/По книгата на Мери Бойс „Зороастрийцы. Верования и обычаи.”Пер. с англ., Изд. „Наука”, 1988, 303 с./
ПРЕДИСЛОВИЕ КЪМ РУСКОТО ИЗДАНИЕ
Пророкът Зороастра е живял в толкова дълбока древност, че дори неговите последователи са забравили кога и къде е било това, а в миналото различните ирански страни са претендирали за благочестивата роля да бъдат негова родина. Дълго време се смяташе, че той е живял в Азербайджан, на северозапад от древния Иран. Но съвременните изследвания показаха, че това не е било възможно. Изхождайки от съдържанието и от езика на съставените от Зороастра химни, сега вече е установено, че всъщност той е живял в азиатските степи на запад от Волга. Затова бях едновременно поласкана и зарадвана, когато научих, че моята книга е преведена на руски език. Особено приятно ми е, че този превод е бил осъществен от такъв способен учен, като проф. И.Стеблин-Каменски. Учените, които те занимават с изследователска работа, рядко се решават на такава самоотвержена постъпка и да направят трудовете на друг учен по-достъпни за широката публика, така че аз съм много признателна на проф. И. Стеблин-Каменски за времето, умението и търпението, великодушно изразходвани за изпълнението на тази задача. Дълбоко скърбя за това, че покойният професор В.Г. Луконин, който има такъв забележителен принос в иранистиката и под чието ръководство бе започнат този превод, не можа да доживее до неговото завършване. Благодаря на д-р Е.А. Грантовски, който пое върху себе си задачата да доведе до край започнатата работа.
Руският превод на книгата е всъщност ново издание, тъй като включва в себе си редица изменения, в сравнение с английския оригинал и е снабден с илюстрации. Безкрайно признателна съм на проф. И.Стеблин-Каменски за внесените изменения в текста, както и за сътрудничеството, което беше съгласувано и сполучливо във всички отношения.

Мери Бойс,
Лондон, юни 1985 г.

На светлата памет на Професора от университета в Кембридж Хектор Манро Чедуик /1912-1941/      
ПРЕДИСЛОВИЕ КЪМ АНГЛИЙСКОТО ИЗДАНИЕ
От всички живи религии зороастризмът е най-труден за изучаване. Това се обяснява с неговата древност, с несполуките, които е трябвало да изпита, както и със загубата на много свещени текстове. След като е възникнал преди около 3 500 години в азиатските степи, той става държавна религия на три могъщи Ирански империи, процъфтява и господства в продължение на много столетия. Възвишените и оригинални доктрини на зороастризма са оказвали влияние върху целия Близък Изток – върху територията, на която се е развивало юдейството, на която са се зародили християнството и ислямът. На изток властта на Иран се е простирала чак до Северна Индия и там той е внесъл своя принос за развитието на будизма на махаяна. Затова запознанството с учението на Зороастра и с историята на неговата религия е необходимо за каквото и да било сериозно изследване на световните религии, а съвременното увлечение по религиите в университетите породи и необходимостта от уводен курс по тази тема.
Настоящата книга е опит да бъде удовлетворена тази потребност. В нея зороастризмът се разглежда не само като мощен източник на влияние върху другите религии, но и като благородна религия, запазила се в продължение на хилядолетия, въпреки жестоките преследвания срещу нейните предани поддръжници. Без да се спира, както обикновено се прави, върху загубата на значението на зороастризма след появата на исляма, авторът се старае да проследи историята на общността на зороастрийцитге в продължение на столетията, изпълнени с тежки преследвания и притеснения, чак до наши дни.
За по-голяма яснота и краткост, в своето изложение авторът се позовава само на основните трудове, а това води понякога до използване на резултатите от изследванията на други учени без съответното им споменаване. По-подробен анализ на темите, засегнати в първите глави на книгата, се съдържа в по-рано написаните от автора томове на „Историята на зороастризма” /Boyce, 1975; 1982/. В следващите томове на този труд авторът има намерение подробно да разгледа всички проблеми, засегнати в настоящата книга, заедно с необходимите препратки и цитати.
Зороастрийските термини са написани в курсив при първото им споменаване. Най-често употребяваните термини са посочени в приложения речник. Тъй като зороастризмът е имал не само разпространение във времето, но и върху територията, към настоящия труд са приложени две карти, чието предназначение е преди всичко да дадат ясна представа за районите на въздействие на зороастризма и за териториите, върху които той се е запазил. Не всеки град или археологическо местонахождение, споменато в книгата, може да бъде намерено върху тези карти, но винаги е възможно достатъчно точно да бъде определен районът на тяхното разположение.
Бих искала да изразя своята признателност на моя приятел Дж.Р.Хинелс, главен редактор на серията „Библиотека на религиозните вярвания и обичаи”, както за идеята да започна написването на настоящия труд, така и за неговата практическа помощ и за мъдрите му съвети. Благодаря също така на редакторите на издателство “Routledge and Kegan Paul” за тяхната любезност и за ценните им съвети.


Глава I. Предисторията
Увод
Зороастризмът е най-древната от всички световни религии на откровението и очевидно е оказал, пряко или косвено, по-голямо влияние, отколкото която и да било друга вяра. Зороастризмът е бил държавната религия на трите велики Ирански империи, съществували почти без прекъсване от VI в. пр. н.е. до VII в. след н.е., и господствали върху по-голямата част от Близкия и Средния Изток. Властта и могъществото на Иран са осигурили огромен престиж на зороастризма, при това някои от най-важните му доктрини биват заимствани от юдейството, християнството, исляма, както и от гностичните секти.
