Най-древните запазили се южно-арабски надписи вероятно възлизат към първите векове на I-то хилядолетие пр. н. е. и свидетелстват за високата култура на южно-арабските царства и, на първо място, на Сабейската държава. Климатичните бедствия /сушата, а по всяка вероятност и промяната на климата/, както и политическите бедствия /войните, нашествията на завоевателите/, неведнъж довеждали до преселване на чергарите от Южна Арабия на север.
В степите на Централна и Северна Арабия от незапомнени времена странствали бедуини-скотовъдци, които живеели в първобитнообщинен строй. Относителната пренаселеност на Арабия /в условията на чергарско скотовъдно стопанство/ и недостигът на пасбища и водни източници предизвиквали между-племенни кръвопролитни войни и периодически довеждали до изселване на арабските чергари на север, извън пределите на полуострова.
Фелштински, И.М
Около VI-VII в. от н. е. в централните и северните области на Арабия разпадането на първобитнообщинния строй вече достигнало твърде напреднал стадий. Засилвало се ожесточението в между-племенните войни, продължаващи по цели десетилетия. Бившето вътрешно-племенно единство било разрушавано от все по-силно изострящите се конфликти между редовите членове на племето и родовата аристокрация. Изгнаниците, напускащи рода в резултат на вътрешно-племенните конфликти, създавали разбойнически отреди, които нападали както селищата със заседнал начин на живот, така и чергарските селища, и дори въпреки старинните традиции се превръщали в страшилище за своите съплеменници. Именно от онази кризисна епоха датира забележителната лирико-епична поезия на пред-ислямските араби, запазила и до днес своето емоционално въздействие и поразяваща ни с богатството на образите и със своеобразието на формата си.

Първоначално творчеството на древно-арабските поети било тясно свързано с магията. Смятало се, че поетът притежава магическа сила, способна да нанесе реална вреда на врага и на вражеското племе, както и да окаже влияние върху задгробния живот на починалия. Умението да съчинява стихове било ценено като качество на бедуинския воин не по-малко от неговата храброст. Изкуството на съставяне на стихове се предавало от поколение на поколение; имало фамилии и родове, от чиято среда постоянно излизали забележителни поети. Поетът заемал високо положение в обществото – той бил певецът на племето, пазител на неговите героични традиции. Всяко племе високо ценило своя поет, умеещ с острото си слово да защити неговата чест и в същото време да срази врага. Владетелите на арабските княжества постоянно се стремили да привличат поети в своите столици, за да укрепят своя авторитет, използвайки влиянието им върху умовете и сърцата на чергарите.

Езикът в произведенията на пред-ислямската поезия се отличава с висока степен на разработка и гъвкавост, свидетелстващи за продължителното му предишно развитие. Въпреки някои диалектни различия в езика на поетите, произхождащи от различни племена на Арабия, езикът на пред-ислямската поезия е един и същ като цяло. Очевидно тази общност на арабския поетичен език се е създала в резултат на постоянните премествания на чергарите по територията на полуострова, както и на широкия между-племенен културен обмен, осъществявал се главно по време на прочутите арабски панаири, когато поетите от различни племена демонстрирали своето поетично изкуство, а военните състезания се редували с поетични.        

Пред-ислямската поезия е достигнала до наши дни в техния по-късен запис. В продължение на много поколения съчиненията на бедуинските поети се предавали от уста на уста от рапсодите[1] – равиите и декламаторите на стихове, които запазвали в паметта си хиляди стихотворни редове. Едва от средата на VIII в. нататък средновековните филолози започнали да събират, да записват и да коментират произведенията на пред-ислямските поети, смятайки ги за образец на поетичното творчество. При това устойчивостта на поетичната форма пазела стиховете на древните поети от изопачаване.

Антологиите на средновековните филолози са запазили за нас имената на повече от сто поети, чието творчество обхваща приблизително два века – от началото на VI в. до края на VII в. Най-прочутите произведения на древно-арабската поезия, седем стихотворения, получили впоследствие наименованието „муаллаки” и принадлежали на поетите Имру-л-Кайс, Тарафа, Зухайр, ал Харис ибн Хиллиза, Амр ибн Кулсум, Антара и Лабид, били събрани през VIII в. от равия Хаммад в специален сборник, „ал-Муаллакат”. Други стихотворения на автори на муаллак, както и на не толкова прочути пред-ислямски поети били събрани от филолозите ал-Муфаддал ад-Дабби/втората половина на VIII в./, ал-Асмаи /740-825/31 гг./, както и от поетите Абу Таммами ал-Бухтури. Стихотворения на поетите, както и откъси от тях били включвани в антологии и от филолозите Ибн Кутайба /828-889 г./ - „Книга на поезията и на поетите” /”Китаб аш-шир уа-аш-шуара”/ и Абу-л-Фарадж ал-Исфахани/897-967 гг./ - „Книга на песните” /”Китаб ал-агани”/, както и от много други, не по-малко популярни автори.

