Преди двеста и петдесет години Европа за пръв път се запознава с арабските приказки «Хиляда и една нощ» в свободния и далеч не пълен превод на Галан, но и до днес те се ползват с неизменната читателска обич. Времето не се е отразило на популярността на повестите на Шехерезада; заедно с многото препечатки и вторични преводи на изданието на Галан и до днес отново и отново се появяват публикации на «1001 нощ» на много световни езици в превод от оригинала. Голямо е влиянието на «1001 нощ» върху творчествотомного писатели — Монтескьо, Виланд, Хауф, Тенисън, Дикенс. От арабските приказки се възхищавал и Пушкин. Запознавайки се с някои от тях в свободен превод на Сенковски, той прояил интерес дотам, чесe сдобил с едно от изданията на превода на Галан, което се съхранява в библиотеката му.
Трудно е да се каже кое повече привлича в «1001 нощ» — занимателният сюжет, причудливото преплитане на фантастичното и реалното, ярките картини на градския живот на средновековния арабскиИзток, увлекателните описания на чудни страни или живостта и дълбочината на преживяванията на приказните герои, психологическатаподплатеност на ситуациите, ясният и категоричен морал,великолепият език на много от повестите — жив, образен, сочен, чужд на заобикалките и недомлъвките. Речта на героите от най-добрите приказки е ярко индивидуална, всеки притежава свой стил и лексика, характерни за онази социална среда, от която произхожда.
Какво преставлява «Книгатахиляда и една нощ», как и кога е създадена, къде са се родили приказките на Шахерезада?
«1001 нощ« не е произведение на един автор или съставител — колективен творец е целият арабски народ. В този вид, в който сега я познаваме,«1001 ноще сборник приказки на арабскиезик, обединени от рамкиращия разказ за жестокия цар Шахрияр, който всяка нощ си вземал нова жена и на сутринта я убивал. Историята на появата на «1001 нощ” и до днес не е изяснена докрай; нейните извори се крият в дълбините на вековете.
Първите писмени сведения засборника арабски приказки, обрамчени с повестта за Шахрияр и Шахерезада и наречени «1000 нощи» или «1001 нощ», намираме в съчиненията на багдадските писатели от X век — историкаАл-Масуди и библиографа Аи-Надим, които го споменават като отдавна и добре известно произведение. Още по това време сведенията за произхода на тази книга били доста неясни и я смятали за превод от персийски на сборника приказки «Хезар-Ефсан» («1000 повести»), уж съставен от Хумая, дъщерята на иранския цар Ардешир (IV век пр. н.е). Съдържанието и характерът на арабския сборник, за който споменават Масуди и Ан-Надим, не са ни известни, тъй като той не е достигнал до наши дни.
Сведенията напосочените писателиза съществуването по тяхно време на арабската книга с приказки «1000 нощ» се потвърждава от наличието наоткъс от тази книга, отнасящ се към IX век. Литературнатаеволюция на сборника продължавачак до XIV-XV век. В удобната рамка на сборника се добавяли все нови и новиприказки от различни жанрове и различен социален произход. За процеса на създаването на такива приказнисборници може да съдим от съобщенито на същияАнНадим, който разказва, че негов по-възрастен съвременник, някой си Абд-Алах ал-Джахшияри — личност, напълно реална — замислил да състави книгаот1000 приказки «на арабите, персите, гърците и другите народи», по една на нощ, всяка с обем 50 листа, но умрял, като успял да събере само четиристотин и осемедесет повести. Той събирал материал основно от професионални разказвачи, които събирал от всички краища на халифата, а също от писмени източници.
Сборникът наАл-Джахшияри не е достигнал до нас, не са се запазили и другите приказки, наричани «1001 нощ», за които има оскъдни съобщения от средновековните арабски писатели. По състав тези сборници от приказки се отличавали един от друг, общото между тях било заглавието и приказката-рамка.
В ходана създаването на такива сборници може да се отбележат няколко последователиетапа.
Първи доставчици на материала за тях били професионалните народниразказвачи, чиито разкази първоначално били записвани под диктовка с почти стенографска точност, без всякаква литературна обработка. Голямо количество от такива разкази на арабскиезик, записани с еврейски букви, са съхраняват в Държавнатапублична библиотека„Салтиков-Шчедрин” в Ленинград (Санкт Петербург); най-древните списъци са от XI-XII век. След това тези записи попадали прикниготърговците, които подлагали текста на някаква литературна обработка. В този стадий всяка приказка се разглеждала не като съставна част на сборника, а в качеството на напълно самостоятелно произведение; затова в достигналите до нас първоначални варианти на приказките, включени впоследствие в «Книга1001 нощ», разделението на нощи все още липсва. Разделянето на текста на приказки става в последния етап на обработката им, когато те попадали в ръцете на компилатор, съставил поредния сборник «1001 нощ». При липса на материал за нужното количество «нощи» съставителят го допълвал от писмени източници, като заимствал оттам не само малки разкази и анекдоти, но и дълги рицарски романи.
