По книгите:
-Авеста в русских переводах /1861-1996/Сост., общ. ред., примеч., справ. разд. И.В.Рака. – СПб.: Журнал „Нева” – РХГИ, 1997.- 480 с.
-История таджикского народа. Т.1: С древнейших времен до V в.н.е./Под ред. Б.Г. Гафурова и Б.А. Литвинского. М., 1963. С. 168-186, 512-514.

С.Н. Соколов
Религията на иранските племена през периода преди епохата, свързана с името на Заратустра, е представлявала политеизъм, възникнал от поклонението пред природните сили. Тази религия води началото си още от индоевропейската общност. Това се вижда например, от факта, че името на върховното божество на древните гърци, Зевс, латинската дума деус /”бог”/ и аналогичните думи в другите древни индоевропейски езици, включително и индо-иранската дума дайва, произхожат от един общ индоевропейски корен, който означава небе.
През периода на индо-иранската общност тази религия вече получила значително развитие. Сравняването на древно-индийските и древно-иранските паметници свидетелства, че още преди разделянето на индийските и иранските племена е съществувал култ към Митра – божеството на договора, към Индра и към останалите божества, че е съществувал вече мит за Йиме /Яме/, синът на Вивасвант /на авестийски Вивахвант/, и вече се е създало религиозно понятие за Истината /на авестийски Аша, на древно-персийски Арта, на древно-индийски Рта/. Вече била развита и определена система от обреди: съществувал вече термин за жертвоприношение /на древно-персийски йада, на авестийски йаза, на древно-индийски йача/, за жрец /на авестийски заотар, на древно-индийски хотар/, имало е наименование на растението, чийто сок след специално приготовление довеждал до екстаз /на авестийски хаома, на древно-индийски сома/.


Почитаните божества се делили на две групи. Божествата от едната група били наричани дайва /на древно-индийски дева/, а от другата – асура /на авестийски ахура/. Едни и същи племена можели да почитат и девовете, и асурите, или пък били почитани, да речем, само дайвите, а асурите ставали враждебни, или обратното.
В най-древните части на Ведите /древно-индийски сборник от митове и култови химни/ са почитани и дайвите и асурите /макар че вторите – в по-малка степен/. В по-късните части асурите се превръщат в предмет на вражда и ненавист, а самата дума означава нещо като „демон”.
Аналогично, но обратно явление се извършвало сред някои от иранските племена, които почитали изключително само ахурите, докато девовете при тях заемали положението на демони.  
Култовете към девовете не са принадлежали изключително само на онази част от индо-иранските племена, които са се преселили в Индия и в края на краищата са се обособили от иранските племена. Девовете били почитани и от мнозинството иранци, макар че известна част от тях отхвърляла поклонението пред девовете. Що се касае до гореспоменатите култове към ахурите, те имали тенденция към сливане в монотеистичния култ към върховния Ахура с епитета „мъдър” – Мазда.
С тези ирански племена е свързана дейността на реформатора на иранската религия, Заратустра. Историческата личност понякога е подлагана на съмнение, възникващо не толкова от изследването на конкретния исторически материал, колкото от априорната тенденция към хипер-критика. Митичният образ на Заратустра е резултат от работата на въображението на последвалите поколения от епохата на разцвета на зороастрийската църква, но в основата му, по всяка вероятност, стои реална личност. Така например, в „Гатите”, проповедите на Заратустра, ясно се чувства реалното присъствие на проповедника. Освен това, името Заратустра означава приблизително „притежаващ стара камила”, т.е. това е обикновено селско име, каквото едва ли биха дали на една митически обожествявана личност.
Зороастрийската традиция определя времето на живота на Заратустра с цифрата „258 години преди Александър”. Това може да бъде разбирано по различен начин, тъй като под израза „годината на Заратустра” може да се подразбира годината на раждането му или на смъртта му, или годината на някакво важно събитие от неговата дейност, а под израза „годината на Александър” може да се подразбира началото на селевкидската ера /и тогава „годината на Заратустра” ще бъде 570-569 г. пр. н.е./ или годината на завоюването на Иран от Александър, т.е. годината на смъртта на Дарий III /и тогава „годината на Заратустра” ще бъде 588 г. пр. н. е./. Така или иначе, традицията отнася времето на живота на Заратустра към края на VII - началото на VI в. пр. н.е.               
