В безкрайния океан на арабската средновековна поезия, с нейното разнообразие от стихотворни жанрове, далеч не на последното място стои лириката, възпяваща радостите на живота. Наистина, според средновековните представи за „висок” и „нисък” жанр, арабската критика е предоставяла палмата на първенството на „официалната” поезия – тромавите и еднообразни касиди- панагериците, в които поетът прославя, по определена и веднъж завинаги дадена композиционна схема, реалните или измислени достойнства на знатния и богат меценат: неговия знатен произход, ревностната му защита на исляма, храбростта му, щедростта му и т.н. Обаче стиховете, посветени на любовта и на трапезата, неизменно са се ползвали с популярност и в дворците на халифите и емирите, и в богатите домове на жителите на огромните по онова време средновековни градове на арабо-мюсюлманската империя /халифат/.

В съответствие с вкуса на средновековния човек, стремящ се да придаде нормативен характер на словесното изкуство, както и на всяко друго изкуство, т.е. да го подчини на определени жанрови закони, арабските поети създавали любовните си и трапезните си стихове по установена схема и съумели да останат верни на тази схема в продължение почти на цяло хилядолетие. Тъй като са били ограничени от изискванията на канона, предписващ използването на определен набор от поетически теми в границите на всеки жанр, поетите се стремяли да проявяват своето професионално изкуство в стихотворната изобретателност, в майсторската разработка на традиционните мотиви, в лаконизма, в ярките и неочаквани сравнения, в яснотата на антитезите, в умелото построяване на паралелизмите и т.н.

Ориентацията към нормативност довела до появата във всеки жанр на водещ майстор, на авторитетен законодател, чиято поезия в най-голяма степен въплъщавала основните черти на дадения жанр и по този начин придобивала характера на образец за следващите поколения. Сред майсторите на анакреонтична лирика средновековната традиция се признавала за една от водещите традиции, а съвременната арабска критика потвърди тази оценка, както и двамата забележителни поети – авторът на любовни песни, Умар ибн Аби Рабиа и съставителят на трапезни песни, Абу Нуас.

***

Родината на Умар ибн Аби Рабиа /644-712/ - Хиджаз, още в пред ислямско време се славела със своите забележителни бедуински поети. Обаче след като„свещените градове” на Хиджаз, в които е живял и проповядвал пророкът Мухаммад – Мека и Медина, се превръщат в люлка на новата религия, исляма, и в място, откъдето 15 години преди раждането на Умар, мюсюлманските отряди тръгват да покоряват съседните страни, през втората половина на VII век те придобиват нов облик. Завръщащите се от далечните походи арабски воини носели в дар на „свещените градове” разнообразни ценности и водели със себе си множество роби. С разпространението на исляма отвъд пределите на Арабия, през периода на поклонничество от всички краища на мюсюлманския свят в Хиджаз се стичали все повече богатства. Лъвската част от тези богатства попадала в ръцете на потомците на Мухаммад и на неговите сподвижници, образували висшия слой на аристокрацията в Мека и Медина, която живеела в разкош и прекарвала времето си в безделие и развлечения.

Условията на живот променили основно нравствения облик, психологията и поведението на бившата търговска и племенна аристокрация на Мека и Медина. Персийците, сирийците и гърците, превърнати в роби в хода на завоеванията и докарани в Хиджаз, запознали гражданите му с придворните обичаи на Иран и Византия, научили ги на изящни маниери. Макар че, според преданието Мухаммад се отнасял отрицателно към музиката и осъждал християните заради това, че я използвали в религиозния култ, появата в Мека и Медина на професионални музиканти, изведени заедно с другите роби от иранските и византийските земи, внесло песенната култура в Хиджаз. В Медина се появили оркестри от роби-византийци, както и школи, в които се обучавали певци, певици и танцьорки от редовете на робите и на освободените роби от двата пола. По време на музикално-литературните сбирки на богатите граждани се пеели стиховете на хиджазските поети под акомпанимента на докараните от Ориента музикални инструменти.

