Ролята на арабите в световната цивилизация е свързана с възхвалата и разпространението на исляма и основаването на империята на халифите. Сведенията за доислямската историяна Арабския полуостров са крайнооскъдни и изобилстват с бели петна. Но литературата (в по-голямата си част поезия) е  съществувала при арабите още перди Мухаммад (ок. 570–632 г.). Бедуините си изработили необикновено богат и точен език. Благодарение на старанията на по-късните филолози разполагаме с образци на тяхното ораторско изкуство, мъдри съждения и исторически повествования. Но най-вдъхновено доислямският дух е изразен в поезията. Нейни основни теми били самовъзхвалата, пожеланията към своето племе, осмиването, любовта (като правило се оплаквала раздялата с любимия), скръбтапозагиналите героиези плачове били съчинявани основно от поетесите), а също така яркото и непосредствено изображение на пустинята, изобилстваща с ужаси и опасности, чиято природа е груба, но и живописна – с нейния палещ зной през деня и безжалостен студпрез нощта, с бодливите храсти и дивите зверове.

Picture
По-старите образцина арабската поезия възхождат към началото на 6 в. от н.е., т. е. само едно столетие ги дели от зараждането на исляма. Разбира се, стихове са съчинявани и много по-рано, но изглежда към посочения период окончателно се е формирал «класическият» стил, отличаващ се с подчинена на строги правила система от размери, изхождща отдължината на сричките, и не по-малко строга схема на римуване, изискващапряка единна рима, преминаваща през цялото стихотворение, а също и с приемането на стилови особености.

Когато златният век на арабската поезиявече бил останал в далечното минало, по-късните филолози събирали старини стихове и ги издавали във вид на «дивани» (сборници от произведенияна един автор или автори, принадлежащинаедно племе) или антологии, съставени от най-добрите образцина поезията. Сред последните са  Асмаият, Муфаддалият, Музаххабат и Муаллакат. От поетите най-известен бил горещият воин Антара; Ан-Набига аз-Зубяни, славословещ християнизираните царе на Сирия и Месопотамия; и Имру-ул-Кайс, нещастен потомък на царски род, умрял в изгнание.

Коранът за мюсюлманитее живото слово на Аллаха и затоватой не само съдържа вечната Истина, но и представлява най-съвършеното постижение в литературния стил. Коранът е неподражаем, а посегналите на тази догма и дръзналите да се усъмнят в неговата неповторимост Ибн-ал-Мукаффа и Абу-л-Аля ал-Маарри били обявениза богохулници и еретици. В ранните глави на книгата (сури), където религиозното чувство достига най-големите висоти и преобладават мотивите за превъзнасяне величието на Аллаха и трепетното очакване на Страшния Съд, Мохамед се явява като художник, за чието майсторство свидетелства и изборът на формални средстваза изразяване – садж, т. е. своеобразна ритмизирана проза с рима, заимствана от арабските прорицатели, но съществено подобрена. Книгата е изпълнена с духа на достойно величие, по-късните й раздели са посветени предимно на правовите и обредните предписания. Огромното влияние на Корана за развитието на по-късния арабски стил превръща това ранно арабско произведение в крайъгълен камък не само на религията на арабите, но и на тяхната словесност. Периодът, през който бил съчиняван (или, както биха казали мюсюлманите, «се откривал») Коранът, заел повече от 20 годиниот (примерно) 610 от н.е. до смъртта на пророка през 632 г.

 

АРАБСКИ РЪКОПИС

Поезия

Завоюването на принадлежащите на Византия и Персия територии от Средна Азия до африканското крайбрежие на Атлантика само за столетие напълно изменило социалната среда и културните възгледи на арабите. Но противно на очакванията новият начин на живот не оказал съществено влияние на литературата. Впрочем някои нови неща може да се отбележат вече при поетите, престанали да описват живота в пустинята, – такива са Омар ибн Аби Рабия (ум. 711), вдъхновено описващ романтичната и понякога свободна любов, и халиф ал-Уалид II (ум. 744), заменил в своята жизнелюбива поезия класическата ритмика с размерите на народната любовна песен.

Тази тенденция набирала сили в началния период на династията на  Абасидите, когато арабската цивилизация накрая загубила специфичните черти на бедуинския си произход. Някои поети останали верни на  доислямските предания, други търсели нови средства за изразяване на новите впечатления, а някои успели да облекат в художествена форма въпросите, които напълно липсвали в кръгозора на старинната поезия и принадлежащи на областите на етиката, религията, философията. Към първата категория може да бъдат отнесени такива като Абу-Таммам (ум. 845), Ал-Бухтури (ум. 897), Ал-Мутанабби (ум. 965). Типичен представител на «новия стил» е Абу-Нуас (ум. 813), който пишел главно за радостите на чувствената любов, за виното и лова. В поезията на Башар ибн-Бурд (ум. 784), чиято ислямска правоверност е съмнителна заради явното споделяне на иранската концепция за вечната борба между Благото и Злото начало, и Абу-л-Атахия (ум. 825), който съумял да изрази най-съкровените подвижнически настроения, философията и религията заели подобаващо място. Много по-късно слепият поет Абу-л-Аля ал-Маарри (ум. 1057) по твърде  изразен начин утвърждавал несъвършенството на всички религии; в неговото преклонение пред всичко живо се чувства влиянието на  неоплатоническата и индийската мисъл.

