважавани и защитавани от властите. В Кордова мосарабите имали три църкви и три манастира. Християнски храмове имало също така в Толедо, Сарагоса, Мерида, Валенсия, Малага и др. Макар че един от халифите заповядал да бъдат разрушени църквите в столицата, скоро те били възстановени. Имало дори случай, в който едно и също здание служело едновременно като джамия и като християнска църква. Взаимната търпимост била толкова голяма, че някои християнски празници, и по-специално Иванов ден и Нова година, се празнували заедно от мосарабите и мюсюлманите. Християните имали свои епископи и свиквали събори, пример за които може да послужи Кордовският събор през 815 г. В този събор участвали епископите на Толедо, Севиля, Мерида, Акса, Астига, Кордова, Илиберия и Малага.

По времето на халифите мюсюлманска Испания се превърнала в една от най-богатите и най-населените страни в Европа. По данни от преброяването на населението, направено по време на управлението на Хакам II, в Испания имало шест големи градове-центрове на провинция, осемстотин градове със значително население, триста по-малки градове и безброй населени места и крепости, които само в долината на Гвадалквивира наброявали 12 хиляди. В Кордова имало двеста хиляди къщи, шестстотин джамии, деветстотин бани и много други здания с обществено предназначение. Абдаррахман II /822-852 г./ наредил да бъдат павирани улиците и да бъде построен голям водопровод, който да подава вода в градските фонтани; през реката били построени великолепни мостове. Халифите и големите сановници имали разкошни дворци с огромни градини. Най-знаменитият от тях е колосалният дворец аз-Захра, построен от Абдaррахман III за една от неговите жени, както и замъкът Захира, принадлежал на ал-Мансур.

Храмовете също се отличавали със своето великолепие. Голямата джамия /запазила се и до днес като католическа църква/, чийто строеж бил започнат от Абдаррахман I, била достроявана и разширявана от следващите халифи и представлявала истинско чудо на архитектурата. Джамията имала 19 аркади по посока от изток на запад и 30 – по посока от север на юг, 21 врати и 1293 колони от порфир и яспис с позлатени капители. Катедрата била направена от мрамор и скъпоценни видове дърво, а от тавана висели стотици светилници. Имало светилници и от сребро, и от метал, камбани, взети от ал-Мансур от Компостелския събор. От всички краища на света в Кордова се стичали пътешественици, за да се дивят на великолепието и пищността на дворците на халифите, въпреки че пътищата не били безопасни, така че пътниците трябвало да се обединяват в групи, за да се предпазят от нападенията на разбойниците.

Подобен разкош би бил немислим, ако страната не била достигнала висока степен на благосъстояние и ако търговията и занаятите в нея не процъфтявали. Всъщност именно така е било. Селското стопанство се развивало успешно, благодарение на създадената многобройна класа дребни земеделски собственици, които живеели в много по-добри условия, отколкото по време на господството на вестготите. Макар и самите араби да не били изкусни земеделци, те бързо усвоили опита на испанците и успешно го прилагали на практика. Най-известните автори на трактати за селското стопанство в Испания били именно мосарабите, а не арабите. Но арабите много добре усвоявали преподаваните им уроци, до такава степен, че започнали успешно да засаждат лозя, макар че им било забранено да употребяват вино. Впрочем, тази забрана не се спазвала по принцип, въпреки че най-благочестивите халифи нееднократно издавали заповеди за унищожаването на лозята. От друга страна, мюсюлманите в Испания култивирали много видове растения, преди това неизвестни в тази страна, като например ориз, нар, захарна тръстика и различни източни плодови дървета. Според повечето източници, именно те въвели и начина на отглеждане на палмовите дървета. По време на арабското господство били разширени или наново построени каналите за напояване на градините. Водата се вземала или от реките, или от езерата, особено в районите на Гранада, Мурсия и Валенсия. За разлика от останалите мюсюлмански страни, земеделците използвали по време на селскостопанските работи римския, а не арабския календар. Скотовъдството процъфтявало в много области на Испания.