Последният такъв компилатор бил и онзи неизвестен учен шейх, който през XVIII век съставил в Египет най-късният по време сборник с приказки «1001 нощ». Най-значителната литературна обработка приказките получили отново в Египет два или тривека по-рано. Тази редакция от XIV — XVI век на «Книга1001 нощ», наричана обикновено «египетска», е единствената запазила се до наши дни — представена в повечето печатни издания, а също и почти във всички известни ниръкописи на «Нощите» и служеща като конкретен материал за изучаването на приказките на Шахерезада.
От предишните, възможно по-раннисборници на «Книгата на 1001 нощ» са се запазили самоединичниприказки, не влизащив «египетската» редакция и представени в малко ръкописи на отделните томовена «Нощите» или съществуващи като самостоятелни разкази, които вече са разделени на нощи. Къмтези разкази спадат най-популярните сред европейските читателиприказки: «Аладин и вълшебната лампа», «Али Баба и четиридесетте разбойницив» и някои други; арабският оригинал на тези пирказки бил на разположение напървия преводач на «1001 нощ» Галан, по чийто превод станали известни в Европа.
При изследването на «1001 нощ» всяка приказка трябва да се разглежда отделно, тъй като между тях няма оргтанична връзка и до включването им в сборника те дълго време са съществували самостоятелно. Опитите да бъдат обединени в групи според мястото на предполагаемия им произход —Индия, Иран или Багдад — не са достатъчно обосновани. Сюжетите на разказите на Шахерезада са съставени от отделни елементи, които са могли да проникнат на арабска почва от Иран или Индия независимо един от друг; в своята страна те вече били обрасли с чисто местни наслоения и още от древността били достояние на арабския фолклор. Например рамковата приказка: като дошла при арабите от Индия през Иран, тя загубила в устата на разказвачите много от първоначалните си черти.
По-целесъобразен от опита за групиране по географски принцип трябва да се смята принципът на обединението им, макар и условно, в групи по време на създаване или по принадлежност към социалната среда, където са съществували. Към най-древните, най-устойчивите приказки на сборника, възможно съществували в една или друга форма още в първите редакции от IX-Х век, може да бъдат отнесени онези разкази, в които най-силно се проявява фантастичният елемент и действат свръхестествени същества, които активно се намесват в човешките дела. Такива са приказките «За рибаря и духа», «За коня от черно дърво» и много други. За своя дълъг литературен живот те многократно били подлагани на литературна обработка; за това свидетелства и техният език, претендиращ за известна изисканост, и изобилието от поетични откъси, несъмнено вплетени в текста от редактори или преписвачи.
По-късният произход на група прикази, отразяващи живота и бита на средновековния арабски търговски град. Както се вижда от някои топографски подробности, действието в тях се разиграва в столицата Египет — Кайро. В основата на тези новели лежи обикновено някаква трогателна любовна история, усложнена с различни приключения; действащите лица в нея като правило принадлежат към търговската и занаятчийската класа. По стил и език приказки от този род са малко по-прости от фантастичните, но и в тях има много стихотворни цитати предимно с еротично съдържание. Интересно е, че в градските новели най-ярката и силна личност често е жената, която смело разчупва преградите, които поставя пред нея животът в харема. Мъжът, обезсилен от разврат и празнота, неизменно е простакът и е обречен на второстепенни роли.
Друга характерна черта на тази група приказки е рязко изразеният антагонизъм между гражданите и номадите бедуини, които обикновено в «Книга 1001 нощ» са предмет на най-язвителни насмешки.
Към най-добрите образци на градските новели принадлежат «Повест за обичания и обичащия», «Разказ за трите ябълки» (включващ и «Разказ за везир Нур-ад-дин и неговия брат»), «Приказка за Камар-аз-Заман и жената на златаря», а също и повечето разкази, обединени от «Приказка за гърбушкото».