В Ориента зороастризмът е оказал влияние върху развитието на северния вариант на будизма. В настоящия момент, под влиянието на различни външни фактори, броят на зороастрийците е намалял, те са се разпаднали на неголеми общности и живеят преди всичко в Иран и Индия, обаче вярванията, провъзгласени за пръв път от пророка на зороастризма, все още са признати от хората в целия свят.
Зороастризмът е бил вече стар, когато за него се споменава за пръв път в историческите източници. Корените му отиват в далечното минало. Иранците толкова непреклонно са се придържали към своите традиции, че дори в живия зороастризъм има някои елементи, които очевидно произтичат от индоевропейската епоха. След като тези елементи са се смесили с по-късните представи, те превръщат зороастризма в религия, извънредно наситена с различни компоненти. Нейното изучаване може да съдейства за по-доброто разбиране на духовния прогрес на човечеството в продължение на хилядолетия.
Освен това зороастризмът е благородна религия, а отделните нейни постановки са уникални и чудесни. Те са давали възможност на нейните последователи да водят целеустремен живот, носещ удовлетворение, а това, на свой ред, е пробудило в тях дълбока преданост към тяхната вяра. Зороастризмът заслужава да бъде изучаван и заради ролята, която е изиграл в религиозната история на човечеството.
Зороастризмът е получил такова наименование на Запад заради това, че неговият основател, пророкът Заратустра, е станал известен на древните гърци под името Зороастра. Той е бил иранец и се е родил в предисторическо за иранците време. Невъзможно е да бъдат установени точните дати на неговия живот, но съществуват някои свидетелства, които ни дават възможност да предположим, че Заратустра е живял по онова време, когато каменната ера е отстъпила мястото си на бронзовата ера, т.е., по всяка вероятност, след периода 1 500–1 200 г. преди н.е.    

Picture
Индоиранците
В още по-древни времена предците на иранците и индийците – индо-арийците са образували един общ народ, когото наричат прото-индо-иранци. Те са клон от индоевропейското семейство и, както се предполага, са се изхранвали с отглеждане на добитък в южно-руските степи, на изток от Волга. Вероятно са били полу-чергари и са пасли крави, овце и кози с помощта на кучета върху сравнително неголеми територии близо до местоживеенето си /по онова време конят още не е станал домашно животно/. Общността им се деляла на две основни групи: жреци-свещенослужители и пастири-воини /последните можело да бъдат и ловци/. Условията на живот в степта не спомагали особено много за развитието и за промяната на начина на живот. В продължение на няколко столетия на устойчив, неизменен начин на живот, по всяка вероятност, като се започне от IV‐III хилядолетие пр. н.е., прото-индо-иранците са създали толкова устойчива религиозна традиция, че нейните елементи са се запазили до наши дни при техните потомци – брахманите в Индия и зороастрийците в Иран.
Както се предполага, в началото на III хилядолетие пр. н.е., прото-индо-иранците са се разделили на два народа, различаващи се един от друг по своя език – индо-арийци и иранци. Те продължавали да бъдат пастири и очевидно са имали търговски контакти със заседналото население, което живеело на юг от тях. От Месопотамия те заимствали дървените каруци, в които запрягали волове, а след това научили и за бойните колесници. За да могат да карат тези колесници, те ловели с ласо диви коне и ги укротявали. Приблизително по същото време влязъл в употреба и бронзът. Планините, заобикалящи степите на Средна Азия, и особено Алтай, имали богати залежи от мед и олово, а това давало възможност да се произвежда оръжие, така че жителите на степите се превърнали в страховити воини.
На древноирански език нар означава „воин”, „мъж”. А след като започнали да използват бойната колесница, воините започнали да се наричат ратаештар – букв. „стоящ в колесница”. След появата на впрегнатата в коне колесница, предишният спокоен живот отстъпил място на нов, по-неспокоен и опасен живот. Започнала истинска „героична ера”, през която вождовете и техните съратници тръгвали на поход да търсят плячка и слава, готови да извършват нападения над съседните племена и да грабят чуждите селища. В древните стихове на зороастрийските писменост се казва, че божествените същества се сражавали „също както храбрите воини върху колесниците, опасани със своето оръжие, за да завоюват плячката” /Яшт 1131 67/. Понякога плячка на воина ставало стадо добитък, отмъкнато със сила. За славата на великия герой трябвало да се заплаща с кръвта на убитите и със страданията на слабите и беззащитните. Именно през онова бурно и тревожно време, когато управлявала силата, а не законът, очевидно е живял Зороастра. Точно тогава той се опитвал да получи откровение за това, в какво всъщност се крие смисълът на неспокойното земно съществуване на човека?
Зороастра бил свещенослужител, така че, за да можем да разберем същността на неговото откровение, трябва да знаем всичко възможно за онази стара религия, която го била възпитала. За щастие, можем да изясним много неща, сравнявайки най-архаичните елементи от зороастрийските паметници и ритуали с най-древните религиозни произведения на Индия /и особено с Ригведа/, както и с обредите на брахманството.
Зороастрийското обредно писание е известно в своята съвкупност като „Авеста” /това наименование може да означава нещо като „Обосновано изречение”/.
Езикът, на който е написано свещеното писание, обикновено е наричан авестийски, тъй като е известен единствено от „Авеста”. По пътя на сравняването на тези различни материали можем да възстановим основните черти на прото-индо-иранските религиозни схващания и да проследим развитието им в иранска среда, преди раждането на Зороастра.