Именно през пред-ислямския период са се формирали основните прийоми на арабското стихотворчество. Няма съмнение, че достигналите до нас зрели поетични съчинения са били предшествани от продължителен период на развитие. Най-напред се е появила ритмична прозаическа реч, „устни редове”, с римуващи се последни срички, използвана от прорицателите /кахини/ в техните пророчества-заклинания и впоследствие превърнала се в строго подредена римувана и ритмична проза /садж/, както и най-простата метрическа форма на арабския стих – двойният ямб /раджаз/, който, на свой ред, вероятно, е станал основа на всички останали арабски стихотворни размери.         

Арабската метрика /аруд, перс. – аруз/, също както латинската и древногръцката, е квантитативна, т.е. основана е на редуване на срички с нееднаква дължина. Определеното съчетание от кратки и дълги срички образува стихотворната стъпка, съчетанието от две-четири стъпки образува полустишие, а две полустишия със задължителна цезура образуват стих /бейт/. В зависимост от редуването на дълги и кратки срички, в арабската поезия са известни 16 стихотворни размера.

Във всяко арабско стихотворение римата остава една и съща при всички стихове /монорима/. Затова арабските стихотворения често биват наименовани на тяхната рима: например, лямийа – това е стихотворение, всички стихове на което завършват на съгласната л /”лям”/, нунийа – на н/”нун”/ и т.н.

Основните композиционни форми на арабската поезия, това са неголямото стихотворение, не надвишаващо две-три десетки стихове /кита или мукаттата, букв. откъс/ и неголямата поема /касида/. Формата на кита била използвала особено нашироко в два най-древни самостоятелни жанра на пред-ислямската поезия – хиджа /оскърбление, осмиване/ и риса /оплакване на починалия/.

Като жанр, хиджа се е развила от виковете-заплахи към врага, които първоначално имали значение на магически заклинания и предшествали всяко сражение. С помощта на хиджа бедуинският поет разпалвал омразата към врага, като не е пренебрегвал при това най-грубите и ругателски изрази, отблъсквал е подобните нападки на противника и е защитавал честта на своето племе. Другият най-древен жанр на пред-ислямската поезия, риса, е възникнал от песните-оплаквания по време на погребение, които, според обичая, били изпълнявани обикновено от жените в племето.

Обаче главната поетична форма била касидата, която имала в една или друга степен устойчива композиция. Касидата се състояла от няколко части, следващи една след друга в определен ред и посветени на различни събития от бедуинския живот или на картини от арабската природа. Всички описвани ситуации и картини били добре известни на бедуинския слушател, затова в съзнанието му отделните части на касидата леко се свързвали в едно цяло, а от началото на VIII в. нататък плавното преминаване от една към друга тема било постигано от поетите с помощта на стилистични средства. Всяка една такава част, получила определено наименование в арабската поетика, се превърнала в зародиш на бъдещите самостоятелни поетични жанрове.

Древно-арабската касида обикновено започвала с това, че поетът, яздещ камила или кон през пустинята, предлагал на своите спътници да спрат на място, където се виждат следите на изоставено бедуинско селище. Това зрелище навява тъжни спомени в душата на поета за изминалите щастливи времена, за отминалите срещи с възлюбената и за раздялата с нея. Спомняйки си своята приятелка, с която е прекарал най-хубавите часове от живота си, поетът рисува нейната външност, дрехите и украшенията й. Това лирично встъпление към касидата /насиб/, с често пъти откровено чувствените описания на възлюбената и на срещите с нея, все още носят наивно-еротичен характер и не звучат „непристойно”, както ще стане по-късно, в произведенията на придворните поети, почувствали върху себе си влиянието на придворната култура на Иран и Византия. По-нататък вниманието на поета се пренася върху неговия верен спътник – коня, камилата, а най-често, женската камила. Поетът подробно описва животното, като превъзнася неговата сила, бързия му бяг, издръжливостта, а след това неусетно преминава към главната тема на касидата – към фахр: той възпява своите подвизи или славните дела на своето племе, осмива врага, призовава съплеменниците си към битка.