Но независимо от това стилистичната традиция виждала най-висшия идеал в раболепното подражание на старинните образци. В безбройните «дивани», създадени през следващите векове на това огромно пространство от Испания до Персия и Турция, където литературен език  е служил арабският, не се откриват никакви художествени новости. Само в две сфери, пренебрегнали условностите на изработения стил, е порявено неподправеното чувство – в мистичните (суфистки) стихотворения и в народните любовни песни. Най-видният суфитски поет Омар ибн-ал-Фарид (ум. 1235) съумял да се приближи към неизразимото опиянение на душата, потопила се в Единственността на Божието Единство. Появили се и нови размери, най-разпространеният от които използвал газелата – стихотворна форма на основа на строфа от четири стиха с рефрен, и това позволило леко и просто да изразява любовните страдания и радости, при което на език близък до простонародната реч. «Диванът» на испанския поет Ибн Кузман (ум. 1160) е сборник, съдържащ заедно със съчиненията за любовта също и сатирични и реалистични картини на всекидневния живот. Поетиката на газелата заедно с теорията за платоничната любов, процъфтяваща в Испания, вероятно стимулирали развитието на поезията в Прованс.

Пристрастието на арабите към изящната словесност определило появата на такъв прозаичен стил, в който начинът, маниерът се ценят повече от съдържанието. В първия век от съществуването на халифата още продължавали открито да се обсъждат въпросите на политиката и политическото красноречие процъфтявало. С разрастването на самовластието обаче то изчезнало напълно и цялото религиозно, етично и литературно красноречие могло да се развива само в такива жанрове като проповедта (хутба) и увещание (маваиз), а също в поучения на разни теми. Високата степен на  централизация на властта повишила общественото положение на чиновниците и писарите, съчиняващи официалните документи, и именно те станали главните носители на енциклопедичната култура. В образованите кръгове в Багдад, най-големия космополитен център на епохата, Амр ибн-Бахр ал-Джахиз разработил жанра на литературното есе и написал огромен брой малки трактати, като обилно ги подправил с анекдоти, научни цитати и сведения за различни чудеса. Показвайки искрен, макар и не винаги задълбочен интерес към гръцката наука и философия и персийската мъдрост, изучавайки старателно арабските учени и поети, той се стремял да съответства на арабския идеал, обозначаван с думата «адаб» и изискващ благовъзпитаност в съчетание с прилично културно равнище и образованост; в крайна сметка «адаб» представлява сплав от арабско, гръцко и персийско начало, направили от исляма световна религия. Немалка част от арабската литература е посветена на «адаба»: това са сборници с анекдоти и афоризми, подредени под различни рубрики и трактуващи някоя тема или отделни нейни аспекти. След най-добрите образци от този род е Книга за скъперниците на  Ал-Джахиз, Извори на историята на  Ибн-Кутайба (ум. 884), Единствената огърлица на испанеца Ибн Абд Раббихи (ум. 940). Ибн-Кутайба написал също Адаб на писаря, нещо като справочник, съдържащ необходими сведения за чиновника.

В стремежа си към чисто формалното съвършенство арабската словесност се обърнала към ритмизираната проза, подобна на тази, на която е написан Коранът и която широко се използвала, започвайки от 10 в. Този стил достигнал своя връх в така наречените маками. Появили се най-напред при Ал-Хамадани (ум. 1008), макамите придобили своя окончателен облик при Ал-Харири (ум. 1122). Успехът на неговата книга Макамат бел огромен; нейни подражания се пишели не само на арабски, но и на други езици, включително на древноеврейски, а нейният персонаж, крадецът и сладкодумникът, може би станал образецът на испанския разбойнически роман.

В арабския свят така и не се появило индивидуално авторство при епоса, белетристиката и драмата. Те се разработвали като безименни произведения на едно или друго художествено направление и това било свойствено даже на онези произведения, които дали най-съществената част от арабския принос в световната литература. Художествената измислица се използвала за решаването на други задачи: например Ибн Сина (Авицена) написал два романа, скривайки зад алегориите мистичното съдържание, а Ибн Туфейл (ум. 1185) в прославения философски роман Живият син на Бодърстващия разказва за дете, оставено на необитаем остров и познало висшата истина с помощта на разума, присъщ му по рождение. Пътешествието в ада в Послание на  опрощението на Абу-л-Ал ал-Маарри, възможен източник на  Божествена комедия на Данте, прилича на роман, но сюжетът служи само като повод за разсъждение на литературни теми. Подобни произведения не се вместват в рамките на арабската белетристика, както и приказката за животни Калила и Димна, принадлежаща към най-старите и най-знаменити образци на прозата, и не само защото това е превод от средновековен персийски (и в крайна сметка на индийската Панчатантра), но и защото като цел приказката преследва преди всичко назиданието.