По-късната традиция украсила биографията на Заратустра с „чудеса”, намиращи паралел в приказките и митовете и на други народи. Но ако оставим настрана тези „чудеса”, основните моменти от живота на Заратустра изглеждат по следния начин: не особено богатият и не притежаващ влияние човек Заратустра проповядвал своите идеи най-напред без успех, след това си спечелил малък брой последователи и, най-сетне, имал късмета да получи покровителството на княз Виштаспа, който приел неговото учение и способствал за разпространението му. Заратустра починал на почтена възраст, по време на войната с турите, т.е. със саките.

ПЪРВОНАЧАЛНИЯТ ЗОРОАСТРИЗЪМ 
Социалното съдържание на религиозната реформа на Заратустра в най-общи черти се свежда до възникналите в уседналата източно-иранска среда изисквания да бъдат осигурени мирни условия за съществуване на уседнало скотовъдство и на уседнало земеделие. Първото от тях се изразявало в политическо обединяване на основата на силна власт, а второто – в решителна борба със съседите-номади, които с постоянните си набези, грабежи и кражби на добитък пречели на развитието на уседнало стопанство.
Тези изисквания можем да открием в самите проповеди на Заратустра.:
„Кога, о Мазда, заедно с Истината /Аша/ и Властта /Хшатра/ ще настъпи Мирът /Армайти/, даряващ добър живот и пасбища? Кой ще ни даде покой от кръвожадните привърженици на Лъжата /на дружвантите/?”; „Нека завият убийците и губителите от деянията на добрия управник! Нека това да донесе покой на уседналите родове!”
А в религиозен аспект тази проповед се е пречупила в проповедта на еднобожието, на отрицанието на племенните култове, в идеята за необходимост от постоянна борба с враговете и за нейната святост, за борба на Доброто със Злото, на Истината с Лъжата. Тази борба придобива космически мащаби и образува основата на онзи последователен дуализъм, който е така характерен за зороастрийския мироглед. Силите на Истината и Доброто са оглавявани от Ахура-Мазда /на средно-персийски Ормазд/. Други божества няма, има девове – покровители на враговете, и врагове.
Всички многообразни функции на езическия пантеон са предавани от своеобразната колегия на така наречените Амеша-Спента. Те са шест на брой: Воху-Мана /Добра Мисъл/, Аша-Вашихта /Най-Добра Истина/, Хшатра-Варя /Избрана, Предпочитана Власт/, Спента-Армайти /Свещен, т.е. благодетелен Мир, [Свещена Благочестивост], Харватат /Цялостност, т.е. благополучие/, Амертат /Безсмъртие/.
Както показват самите имена, това не са божества в езическия смисъл на думата, а абстрактни същности, които могат да бъдат дарявани условно с плът заради възприятието, обаче като идея те са само функции или еманации на едно единствено божество, или на неговите ипостаси, които заедно със седмата ипостас, Ахура-Мазда, съставляват нещо подобно на християнската Троица.
Заратустра отрича старите обреди. Във връзка к употребата на ритуалния наркотик, хаома, той казва: „Кога ще хвърлят те тази пикня, тази опияняваща напитка, с която царапаните /жреците/ нанасят вреда?”
Разбира се, в „Гатите” идеите на Заратустра не са изложени систематически. Съществуват предположения, че „Гатите” са всъщност не самите проповеди, а само сбито стихотворно резюме на прозаичните проповеди, и именно затова те са толкова лаконични и изключително трудни за разбиране.