За разлика от професионалните изпълнители на песни, които обикновено били освободени роби, градските поети на Хиджаз по принцип принадлежали към най-богатите и знатни семейства на Мека и Медина. С особена популярност се ползвал ненадминатият творец на любовна поезия, Умар ибн Аби Рабиа, чието име по-късно дало наименование на цяло направление в поезията - така наречената умаритска лирика.

Умар се родил в Медина, в семейството на богат търговец, и прекарал по-голямата част от живота си в Мека, като много рядко поемал на пътешествие из Арабия и извън нейните предели. Високият произход и славата му осигурили известна независимост от халифския наместник в Хиджаз, а богатството му позволявало да води живот на безделие и разкош. Средновековните източници рисуват обаятелен образ на поета, изобразявайки го като добър, жизнерадостен и остроумен, макар и, по всяка вероятност, прекомерно себелюбив човек. Ако прибавим към това и богатството на поета, неговата красива външност, то става ясна причината за безкрайните му успехи сред жените, донесли му славата на първи кавалер на Мека, който не пропуска възможност да ухажва всички поклоннички, пристигащи в Мека.

Преданието гласи, че когато настъпвало времето за хаджжа, Умар се обличал в скъпи, извезани със злато одежди, намазвал се с благовония и тръгвал да посрещне пристигащия керван, за да открие сред поклонниците поредната приятелка. При това набелязаната от него жертва рядко отказвала взаимност на един толкова бляскав поклонник, който при това можел да прослави името й в своите стихове.

Въпреки цялата „портретност” на характеристиките на средновековните източници и тяхната привлекателност, трябва да се отнасяме с голяма предпазливост към тях, тъй като те не отразяват нищо повече от постоянния стремеж на хората от средновековието да отъждествяват образа на твореца с неговия лирически герой, свързвайки с него именно онези черти, които неволно рисували в съзнанието си при четенето на стиховете му.

На „епикурейския” образ на поета напълно съответства неговата лирика с устойчиви стереотипни ситуации и клиширани образи. Докато предшествениците на Умар, бедуинските поети на Хиджаз, обичали преди всичко да се хвалят със своите военни подвизи, с гостоприемството си, както и с други племенни добродетели, за Умар били чужди „геройските радости” и той се хвалел единствено с успехите си сред жените. От едно в друго стихотворение преминава разказът на поета или на неговия лирически герой за любовните победи над различни и, вероятно, най-често условни „дами”.

Възлюбената на поета обикновено е омъжена жена, строго пазена от съпруга й, от слугите и, разбира се, от съгледвачите, винаги готови да компрометират знатната особа. Ако „дамата на сърцето” на поета не е омъжена, съответствено я охраняват родителите и братята й. Обаче никакви трудности не могат да спрат поета /или неговия герой/ и заради срещата с любимата той е готов на всичко.

В стиховете си Умар всеки път наново рисува една и съща ситуация: под закрилата на нощта, с риск за живота си, поетът се запътва на тайна среща. За да проникне в покоите на възлюбената или за да се измъкне незабелязан оттам след срещата, му се налага да прибягва до различни хитрости – да се преоблича в чужди дрехи /понякога дори женски/, да подкупва слугите и т.н. Обикновено, с помощта на пратеници, срещата е предшествана от обмен на послания с признания в любов, разказ за любовната мъка, клетви и обещания, жалби и взаимни обвинения в невярност.  

Цяла тълпа довереници на любимата – сестрите й /обикновено, по-младите, които преминават през школата на „нежната страст”/, преданите приятелки и прислужнички, помага на влюбените. Далеч не винаги инициативата в любовните приключения принадлежи на поета, често тази роля се играе от самата възлюбена, която е изобразявана ту горда и непристъпна, ту доста кокетна, капризна и лекомислена. В края на краищата, тя винаги е готова да се поддаде на молбите на възлюбения, за да облекчи сърдечните му мъки, при това често я спира единствено неговата прекалена пламенност, която може да попречи за запазване тайната на отношенията им. Та нали „лудориите” на поета съвсем нямат невинен характер и затова на любовниците постоянно им се налага да рискуват да бъдат разобличени, преодолявайки интригите на множеството завистници, съгледвачи и клеветници.