Най-късни по време на създаване са приказките от разбойническия жанр, вероятно включени в сборника в Египет при последната му обработка. Тези разкази са съставени в градска среда, но отразяват вече живота на дребните занаятчии, надничарите и бедняците, преживяващи със случайна работа. В тези приказки с най-голяма яркост се отразява протестът на потиснатите слоеве от населението на средновековния източен град. В какви куриозни форми понякога се е изразявал този протест се вижда например от «Разказ за Ханим ибн Айюб, където робът, когото господарят му иска да освободи, доказва, позовавайки се на законите, че той няма право да го пуска на свобода, защото докато е бил роб, не го е научил на никакъв занаят и пускайки го на свобода, го обрича на гладна смърт.
За разбойническите приказки е характерна тънката ирония при изображенето на представителите на светската власт и духовенството в най-нелицеприятен вид. Като сюжет на много такива повест е сложното мошеничество, което има за цел не толкова да ограби, колкото да осмее някой простак. Блестящи образци на разбойническите разкази са «Повест за Далила хитреца и Али-Зейбак от Кайро», изобилстваща с най-невероятни приключения, «Приказка за Ала-ад-дин Абу-ш-Шамат», «Приказка за Маруф обущаря».
Разказите от този тип попаднали в сборника непосредствено от устата на разказвачите и били подложени на незначителна литературна обработка. Това покзва преди всичко техният език, който не е чужд на диалектизмите и разговорните обрати на речта, наситеност на текста с диалози, живи и динамични, като че чути направо на градския площад, но и пълната липса на любовните стихове — явно, че на слушателите на тази приказки не им е било до сантиментални поетични излияния. Както по съдържание, така и по форма разбойническите разкази са една от най-ценните части на сборника.
Освен приказките, упоменати в трите категории, в «Книга за 1001 нощ» влизат и редица големи произведения и значително количество малки по обем анекдоти, несъмнено заимствани от съставителите от различни литературни източници. Такива са огромните рицарски романи: «Повест за цар Омар ибн ан-Нуман», «Разказ за Аджиб и Гариб», «Разказ за принца и седемте везири», «Приказка за Синдбад мореплавателя» и някои други. По същия начин тук попаднали и назидателните притчи и повести, проникнати от идеята за тленноста на земния живот («Повест за медния град»), назидателните разкази въпросници от типа «Зерцал» (разказ за мъдрата девойка Тавадуд), анекдотите за знаменитите мюсюлмански мистици-суфи и т.н. Малките повести, както вече беше споменато, явно били добавени от съставителите, за да бъде запълнено нужноото количество нощи.
Приказките от една или друга група, родени в определена социална среда, естествено имали сред нея най-голямо разпространение. Това разбирали прекрасно и самите компилатори и редактори на сборника, за своето свидетелства следната забележка, преписана в един от по-късните ръкописи на «Нощите» от по-древен оригинал: «Разказвачът трябва да разказва според това кой го слуша. Ако това е простолюдие, нека той да разказва като за прости хора — това са повестите в началото на книгата (имат се предвид приказките от разбойническия жанр), а ако тези хора са от управниците, то в повестите трябва да им бъдат разказвани случки за юнаци и царе и за борбите между тях, а тези повести са в края на книгата».
Такова указание намираме и в самия текст на «Книгата» — в «Приказка за Сейф-ал-Мулук», попаднала в сборника явно на доста по-късен етап на неговата еволюция. Там се разказва, че някой си разказвач, който единстве знаел тази приказка, като отстъпила на настойчивите молби, се съгласява да даде да бъде преписана, но поставя на преписвача следното условие: «Не разказвай тази приказка на кръстопът или в присъствието на жени, роби, робини, глупци и деца. Разправяй я на емирите [1], царете, везирите и хората на знаниено от тълкувателите на Корана и другите».
В родината си приказките на Шахерезада още от най-ранни времена срещали различно отношение в различните социални слоеве. Ако сред широките народни маси приказките винаги имали огромна популярност, то представителите на мюсюлманската схоластична наука и духовенството, блюстители за «чистотата» на класическия арабски език, неизменно се отнасяли с нескривано презрение към тях. Още перз X век Ан-Надим, говорейки за «1001 нощ», пренебрежително отбелязал, че тя е написана «протяжно и скучно». 1000 години след него също се намерили последователи, които обявявали този сборник за глупава и вредна книга и предсказвали на нейните читател всевъзможни беди. По друг начин гледали на приказките на Шахерезада представителите на прогресивната арабска интелигенция. Признавайки напълно голямата художествена и историко-литературна стойност на този паметник, литературоведите от Обединената арабска република и другите арабски страни задълбочено и всестранно го изучават.