След като религията на Заратустра била приета от Виштаспа, тя започнала да се разпространява сред уседналите източно-ирански племена, а след това и на запад. Обаче учението на Заратустра било твърде абстрактна конструкция и едва ли би могло да бъде възприето в този си вид от вчерашните езичници, свикнали да почитат девовете с кървави жертвоприношения и с пиене на хаома. Изобщо всяка религия, след като излезе от границите на общността, където тя е възникнала, трябва да се видоизмени в съответствие с вкоренените вярвания на своите нови адепти. Така е било с християнството в Европа, а впоследствие с исляма в зороастрийски Иран, както и в Средна Азия. Същото е станало и с учението на Заратустра в средата на иранските почитатели на девовете. Абстрактните същности, Амеша-Спента, вече са обличани в плът и кръв, преплитайки се с древните божества и придобивайки езически функции: Воху-Мана /средно-персийски – Бахман/ става покровител на добитъка, Аша-Вахишта /средно-персийски – Артвахишт/ - на огъня, Хшатра-Варя /средно-персийски -Шахревар/ - на металите, Спента-Армайти /средно-персийски – Спандармат/ - на земята, Харватат и Амертат /средно-персийски Хурдад и Амердад/ - на водата и на растенията. Появяват се и отхвърлените от Заратустра богове, включително и девовете /като например Митра/. За тяхното означаване се измисля нов неопределен термин язата, което означава „онзи, когото следва да почитаме, на когото следва да принасяме жертви”. Възраждат се или по-точно, запазват се също така жертвоприношенията, както и пиенето на хаома. На Заратустра, превърнал се вече в митичен събеседник на Ахура-Мазда и на боговете, на същия онзи Заратустра, който, както видяхме, така енергично и недвусмислено се е изказвал по повод на хаомата, започва да се приписва и беседа с обожествената Хаома.
По такъв начин след смъртта на Заратустра, в продължение на столетия се създава една от най-важните религии на древността, зороастризмът. Най-често срещаното наименование сред зороастрийците е било вахви дазна маздаясни – „добра вяра в почитателите на Мазда”. Освен термина маздаясна, за означаване на последователите на тази религия се употребявал също така терминът заратуштри /средно-персийски – зардушти/. Впоследствие древните гърци ги наричали магове, по названието на едно от мидийските племена, притежаващи монопол над жречеството. Мюсюлманите ги наричали „огнепоклонници” /оташпараст/, предвид голямата роля на огъня в зороастрийските обреди и вярвания или „гебри” /букв. „неверници”/.

РЕЛИГИОЗНАТА СИСТЕМА НА ЗОРОАСТРИЗМА
Дуализмът. Най-характерната черта на зороастризма, която бие на очи още при първото запознанство с него, е неговият ярко изразен дуализъм – признаване на две начала в света, доброто и злото, борбата между които именно съставлява съдържанието на съществуването на света. Общо взето, известен дуализъм е присъщ и на други религии, например на християнството или на исляма. Там също се налага да бъде въведено понятие за зло начало, в противен случай няма с какво да се обясни появата на Злото в света, управляван от единственото добро божество. Обаче в тези религии сатаната съществува само със знанието и снизхождението на всемогъщия и всеблаг бог, който винаги може да прекрати неговите коварни замисли и не го прави постоянно само поради някакви единствено на самия него понятни причини. Именно това несъответствие между всеобщата благост на всемогъщия Бог и съществуването на Злото е източник на най-честите еретични съмнения сред християните и мюсюлманите. В това отношение зороастризмът е безупречно последователен: двете начала съществуват от веки веков. Ахура-Мазда е могъществен, но не е всемогъщ и не е в състояние за унищожи по всяко време Злото и неговото олицетворение – своя вечен враг Ахриман /средно-персийски, авестийски, Анхра-Маню, „Злият Дух”/. Той само се бори постоянно със Злото, преди всичко с помощта на своята небесна войска, боговете.
Пантеонът. Висшата степен на зороастрийската небесна йерархия е заемана от своеобразна група божества, така наречените Амеша-Спента. Техният брой в по-късно време се колебае. В него понякога е включван Сраоша, божеството на послушанието-дисциплината, Аши-Вахви, олицетворението на наградата за добродетелта и т.н.
След тях идват язатите-богове. Тук е Митра /средно-персийски Михр/, древното божество на договора /впоследствие свързвано със слънцето/, едно от най-почитаните божества. Както е известно, по-късно култът към Митра се е разпространил нашироко в границите на Римската империя.
Високо положение заема Рашну – божеството на правосъдието, негов атрибут са златните везни. Видно място заемат божествата, олицетворяващи силите на природата. Преди всичко, това е огънят, Атар, син на Ахура-Мазда. Огънят пронизва целия свят и има различни проявления – небесният огън, огънят на горящото дърво, огънят-искра в човешкото тяло, който по този начин сродява човека с Ахура-Мазда, и най-сетне, едно особено проявление на огъня – свещеният огън /носещ наименованието берези-савах – „на голямата полза”/, който гори в храмовете /в по-късните паметници огънят Варахрана-Бахрама/.