Умар ибн Аби Рабиа е един от първите поети в историята на арабската поезия, който се обръща към описание на любовните преживявания: състоянието на влюбения в момента на възникване на любовното чувство, при скарването с възлюбената и при възобновяването на любовната връзка, страданието, ревността, радостта от любовта, любовната мъка, тъгата от раздялата и т.н.

Голямо място в стиховете си Умар отделя на любовния диалог. Обаче възлюбената не отстъпва веднага пред любовните претенции на поета, обвинява го в лекомислие и невярност, оплаква се от съдбата, изброявайки нанесените й обиди, но в края на краищата прощава на поета и обещава да му дари своята любов.

Стихотворенията на Умар ни въвеждат в домашния бит на богатите граждани на Хиджаз през периода VII-VIII в., запознава ни с нравите на знатните дами от Мека и Медина. Но и „психологическите характеристики” на възлюбените, и описанията на външността им са до голяма степен клиширани. Идеалната възлюбена, винаги „черноока” красавица, „подобна на газела” или на „луна”, „с тънка снага и пищни бедра” пътешества от стихотворение в стихотворение. В същата степен е еднообразно и поведението на красавиците, и техните чувства, и мотивировките на техните постъпки. Променят се само имената, но възпяваният облик си остава един и същ. Фактът, че понякога в едно и също стихотворение се споменават две женски имена, се обяснява не с „лекомислието” на поета, „объркал се” в своите любовни похождения, както мислят понякога критиците, а с нормативния характер на неговите характеристики, поради който името на условната дама не играе особена роля.

Така че, нито в творчеството на Умар, нито у другите поети от „умаритското” направление, няма да  открием нито индивидуален женски портрет, нито индивидуална психологическа характеристика. В тази лирика е обрисуван единствено образът на някаква условна, „обобщена” възлюбена със стереотипна външност, поведение и съдба. Моделът на любовното стихотворение, създаден от умаритските лирици, е станал традиционен през последвалите столетия, пораждайки неизброимо количество произведения от този род. Ситуациите и персонажите, обрисувани от Умар и неговите подражатели в стихове, здраво са се вкоренили в съзнанието на всички съсловия на средновековния халифат, така че народната новела на Багдад, толкова блестящо представена в сборника „Хиляда и една нощ”, е възприела много теми, сюжети и характеристики от поетите-умариди. Следи от тяхното влияние можем да намерим и в словесното изкуство на Южна Европа – в провансалската поезия на трубадурите и в новелите на Бокачо.

***

Арабската критика единодушно признава Абу Нуас /около 762 г. – около 815 г./ за водещ майстор на трапезната лирика. За разлика от коренния жител на Арабия, знатния и богат гражданин на Медина, умар, Абу Нуас произхожда от бедно семейство на освободен роб, тоест, поробен жител на завоювана от арабите област, приел исляма, а по-късно получил свобода и станал наемен войник на един от наместниците на багдадските халифи. Майката на Абу Нуас била персийка и печелила хляба си като перяла прежда. Абу Нуас е роден в селището Ахваз, в областта Хузестан /Западен Иран/, а детските си години прекарал в Басра, работейки в дюкяна на търговец на благовония, за когото събирал ароматни треви.

През периода VIII-IX в. град Басра бил един от главните центрове на арабската филология и тук Абу Нуас се запознал с видни учени-филолози, които му помогнали да получи широко образование, според понятията на онова време. И пак там той срещнал поета Уалиб ибн ал-Хубаб, който не само обучавал Абу Нуас на поетичния занаят, но го въвел също така в компанията на „златната младеж”. В това общество поетът прекарвал весело времето си, най-напред в Басра, а по-късно в друг център на арабската култура, Куфа, както и в столицата на халифата, Багдад. Тук той бил забелязан и бил приближен до двора от прославените покровители на поезията, халифите Харун ар-Рашид и ал- Амин. Според свидетелствата на източници, които, вероятно, също пресъздават образа на поета въз основа на неговите стихове, Абу Нуас водел доста лекомислен живот и въпреки снизходителното отношение на своите покровители, неведнъж бил въдворяван в тъмницата заради лошото си поведение. В качеството на придворен панегирик, Абу Нуас трябвало да съчинява високопарни панегирици, прославящи представителите на управляващата династия и други високопоставени лица в империята, но за тесния кръг приятели и познавачи на поезията той съчинявал весели трапезни песни.

