Аббасидската държава, разнородна по равнище на икономическо развитие и твърде пъстра в етническо отношение, се оказва твърде нестабилно образувание. Тъй като Халифатът е разяждан от сепаратистките тенденции в своите провинции, след кратък период на относително политическо стабилизиране, от края на VIII нататък, той започва да се разпада, централната власт загубва предишния си авторитет, а в провинциите се образуват фактически независими държави. За разклащането на държавните основи на Халифата до голяма степен съдействат мавали, подкопаващи неоспоримия в миналото авторитет на завоевателите с идеите на шуубийя, и привнасящи в исляма елементи от своите пред-ислямски вярвания.
В противовес на шуубистката идеология, чийто анти-бедуински патос намира своя израз и в ранната аббасидска литература, сред поддръжниците на силната, централизирана империя се засилва интересът към древно-арабските поетически традиции. Пред-ислямската поезия се възприема вече като източник на художествени и етични идеали, противопоставяни на кризисното, а понякога и „циничното” съзнание на поетите от предшестващия период. В героичното минало и в древната култура на арабите-бедуини управляващият елит търси подкрепа за отслабналия морален и политически авторитет на бившите завоеватели. В стиховете на поетите от IX в. отново зазвучават героичните мотиви, поставени на заден план от поетите-новатори на предшестващия период. Прославяйки с най-високопарни изрази халифите и емирите, поетите от IX в. им приписват всички традиционни бедуински добродетели, възпяват героичното минало на техните прадеди-завоеватели, възхищават се на старинните племенни закони и на бедуинските подвизи. Те се отказват от лекотата и непринудеността на езика на поетите-предшественици, но при това още по-широко използват откритите от тях възможности на „новия стил”.
Разбира се, арабската поезия на IX в. не може да бъде сведена единствено до „класицизма” с придворна насоченост. Наред с преуспяващите и лоялни към управляващата династия придворни панегирици е имало и поети, чието творчество бихме могли да наречем условно „критическо”. Тези поети живеели в трудни условия и животът им често пъти завършвал трагично. Тяхната враждебност към властта и към господстващите порядки приемали понякога формата на религиозна опозиция /обикновено шиитска/, а понякога и формата на лични нападки срещу управляващата династия, и най-сетне, формата на подчертана прослава на културните традиции и на отминалата слава на ислямизираните народи.
Обаче, независимо от това, каква именно позиция са заемали поетите, те почти не излизали извън рамките на традиционната нормативна поетика, а само по нов начин използвали традиционните жанрове. В произведенията, отнасящи се към старите жанрове, и особено в панегириците, носещи „официален” характер, поетите се придържали строго към схемата на касидата и към другите задължителни елементи на древно-арабската поезия. Тяхното новаторство се заключавало в това, че, без да отстъпват нито от обичайната композиция, нито от традиционните поетически размери, нито от моноримата – с една дума, от всичко онова, което се е формирало още в Древна Арабия и се е запазвало през целия период на Средновековието, те са си позволявали известно обновяване на фонда от стилистически фигури и различно словесно изразяване на традиционните поетически теми. Възраждайки древните традиции, поетите и прозаиците на IX в. се явявали едновременно с това и учени-филолози, създатели на първите антологии на древната арабска поезия /Абу Таммам, ал-Бухтури/, както и теоретици на арабската стилистика /Ибн ал-Мутазз, ал-Джахиз/, опитали се да формулират законите на арабската нормативна поетика. По такъв начин окончателно се е създавал поетическият канон, в който творчеството на древните поети било вземано за образец. Обаче самите средновековни арабски филолози, прекрасно чувстващи разликата между древната поезия и поезията на VIII-IX в., не се решавали да признаят новата поезия като творческо постижение на поетите-съвременници и изразходвали немалко усилия, за да докажат, че всичко „ново” вече е присъствало в поезията на древните поети и, следователно, е осветено от традицията.