Във фахр племенният герой като че се отъждествява с цялото племе, превръща се в носител на неговата доблест и идеали, на неговите интереси и на неговата съдба.

В известна степен във фахр можем да видим зачатъците на героичния епос, който така и не е получил пълно развитие в арабската поезия. И генетично, и типологично с фахр е свързана една друга самостоятелна част на касидата – мадх /панегирик/, който намира широко разпространение по-късно, в поезията на зрялото арабско-мюсюлманско общество. Фахр изтласква на заден план, а понякога и напълно пред-ислямските самовъзхвали в касидата.           

Значителна част от касидата съставлява уасф /описание на арабската природа, на спътниците на бедуина – коня или камилата, на забележителностите, на изоставените или разрушени селища, както и на сраженията, на двубой, на племенни събрания, на традиционни игри, както и на други събития от живота на племето/. Уасф, както и насиб, е изпълнявал орнаментна функция и обикновено е служил за нещо като фон, създаващ у слушателите съответно настроение и отвеждащ ги към основната тема на произведението. Именно уасф е придавал на касидата епичен характер, тук чувствата на поета се смесвали с повествованието и с описанията и създавали хармония между света и живота, съществуващи „обективно”, и тяхното лирично възприемане и осмисляне в другите части на касидата.

Особено място в касидата заемат разнообразните изречения с морален и обществен характер /хикма/, във вид на един или няколко стиха. При древните араби хикма бил основен начин на формулиране на нормите на обществения морал. В някои от хикмите на пред-ислямските поети са звучели мотивите на тленността на битието, на скепсиса и разочарованието, тъй симптоматични за кризисния период на разрушаване на родово-племенните отношения. В касидите на някои поети /на Имру-л-Кайс и особено на Зухайр/ редом с радостно-езическите описания често звучат  горестни оплаквания по отдавна отминалите патриархални времена на единство на племето, заменени от всеобщо ожесточение и вражда. Със същите настроения – мъка по невъзвратимото минало, са пропити и интимно-лирическите уводи. Още в пред-ислямската касида, обикновено под формата на няколко стиха, често е присъствала темата на виното и трапезните радости, впоследствие превърнала се в самостоятелния жанр на трапезната лирика /хамрийят/, толкова популярна сред придворните кръгове и сред гражданите на арабско-мюсюлманската империя.

Идейно-тематичното съдържание на пред-ислямската поезия е било тясно свързано със спецификата на бедуинския племенен живот, ограничаващ въображението на поета в определен кръг от образи и асоциации. В своите представи за идеала и в естетичната си оценка на живота, бедуинските поети не са излизали извън границите на общо-племенните представи. Това духовно единство, дори самата свързаност на рода с племето са играели решаваща роля в светоусещането на бедуинските поети, за които не са съществували индивидуални преживявания, не споделяни със съплеменниците си.

Бедуинският поет не се е опитвал да порази слушателите си с нова, неочаквана тема или с оригиналността на мисълта си. Той се е стремял да развива традиционната тема, да надмине своите предшественици и съперници по правдивостта на изображението, на изразителността и краткостта на поетичната реч. Близостта на чергарите до природата и навикът им да преодоляват трудностите на живота в пустинята са изостряли способността им за внимателно и точно наблюдение на заобикалящата ги действителност. Художественото мислене на бедуинския поет е винаги конкретно. Образите в пред-ислямската поезия били изграждани по принцип с помощта на сравнения, взети от заобикалящия ги живот. Тези сравнения, основани на външно сходство, прераствали понякога в ярки описания, съставляващи най-голямата прелест на древно-арабската поезия. Така например, поетът Зухайр уподобявал войната на мелница, мелеща зърното, или на прибиране на урожая, а очите на миротвореца Харим – на две кофи с вода.

Концентрираното изображение  е една от главните особености на пред-ислямската поезия. Неголемите, дълги само няколко десетки реда поеми, побирали в себе си стремително редуващи се картини от бедуинския живот. При това в създаването на поетичния образ играели също голяма роля прийомите на фонетичните алитерации, на звукоподражанието и другите средства за звукова окраска на стиха.