По времето на Абу Нуас в средите на жадните за развлечения багдадски големци фактически била забравена традиционната забрана на исляма да се пие вино. В своите багдадски резиденции, абасидските халифи Харун ар-Рашид и ал-Амин постоянно организирали шумни пиршества, а многобройните придворни и богатите граждани се стараели да им подражават. Веселящата се младеж от всички съсловия се събирала в многобройните магазинчета за вино в Багдад и неговите покрайнини. Нито уговорките на ортодоксалните богослови, нито забраните на властите могли да им попречат, така че магазинчетата за вино били затваряни само по време на постите. Впрочем, някои източници съобщават, че дори религиозните кръгове не се гнусели да пият вино.

Най-популярни сред любителите на веселбата били християнските манастири, където благочестивите монаси можели по всяко време на деня и нощта да приемат гости срещу скромно заплащане и да им предлагат вино собствено производство. Веселите пиршества придобивали понякога характер на разюздани оргии, а понякога напомняли по-скоро литературно-музикални сбирки на приятели, чиито участници си разказвали смешни истории и анекдоти и се състезавали по остроумие.

Понякога трапезните песни на Абу Нуас, както и редовете, посветени на виното, влизали в панагерика в качеството на увод към основната част – прославата на мецената. Неговото новаторство, обаче се състояло в това, че той създал жанра на неголемите стихотворения, в които се възпявал хедонистския начин на живот, често полемично противопоставян на аскетичния идеал на ревностните мюсюлмани, и в които се рисували живи сцени на дружески сборища.

Бидейки противник на традиционното в поезията, което толкова импонирало на потомците на завоевателите, представителите на старата арабска аристокрация, Абу Нуас осмивал с най-язвителни изрази поетите-епигони, стремящи се във всичко да следват древните традиции, както и литературните вкусове на любителите на старата поезия, възхищаващи се на описанията на номадския живот в пустинята. Той открито заявявал своята преданост към живота в големия съвременен град и не се скъпял на оскърбителни нападки по адрес на бедуините, с техния примитивен чергарски бит.

В антитрадиционализма на Абу Нуас са намерили израз не само естетическите, но и политическите антипатии на покорените народи, борещи се за политически и културен приоритет в общо-мюсюлманската държава. Поезията на Абу Нуас е противопоставяла на класицизма на господстващите съсловия идеологията на развиващия се средновековен град /макар и стиховете му понякога да се харесвали на придворните аристократи, водещи епикурейски начин на живот/. Язвителните му насмешки над древноарабската поезия, която със своите бедуински сюжети и с традиционно-сантименталния си плач над следите на „изоставения лагер” изглеждали като анахронизъм в условията на интензивния градски живот и били характерни за атмосферата на религиозния и културен скептицизъм, който царял сред образованите хора.

Със скептицизъм е пропит целият светоглед на Абу Нуас и, макар че поетът винаги е оставал в рамките на правоверния ислям, той поставял под съмнение и дори осмивал много от предписанията и догмите. Така например, Абу Нуас се осмелявал да отрича каноничната представа за възкресението след смъртта; той пише с ирония за основните задължения на мюсюлманите – поклонничеството, поста, милостинята за бедните и т.н. Абу Нуас няма нищо против това да съвмести четенето на Корана с весел гуляй, на който той кощунствено е готов да покани дори самия пророк Мухаммад.

Лирическият герой на Абу Нуас, както и лирическият герой от хиджазската лирика, има устойчиви черти, при това всяко стихотворение внася нов детайл, рисувайки допълнителна страна от природата или от поведението на този весел „гуляйджия”. В резултат на това се създава цялостен образ на героя, въплътен в самия поетически сюжет и притежаващ устойчива портретна, биографска и психологическа характеристика. В стиховете, посветени на трапезните радости, обикновено фигурира лирическият герой – безпътен гуляйджия, който с настъпване на вечерта, а понякога още с настъпване на деня се отправя, съпроводен от младите си другари по пиене, в магазинчето на търговеца на вино-друговерец, който почтително посреща постоянните си посетители в очакване на щедро възнаграждение.