Дори панегирикът, жанр, особено силно скован от консервативните и устойчиви традиции, звучи по нов начин в творчеството на най-талантливите поети. Развивайки вековните традиции, поетите на IX в. изобразявали величествените картини на сраженията, трапезните радости, разказвали за любовта и за любовните страдания. Те рисували природни картини на Ирак, Сирия и други провинции на империята, силно превъзхождащи по своята пищност, понякога преминаваща във високопарност, сравнително строгите описания на природата в касидите на пред-ислямските поети. Отличителна черта на литературата на IX в., както на поезията, така и на прозата, е нейният интерес към философската и етичната проблематика. Художественото съзнание, обогатено от гръцката философска мисъл и дисциплинирано от гръцката логика, лесно намира точни и ясни формулировки за изразяване на сложните идеи.
От този период нататък поезията придобива все по-елитарен характер, а усложнената й тропика става достъпна само за относително тесен кръг познавачи и ценители, постоянни участници в литературните сбирки в салоните на богатите меценати. Умението да съставяш стихове се превръща в един от най-важните признаци за образованост /както е било и през периода Тан в Китай или на Хей-Ян в Япония/, така че багдадската аристокрация се състезава в изкуството да съчинява импровизации и да прави поетични упражнения.
Най-видният поет от придворно-панегиричното направление е Абу Таммам /805-846 г/. Роден е близо до Дамаск, в християнско семейство от гръцки произход. Но след като приел исляма, бъдещият поет се превърнал в ревностен мюсюлманин и дори си измислил чисто бедуинско родословие /това често се случвало с бившите представители на други религии/. През младежките си години Абу Таммам преминал през множество професии – работил като занаятчия, като водоносец и т.н. Търсейки работа, той се местел от едно място на друго и живял в най-големите градове на Сирия, Египет и Ирак. Първите поетически опити на Абу Таммам нямали успех, обаче по-късно той бил забелязан от ал-Мутадид и бил поканен в неговия двор, а  впоследствие станал придворен панегирик. Общата насока на неговата поезия се харесвала на високопоставените придворни, така че по протекция на един от тях поетът бил назначен на длъжността началник на пощата в Мосул, което свидетелства за голямото доверие към него, тъй като тази длъжност била свързана със събирането на тайни сведения.
Абу Таммам е оставил значителен брой стихове в разнообразни традиционни жанрове. В същото време широка известност са му доносли не само стиховете, но и дейността му за създаване на антология на арабската поезия /подобно на Ки-но Цураюки и др. в Япония/, тъй като, в качеството си на събирач на чужди произведения, Абу Таммам проявявал не по-малко вкус, отколкото в качеството си на поет. По-късно арабските средновековни филолози, следвайки неговия пример, съставяли сборници и поетични антологии, при това сборниците на Абу Таммам винаги им служели за образец.
За най-ценна от историческо-литературна гледна точка от всички достигнали до нас антологии на Абу Таммам се смята знаменитата „Книга на доблестта” /”Китаб ал-хамаса”/, в чиито 10 глави са събрани най-добрите стихотворения на няколкостотин арабски поети. „Книгата на доблестта” дължи своето заглавие на названието на първата глава, в която са събрани стихове за храбростта и за воинската доблест на бедуинските герои.
В своите собствени стихове Абу Таммам изпълнявал и ролята на продължител на древно-арабските поетични традиции. Сред неговите стихове преобладавали панегириците на знатни лица в Халифата, в които, съобразно жанровата схема, поетът приписвал на възхваляваното от него лице традиционните достойнства на арабина-бедуин – благороден произход, храброст, щедрост, и го възхвалявал с помощта на най-неумерени изрази.  