Водата е почитана под прякото си наименование апо – „вода”, с което е свързано и божеството Апам-Напам – „Внукът на Водите” /има го и във ведическата митология/, и в култа към специфичното женско божество Ардви-Сура Анахита /”силната, непорочна Ардви”/. В посветения на нея яшт /”Ардвисур-яшт”/, тя се явява ту под формата на пълноводна река, ту под формата на жена – яка, силна и прекрасна. Тя дава плодородие на земята и плодовитост на добитъка и на хората. За уседналите земеделци водата има особено значение и вероятно именно затова сред древните култове, към  слънцето /на авестийски Хвар-хшайта, на средно-персийски Хуршед/ и към луната /на авестийски Маха/ особено място заема култът към звездата Тиштрия /на средно-персийски Тиштар/ /предполага се, че това означава Сириус/, която има астрономично-календарна връзка с прииждането на реките и с дъждовете. В съответния яшт /”Тиштр-яшт”/, в образа на бял кон, Тиштрия се сражава с демона на сушата Апаоша, който се явява в образа на черен проскубан кон. Девът на сушата побеждава. Тогава Тиштрия се обръща към Ахура-Мазда и му се оплаква, че се сблъсква с несполуки, понеже хората не му се покланят изрично. „Ако хората ме почитаха, споменавайки моето име, както почитат останалите богове, аз щях да добия силата на десет коня, силата на десет камили, силата на десет бика, силата на десет планини, силата на десет дълбоки реки”. И естествено, Ахура-Мазда накарва хората да се покланят на Тиштрия, след което той побеждава. И тогава от езерото Ворукаша се издига мъгла, събират се облаци, понесени от вятъра, също божество, и тогава на земята се изливат дъждове.
Небето е почитано отделно /Асман/, а земята /Зам/ се смесва със Спента-Армайти. Така например Йима, в чието царство /а той управлява цялата земя/ не достига място за добитъка и за хората, се обръща към земята по следния начин: „Мила Спента-Армайти!
Направи път, разшири се, за да побереш дребния добитък, едрия добитък и хората!”  
Със скотовъдството е свързан култът към божеството Дрваспа, опазващо здравето на добитъка /покровител на добитъка е и първото, най-главното божество от Амеша-Спента – Воху-Мана/. В „Гатите” неведнъж се споменава изрично Гуеш-ташан /”Творец на Бика”/, което вероятно е специфичен аспект на Ахура-Мазда, както и Гуеш-Уреан /”Душа на Бика”/, олицетворение на самия добитък. Често в различни части на Авеста се споменава и божеството на войната, Вертрагна /на средно-персийски Варахран/. В последствие култът към Вертрагна /в сасанидската държава/ излиза на едно от първите места.
Под формата на божества се явяват разумът /храту/, мирът /Ахшти/, самата зороастрийска вяра /Даена/ и т.н. Изобщо персонификацията и обожествяването на различни предмети и абстрактни понятия е една от най-характерните черти на зороастризма.
В зороастрийския пантеон като особена класа божествени същества изпъкват фраваши, нещо като души или ангели-хранители, съществуващи от веки веков за всяко същество, включително и за самия Ахура-Мазда.
В борбата срещу Доброто, Злият дух Анхра-Маню /Ахриман/ също притежава войска, която по своята сила и структура съответства на войската на Ахура-Мазда. Постепенно в зороастрийската литература се е изработила дори точна система от съответствия, в която на всяко божество е противопоставен определен дев. Към първоначалните противопоставяния се отнася Воху-Мана – Ака Мана /”Зла Мисъл”, която понякога не е отделяна от самия Ахриман/, както и основното противопоставяне в целия зороастризъм: от една страна, Аша /или Арта/ - „Истината”, а от друга – Друдж /или Друг/ - „Лъжата”. Светът на Ахура-Мазда е свят на Истината, докато светът на Анхра-Маню е свят на Лъжата. Последователят на първия е ашаван, а последователят на втория е друджвант. Тези термини се прилагат като епитети към всички божествени и девови същества, а в приложение към хората означават съответно „правоверен”,   т. е. зороастриец, и „неверен”, т.е. иноверец.