Още в пред-ислямския период, наред с племенния поет-бедуин, се появява и фигурата на панегирика, който възпява срещу възнаграждение владетелите на арабските княжества. Постепенно двете понятия, „поет” и „панегирик”, се превръщат почти в синоними, особено във феодалния Халифат.

Арабската традиция с право счита Имру-л-Кайс /умрял в средата на VI в./ за най-големия пред-ислямски поет. Още от детството си той проявявал големи поетични способности. Баща му, киндският княз, се опитвал да го откаже от „съчинителството” /очевидно, отношението към занаята на поета започвало да се променя и той започвал да изглежда недостоен за княжески син/ и в края на краищата го прогонил от дома си. Заедно с група свои приятели, Имру-л-Кайс бродил из пустинята, ходел на лов и съчинявал стихове. Но когато научил за гибелта на баща си, той се заклел да отмъсти за него. След редица военни неуспехи той се опитал да получи подкрепата на Византия в борбата със съюзниците на Иран – хирските князе, обаче на връщане от Константинопол починал.

В творчеството на Имру-л-Кайс е отразена известна двойственост в положението на поета, който произхождал от знатен род, бил дълбоко свързан с бедуинския бит и с племенните традиции, и в същото време вече бил запознат с живота на арабските княжества и дори на Византия. В неговите стихове вече се чувства влиянието на изтънчената придворна култура на съседните на Арабия империи – Византия и Иран.

Арабската традиция смята Имру-л-Кайс за създател на касидата с всички нейни композиционни елементи – оплакването на останките от бедуинския лагер, спомените за възлюбената и т.н. Арабските средновековни филолози признават за шедьовър на Имру-л-Кайс неговата муаллака. През Средновековието арабите обявявали муаллака на Имру-л-Кайс за ненадминат образец и дори за художествен еталон.

С право Имру-л-Кайс е смятан от арабите за забележителен майстор на пейзажната лирика, за певец на суровата арабска природа. Голямо място в поезията му заема и любовната тема – наивните, откровено чувствени описания на прелестите на любимата и на тайните любовни срещи.

Понякога в стихотворенията на Имру-л-Кайс звучат жалби срещу съдбата, нотки на скептицизъм, на разочарование от живота, мотиви за тленността на битието и размисли относно неизбежната смърт. Тези песимистични настроения вероятно били навеяни не само от личната съдба на поета-изгнаник, но и от усещането му за общо неблагополучие, за разпадане и деформиране на старите, патриархални връзки и постановки.

Друг прославен поет на пред-ислямска Арабия е Зухайр ибн Аби Сулма /около 530-627 г./. Бидейки поет-миротворец, Зухайр смятал враждата между племената за основна причина за отслабване на предишното племенно могъщество и за източник на всички несправедливости, затова в своята поезия той неуморно призовавал арабските племена към помирение.

Централно място в поезията на Зухайр заемат панегириците, но в тях поетът възпява не „силните на този свят”, не царете и вождовете, а онези, които със своята дейност съдействат за процъфтяването на племето, както и прославилите се с миролюбието и щедростта си и с останалите традиционни бедуински добродетели. Обличайки своите аргументи в образна форма, той в същото време въвежда ред в касидата, придава й ясен и логичен характер, подчинява я на общата идея. В муаллака на Зухайра отсъства обаче живото въображение и сочността на образите, характерни за творчеството на Имру-л-Кайс. Зухайр е заел място в арабската традиция като олицетворение на разсъдливостта и на добродетелта, в противовес на безгрижните „свободомислещи” поети Имру-л-Кайс и Тарафа. Дори лиричните встъпления в касидите на Зухайр са по-скоро творения на ума, отколкото израз на чувства, поетът започва с тях поемите си само по традиция и затова те обикновено са кратки и лишени от интимно-любовен елемент. Твърде сдържани са и хиджа на Зухайр, обикновено с назидателен характер.

Множество редове в касидите на поета носят характера на лирични медитации и са изпълнени с песимистични размисли за живота. Поетът остро чувства несъвършенството на света, в който царят между-племенни разпри, произвол и несправедливост, в който биват забравяни племенните идеали и изчезва вътрешно-племенната сплотеност и патриархалната бедуинска етика.

Особено място сред пред-ислямските бедуински поети заема чернокожият поет Антара ибн Шаддам /умрял около 615 г./. Той е поет-воин, така че преданията за неговия живот са вдъхновявали средновековните араби за създаването на голяма героична епопея.