Старата религия
Култът
Култът по принцип е по-устойчив от религиозните представи и наистина, основните обекти на зороастрийския култ са си останали същите, както и при пастирите от каменната ера, а именно, водата и огънят. Водата е правела възможен живота в степите /предполага се, че преди V хилядолетие преди н.е. поради недостатъчните дъждове тези степи са представлявали безплодна пустиня/. Прото-иранците обожествявали водите в реките и водоемите като богини /Апас/, молели се на тях и правели възлияния в тяхна чест /на авестийски наричани заотра – по-късно тази дума получила значението на „приношение”, „жертвоприношение”/. При зороастрийците възлиянията за водата се състояли главно от три елемента, а именно, мляко, сок и листа от две растения. Числото три било свещено за зороастрийците, и днес то е водещо начало в множество обреди на зороастризма и на брахманството. Трите съставни части на възлиянието символизират царството на растенията и на животните, отгледани с помощта на водата. Възлиянието, осветено от молитва, трябва да връща на тези царства онази жизнена сила, която те са отнели и по този начин да ги запазят чисти и носещи изобилие. Както и при традиционния зороастризъм, възлиянията, по всяка вероятност, били извършвани от най-стария член на семейството на най-близкия ручей или водоем, но те били същевременно и част от ритуалите, извършвани от свещенослужителите.
Огънят, другият обект на култа, също бил от съществено значение за жителите на степите. В древността, когато запалването на огъня било все още тежка работа, хората се стараели да запазват винаги горящ огъня в огнището /по време на преселване горещите въглени се пренасяли в специално гърне/. Култът към вечния огън, по всяка вероятност, е бил разпространен сред индоевропейците, които виждали нещо божествено в горящия пламък. Брахманите го познавали под наименованието Агни /тази дума е сродна на латинската дума игнис и на руската дума огонь, обаче зороастрийците наричали огъня Атар/. Те правели приношения от три елемента и на огъня. Приношенията се състояли от сухи чисти дърва, благовония /сухи листа или треви/ и малко количество животинска мазнина. /Именно този трети компонент на приношението обикновено бил смятан за специално възлияние – заотра за огъня/. По такъв начин огънят, както и водата, събирал сили с помощта на две приношения от растителното царство и на едно – от царството на животните. Вероятно топливото и благовонията били принасяни в дар по три пъти на ден през времето, предназначено за молитви /на разсъмване, по пладне и при залез/. Вероятно възлиянието на мазнина се е извършвало, когато в къщата са готвели месо – по такъв начин, огънят също получавал своя дял. От мазнината огънят горял по-ярко, от разтопената мазнина огънят запламтявал по-силно.
Приношението на огъня и на водата съставлявали основата на ежедневните богослужения, наричани от индо-арийците яджна, а от иранците – ясна /от корена яз – „принасям в жертва, покланям се”/. При тези богослужения възлиянията за огъня се взимали от кървавите жертвоприношения, които очевидно се извършвали редовно. Индо-иранците изпитвали благоговеен страх и трепет, отнемайки живота на животните. Те никога не убивали без освещаваща молитва, благодарение на която, според техните представи, душата на животното продължавала да живее. Съзнанието за кръвно родство между човека и животното е намерило своето отражение в древните части на богослужението – ясна: „Ние се молим на душите си и на душите на домашните животни, които ни хранят… както и на душите на полезните диви животни” /Ясна 39, 1–3/. При иранците възникнала представата, че душите на животните, убити с освещаваща молитва, са поглъщани от божество, което те почитали като Гуеш-Урван /”Душата на бика”/. Иранците вярвали, че кървавите жертвоприношения укрепват това божество, а то на свой ред се грижи за всички полезни животни на земята и способства за изобилието им.
По време на обреда ясна /яджна/ под краката на жертвеното животно хвърляли трева. По този повод санскритският текст дава следното обяснение: „Затова, защото тялото на жертвата е трева; и наистина така той /жрецът/ придава на жертвата цялостното й тяло” /Айтарейа-Брахмана II, 2, 11/. По време на богослужението жрецът, извършващ обреда, държал в лявата си ръка стръкче трева /наричано от иранците баресман/, очевидно, като признание на факта, че „всяка плът е трева”, а човекът и животното имат еднакъв произход. По-късно и в Иран, и в Индия стръкът трева бил заменен от пръчки.
Ритуалните приношения на водата, извършвани в края на богослужението, се приготвяли от мляко и от клоните на растение - от сока, получаван след като са счукани стъблата на другото растение. Счуканото растение се наричало на древно-индийски сома, а на авестийски хаома, което буквално означава „онова, което се изстисква”. Не е ясно, какво растение са използвали първоначално прото-иранците, но е напълно възможно това да са били разновидности на ефедрата /също като хом – „ефедра”, „хвойна”, използвано от зороастрийците понастоящем/. Древните иранци приписвали ценни свойства на това растение. Те смятали, че сокът му възбужда, ободрява и влива сили в човека, че след като го изпият, воините веднага се изпълват с боен дух, поетите – с вдъхновение, а жреците – с особена възприемчивост за внушенията на божествата. Основната част от ритуала на богослужението е счукването на растението в каменен хаван и приготвянето от него на приношение за водите. Така е възникнала представата за „зеленоокия” бог Хаома, божествен свещенослужител, към когото се обръщали като към целител, защитник на добитъка, като към божество, което дава сили на сражаващите се воини и предотвратява сушата и глада. В качеството си на божествен свещенослужител, Хаома получавал своя дял от всяко жертвоприношение. На него посвещавали и поднасяли езика и лявата челюстна кост на всяко жертвано животно.