В икономиката на страната минно-добивът играел съществена роля. Имало мини /принадлежали както на халифа, така и на частни лица/, в които се добивало злато, сребро и други метали. Най-известни били мините в Хаен, Булче, Ароче и Алгарве, както и рубиновите мини в Бехе и Малага. Вълнените и копринените тъкани, произвеждани в Кордова, Малага и особено в Алмерия, били известни далеч извън пределите на Испания; само в Кордова имало 13 хил. тъкачи. В различните местности, като например Патерна /Валенсия/, се произвеждали керамични изделия с високо качество, при това продукцията се изнасяла в други страни. В Алмерия се произвеждали домашни съдове от стъкло, желязо и бронз с емайлирани рисунки, материи, изтъкани със златни и сребърни нишки. В Малага произвеждали брокат с рисунки и надписи, в Кордова – художествени изделия от слонова кост, а в Хатива и на други места – парцалена хартия за писма. Това бил нов вид занаят, въведен от арабите.

Алмерия, Мурсия, Севиля, Толедо, Гранада и, преди всичко, Кордова, били големи центрове за производство на оръжие; особено се прославила испанската броня и мечовете с най-фина украса. Арсеналът в Толедо бил реорганизиран от Абдаррахман II. В Кордова се изработвали също така кожи за различни нужди, и по-специално, скъпи видове щампована и позлатена кожа. Испанският лекар ибн-Фирнас открил през IX в. начин за производство на стъкло и конструирал няколко апарата за измерване на времето.

Това развитие на занаятите, в съчетание с широките и разклонени международни връзки, неизбежно трябвало да доведе до силно развитие на търговията. По времето на Абдаррахман III митото върху вноса и износа съставлявало най-важната част от държавните доходи.

Град Севиля бил едно от главните пристанища. Там по вода се докарвал памук, маслини, фурми, зехтин и много други селскостопански продукти. Основната маса от севилското население, ренегатите, запазили испанско-вестготските обичаи, се занимавали с търговия, така че този град се превърнал в един от най-богатите градове в страната. Дори когато арабите от околните селски местности нахлули в Севиля и изклали по-голямата част от нейните жители, търговската дейност в този град не замряла. След не много време, по времето на Абдаллах /888-912 г./, когато върховен управител на Севиля станал ибнХаджадж, севилското пристанище отново се изпълнило с кораби, с които се докарвали тъкани от Египет, пътешественици – от Арабия и роби от Европа и Азия.

От градовете Хаен и Малага, освен вече споменатите изделия, изнасяли също така шафран, фурми, вино, ароматни видове дърво, мрамор и скъпоценни камъни, сурова коприна, захар, пипер, желязо на кюлчета, антимон и др.

Всички тези стоки били откарвани по море в близката Африка, откъдето по пътищата на керваните заминавали на Изток, в Египет, Константинопол и към бреговете на Черно море, където византийците водели широка търговия с Индия и Средна Азия.

Испанските мюсюлмани поддържали постоянни отношения с византийците, особено след като получили независимост. Испанските пътешественици и поклонници посещавали страните и градовете на Ориента, особено Мека, Багдад и Дамаск. Испания била свързана с Арабия и Сирия не само по море, но и по суша. Керваните с испански пътници и испански стоки минавали от Мавритания в Египет през цяла Северна Африка. Златни, сребърни и медни монети сечели в много градове на Испания. Главният монетен двор се намирал в Кордова. Върху монетите нямало изображения, а само надписи, понякога взети от Корана, името и титлите на владетеля, и датата и мястото на сечене.

Тъй като мюсюлманското население на полуострова било твърде разнородно, то нямало общ език. Официален език бил арабският, макар че берберите не го разбирали. Арабите полагали грижи за запазване чистотата на своя език – едно от първите условия, на които трябвало да отговаря държавният деятел, се смятало умението правилно да говори на арабски. Благодарение на това в Испания се запазил езикът на азиатските завоеватели, въпреки че през периода на завоюването в страната нахлули много бербери. Но трябва да се има предвид, че докато в литературните произведения и в официалните документи чистият арабски език и правилното произношение били задължителни, то във всекидневието всички употребявали народния диалект, който представлявал смесица от латинските и местните наречия на полуострова, както и от езиците, внесени от различните групи завоеватели /бербери, копти, сирийци и др./.