Затова пък 1001 нощ е несъмнено белетристика, при това твърде разнообразна в стилистично и тематично отношение. Съвсем друг род произведения може да бъдат наречени «епични», макар и написани в проза. Борбата на арабите с Византия през 9 в. и против кръстоносците през 12 в. вдъхновила много останали безименни съчинители за създаването на занимателни повести. Някои от тях влезли сборника 1001 нощ. Напомнящото военен поход преселение на номадските племена сулайм и халял от Египет в Северна Африка през 11 в. в идеализиран вид било отразено в цял цикъл епични сказания. Има също роман за подвизите на египетския султан Бейбарс I (царствал през 1260–1277) във войните с татарите и кръстоносците.

Арабските исторически съчинения са разкази за събития по-скоро в насипен вид, отколкото опити да се осмисли историческото развитие. В най-старите от тях – в произведенията на такива автори като Ибн Исхак (ум. 768), с неговото житие на Мухаммед; Ал-Баладхури (ум. 892), написал историята на ранните завоевания и на арабските племена; Ал-Табари (м. 923), оставил световна история, написана до 10 в.от н.е., – авторът стои в сянка, смятайки за единствена своя задача намирането на най-добрите източници и достоверно предаване на намерените сведения. В крайна сметка изложението изглежда откъслечно, безидейно, но често създава впечатление за свидетелство на очевидец. Едва по-късно и преди всичко под въздействие на дворцовия живот, поощряващ притворството и ласкателството, историята започнала да се изражда в празно славословие на царстващия господар, на неговата династия и велможи. Единственият арабски историк, който се опитвал да тълкува историята като закономерен процес на развитие на обществото, е философът и ученият Ибн Халдун (ум. 1406).

Повечето географски съчинения  са чисто описатели и лишени от художествени качества. Впрочем испанецът Ибн Джубайр през 12 в. оставил изключително  личен отчет за пътуването си Мекка и странстванията си по различни страни, а през 14 в. северноафриканецът Ибн Баттута, «арабският Марко Поло», описал приключенията си, преживени от него при пътешествията му из целия мюсюлмански свят, в Константинопол, Русия, Индия и Китай.

Трактатите и описанията на видения, принадлежащи на такива изключителни мистици като Ал-Газали (ум. 1111) и Ибн-ал-Араби (ум. 1240), макар и писани за поучения или възпитание, често са толкова проницателни при изследването на човешката душа и толкова мощно предават религиозните чувства, че тяхното място е в редицата на най-висшите литературни достижения.

Явният упадък на арабската литература започва да се забелязва още през 12 в. От 14 до края на 19 в. не се  появил нито един достоен да бъде споменат писател, макар че словесността, разбира се, продължила да съществува. Въздействието на западната култура и политическото възраждане на арабския свят родили нова литература. Най-надарените арабски литератори удачно обединили родната традиция с новия дух, отзовавайки се на западното влияние. Тази млада арабска литература се създава както от мюсюлмани, така и от християни, а също и от араби, живеещи в Северна и Южна Америка. Предтеча на това развитие бил живеещият в Египет, но произхождащ от Сирия Джурджис Зайдан (ум. 1914). Сред значимите поети са още египтянинът Ахмед Шавки (ум. 1932), сириецът Джебран Халил Джебран (1883–1931), Халил Мутран (1872–1949), Ахмад Шаваи (1868–1932), Михаил Нуайма (1889–1988). Сред значимите прозаици на 20 в. са братя Таймур – драматургът Мухамад (ум. 1921) и романистът Махмуд (ум. 1973), ессеистът Таха Хусейн (ум. 1973), романистът Нагиб Махфуз (р. 1911). Появила се и драмата, практически отсъстваща в традиционната литература, отлични пиеси написал Тауфик ал-Хаким (1898–1987).

ЛИТЕРАТУРА

Крачковский И.Ю. Избранные сочинения, тт. 1–6. М. – Л., 1955–1960
Аль-Фахури Х. История арабской литературы, тт. 1–2. М., 1959–1961
Гибб Х.А.Р. Арабская литература. М., 1960
Крымский А.Е. История новой арабской литературы. XIX – начало XX в. М., 1971
Арабская средневековая культура и литература. М., 1978
Куделин А.Б. Средневековая арабская поэтика. М., 1983



 


Comments




Leave a Reply

    Picture
    Какво не знаем за словесното изкуство на Изтока?

    Archives

    November 2010
    October 2010
    June 2010

    Categories

    All

    Picture
    ПРЕВОД С АРАБСКИ ЕЗИК - КУРСОВЕ ПО АРАБСКИ ЕЗИК - БИЗНЕС С АРАБСКИЯ СВЯТ