Повечето стихотворения на Антара са посветени или на описанието на сражения и на неговата собствена доблест на поет-воин, или на темата за несподелената му любов към неговата братовчедка, красавицата Абла. В поемите на Антара често се срещат жалби за несправедливото отношение на неговите съплеменници към него, които не желаят да признаят за равноправен човек сина на една негърка-робиня, въпреки неговата доблест и въпреки множеството му подвизи при защитата на племето от враговете.

Най-популярно сред произведенията на Антара била касидата, причислявана от средновековните араби към муаллак. По традиция Антара започва своя муаллак с описание на чувствата, които изпитвал,гледайки следите от изоставения стан, където някога живеела неговата възлюбена, а по-нататък той възпява нейната красота и разказва за своята любов.

 

О, как ароматни са устните твои омайни,

изпълнени с дъх на мускус и с дивен разцвет,

трева некосена, разпъпила с розови тайни,

пламтящ карамфил, разцъфнал във мойто сърце. 

 

Поетът завършва муаллак с възхвала на своето бедуинско достойнство и на военните си подвизи.

Цели томове от арабската средновековна литература са посветени на описанието на живота на Антара и на неговите подвизи. В легендите Антара е изобразяван като непобедим, храбър воин, закрилник на угнетените, преизпълнен с благородство и нравствена чистота. Образът на съвършения воин-бедуин, толкова привлекателен за арабите от VI-VII в., по-късно, през периода на пълен разрив с езическите традиции и с принципите на древно-арабската етика, се превърнал в един вид идеал, към който арабите постоянно се обръщали в средновековната идеализация на своето героично минало.

От VI в. нататък в Арабия започнали да се появяват първите придворни поети-панегирици, които напускали родното племе и се преселвали да живеят в двора на дребните феодални князе на Северна Арабия, опитвайки се да намерят там материална подкрепа за себе си и покровителство за своите съплеменници. Най-значителни фигури сред тях били ан-Набига, ал-Аша /умрял около 629 г./ и ал-Хутайа /умрял в средата на VII в./.

Първият панегирик в арабската поезия, ан-Набига /умрял около 604 г./, произхождал от знатен род на племето зубян, странстващо в североизточната част на Наджд. Разполагаме с твърде откъслечни сведения за живота на този поет. Известно е само, че по-голямата част от живота си ан-Набига е прекарал в двора на владетеля на Хира, Амр ибн Хинд /умрял през 569 г./ и на неговите наследници, по-специално, на ан-Нуман V /580-602 г./, враждувал с династията на Хассанидите.     

Опитвайки се да защити интересите на своето племе и да го привлече на страната на владетелите на двете малки арабски княжества, поетът постоянно лавирал между височайшите си покровители. На хирските и хассанидските князе той посветил множество панегирици, като поставил по този начин началото на придворната панегиристка поезия. Но не забравял и за делата на родното си племе, така че в редица касиди призовавал сродните племена Абс и Зубян да оставят раздорите, да запазят верността си към съюза и да въвлекат в него и други племена, за да станат по-силни през лицето на страшния враг – хассанидското княжество. Средновековните ценители считали за най-съвършената касида на ан-Набига неговия панегирик, посветен на ан-Нуман V, който те понякога причислявали към муаллак. Високопарните, наситени с хиперболи панегирици на ан-Набига силно се отличават по тон и стил от простодушните възхвали на героя и племето в касидите на бедуинските поети.

Бурните събития от средата на VII в. – разпространяването в Арабия на новата религия и образуването на държава, не променили общия характер на поезията, запазила в основни линии структурата, създала се през пред-ислямския период, обаче те са внесли в нея нов светоглед и нова тематика. Поетите, приели новата религия, съчинявали благочестиви панегирици, в които прославяли исляма и Мухаммад, призовавали към свещена война срещу „неверниците”, както и оскърбления, с които те обсипвали враговете на исляма. Тези поети обикновено са наричани ранни мюсюлмански панегирици.

Най-значителните мюсюлмански панегирици са Кааб ибн Зухайр/умрял през 662 г./ и Хассан ибн Сабит/умрял през 674 г./. С голяма популярност сред средновековните араби се ползвал панегирикът на пророка от Каба, ибн Зухайр, наричан „ал-Бурда” /„наметало”/, тъй като, според преданието, пророкът възнаградил поета за този панегирик с връхната дреха от собствения си гръб.