Мосарабите са оказали съществено влияние за формиране езика на испанските мюсюлмани. Та са запазили латинския език, макар и значително изкривен вследствие на въвеждането на нови иберийски и арабски думи, а синтактическият строеж на класическия латински език се изгубил. Мюсюлманите наричали този език ал-джамия /исп. алхамия – aljamia, т.е., език на варварите, на чужденците/, показвайки по този начин неговия произход. Макар и мосарабите да са запазили този език и той да е станал език на тяхната литература, и да е бил използван от образованите хора, те все пак не са могли да избегнат влиянието на завоевателите, с които са били в процес на постоянно общуване. В резултат на това народът започнал да говори на арабски, не забравяйки обаче и ал-джамия. Дори представителите на духовенството и на аристокрацията през XI в. вече не само говорели на този език, но пишели на този език книги. За това свидетелстват не само признанията на мосарабските богослови, но и обстоятелството, че през IX в. мосарабинът Иоанн Гиспалензис превел Библията, Евангелието, както и сборници от християнски текстове на презвитер Виценций на арабски език /1049 г./ Вероятно по-голямата част от тези преводи била направена поради това, че основната маса от мосарабското население вече съвършено не разбирало чистия латински - езикът, на който били написани тези произведения. Известно е, че чак до XIII в. християните от Толедо ползвали арабския език в частните и официалните си писма. В същото време духовенството се стараело да запази латинската традиция, поддържайки отношенията с независимите християнски страни, откъдето донасяли ръкописите на латинските класици. В училищата при манастирите и съборите преподаването се водело на латински език /училищата на св. Асисклий и на абата Спераиней в Кордова/. Езикът ал-джамия, на свой ред, оказвал влияние върху арабския език.

Мюсюлманите нямали организирана система за народно образование, която да бъде контролирана и субсидирана от държавата или от градовете. Първият университет в Ориента се появил в Багдад /1065 г./. В Испания това нововъведение не се прихванало,  обаче по-късно /през XIII в./ кастилският крал Алфонс Мъдрият основал в Мурсия мюсюлманска колегия, в която арабският учен преподавал различни науки на маврите, евреите и християните. Макар че с времето тези училища отстъпили място на учебни заведения с платено обучение, четенето и особено писането били разпространени до такава степен, че всъщност по-голямата част от испанските мюсюлмани били грамотни. Тази особеност представлявала много изгодна разлика, в сравнение с всички останали европейски народи.

В течение на целия този период народното образование в Испания се е намирало в ръцете на частни лица. Халифите заплащали понякога на чуждоземни учени, които пристигали в Испания, за да четат публични лекции, но подобни лекции се организирали епизодично, а стройна система за народно образование така и не била създадена. Хаким II основал няколко училища за обучение на децата на бедните от Кордова. Този пример в арабска Испания бил последван от много частни лица, които откривали училища за обучение на бедните, като при това те не получавали субсидии от управителите.

Докато държавата не вземала непосредствено участие в образователното дело, особено в началния период, мюсюлманското духовенство проявявало голям интерес към това начинание, особено когато ставало дума за религиозното възпитание, и ревностно проповядвало учението на Мухаммед.

Впоследствие, когато заедно с развитието на науката се появило множество различни направления и разклонения /дори сред правоверните/, господстващата богословска школа /т.е. последователите на имама Малик, отличаващи се с крайната си нетърпимост/ стеснили свободата на преподаване и започнала да преследват философите, отклоняващи се в своите лекции от мюсюлманската догма. Книгите на тези „еретици” нееднократно били изгаряни, а самите те - подлагания на гонения.

Имало две степени в системата на образование – начална и висша. Основните предмети, преподавани в началното училище, била граматиката и основите на мюсюлманското вероучение, при това обучението се основавало на четене и преписване на Корана. Научавали се наизуст откъси от арабските поетични произведения, основните раздели от граматиката и образци на епистоларния стил. Учениците пишели върху полирани дървени дъсчици с тъничка тръстикова пръчица, натопена в боя /калам/. Когато трябвало, текстът от дъсчицата се измивал и тя се ползвала отново. Висшето образование било свободно, но в същото време в организацията му нямало определена система. В зависимост от своето културно равнище, от вкусовете и идеите си, всеки педагог преподавал така, както считал за необходимо. Изучавали се религиозни предания, коментари към Корана, граматика, лексика, медицина, философия и особено юриспруденция и литература. Особено много се прославила юридическата школа на Кордова.