Древните иранци вярвали, че боговете се успокояват само от аромата на жертвоприношението и се задоволяват със самото намерение на принасящия в жертва да посвети тази жертва на божеството. Посветеното месо след богослужението се разделяло между свещениците и молещите се. Също както в историческите времена, домашните животни били убивани само заради принасянето им в жертва на боговете. Ловецът също бил длъжен да произнася кратка посвещаваща молитва в същия миг, в който лишавал животното от живот. Свещеното място, на което се извършвали религиозните ритуали /наречено по-късно от зороастрийците пави, т.е., „чисто място”/, било подреждано доста просто, което било необходимо за един полу-номадски народ, нямащ възможност да организира постоянни места за богослужение. Това било равно място, а при иранците - място с правоъгълна форма, което било отбелязвано с бразди по времето на молитвата, за да бъдат избегнати въздействията на всякакви зли сили. За да бъде отбелязано свещеното място, очертаната вече територия била напръсквана с чиста вода и още веднъж освещавана с молитви. Жрецът седял на земята със скръстени крака пред огъня, намиращ се в неголям съд. Всички съдове, които били използвани по време на богослужението, най-напред били почиствани, а след това – освещавани. Но те били смятани за свещени по принцип. След извършване на обреда, всеки човек можел да ги докосва, така че трябвало те да бъдат бързо събирани и пренасяни на друго място. Всички тези черти остават характерни и за съвременния зороастрийски ритуал, а паралелни на тях черти можем да открием и във всекидневието на брахманството.
Индо-иранците придавали голямо значение на обредите на очистване и на защита от злите сили, затова трябвало съдовете да бъдат измивани особено старателно преди молитвите. В качеството на дезинфекциращо средство след допира с онова, което било смятано за осквернение /например, след докосването до мъртво тяло/ било използвано леснодостъпно средство - кравешка урина, съдържаща амоняк. По всяка вероятност, подробно разработените ритуали на очистване, които били използвани и по-късно от зороастрийците и от брахманите, водят своето начало от по-примитивни ритуали, практикувани от техните предци през каменната ера.
Божествата 
Имало множество божества, пред които се прекланяли индо-иранците, а обредът на богослужението винаги бил посвещаван на определено божество. Наред с култовите божества /на Огъня, Водата, Хаома и Гуеш-Урван/, имало и „природни” богове, символизиращи едни или други природни явления. Това били боговете на небето и земята, които иранците наричали съответно Асман и Зам, боговете на слънцето и на луната – Хвар и Мах, и две божества на вятъра – Вата и Вайу. Вата бил бог на духащия вятър и бил почитан като божество, носещо дъждовните облаци. Вайу е по-скоро чудесно същество, наричано в Ригведа „душа на боговете”. Според иранските представи той е диханието на самия живот – милосърдно, когато го поддържа и страховито, когато го отнема.
С Вата, донасящият дъжд, била асоциирана Харахвати-Аредви-Сура, санскритската Сарасвати /”Владетелката на водите”/. Тя била олицетворение на митичната река, взимаща началото си от огромната планина, която се намирала в центъра на света и се вливала в голямото море, наричано на авестийски Воурукаша /букв. „С широки заливи”/. От това море изтичат други реки, които носят водите си по всички земи. Всяка година облаците се изпълват с дъждове от водите на морето Воурукаша, а задачата да осигурява това се пада на Тиштрйа, божеството на звездата Сириус. Всяка година, както разказва митът, Тиштрйа се приближава до брега на морето Воурукаша под формата на великолепен бял жребец. Там го посреща Апаоша, демонът на сушата, под формата на друг жребец, черен, крастав и уродлив, и те влизат в единоборство. Ако през годината хората не са се покланяли достатъчно и не са принасяли достатъчно жертви на Тиштрйа, Апаоша се оказвал по-силен и го прогонвал. А ако Тиштрйа бил почитан както подобава, той се оказвал по-силният и побеждавал демона. Тогава Тиштрйа се хвърлял в морето.
В този мит морските вълни са представяни под формата на кобила, която след срещата си с жребеца Тиштрйа създава вода в изобилие. Вата подхвърля тази вода към облаците и я излива над „седемте каршвари”. С водата са примесени семената на растенията, които пускат филизи, когато вали дъжд. Както се смятало, тези семена произлезли от „Дървото на всички семена”, което расте в морето Воурукаша. То било наричано също „Всеизцеляващо дърво”. Очевидно вярата в него била свързана с култа към дърветата, т.е. с почитането на големите дървета, които растат по бреговете на ручеите и на водоизточниците, чиито плодове или кора се смятали за целебни.
Що се отнася до израза „седем каршвари”, иранците вярвали, че светът се дели на седем области. Иранците си ги представяли във формата на кръгове, най-големият от които – Хванирата, бил населен с хора. Те смятали, че този кръг се намира в центъра на кръговете, като останалите шест кръга го заобикалят и са отделени един от друг с води и гъсти гори /което изглежда доста правдоподобна представа за света за жителите на южно-руските степи/. Върхът на високата планина Хара, от която води началото си Харахвати, се издига по средата на Хванирата, а слънцето се върти около нея, така че половината от света винаги е потънала в мрак, а другата е осветена.
Иранците смятали, че има природен закон, според който слънцето се движи равномерно, извършва се смяна на годишните времена и по този начин се осигурява ред на всичко съществуващо в света. Този закон бил известен на индо-иранците като рта /на авестийски език на този закон отговаря думата аша/. Извършваните от хората молитви и жертвоприношения се възприемали като принадлежност към този естествен ред на нещата, но и самите те съдействали за поддържането на аша – усилвали действията на самите милосърдни богове и укрепвали населения с хора свят.