В пиршеството задължително участва виночерпецът, при това, според условията на жанра, това обикновено е лекомислен юноша или дъщерята на търговеца на вино, кокетлива красавица. Често към компанията се присъединяват певци и певици, танцьорки и музиканти, които акомпанират на пеенето и танците на духови, щипкови и ударни инструменти. Певиците и танцьорките са красиви робини, облечени в богати дрехи и украсени със скъпи огърлици, гривни и пръстени. Навсякъде са разхвърляни цветя и ароматните растения изпълват магазинчето със омайващия си аромат. Постепенно участниците в пиршеството се напиват, на някои им се доспива, а другите продължават да водят оживена беседа. Понякога подобно пиршество продължава много дни, при това, след като са се наспали, участващите в него отново се включват във всеобщото веселие.

Съответно на средновековната естетика, описанието на веселите събирания, както и на участниците в него, пък и на самото вино, също има узаконен от канона характер. От едно стихотворение в друго преминава традиционното описание на румения кокетлив виночерпец, чиято „стройна снага наподобява гъвкава клонка”, и на другарите в пиенето на героя, весели, образовани и литературно надарени хора, чиито ликове „са подобни на слънцето или на луната”. Виното също е описвано с помощта на стереотипни клишета. По цвят то или напомня „окото на петел”, или, след като бъде разредено, става „жълто като шафран” или „като бузите на възлюбения”; то ту „искри като огън”, ту гори като слънце”. Виното „замъглява разума и убива”, но в същото време „изпълва сърцето с радост и веселие”.

Но нормативният характер на описанията на трапезните радости в никаква степен не лишава поезията на Абу Нуас от жива изразителност. Макар че много от неговите предметни образи запазват функцията си на отвлечени сигнали от определен жанр и по този начин губят своето „вещно” съдържание, условността на абстрактно-нормативните описания се съчетава в неговата поезия с тяхната конкретност. Умело оперирайки със стереотипните клишета, Абу Нуас създава правдиви жизнени картини, поразяващи с тънките си наблюдения, правдивостта на детайлите и с учудващата си пластичност.

Средновековните познавачи на арабската поезия са признавали за изтъкнат стихотворец само онзи, който бил майстор в работата си във всички канонични жанрове. Именно такъв разностранен поет е бил Абу Нуас, и би било невярно да свеждаме цялото му творчество само до трапезната лирика, макар и темата за виното да доминира в неговата поезия. В дивана на Абу Нуас ние откриваме и традиционни прослави на покровителите на поета, и любовни послания, които, за разлика от песните на Умар, в по-голяма степен е проникнал духът на куртоазната култура, както и ярки описания на придворните развлечения – лов, разходки край реката и т.н., и дори стихове с назидателно съдържание, в които Абу Нуас разсъждава за светската суетност и за тленността на скоротечния живот, изразявайки разкаяние заради по-раншното си лекомислие. Сред произведенията му има и редки епиграми, в които той се нахвърля върху своите поетически неприятели и съперници. Понякога игнорирайки строгите правила на средновековната арабска поетика, предписващи строгото придържане към жанровата схема, Абу Нуас съчетава в своите стихове най-различни теми, създавайки по този начин синкретични „смесени” жанрове. Със своето творчество Абу Нуас оказва немалко влияние върху поезията на следващите поколения, което можем да се проследи както в арабската поезия /Ибн ал-Мутаз, ас-Санаубари, суфитските лирици/, така и в поезията на персийските и турските средновековни поети /и на първо място, на Омар Хаям/. Именно на това се основава и представата на съвременната критика за Абу Нуас като за един от най-великите поети на Ориента.                       

     

 


Comments




Leave a Reply

    Picture
    Какво не знаем за словесното изкуство на Изтока?

    Archives

    November 2010
    October 2010
    June 2010

    Categories

    All

    Picture
    ПРЕВОД С АРАБСКИ ЕЗИК - КУРСОВЕ ПО АРАБСКИ ЕЗИК - БИЗНЕС С АРАБСКИЯ СВЯТ