Въпреки своята преданост към традициите, Абу Таммам съществено е обновил арсенала на бедуинските образи, превърнали се в мъртви щампи в панегириците на поетите-епигони. Не е случаен фактът, че мнозина средновековни филолози считали Абу Таммам за един от основоположниците на „новия стил”, въпреки неговия „класицизъм”.
Хулите и елегиите на Абу Таммам също носят традиционен характер. По време на хиджа той обикновено нападал своите конкуренти – по-успешните поети или велможи, които не обръщали внимание на неговите панегирици или не го възнаграждавали достатъчно щедро за тях. В написаните по поръчка панегирици поетът прославял достойнствата на починалите, използвайки обичайните образи-щампи, но много по-живи и ярки са елегиите, съчинени от поета по повод смъртта на неговите близки. Така например, елегията, написана във връзка със смъртта на неговия син, е трогателна и изразителна – в нея се чувства искрената му скръб.
Съвременниците на Абу Таммам особено високо ценели неговите героически стихове. Поетът посветил немалко редове за прослава на военната доблест на арабско-мюсюлманската войска – описания на походите против Византия, на сраженията, на обсадата на крепостите и т.н. Въпреки известна високопарност, не можем да отречем на героическата поезия на Абу Таммам красотата на баталните описания, ярките и неочаквани сравнения. Творчеството на Абу Таммам носи известен афористичен характер, който го превръща в предшественик на философската лирика на ал-Мутанабби и на ал-Маари. Кратките му поетични сентенции от медитативен характер имат може би по-голяма поетическа ценност, отколкото неговите трудни за разбиране и понякога твърде тромави панегирици.
С не по-малка популярност сред арабите през Средновековието се ползвал и ученикът на Абу Таммам – ал-Бухтури /820-897 г./. Също като своя учител, ал-Бухтури бил придворен панегирик на аббасидските халифи и се стремял в своите панегирици да се придържа строго към каноните на древно-арабската поезия. Най-хубавото в неговите панегирици, това са ярките картини на природата, наситени със сложни метафори и олицетворения, както и описанията на архитектурни постройки, дворци на емири и халифи, не отстъпващи по своята точност и нагледност на древните шедьоври в този жанр. Следвайки примера на Абу Таммам, ал-Бухтури създал антология на арабската поезия, която също получила наименованието „Китаб ал-Хамас” и която, също както антологията на Абу Таммам, се превърнала в най-важен източник на древно-арабската поезия през следващите столетия.
Най-ярка фигура в областта на „критическата” поезия на IX в., това е поетът-сатирик Ибн ар-Руми /836-896 г./. Тъй като бил възпитан в не-ортодоксални традиции /бащата на поета бил грък, а майка му – персийка/, Ибн ар-Руми бил ревностен шиит и противник на управляващата аббасидска династия. Тъй като Ибн ар-Руми бил привърженик на мутазилитската теология /рационалистично направление в исляма/, а също така заради неговите политически възгледи, пътят му към придворната кариера бил затворен и той се превърнал в опасен еретик в очите на управляващия елит. Неприязънта на поета към арабската родова аристокрация и язвителността на неговите сатири са му стрували живота: Ибн ар-Руми бил отровен по заповед на везира на халифа ал-Мутадид.
В своите сатири поетът осмивал конкретни лица и пороци, като скъперничеството, лицемерието, завистта, вероломството. Освен в сатирическия жанр, поетът се прославил и като майстор в областта на пейзажната лирика. Неговото светоусещане е дисхармонично, в поезията му се усеща душевна измъченост, резултат от острото несъгласие между него и заобикалящата го среда. За поета единствено природата била мъдра и добра стихия, в нея той черпил успокоение и хармония. Възприемайки природата като съзнателна сила, Ибн ар-Руми, подобно на древните поети, широко използвал сравненията, олицетворенията, психологическия паралелизъм.