Понятието „аша” имало и етичен смисъл. Смятало се, че аша ръководи поведението на човека. Истината, справедливостта, верността и смелостта са качества, присъщи на човека. Добродетелта е естествен ред на нещата, а порокът и злото са негово нарушаване. Така че е трудно да се преведе думата „аша”, тъй като в различния контекст на нея съответстват различни понятия: „ред” – там, където става дума за материалния свят или пък „истина”, „справедливост”, „праведност” – там, където се говори за нравственост.
Лъжата и изопачаването на истината, на които били противопоставяни аша, на авестийски били наричани друг /на санскрит - друх/. Според нравствените представи, всички хора се деляли на ашаван – „праведни”, които се придържат към аша, и другвант – „привърженици на злото”. В онези времена хората очевидно придавали голямо значение на обществените отношения, които били също толкова важни за жителите на степта през каменната ера, колкото и за градските общности, тъй като племената трябвало да сключват споразумения едно с друго относно границите на своите пасбища, а хората помежду си – относно пашата на добитъка. Освен това те влизали в такива общочовешки отношения, като годежи и сватби, обмен на стоки и приемане на гости.
Едно от нещата, на което законодателите и жреците очевидно са придавали огромно значение, това е светостта на дадената от човека дума. Думата трябвало да предизвиква почит, в качеството си на жизнено важен израз на аша. Очевидно били признавани два вида обстоятелства. На първо място, тържествената клетва, наричана варуна /вероятно, от индоевропейския корен вер – „свързвам”/, според която човек се задължавал да прави или пък да не прави нещо, да извършва или да не извършва дадена постъпка. На второ място стояло споразумението или договорът, наричан митра /вероятно, от индоевропейския корен мей – „променям се”/, според който две страни се договаряли помежду си за нещо. И в двата случая се смятало, че силата се крие в произнесената клетва. Тази сила била смятана за божество, което ще съдейства на човека, верен на своята дума, и ще го поддържа, обаче същото това божество ще порази жестоко лъжеца, нарушил своята дума.
Това отмъщение се проявявало по време на ордалиите, изпитания на хората, дали клетва. Понякога някой човек бил обвиняван в това, че не е удържал на дадената дума, но той отричал това. Тогава нещастникът бил подлаган на изпитание с вода /ако ставало дума за клетва/ или с огън /ако ставало дума за договор/, за да може той да докаже своята правота. Един от примерите за изпитание с вода се описва в санскритския текст Яджнавалкйя /Яджнавалкйя 2,108 и сл./.
Обвиняемият трябвало да се потопи под водата, като се държи за краката на стоящ до него човек. Потапяйки се, той произнасял следните думи: „Во истина защити ме, Варуна!” В този момент стреляли с лък и бърз бегач се хвърлял да догони стрелата. Ако бегачът се върнел със стрелата преди обвиняемият под водата да загине, това означавало, че Варуна, богът на клетвата, го пощадява и го оправдава. Ако пък нещастникът умирал, това означавало, че той е бил виновен, и с това въпросът приключвал. Едно от изпитанията с огън се състояло в това, че обвиняемият трябвало да изтича по тесен проход между две пламтящи цепеници. Ако той останел жив, значи Митра, богът на договора, го провъзгласявал за невинен. При огнените ордалии се използвала и разтопена мед, която изливали върху голата гръд на обвиняемия.
В резултат на съдебните процедури, Митра и Варуна започнали по-тясно да се асоциират с онези стихии, посредством които те убивали или пощадявали. Варуна получил прякора „Син на водата” /Апам-Напат/, с което бил известен в Авеста. Смятало се, че той живее във водите на морето Воурукаша. А Митра се превърнал в бог на огъня и хората вярвали, че той съпровожда слънцето, най-великия от всички огньове, в неговото ежедневно движение по небето и се грижи за онези, които са верни на договора си, както и за онези, които го нарушават. И Митра, и Варуна били дълбоко почитани и се превърнали във велики богове, с които били свързани много вярвания. Представите за тях се разширили до такава степен, че можело да бъдат разглеждани като олицетворения на верността и съответно, на истината. И двамата получили званието асура или на авестийски ахура /”бог”, „господар”/. 
Когато тези ордалии били насочени към двете могъществени божества, те били изключително опасни, затова през историческите времена решението за извършване на такова изпитание било вземано от върховните жреци или от вождовете на общността. Образът на мъдрия свещенослужител, познаващ законите, очевидно лежи в основата на представите за третия от най-великите богове, на авестийски Ахура-Мазда /”Бог на мъдростта”/. Ахура-Мазда е върховно божество, стоящо много по-високо от Митра и Апам-Напата, чиито действия то управлява и ръководи. В представата на вярващите Ахура-Мазда не се свързва с никакви природни явления, а е въплъщение на мъдростта, която трябва да управлява всички действия и на боговете, и на хората. В Ригведа той е наричан Асура /”Господ”/, а в един от химните към двете по-малки божества се обръщат по следния начин: „Вие двамата карате дъжда да вали от небето по божествената власт на Асура… вие двамата защитавате своите закони по божествената власт на Асура. Според истината – рта, вие управлявате света” /Ригведа 5,63, 7/. Тези три божества са високо-нравствени създания, които поддържат реда аша/рта в света и самите те се подчиняват на този ред. Тези възвишени представи били създадени от прото-иранците много отдавна, още през каменната ера, тъй като пронизват дълбоко религиозните вярвания на произхождащите от тях народи. Прото-иранците почитали също така няколко „абстрактни” божества, изобщо те били склонни да олицетворяват онова, което днес ние бихме нарекли абстракции, и да ги смятат за могъщи, вездесъщи божества. Вместо да определят божествената личност с изречение от типа „Бог е любов”, индо-иранците започвали вярата си с това, че „Любовта е бог” и постепенно, на тази основа, създавали представата за божеството. Колко далеч е стигал процесът на обрастване на „абстрактното” божество с отличителни особености и с митове е зависело от това, доколко това божество е било свързано с живота на хората и с религиозните обреди, и до каква степен то е ставало популярно в следствие на това.