Понятието Друдж е персонифицирано под формата на женско същество, което е оплодявано от грешниците чрез извършване на грях и което ражда своите безбройни вредни изчадия. Същият термин друдж се употребява и като нарицателно по отношение на девовите същества от женски пол, като например Насу, олицетворението на смъртта, която под формата на муха долита от север, вселява се в труповете на правоверните същества и може да проникне и в живите хора, ако те не й попречат чрез съответни молитви и обреди.
Основната сила във войската на Ахриман, това са девовете. Някои от тях /например, Индра, Нахатя/ са древни божества, проклети от Заратустра. В „Малката Авеста” за това се разказва следното: „Заратустра прогонил под земята всички девове, които по-рано ходели по земята в човешки облик”. Сега мястото им е вече под земята, в планините и пещерите и разбира се, преди всичко, на север, там, където живеят номадите, почитатели на девовете. По-голямата част от легиона на девовете се е оформила по-късно, чрез олицетворяване на бедите, нещастията и пороците, както и чрез противопоставяне на добрите божества. Тук е и Араска – „завист”, и Заурва – „старост”, и Варена – „похот”, и Ази – „алчност”, и Спазга – „клевета”, и вече известния ни Апаоша – „суша”, и Земака – „зима” /за древните иранци, все още помнещи своя северен произход, именно студът се явява зло, а не горещината, така че „зимата, създадена от девовете”, това е бичът на Ахриман, който нанася вреда на живота в Арианам-Вайджа, най-хубавата и първата страна, създадена от Ахура-Мазда/. В лицето на дева Буити може би трябва да виждаме Буда, попаднал тук в качеството на божество на съседните, иноверските народи. Девът Асто-видоту разрушава тялото на мъртвия и връзва душата му, а девът Визарша завлича тази душа в ада. Девът Бушяста /от женски пол/, с епитет „дългоръката”, сутрин, когато пеят петлите, е вестителка на бог Сраоша, която, обгръщайки човека с дългите си ръце, го влече към съня и го откъсва от полезната дейност. Една от най-видните фигури в легиона на девовете, това е Айшма /на средно-персийски Ешм/. Обикновено той се проявява в ролята на демон на разюздаността /специален „опонент” на бога на послушанието Сраоша/ и на гнева. Обаче при първоначалната си поява, според тълкуването на В.И. Абаев, той е бил олицетворение на кървавите набези на номадите срещу стадата и селищата на уседналите племена.               
Към девовете се отнасят и някои други същества: йату – магьосниците и паирика – перите, които нанасят вреда на водата, земята, огъня, добитъка и растенията, които омагьосват звездите и затова спират дъждовете, и самите те, под формата на падащи звезди, нарушават реда на небето.
Към същата тази войска спадат и някои хора: князете, враждебно отнасящи се към зороастрийската вяра, както и вероятно жреците; ашемауги – злите учители, сатари  - злите властелини и изобщо всички неверници – друджванти. Към тази войска спадат също вредните същества – храфстра – змиите, жабите, насекомите и т.н.
Натурфилософия и легендарна история. Зороастризмът смята пространството и времето за безкрайни. Цялото пространство се разделя на две части: едната част е безкрайна светлина, област на Доброто и на Ахура-Мазда, другата част е безкраен мрак, област на Злото и на Ахриман. В безкрайното време /зурван акарана/ Ахура-Мазда е сътворил краен затворен отрязък от време, зон /зурван хвадата/ - време на крайния свят, с продължителност от 12 хиляди години. Това време се дели на четири равни промеждутъци от по 3 хиляди години. В продължение на първия период Ахура-Мазда сътворява света в нематериален вид /манява, на средно-персийски менок/, т.е. създава не предметите, а идеите за предметите. С това е свързвано понятието фраваши. След изтичането на 3 хиляди години на границата между светлината и мрака се появява Ахриман. Изплашен от светлината и поразен от молитвата „Ахуна-Варя”, произнесена от Ахура-Мазда, той отстъпва назад в мрака. Войната е обявена и двете страни започват са събират сили за нея. Започва сътворяването на света, през който период „двата Духа създавали творенията си – Добрият и Злият Дух”. Този период също продължава 3 хиляди години. Според една от легендите, през първите 3 хиляди години Ахура-Мазда е създал целия свят в своето тяло, а после е създал небето от главата си, земята – от краката си, водата – от сълзите си, растенията – от косите си, огъня – от духа си. Но антропоморфизмът на Вселената като цяло не е особено свойствен за зороастрийските митове.