Донякъде настрани от литературния процес през IX в. стои изтъкнатият поет и филолог-теоретик, „еднодневният халиф”, Ибн ал-Мутазз /861-908 г./. Като син на тринайсетия аббасидски халиф ал-Мутазз, поетът получил великолепно филологическо образование и прекарал почти целия си живот в двореца. През тревожния период,  настъпил след смъртта на халифа ал-Муктафи, той се оказал въвлечен в придворните интриги, взел участие в борбата за власт, съумял на 17 декември 908 г. да завземе за един ден халифския престол, обаче още на следващия ден бил свален оттам от своя съперник и скоро след това бил екзекутиран.
Високото положение на Ибн ал-Мутазз го спасявало от необходимостта да угодничи пред силните на деня и да измолва от тях подаяния. Той не е писал панегирици, бил е изтънчен естет, позволяващ си по-голяма независимост при избора на поетическата тематика, отколкото е било прието в средите на професионалните придворни поети.
Творчеството на Ибн ал-Мутазз е твърде многообразно, в него са представени почти всички средновековни жанрове. Освен това, на неговото перо принадлежи и голяма епична поема, един от малкото образци на не-каноничен жанр, в която се разказва за това, как роднината и покровител на поета, халифът ал-Мутадид усмирил непокорната придворна гвардия. Но главни теми в поезията на Ибн ал-Мутазз, това са трапезните радости, природата и любовта. Неговите стиховете са предимно традиционни, в тях животът е изобразяван като че символично, в условни образи, строго подчинени на поетическия канон и на изискванията на жанра, и обикновено представляващи разработка на традиционните поетични фигури, понякога твърде малко свързани с темата. Обаче понякога поетът нарушава литературния етикет и използва образи, навеяни от жизнения му опит. Тогава в неговите поетични картини нахлуват реалистични елементи – характерни детайли, точни описания, пластичност на поетичния рисунък. Извършва се сближаване между поетичното възпроизвеждане и реалния живот, арсеналът от образи съществено се разширява, което, обаче, в никаква степен не води до премахване на поетическия канон, а само съдейства за по-нататъшното му разработване и обогатяване. При това, естествено, по-свободни от сковаващото влияние на традициите се оказват онези жанрове, които са възникнали сравнително неотдавна, като например, „поезията на виното” /хамрийят/.
Ибн ал-Мутазз бил също така теоретик в областта на арабската литература, автор на трактат, един от първите в историята на трактатите по арабска стилистика – „Книга за новия стил” /”Китаб ал-бади”/, в която той се опитал да систематизира поетическите фигури и другите изобразителни средства в арабската поезия и да създаде съответстваща на тях терминология.
Водещото място в литературата на IX в. принадлежи на видния арабски прозаик и литературен критик, един от деятелите на мутазилизма, ал-Джахиз.
Абу Осман ибн-Бахр /775-868/, по прякор ал-Джахиз /т.е., с изпъкнали очи/, е роден в град Басра. Още през ранните си години бъдещият писател влязъл в групата на „масджидитите” /т.е., тези на джамията/, учени и литератори, образували група около голямата джамия в Басра. По-късно ал-Джахиз се преместил в Багдад, където продължавал да изучава математика и богословие, лингвистика и медицина, при това обръщал особено внимание на изучаването на гръцката философия. А в Багдад започнал и своята литературна дейност. Слухът за ал-Джахиз като талантлив литератор достигнал до халифа ал-Мамун, който му поръчал да напише трактат за законността на арабската власт и заради изпълнението на тази задача го назначил като чиновник в своята канцелария.
Дипломатичният такт на ал-Джахиз, неговият весел нрав, остроумието му и широката му образованост, както и горещата му привързаност към арабската партия, и неговата неприязън към мавля му осигурили успех в двореца по време на царуването на различни халифи и везири. През последните години от живота си, във връзка с това, че мутазилитите окончателно загубили водещото си положение в мюсюлманското богословие, ал-Джахиз бил принуден да напусне Багдад и да се завърне в Басра, където починал на твърде напреднала възраст.