Така например, започнали да почитат Митра, който в началото бил олицетворение на верността към договора, като бог на войната, сражаващ се на страната на праведния /ашавана/ и безмилостно унищожаващ нарушителите на споразумението. И пак на него се кланяли като на велик съдия, безпристрастно оценяващ постъпките на хората, и като на слънчево божество, също толкова великолепно, колкото е и слънцето, което то съпровожда високо в небето. След като иранските вождове и воини започнали да използват бойни колесници, те започнали да си представят своите богове на колесници. Тогава за Митра започнало да се говори, че бели коне го возят по небето, подковани със сребро и злато, които не хвърлят сянка. В колесницата имало оръжие и от каменната, и от бронзовата ера: той бил въоръжен с боздуган, „излят от жълт метал” /Яшт 10, 96/, имал копие, лък и стрели, острие и прашка /Яшт 10, 102; 129 – 131/.
Около Митра се групирали по-малките „абстрактни” божества: Аирйаман /на санскрит Арйаман/, олицетворяващ дружбата, която,след като била скрепена от обреда, представлявала един вид договор; Ариштат – „Справедливост”; Хамварети – „Доблест”; Сраоша – „Послушание”, който едновременно с това бил и пазител на молитвата. Хварана е друго божество, свързано и с Митра, и с Апам-Напат. То олицетворявало божествената благодат или славата – качество, присъщо на царете, героите и пророците, но загубвано от тях, веднага щом като те престъпели истината. Хварена, на свой ред, се свързвала с Аши, богинята на съдбата, която дарява своите награди само на праведните.
Точно по същият начин постъпва и Веретрагна – богът на Победата, с постоянния епитет „Създаден от Ахурите”, „Ахуродаден”. Представата за по-голямата част от иранските божества била антропоморфна, обаче отличителна особеност на Веретрагна било неговото въплъщение в образа на дива свиня, на глиган, прославил се сред иранците със своята безгранична храброст. Веретрагна се явява под формата на глиган в авестийския химн на Митра /Яшт 10/. С остри зъби, мощен и готов да съкрушава всички неверни нарушители на договора, той се хвърля преди Ахура.
Ведическите индо-арийци не са почитали Веретрагна. При техните предци древният бог на Победата бил заменен с Индра, божество, чийто прототип бил индо-иранският воин от героичната епоха – добър към привържениците си, храбър в боя, отчаян, опияняващ се със сома. Индра е аморален и изисква от почитателите си изобилни приношения, за които щедро ще ги възнагради с материални блага. Разликата между Индра и нравствените ахури е поразително ярко изразена във ведическия химн, в който той и Варуна един след друг изказват своите претенции за величие
/Ригведа 4, 42/.
Варуна провъзгласява: „Во истину, властта принадлежи на мен, вечният властелин, както всички Безсмъртни /признават/… Аз вдигам нагоре течащите надолу води, съгласно истината-рта, аз поддържам небето. Съгласно истината-рта, аз съм властелинът, който управлява според истината-рта”. Индра му отговаря, като провъзгласява: „Мъжете, които яздят бързо, които притежават добри коне, ме призовават, когато се окажат обкръжени в боя. Аз пробуждам вражда. Аз, щедрият Индра. Аз вдигам прахта, моята мощ е несъкрушима. Аз съм правил всичко. Никоя божествена сила не може да удържи мен, неудържимия. Когато глътките сома, когато песните ме опиянят, тогава със страх се изпълват и двете безпределни пространства”. Така че тези две божества се възприемат като две съвършено различни създания, които имат свои прототипи на земята под формата на нравствен управник, обезпокоен от поддържането на законността, от която именно той получава власт, и на храбър боец-вожд, който не се интересува кой знае от какво, освен от своето лично геройство и от своята слава.
В посочените по-горе стихове Варуна споменава „безсмъртните”. Безсмъртен /ведическата дума е Амрта, авестийската дума е Амеша/ е една от титлите, които индо-иранците давали на своите богове. Другата титла е „Сияещ” /ведическата дума е Деви, авестийската дума е Даева/. И двете думи са индоевропейски по произход. Обаче иранците употребявали за боговете и думата Бага – „Разпределящ /благата/” По някакви причини самият Зороастра е ограничил употребата на древното наименование „даева”, като го е използвал само по отношение на Индра и на другите войнствени божества, на които гледал като на разрушителни сили, противоборстващи нравствените ахури. 
Въпреки че всеки акт на богослужение, извършван от иранските жреци, бил посвещаван на един от боговете, както изглежда, самите обреди с редовни жертвоприношения на огъна и на водата, винаги са били еднакви. Някои жреци очевидно са размишлявали над детайлите на обредите и над естеството на материалния свят, който тези обреди трябвало да поддържат. Така тези жреци създали ярка картина за произхода на света. Следвайки зороастрийските предписания, тя може да бъде реконструирана по следния начин.