Според зороастризма Земята е кълбовидна, понякога в Авеста към нея се прилага епитетът скарна – „кръгла”. Небето има три сфери или стъпала – сфера на звездите, сфера на луната и сфера на слънцето. Зад сферата на слънцето, отгоре разбира се, се намира Гаронмана – „Домът на Хвалата”, раят на Ахура-Мазда Отдолу /противоположно на него/ се намира тъмното царство на девовете, „мястото на лошото битие” – дужахва. А по средата е мястото на смесване на светлината и на мрака, на Доброто и Злото, областта на живота.
В последователно съответствие с основната дуалистична доктрина /цялото движение е борба между двете начала/, творението на Ахура-Мазда е статично, докато не се намесва Ахриман. След като си създава армия от девове, той пробива небесната сфера и нахлува в света. Тогава светът влиза в динамично състояние: движат се небесните тела, текат водите, започват да растат планините. Веригата планини, заобикаляща горната, обитаемата част на земята, Хара Березайти /на средно-персийски Харбурз/, е растяла цели 800 години /останалите 2 243 планини растели 18 години/ и преминала през всички стъпала на небето. Затова, за да се появи слънцето над земята или за да си тръгне оттам, то всеки път преминава през специално отверстие, през Харбурз. Такива отверстия има по 180 на изток и на запад, в съответствие с броя на различните точки на изгрев и на залез между двете слънцестояния.
След като нахлува в творението на Ахура-Мазда, Ахриман незабавно започва контра-творение във всички достъпни области. На небето той създава планети, комети и метеори, т.е. тела, които не се подчиняват на равномерното движение на небесните сфери. Звездите, сред които най-главната е Тиштрия, се борят с тях. Към всяка планета специално е назначено ахурово същество за неутрализиране на нейното вредно влияние. Така че повечето наименования на планетите не са смятани за имена на самите планети, а са имена на неутрализиращите ги сили: Тир /Мер-курий/ - Тиштрия, Бахрам /Марс/ - Вертрагна, Ормазд /Юпитер/ - Ахура-Мазда, Нахид /Венера/ - Анахита.
Както вече споменахме, според зороастризма от звездите зависи дъждът и изобщо разпределението на водите. Кръговратът на водата в природата напомня системата на кръвообращение в тялото на живото същество. След като потича по повърхността на земята и след като бива използвана от хората, животните и растенията, водата се замърсява и се осквернява. Затова цялата тя след това се стича в общо море, Путика, където се очиства и се прелива в езерото Ворукаша, а оттам отново започва нейния кръговрат.
Земята се дели на седем каршвари, централният от които носи наименованието Хванирата, и именно там е разположена Арианам-Вайджа и другите най-добри страни. По време на сътворяването на тези страни Ахриман е създал за всяка от тях някакво нещастие или някакво лошо свойство.
á…ñ  
Ахриман създава вредни животни, замърсява водата, отравя растенията и в края на краищата предизвиква смъртта на първия Бик и на първия човек, създаден от Ахура-Мазда – Гайа Мартан /на средно-персийски Гайомарт/. Но семето на Бика и на човека остава. От първото се раждат животните, а от второто – мъжът Машйа и жената Машйои, от които е произлязъл и целият човешки род.       