Отрицателното отношение към «1001 нощ» на реакционно настроените арабски филолози от XIX век се отразило печално на съдбата на нейните печатни издания. Научен критически текст на «Нощите» още не съществува; първото пълно издание на сборника, излязло в Булак край Кайро през 1835 г. и нееднократно препечатвано впоследствие, възпроизвежда т. нар. «египетска» редакция. В булакския текст езикът на прикаките претърпял значитела обработка под перото на анонимен «учен» богослов; редакторът се стремил да доближи текста към класическите норми на литературната реч. В малко по-слаба степен дейността на редакторската работа се забелязва в калкутскокто издание, публикувано от английския учен Макнатен през 1839-1842 г., макар че и там също е представена египетската редакция на «Нощите».
Булакското и калкутското издание са в основата на съществуващите преводи на «Книгата 100 нощ». Изключение прави само споменатият по-горе непълен френски превод на Галан, направен през XVIII век по ръкописни източници. Както вече беше споменато, преводът на Галан е послужил като оригинал за многочислените преводи на други езици и повече от сто години бил единственият източник Европа да се запознае с арабските приказки от «1001 нощ».
Сред другите преводи на «Книгата» на европейски езици трябва да се спомене английският превод на части от сборника, направен непосредствено от арабския оригинал от известния познавач на езика и етнографията на средновековен Египет Уилям Лен. Преводът на Лен, въпреки неговата непълнота, може да се смята за най-добрия от съществуващите английски преводи по точност и добросъвестност, макар че езикът му е малко труден и високопарен.
Друг английски превод, направен в края на 80-те години на миналия век от известния пътешественик и етнограф Ричард Бъртън, преследвал съвсем определени, далечни от науката цели. В своя превод Бъртън всячески подчертава всичките, макар и най-малки, непристойни места на оригинала, избирайки най-рязката дума, най-грубия вариант, измисляйки и в областта на езика необичайни съчетания на архаични и ултрасъвременни думи.
Най-ярко тенденциите на Бъртън се отразили в неговите забележки. Заедно с ценните наблюдения върху бита на близкоизточните народи те съдържат огромно количество «антропологични» коментари, многословно тълкуващи всеки непристоен намек в сборника. Струпвайки на едно място мръсни анекдоти и подробности, характерни за съвременните нрави на преситените и скучещи от безделия европейски резиденти в арабските страни, Бъртън се стреми да оклевети целия арабски народ и използва това за защита на пропагандираната от него политика камшика и винтовката.
Тенденцията за подчертаване и на най-слабо порявените фриволни черти на арабския оригинал е характерна и за френския шестнайсеттомен превод на «Книга за1001 нощ», завършен в първите години на XX век от Ж. Мардрюс.
От немските преводи на «Книгата» най-нов и най-добър е шесттомният превод известния семитолог Е. Лигман, издаден най-напред в края на 20-те години на нашия век.
Историята на изучването на преводите на «Книга за 1001 нощ » в Русия може да бъде изложена съвсем накратко.
Преди Великата Октомврийска революция не е имало руски преводи директно от арабски, макар и преводи от Галан да започнали да се появяват още през 60-те години на XVIII век. Най-добрият от тях е преводът на Ю. Допелмайер, излязъл в края на XIX век.
Малко по-късно бил отпечатан преводът на Л. Шелгунова, напарвен със съкращения от английското издание на Лен, а шест години след това се появил анонимният превод от изданието на Мардрюс — най- пълният от съществуващите тогава сборници на «1001 нощ» на руски език. През 1929-1938 г. бил публикуван осемтомният руски превод на «Книга за 1001 нощ» непосредствено от арабски, направен от М. Салие под редакцията на академик И. Ю. Крачковски по калкутското издание.
Преводачът и редакторът са се стремили според силите си да запазят в превода близостта до арабския оригинал както по отношение на съдържанието, така и по стил. Само в случаите, когато точният превод на оригинала бил несъвместим с нормите на руската литературна реч, било необходимо да се отстъпи от тоз принцип. Така при превода на стиховотеве е невъзможно да се запази задължителната според правилата на арабското стихосложение рима, която трябва да бъде една в цялото стихотворение, предадена е само външната структура на стиха и ритъма.
Като предвижда тези приказки изключително за възрастните, преводачът остава верен на стремежа да покаже на руския читател «Книгата 1001 нощ» такава, каквато е, като превежда и непристойните места в оригинала. В арабските приказки, както и във фолклора на другите народи нещата наивно се наричат със своите имена и в повечето конфузни от наша гледна точка подробности не се влага порнографски смисъл, всички тези подробности носят характера по-скоро на груба шега, отколкото на откровено неприличие.
М. Салие
RSS Feed