Обаче нито една област от културата не е заемала толкова благоприятно положение, колкото литературата и особено поезията. Още дълго преди Мухаммед, арабите се увличали по поезията и й отделяли голямо внимание. Всяко племе си имало свой поет, който възпявал победите, радостите и скърбите на своите съплеменници. Тази епоха е оставила множество литературни произведения, които и до наши дни продължават да бъдат за арабите ненадминати образци на поетическо творчество.

Пристигналите в Испания шейхове довели със себе си своите поети, от чиито произведения станали известни някои важни исторически факти, тъй като в тях нерядко намирали отражение важни събития. Емирите и халифите не смятали за срамно да пишат стихове и често дори частните си писма пишели в стихотворна форма. Жанрът на импровизацията, и при това на импровизацията, предизвикана от каквото и да било събитие, бил твърде популярен. Стихове се пишели по всякакъв повод – по улиците, по площадите, на бойното поле; дори научните трактати се пишели в стихотворна форма. Имало и немалко изтъкнати поетеси, по-специално сред жените и робините на халифите. Освен това, халифите имали придворни поети-фаворити, на които плащали големи заплати и които засипвали с ценни подаръци.

През епохата на завоеванията испанските араби са създали героичен епос. По-късно в поезията започнали да преобладават еротични мотиви. Появили се също така множество произведения, в които били възпявани доблестите на халифите и на силните на деня. Успоредно с това сатирата и епиграмите също получили голямо разпространение. Испанските араби се проявявали не само в областта на поезията. Сред тях имало и историци, географи, автори на проза, но те не познавали драматургията.

Арабите използвали за писане главно хартия, произвеждана от парцали, и не употребявали папирус и пергамент, какъвто били използвали римляните. В Ориента хартия започнала да се произвеждала от средата на VII в. нататък, обаче в Испания започнали да я внасят едва през XI в. През същия век в Хатива била основана първата манифактурна фабрика за производство на хартия. Ръкописите се преписвали в огромно количество екземпляри, така че копията им били много евтини. Стремежът да се събират произведенията на много автори довело до създаването на огромни библиотеки. Емирите, халифите и библиофилите от благородни фамилии  имали библиотеки, някои от които наброявали до 400 хил. тома. Имало също така общодостъпни библиотеки, но те не просъществували дълго време. Впоследствие, обаче, джамиите се превърнали в основни хранилища на ръкописите. Собствениците на частни библиотеки оставяли на джамиите книги в завещанията си, така се с течение на времето, това се превърнало в обичай. Като доказателство на голямата любов на испанските мюсюлмани към книгите служи обстоятелството, че много хора се препитавали с преписване на ръкописи за удовлетворяване потребностите на библиофилите, както и фактът, че в Кордова и други населени места имало големи пазари, на които понякога се продавали редки ръкописи, понякога с доста висока стойност.

Испанско-арабската цивилизация придобила световна известност именно благодарение на разцвета на своята наука, но тя дължи славата си в не по-малка степен на архитектурата и на приложните изкуства.

Арабският архитектурен стил се отличава от испанско-арабския стил. Арабите заимствали основните архитектурни форми още в дълбока древност от вавилонците и от асирийците. Вероятно към тях спадат гипсовите сводове, украсени с килийки и пирамидални сталактитообразни изпъкналости, както и мазилката със скулптурни украшения, с която те покривали стените отвътре. Към тези първоначални влияния се присъединило впоследствие влиянието на византийците, от които мюсюлманската цивилизация е заимствала твърде много. Тези влияния са намерили своето отражение в конструкцията и в детайлите на сградите, както и в детайлите на украшенията. Но испанските мюсюлмани придали на всички тези елементи особен оттенък, отличаващ тяхната архитектура от първоначалната ориенталска архитектура.

В качеството на уникален образец на арабската архитектура можем да посочим джамията в Кордова, чийто строеж бил започнат по заповед на емира Абдаррахман I и която била построена през периода между VIII и Х в.

Трябва да се отбележи, че в развитието на арабско-испанската архитектура има три периода, които съществено се различават по особеностите на стила си, макар че тези различия в никаква степен не противоречат на общата тенденция в историята на испанско-арабското изкуство на Запад. Първият период обхваща времето от VIII до Х в. и точно съвпада с епохата на халифата. Няма съмнение, че кордовската джамия е най-важният паметник от този забележителен период.