Периодът на сътворението също продължава 3 хиляди години. Следващите 3 хиляди години са история на борбата преди появата на Заратустра. Митовете и легендите, отнасящи се към този период, в променен вид са влезли в епоса на иранските народи, известен ни главно във фиксацията на Фирдоуси. Но разбира се, персонажите на Авеста и на „Шахнаме” се отличават едни от други. Йима Хшайта /бъдещият Джамшед/ в Авеста е цар на златния век на човечеството, в чието царство няма „нито горещина, нито студ, нито старост, нито смърт, нито завист, които са творения на девовете; като петнадесетгодишни в лицето живеят там и бащата, и синът”. Ахура-Мазда му предлага да стане пророк на вярата, но той се отказва /като по този начин оставя тази мисия на Заратустра/. Тогава, след като му дава съответните инструменти, /златна стрела и камшик/, Ахура-Мазда му заръчва да разшири земята, тясна за добитъка и хората и Йима прави това три пъти. След това, следвайки точните инструкции на Ахура-Мазда, Йима спасява от потопа най-добрата част от хората, животните и растенията, като построява за тях специално място за живеене - Вара /на средно-персийски Вар/.
В Авеста се споменава също така за Хаошянка /на средно-персийски Хушанг/, Тахма-Урупи /на средно-персийски Тахморуп/, Трайтаона /на средно-персийски Фретон/, Кави-Усан, Кави-Хаосрава и т.н., но в достигналата до нас Авеста не се е запазила тяхната подробна в една или друга степен история. Но в нея съществува, и то в твърде развит вид, понятието Фарра /на авестийски кавайан Хварно/ - божествена същност, която се дава на достойния приемник като залог за власт и слава.
След Заратустра светът продължава да съществува още 3 хиляди години. През това време на три пъти, през интервал точно от хиляда години, на човечеството трябва да се явят трима спасители – Ухшйат-ерета, Ухшйат-немах /или Астват-немах/ и Саошянт /или Астват-Ерета/. Често и тримата заедно те биват наричани Саошянти. Те са синове на Заратустра, оставил своето семе в езерото Кансава, където в съответното време ще се окъпят избрани девици. С идването на третия Спасител настъпва решаващият момент за съдбата на света /йах/. Ахриман събира всички свои сили, откъсва се от веригите си Дахака, прикован от Феридун към скалата Демавенд. Саошянт от своя страна възкресява всички мъртви правоверни и в последната битка силите на Злото най-сетне претърпяват последното и окончателно поражение. Светът се очиства с поток от разтопен метал, а всичко, което остава след това, получава вечен живот. С това обновление на света – фрашо-керети /на средно-персийски фрашкард/ завършва дванадесет хилядният период.
Зороастрийската етика. Според зороастрийското учение, главната цел на създаването и на живота на човека е да помага на Ахура-Мазда в неговата борба против Ахриман. Това е преди всичко активна дейност, участие в космическата борба на всеки човек според неговите сили. Според зороастризма идеалът на пасивния праведник е лишен от всякакъв смисъл. Друдж /олицетворението на Лъжата и на Злото/ бива награждавано с епитета аверезики – „ленива” или „внушаваща мързел”. Обаче насоката на дейността на човека зависи от самия него. След като направи избор между Истината и Лъжата, човек поема върху себе си и отговорността за този свой избор.
Съдържанието на дейността на праведния човек е определяно от известната зороастрийска триада: хумата, хухта, хваршта – „добри помисли, добри речи, добри дела”, която е противопоставяна на триадата на неверните: дужмата, дужухта, дужваршта – „зли помисли, зли речи, зли дела”.            
Основна добродетел на зороастриеца е прилежното занимание със селскостопанска дейност и усърдната обработка на земята: „Коренът на вярата е почитта към Мазда… земеделието; онзи, който отглежда зърно, отглежда Истината, той движи напред почитта към Мазда, той подхранва вярата… Когато се появява зърното, девовете се изпотяват; когато се появява мелницата, девовете изпадат в смут; когато се появява брашното, девовете започват да крещят; когато се появява хлябът, девовете се плашат още повече”.
Кучето, пазещо стадото, заема почетно място. Във „Видевдат” се предвиждат специални наказания заради нараняване или дори заради лошо хранене на кучетата. За особено тежък грях се смята, ако човек даде на куче да яде не раздробени кости или пък прекалено гореща храна. Кучето едва ли не е приравнявано към човека като юридическо лице. За него на свой ред са определени съответстващи степени на наказание при осакатяване на човека /първи път – отрязване на дясното ухо, втори път - отрязване на лявото ухо и т.н./.