Боговете създали света на седем последователни пъти. Най-напред те сътворили небесата от камък - твърди, като огромна кръгла черупка. В долната част на тази черупка те сложили водата. След това създали земята, лежаща върху водата, подобно на голяма плоска чиния. След това в центъра на земята те поставили три одушевени творения, под формата на едно растение, на едно животно и на един човек /наречен Гайо-маретан – букв. „Смъртен живот”/. И най-сетне запалили огън, както видим, така и невидим, в качеството на жизнена сила, изпълваща одушевените творения. Като част от огъня, Слънцето неподвижно сияело отгоре, като че постоянно било пладне, тъй като светът оставал неподвижен и неизменен, както и при създаването му. Тогава боговете извършили тройно жертвоприношение: те счукали растението, убили бика и човека. След това благотворно жертвоприношение се появили много растения, много бикове и много хора. Така бил приведен в движение световния цикъл, с неговия живот и неговата смърт, след която следва нов живот. Слънцето започнало да се движи по небето и да регулира смяната на годишните времена в съответствие с истината-аша.
Ако се съди по индийските източници, тези природни процеси били смятани за безкрайни. Тъй като били започнати от боговете, те трябвало да продължават вечно, докато хората изпълняват своите задължения. Затова свещенослужителите смятали, че заедно с растенията и животните те всеки ден извършват първоначалното жертвоприношение, за да осигурят на света продължение на неговото съществуване.
Благодарение на тези ежедневни ритуали, свещенослужителите съзнателно освещавали, благославяли и укрепвали всяко едно от седемте творения, така че всички те били представени в обреда: земята – на свещеното място, на което се извършвало богослужението, водата и огънят – в съдовете, стоящи пред свещенослужителите, небесната твърд – в кремъчния нож и в каменното чукче на хавана, растенията – в снопчето пръчки баресман и в хаомата, а животните – в жертвеното животно /или пък в животинските продукти, млякото и маслото/. И най-сетне, самият човек присъствал в извършващия обреда жрец, който по този начин ставал съучастник на действията на боговете, изпълнявайки своя дълг по поддържането на света в състояние на устойчивост и чистота.

Смъртта и задгробният живот                     
Докато продължавала тази връзка между хората и боговете, не се предвиждал края нито на света, нито на поколенията от хора, които трябвало непрекъснато да се сменят едно с друго. Съществувала вяра в живота на човек след смъртта и, според най-ранните представи, разделилата се с тялото душа – урван, се задържала за три дни на земята преди да слезе долу, в подземното царство на мъртвите, където управлявал Йима /на санскрит Яма/. Йима бил първият цар на земята и първият от починалите хора. /Гайо-маретан бил по-скоро прототип на цялото човечество, отколкото реален човек/.
В царството на Йима душите живеели като сенки и зависели от своите потомци, които продължавали да живеят на земята. Потомците им трябвало да задоволяват техния глад и да ги обличат. Приношенията за тези хора се извършвали в определено време, така че даровете да могат да преодолеят материалните прегради. Най-често приношенията за мъртвите се извършвали през първата година след смъртта. Смятало се, че душите на починалите все още са самотни и не са напълно приети в общността на мъртвите. Задължението да се извършва приношение се падало на наследника на покойника, обикновено – на най-големия син, който трябвало да ги извършва в продължение на тридесет години – три декади, т.е. в продължение на живота на едно поколение приблизително.  
Обредите през първите три дни след смъртта били смятани за жизнено важни както за да бъде защитена душата от злите сили, докато напуска тялото, така и за да й се помогне да достигне отвъдния свят. Както изглежда, съществувала твърде древна представа за някакво опасно място, вероятно брод или място за преминаване през мрачна река, която душата трябвало да пресече по своя път. На авестийски това място било наричано Чинвато-перету, което вероятно означава „Преминаване-разделител”. За да окаже възможно най-голяма помощ на починалия, семейството трябвало да скърби и да пости в продължение на три дни, а свещенослужителят да чете много молитви. Следвало кърваво жертвоприношение и ритуално приношение на огъня. Месото на жертвата и дрехите на покойника били освещавани през третата нощ, за да може душата да тръгне сита и облечена на своето самотно странстване в зари на следващия ден. Съдейки по по-късните зороастрийски обичаи, в продължение на тридесет дни готвели ежедневно специална храна в чест на починалия. На трийсетия ден се извършвало второто кърваво жертвоприношение. След това правели приношение веднъж в месеца, до края на първата година след смъртта. След като изминела една година след смъртта, правели трето и последно кърваво жертвоприношение.
Смятало се, че след това душата има по-малко нужда от материални грижи, така че й се правели само годишни приношения в продължение на тридесет години, на годишнината от смъртта. Тогава душата вече напълно се съединявала с общността на мъртвите и се хранела, като споделяла общите приношения, които всяко семейство извършвало по време на „Празненството на всички души”, наричано на авестийски Хамаспатмаедайа. Този празник бил отбелязван през последната нощ на старата година, когато душите се връщали в предишните си жилища, както се вярвало, при залез слънце, а призори на първия ден от Новата година, при изгрев слънце, те отново отлитали обратно.  
Погребалният обред, свързан с вярата с отвъдното жилище на мъртвите, се състоял в тяхното погребване. Зороастрийската дума дахма /произлизаща, през дафма, от индоевропейския корен дхмбх – „погребвам”/, очевидно първоначално е означавала „гроб”. Прото-иранците спадали към една от групите на така наречените „ямъчни” култури на степните жители. Те погребвали членовете на знатните семейства на дъното на дълбоки кладенци, покрити със земни могили. Вероятно простолюдието било погребвано в обикновени земни гробове, от които не са останали никакви следи.