Джамиите се строили по следният начин. Планировката им имала правоъгълни очертания. Пред входа имало просторно дворче, заобиколено от портици и обикновено засадено с дървета, с фонтан по средата /за омиване на правоверните/; джамиите били увенчани с една или няколко кули, високи и стройни минарета, от които муеззинът известявал часа на започване на службата. Самият храм се състоял от едно или няколко вътрешни пространства и михраб – ниша, понякога облицована с плочки от емайл ши обърната към Мека, пред който, от дясната страна на минбар /трибуна или пюпитър/ се молели вярващите. Архитектоничните елементи на джамията са: арка с различна, понякога подковообразна форма, купол върху квадратна основа; често пъти, особено през началния период на арабското господство, при строежа на джамиите се изграждали колони, заимствани от старинните римски и вестготски здания. Капителите на колоните най-напред били от коринтски тип. По-късно мотивите, характерни за коринтските капители, се усложнили и възникнала специфичната форма на така наречената кордовска капител, общоприета в испанско-мюсюлманската архитектура чак до периода, през който бил създаден гранадският или насридски стил.

Избягвайки монотонните орнаменти и гладките повърхности, арабите украсявани стените с мраморни или гипсови релефни пластинки с неголяма дълбочина. Върху рисунките били изобразявани растения в схематична форма или геометрични рисунки. Тези украшения били наречени арабески /макар че били използвани дълго време преди арабите/. Обикновено вдлъбнатините върху рисунката били оцветявани в пурпурни или сини тонове, а изпъкналите части били позлатявани. Тези цветови контрасти създавали забележителен декоративен ефект, като правели рисунъка по-жив и по-ярък. Арабите рядко използвали камък при строежа, предпочитали изпечени тухли и цимент.

Планировката и конструкцията на гражданските здания били аналогични на планировката и конструкцията на джамиите, с изменения, обусловени от различното предназначение на дадено здание. Жилищните домове имали централен двор с аркади по края и фонтан по средата и почти винаги имали само по един етаж, без прозорци на фасадата, гледаща към улицата.

В градовете улиците се прокарвали тесни, за да могат минувачите да се крият от горещината в сенките на домовете, или за да се отдели повече земя за градината и градинските постройки. Понякога градските квартали били отделяни един от друг със стени с врати. По такъв начин можело лесно да се изолират една от друга различните части на града.

Голямо развитие било постигнато в областта на керамичното производство и на златарството. Ако се имат предвид най-характерните типове арабски керамични изделия, то трябва да отнесем художествената керамика към по-късния период. Чак след падането на халифата, широка известност придобили глинените чинии и кани с характерен метален блясък, изработвани на различни места, и особено във Валенсия и на остров Майорка /оттук и наименованието майолика, дадено на тези изделия/.

Що се отнася до златарството, трябва да се отбележат преди всичко дръжките и ножниците на мечовете и камите, украсени със злато и скъпоценни камъни, както и някои други видове скъпоценности, пример да които може да служи украсеното с бисери сребърно съндъче с изключително фина изработка /периодът на Хакам/, което се съхранява в събора в Жерона. Във всички тези произведения се чувства влиянието на персийското изкуство.

Мюсюлманското семейство се отличавало от християнското по структурата си. Мюсюлманите можели да имат по няколко жени - четири законни и още повече наложници. Емирите, халифите и състоятелните хора имали хареми с многобройни наложници. В дома жената била подчинена на мъжа, обаче имала право да разполага със значителна част от своето имущество и да се явява пред съда без разрешението на своя мъж. В случай на опека над децата, мъжът и жената се ползвали с равни права. При това мюсюлманският закон защитавал интересите на детето, така че съдията можел да лиши от родителски права всеки, който прахосвал предаденото му под опека имущество на децата. Разводът се допускал, ако причините за него били признати за уважителни. Жените се ползвали с по-голяма свобода, отколкото това обикновено се предполага. Те можели да посещават наравно с мъжете училищата и другите обществени места, свободно да приемат гости и да посещават свои роднини. Децата на робинята-наложница се признавали за законни и свободни.

Макар че с течение на времето са ставали изменения във вида на дрехите, те се състояли главно от дълга риза и от наметало-бурнус, широки и къси панталони при мъжете, от шалвари, риза и наметало в ярки цветове – при жените. Юристите и богословите носели чалми, а халифите – високи шапки, която им се предоставяла в знак на тяхната власт, както и наметало с ръкави върху раменете, като спомен за дрехите от същия тип, които е носел Мухаммед. Мюсюлманите носели също и християнски дрехи.