Прозаичното творчество на древните араби е несъпоставимо по значение с поезията, във всеки случай, в достигналите до нас образци, и представлява по-скоро историко-културен интерес. Източниците свидетелстват, че пословиците, афоризмите и басните били широко разпространени сред древните араби. Много от тези произведения, в съответствие с арабската традиция, били създадени от древно-арабския легендарен мъдрец Лукман. Словесните състезания между представителите на племената и разнообразните публични изпълнения способствали за развитието на ораторското изкуство, което още през пред-ислямския период се подчинявало на определени стилистични и композиционни правила. В бедуинската и придворната среда се носели легенди за героичните събития от арабската история.

Една част от историческите предания от пред-ислямско време са влезли в по-късния сборник „Дните на арабите” /”Айам ал-араб”/, съдържащ разкази за многогодишните войни и за незабравимите сражения между бедуинските племена, за нападенията и за кражбите на добитък. Тези предания се предавали от поколение на поколение, а по-късно арабските филолози ги събирали в специални сборници. По свидетелства на по-късни източници, значителен брой предания от сборника „Дните на арабите” били събрани от средновековния филолог Абу Убайда /728-825 г./. Някои от събраните от него предания влезли в запазилите се до наши дни съчинения на Ибн Кутайба, Ибн Абд Раббихи, Ибн ал-Асира и някои други средновековни арабски историци, географи и съставители на антологии.

Сборникът „Дните на арабите” е разделен на няколко цикла. Всеки цикъл обединява предания за войните, свързани с определено племе или с групасродни племена, които в една или друга степен правдоподобно рисуват историческите събития. Обаче елементите на героичната епика не са развити в „Дните на арабите”. При това в сборника „Дните на арабите” идеализацията на бедуинските подвизи и на патриархалното минало върви паралелно с косвеното осъждане на езичеството като епоха на непрестанни и жестоки военни сблъсъци, което, очевидно, е обусловено от по-късното им записване и обработка. Многобройните лирични отстъпления, най-често под формата на стихове, произнасяни от воините-поети, вземащи участие в обрисуваните събития, емоционално оцветяват сухото и почти делово повествование. Впоследствие изобилният историко-биографичен материал, съдържащ се в „Дните на арабите”, бил използван от авторите на антологии в качеството на коментар към стиховете на пред-ислямските поети.

Древно-арабската езическа поезия е залегнала в основата на арабската средновековна поетична култура. Създалият се през Средновековието литературен канон причудливо  съчетава в себе си древните поетични традиции на бедуините-завоеватели с новите представи на средновековното мюсюлманско общество. При това арабските завоевания и разпространението на арабския език върху покорените територии са довели до парадоксални на пръв поглед последствия: „арабизираните” и ислямизирани народи започнали да гледат на чуждата им във всяко отношение бедуинска устна поезия като на естетичен идеал и като образец за подражание. Средновековният арабски поетически канон, сформирал се на основата на художествената практика на бедуините на Арабия, укрепил идеала за красота, създаден в древността в народните представи, и се излял в условна и устойчива система от принципи, правила и прийоми както на самото изкуство, така и на творческия процес.              

По такъв начин се създала поезия, ориентираща се към традицията на древните араби, станала вече каноническа. И макар че реалният живот на променящото се общество и историческото развитие да оказвали известно влияние върху съдържанието на поезията, нейната форма в течение на много столетия оставала неизменна в своите основни черти. Най-високите достижения на средновековната арабска поезия дължат до голяма степен своето съвършенство именно на непрекъснатата работа над формата в границите на устойчивата традиция.

По-независима от влиянието на древната традиция се оказала прозата, почти неизвестна на бедуините-завоеватели и създавала се преди всичко в средата на новопокръстените мюсюлмани. Но дори и прозата, първоначално възниквала главно на основата на индо-иранската и на древногръцката традиция, изпитвала върху себе си влиянието на Корана и на древно-арабските устни исторически предания и била преработвана в арабско-мюсюлмански дух.

 [1]Рапсоди – /бел. на прев./ пътуващи певци в древността




Leave a Reply.

    Picture
    Какво не знаем за словесното изкуство на Изтока?

    Archives

    November 2010
    October 2010
    June 2010

    Categories

    All

    Picture
    ПРЕВОД С АРАБСКИ ЕЗИК - КУРСОВЕ ПО АРАБСКИ ЕЗИК - БИЗНЕС С АРАБСКИЯ СВЯТ