По всяка вероятност, малко преди индо-арийците и иранците да се отделят един от друг, при тях са възникнали нови представи за задгробния живот. Те се състояли в това, че поне някои от тях, а именно вождовете, воините и жреците, които служат на боговете, могат да избегнат заплашителната участ на вечното безрадостно съществуване на оня свят и че душите на някои хора след смъртта могат да излетят и да се присъединят към боговете в светлия рай, където те преживяват всички възможни удоволствия. С възникването на тази представа „Преходът-разделител” започнал да се схваща под формата на мост, единият край на който се намира на върха на планината Хара, а другият му край отвежда нагоре, към небето. Единствено достойните могат да преминат по този мост, може би благодарение на това, че са извършили много жертвоприношения на боговете. В опитите си да преминат по моста, душите на другите ще паднат долу, в подземното царство на мъртвите. Сред онези, чиито души били смятани за обречени на такъв край, очевидно били всички хора, заемащи низко положение – пастирите, жените и децата. Душите, които достигали рая, естествено, повече нямали нужда от приношения от страна на своите потомци, но по традиция, а също, без съмнение, и заради неяснотата, що се отнася до задгробната съдба на всеки човек, приношенията благоговейно се извършвали за всички починали.              
Заедно с надеждата, че съществува вероятност да бъде достигнат рая, се развивала и вярата във възстановяването на тялото. Очевидно невъзможно било и да се помисли за това, че само душата може да изпитва небесните радости. Съдейки по свидетелствата на индийската традиция, смятало се, че през първата година след смъртта костите на тленното тяло ще се възстановят и след като се покрият с безсмъртна плът, ще се съединят с душата на небето. Възможно е, че именно заради тази представа индо-арийците постепенно са заменили погребалния си обред с кремация, при която тленната плът се унищожавала бързо. След кремацията костите били старателно събирани и погребвани в очакване на възкръсването. Обаче, както изглежда, иранците прекалено много почитали огъня, за да го използват за унищожаване на оскверняващата материя. Може би затова още през езическите времена сред тях, вместо изгарянето, бил приет обичаят телата да бъдат изнасяни, известен по-късно при зороастрийците. Този обичай се състоял в това, че оставяли трупа на някое пустинно място, където лешоядите и хранещите се с мърша зверове бързо го изяждали. Слънчевите лъчи се превръщали в пътя, по който душата се изкачвала на небето, и така разлагащата се плът бързо изчезвала. След това събирали костите и ги погребвали, както и при обредите на индо-арийците.
Изучаването на езическите ирански вярвания за задгробния живот се усложнява от съществуването на още едно означение за душата на починалия, освен думата урван, а именно, фраварти /на авестийски фраваши/. Етимологията на тази дума /също както и на думата урван/ е съмнителна. Възможно е тя да произлиза от същия корен вар, както и хам-варети – „доблест”, и първоначално да е означавала душата на починалия герой, т.е. на онзи, който най-много от всички може да помогне на своите потомци и да ги защити. Ако е така, тогава при древните иранци вероятно е съществувал същият култ към героите, както при древните гърци. Представата за фраваши била подобна на представата за валкириите – женски крилати същества, населяващи въздуха. Ако били доволни от жертвоприношенията, те бързо долитали на помощ на хората. Те се стремели всяка година да осигуряват дъждове на своите семейства, гледали в семействата им да се раждат деца, а по време на война, невидими, се сражавали редом със своите потомци. Вероятно от най-древни времена е съществувало сходство между специфичния култ към фраваши и поклонението пред душата, и това сходство е спомагало за това, вярванията за тях да се смесят до известна степен и да станат неясни. Развитието на представите за задгробния живот в рая още повече засилило това смесване. Като че ли хората си представяли, че именно могъщите фраваши живеят високо в небето заедно с боговете, обаче всъщност в тази връзка най-често се споменава душата-урван.
Възможно е именно вековната вяра във фраваши като във вездесъщи помощници и защитници да е пречело на хората да си ги представят живеещи надалеч. А може би е било също толкова трудно тези крилати духове да бъдат свързвани с идеята за възкръсване на тялото. Но така или иначе, още през езическо време представите за могъщите фраваши и за безпомощната душа-урван са се слели до голяма степен. В авестийския химн на фраваши /Яшт, 13/, съдържащ в себе си древни части, те са изобразени като завръщащи се по домовете си на празника Хамаспатмаедайа, търсейки приношения от месо и дрехи. Обаче в други стихове на същия химн към фраваши се отправя зов като към божествени по своята мощ духове. В зороастрийските текстове на богослужение отъждествяването на фраваши с душата-урван понякога е пълно, както това е изразено в следващите думи: „Ние се покланяме на душите /урван/ на умрелите, които се явяват фравеши на праведните”. Но все пак различието между тези две души се запазва и до наши дни и без формулирана обосновка, а това различие се състои в това, че чрез молитвата човек се обръща към фраваши, но за душата-урван.
Заключение        
Езическата религия на иранците изглежда се е състояла не само в обредите и обичаите. Вярата в боговете е съдържала някои забележителни черти, свързани с представите за истината-аша и за божествата-ахури. Тези черти произхождат от традиционните вярвания, според които само воините-мъже можели да имат надежда за щастлив задгробен живот. Освен това в старата вяра към благородните елементи се примесвали и някои безнравствени представи. Така, например, онези, които почитали Индра и другите свързани с него войнствени божества, таяли надеждата да си купят процъфтяване в този живот и спасение в следващия живот, благодарение на изобилни жертвоприношения. И нравствените, и безнравствените черти очевидно водят началото си от прото-индо-иранския период, т.е. от времето на пастирската каменна ера, обаче вторите със сигурност са се засилили с настъпване на бронзовия век, когато са нараснали възможностите за обогатяване и за придобиване на власт.           
 


Comments




Leave a Reply