Маврите много обичали музиката. Техните любими музикални инструменти била цитрата, цигулката, лютнята, „канун” /гусли или арфа/, флейтата, свирката, дайрето и барабанът. Под акомпанимента на тези инструменти се изпълнявали весели, а понякога и фриволни песни и танци както от арабски, така и от местен произход.

Тесните и постоянни социални и политически връзки между завоевателите и покореното население, както и естествената способност за възприемане на културните навици, до такава степен свойствена на народите-съседи, е способствала испанците и арабите да оказват значително влияние едни на други. При това мавританското влияние станало особено забележимо през XI, XII и XIII в., когато, както вече споменахме, извънредно се усложнили взаимоотношенията между северните и южните области на страната. Към този период се отнася разцветът на испанско-арабската философия, изиграла ролята на предавател на идеите на древногръцката философия. Това влияние се проявило в още по-голяма степен в различните сфери на ежедневието и на ежедневните дейности, тъй като именно в тази сфера и било най-силно  взаимодействието между двете култури. Това влияние намерило отражение във военното дело, политиката и юриспруденцията. В характера на различните учреждения на християнска Испания започнали да се появяват черти, свойствени на мюсюлманска Испания. Не толкова значително е било това влияние в областта на литературата, и по-специално, на поезията. Арабският език не бил чужд за населението на Леон, Кастилия и Навара. Лексиката „романсе”, формирала езика на християнския север, чийто съставен елемент бил ал-джамия - диалектът на мосарабите, се обогатила с много чисто арабски или испанско-арабски думи или изрази. От друга страна, арабският език също възприел много особености, присъщи на мосарабската реч и диалект, на който говорели ренегатите, както и немалко латински термини.

Появили се множество латинизирани маври или ладини (noms latinados или ladinos) – мюсюлмани, които знаели „романсе”, както и християни алгарвиади (арабизирани християни – cristianos algarviados), говорещи на арабски език. Имало много и от едните, и от другите в пограничните области. Съществували и т.н. енасядо (enaciado – хора без отечество), които постоянно пътували от мюсюлманските в християнските земи, изпълнявайки понякога твърде деликатни поръчения. Те били едновременно куриери, шпиони и съпровождачи, като всички бегло говорели и на арабски език, и на „романсе”.

Тези различни влияния през разглеждания период били забележими преди всичко сред мосарабите, което е напълно естествено. „Мнозина от моите единоверци, - писал ревностният християнски епископ Алваро де Кордова /IX в./, четат арабските стихове и легенди и изучават произведенията на арабските богослови и философи не за да ги опровергават, а за да се научат изящно и правилно да се изразяват на арабски език”.

От своя страна, ренегатите и мосарабите предавали някои елементи от вестготската култура на завоевателите. Испанците в много отношения способствали за развитието на арабската култура чрез своите преводи на арабски език на произведенията на латинските и гръцките автори, както е чрез оригиналните трудове, написани също на арабски език. Макар че авторите на тези трудове често пъти носели арабски имена,  според някои учени, те имат испански произход. Въпреки преклонението на мосарабите пред арабската литература, за което споменава Алваро де Кордова, те отчасти са запазили своите древни църковни школи, в които, както и по-рано, са следвали исидорианските традиции под ръководството на такива изтъкнати учители, като абат Самсон, Спераиндей и др. Това несъмнено е способствало за съхраняването на някои характерни особености на тяхната изначална култура, въпреки въздействието на мюсюлманския свят. От друга страна, встъпвайки в арабските, берберските и други семейства, жените-християнки очевидно също са внасяли със себе си латинското или иберийско влияние. Трябва да подчертаем в същото време, че тези влияния са се проявявали именно в условията на господство на испанско-арабската култура, която през онзи период, без съмнение, е превъзхождала културата на независимите северни кралства.         

         

                           

 

 




Leave a Reply.

    Picture

    Archives

    November 2010

    Categories

    All

    Picture
    ПРЕВОД С АРАБСКИ ЕЗИК - КУРСОВЕ ПО АРАБСКИ ЕЗИК - БИЗНЕС С АРАБСКИЯ СВЯТ