Затова пък вълкът, бич на стадото, винаги се споменава при изброяване на враговете на зороастриеца. Неговото унищожаване, както и унищожаването на останалите вредни животни, се смята за добродетел.
Предвиждани са и обикновените добродетели: честността /и особено вярност към договора, дори и с неверните/, щедростта. Затова пък безбрачието се смята за тежък грях, защото всеки човек е задължен да попълва войската на Ахура-Мазда.
Особено място в нормите на поведение на зороастриеца заема неговото отношение към огъня, водата и земята. Всеки човек трябвало да пази тяхната чистота също както или дори повече от опазването на чистотата на собственото си тяло. Под чистота се подразбира преди всичко не опетняването от съприкосновение с Насу, т.е., с демона на смъртта.        
Обредност. Трудно е да се каже, до каква степен в зороастризма се е запазил древният обичай на жертвоприношение на животни. Текстовете, свидетелстващи за тези жертвоприношения, може би се отнасят към пред-зороастрийско време.
В зороастрийското богослужение има три жертвени предмета: хаома, драунах и мйазда. Стъблата на хаома се счукват с камъни /хавана/ и се смесват със сока на други растения и с мляко. Получената смес носи наименованието /много древно/ заотра. Драунах /”парче”/ е безсолна питка, а терминът миазда означава някакъв вид храна, може би месо /при съвременните фарси това са плодове/.
Зороастрийските жреци извършвали богослужението си в храма /по-късно наричан оташкада/, пред огъня. Главният жрец бил наричан заотар /на древно-индийски хотар/, а другите – хаванана /който счуква хаомата/, фраберетар /който поднася култовите предмети/, атраван /който поддържа огъня/. Необходимият култов предмет е барсман. Първоначално това била постелката, на която все едно сядали боговете, слизащи от небето за възлиянието. Впоследствие този култов предмет се превърнал просто в сноп клонки /строго определено количество/, а съвременните парси  заменили клонките с метални пръчки. Както по време на богослужението, така и в различните случаи от живота се четели молитви.
Зороастрийците имали шест основни празници и всеки от тях продължавал по пет дни. Годината се състояла от 12 месеци, които били наричани с имената на божества. Дните също били наричани на имената на божествата – Ахура-Мазда, Воху-Мана, Аша-Вахишта и т.н. /месец или ден на еди-кой си бог/. Денонощието се деляло на пет части: хавани /от зори до пладне/, рапитвина /приблизително до три часа следобед/, узайерина /до мръкване/, айвисрутрима /до полунощ/, ушахина /до зори/. На всяка част от денонощието съответства едноименно божество. 
При зороастрийците имало особени части от дрехите, чието носене било задължително и служело като отличителен белег за правоверния, преминал през инициацията. Това са стахр пайсанха /”украсена със звезди”/ - долна риза, авйанхана – пояс от определено количество конци.
Извънредно своеобразни са зороастрийските погребални обреди. Нито земята, нито огънят не трябвало да бъдат осквернявани от контакт с трупа. Онзи, който закопаел човек или куче в земята, трябвало да бъде подложен на 500 удара с „конски камшик”. Земята, където бил умрял човек или куче, в продължение на една година не трябвало да бъде поливана и засявана. В дома, където бил умрял човек, можело да се внесе огън чак след девет дни през зимата и след един месец през лятото. Мъртвите трябвало да бъдат отнасяни на високи, сухи и каменисти места. Трябвало да има най-малко двама носачи. Тези хора, ристо-каша, до края на дните си били смятани за нечисти. Те не трябвало да се намират по-близо от 30 крачки от огъня, водата и барсмана, и не по-близо от три крачки от хората.
На голото каменисто място трупът бил закрепян за краката и косите, за да не могат птиците, след като разкъсат тялото, да отмъкнат костите му към водата или към растенията. Когато останели само кости, те били събирани и поставяни в специално хранилище /асто-дана – осуарий/.      
Зороастризмът придавал голямо значение на ритуалната чистота. Обредите на очистването /йауджа – „очиствам”/ били старателно разработени за хората, добитъка, растенията, водата и огъня, а на самия Заратустра била приписвана функцията да извършва тази операция и над цялата Вселена.


                             
     



 


Comments




Leave a Reply