Ал-Джахиз  бил човек с енциклопедични познания. На неговото перо принадлежат около 200 произведения, обхващащи почти всички сфери на науката по онова време. Сред литературно-критичните му съчинения най-голям интерес представлява трактатът по стилистика „Книга за красотата на речта”. В нея са събрани образци на арабската поезия, проза и ораторско изкуство; те се редуват с критични бележки на автора, както и с негови изказвания по различни литературни въпроси.  
Към достигналите до нас литературни произведения на ал-Джахиз се отнася и сатиричното му „Послание за квадратността и кръглостта”, в което авторът осмива, в лицето на своя главен неприятел, някой-си Ахмед, схоластичното богословие с неговата религиозна нетърпимост и изостаналост; „Книга за животните”, едно от ранните произведения от типа адаб /занимателно и общообразователно четиво, на границата между научнопопулярната, нравоучителната и художествената литература/, и, най-сетне, „Книга за скъперниците” – безреден сборник от послания за скъперничеството и щедростта, от разкази и анекдоти за скъперници, и техните разговори и постъпки. В качеството на герои на тези разкази обикновено се явяват иранци, жители на провинцията Хорасан и на средноазиатския град Мерва /център на провинцията Хорасан/, както и жители на Басра, наполовина шиитски и многонационален град, почти винаги в опозиция на багдадските власти. Книгата е написана като остро възражение срещу носителите на идеологията на шуубийя /главно персийци/, съзирали в традиционното арабско достойнство - бедуинската безкрайна щедрост, единствено проява на дивотия и нелепа разточителност. „Книгата за скъперниците” е сатирично произведение. В отделните му разкази пред читателя преминава поредица от типове от различни обществени групи – търговци и земеделци, учени и богослови, както и такива декласирани елементи, като мошеници и просяци. Анализирайки поведението на скъперниците, техните подбуди и техните аргументи, ал-Джахиз показва доста тънко познаване на човешката натура, разбиране за това, че разумът често се оказва само „слуга” на сърцето. Във встъпителното послание към книгата си ал-Джахиз обещава да развлича читателя си със забавните разкази и с „изтънчените доводи на скъперниците”. И наистина, в повечето епизоди от „Книгата за скъперниците” е подложено на осмиване не само скъперничеството само по себе си, колкото логиката на скъперниците, техните „доводи и разсъждения”. Това е най-интересната част от книгата. Тук основата на комичността се създава от изтънчената софистика, от многословната, снабдена с препратки и цитати, абсурдна аргументация на скъперниците, в чието изобразяване ал-Джахиз проявява неизтощимо търпение и изобретателност. В това негово влечение към софистиката, както и в умението му да анализира човешките подбуди, проличава рационалистът-мутазилит, с неговата висока мисловна култура и склонност към теоретизиране.
Ал-Джахиз е изиграл значителна роля в историята на арабската проза. За пръв път в историята на арабската литература се е появил прозаик, който пишел на съвременна тема и в чиито произведения се съдържало сатирично описание на нравите. Увлекателният характер на повествованието, разнообразието и оригиналността на тематиката на неговите научни съчинения и произведения от типа „адаб” му осигурявали широка популярност сред най-широките слоеве на обществото. Неговият начин на изложение се оказал до такава степен привлекателен, че по-нататък мнозина учени и литератори, като Ибн Кутайба /828-889 г./, Ибн Абд Раббихи /860-940 г./, ас-Сули /умр. 946 г./, ас-Саалиби /961-1038 г./, ал-Казвини /умр. 1283 г./, ад-Дамири /1349-1405 г./, както и много други, възприели този негов маниер, заедно с всички негови композиционни и стилистически особености.

 


Comments




Leave a Reply

    Picture
    Какво не знаем за словесното изкуство на Изтока?

    Archives

    November 2010
    October 2010
    June 2010

    Categories

    All

    Picture
    ПРЕВОД С АРАБСКИ ЕЗИК - КУРСОВЕ ПО АРАБСКИ ЕЗИК - БИЗНЕС С АРАБСКИЯ СВЯТ