В навечерието на Ислямската революция в Иран от 1978-79 г. иранските реформатори – опозиция на управлението на шаха, представят широк спектър от иранското общество.  Сред тях има както националисти, така и хора с леви убеждения, дейци със светски и религиозни възгледи, представители на съвременния и на традиционния (търговци и духовници) елит. Екстравагантността и пилеенето на държавни пари от страна на семейството на шаха са само един от факторите, които предизвикват народното недоволство. Притеснения поражда и влиянието на Запада над управленската върхушка на Иран, над нейния политически манталитет, считано за заплаха за традиционните ислямски ценности на страната. В светлината на това икономическата, военната и политическа зависимост на Иран от Запада буди опасения у инакомислещите и по отношение на културните промени, които биха могли да настъпят сред иранското общество в резултат на все по-засиленото подражаване на Запада и в сферата на образованието.
 
И светските, и религиозните опоненти на властта  използват мотива за пагубното влияние на Запада и проблема за националната идентичност в речите си. Най-влиятелните и значими фигури на опозиционната вълна са Джалал Ал-е Ахмад, Мехди Базарган, д-р Али Шариати и аятоллах Хомейни  - реформатори, оставили значима следа в съзнанието на студенти и представители на интелигенцията и свободните професии. Антимонархическото движение в Иран по този начин добива широка социална основа – основен фактор за успеха на Революцията. [1]
Обект на настоящата курсова работа е противоречивата личност на д-р Али Шариати, безусловно смятан за идеолога на Ислямската революция, макар и да не доживява нейното случване. Блестящ оратор, увличащ след себе си множество млади и образовани привърженици, Шариати се осмелява да критикува не само режима на Пахлави, но и закостенялостта и липсата на активност у улемите в страната си. И това във време, когато да изразяваш свободно мнението си в Иран е доста рисковано начинание. Той търпи и ожесточени критики, репресиран е в професионално отношение от властите, принуден е дори да емигрира. Но отражението на творчеството и идеите му по негово време не намалява от тези рестрикции. Един поглед в световната уеб мрежа доказва, че възгледите му и днес намират широк отзвук и вълнуват мюсюлмани от различни държави.

[1] Еспозито, Дж., Ислямската заплаха – мит или реалност, С., 2003, с. 136-137.

Джон Еспозито отбелязва, че Али Шариати съчетава едновременно социалистическите наклонности на Джалал Ал-е Ахмад и духа на ислямски реформизъм, присъщ на идеите на Мехди Базарган. Шариати споделя и апелира към много от реформистките идеи на съвременниците си: отхвърлянето на западните ценности и на управлението на шаха, връщането на мястото на религията в обществото, необходимостта от социални реформи. Еспозито окачествява идеологията му като “революционен, популистки ислям”, поради което всъщност намира привърженици сред секуларистите, хората с леви убеждения, сред студентите, разочаровани от традиционализма на религиозните си водачи и от прозападната пристрастност на светски ориентираните университетски преподаватели.
Али Шариати, произхождащ от семейството на учен-проповедник с напредничави възгледи, получава висшето си образование във Франция. Там той се запознава с интелектуалци и ориенталисти като Ж.-П. Сартр, А. Камю, А. Лефевр, Л. Масиньон, Ж. Берк и пр. През 1964 г. защитава в Сорбоната дисертация, посветена на философско-религиозните аспекти на хаджа. След завръщането си в родината, той е арестуван по обвинения в противопоставяне на монархическата власт през студентството си в чужбина. Впоследствие е освободен и придобива широка популярност благодарение на харизмата и красноречието си като лектор в Техеран. Става обект и на множество критики.  В началото политическите и религиозни институции се отнасят към него с предпазливост. Но поведението му го сочи като противник на правителството, което го обявява за “ислямски марксист” и през 1973 г. го хвърля в затвора, като впоследствие му позволява да замине за Англия. След смъртта си, настъпила при неизяснени обстоятелства (поради което именно привържениците му обвиняват  иранските тайни служби САВАК в неговото убийство), той става по-влиятелен отколкото приживе. Превръща се в герой и идеолог на революцията в Иран, а след нея произведенията и идеите му се разпространяват из целия мюсюлмански свят и печелят още повече привърженици. Търговците на книги около университетите се препитават от продажбата на неговите книги и от записаните на касети негови публични лекции. Съчиненията му са издадени в 26 тома, като тиражите на отделни монографии и брошури, преведени на различни езици, достигат няколкостотин хиляди. Признат е за идеолог на радикално-популистката организация “Борци на народа” (Муджахидин-е Халк), обявена днес за терористична организация. Някои изследователи дори го определят като “Волтер на иранската революция”.
Определят учението на Шариати като “ислямска доктрина за освобождение на “Третия свят” и като преди всичко популистка теория на иранския шиизъм, призоваща към социално-политически реформи. Изследователите откриват в нея любопитното влияние на социологическия език на Емил Дюркейм и Макс Вебер и преплитания на други елементи, като например социалистическите възгледи на революционни теоретици като Че Гевара, чийто почитател Шариати става по време на кубинската и алжирската революции, докато е студент. По мнението на Шариати Иран трябва да се обърне към своите ислямски корени, към религиозната и културната си идентичност, за да успее да надмогне западния империализъм. Ето как Шариати вижда негативните последствия от “пристрастяването към Запада” :
Приятели, нека престанем с Европа, нека престанем с това противно и сляпо подражателство на Европа. Нека загърбим тази Европа, която постоянно говори за човечност, а в същото време унищожава всички човешки същества по пътя си.
Но преди да се спрем по-подробно на социалните му възгледи и на идеите за реформи, ще очертаем кратък синопсис на философските му възгледи, тъй като те до голяма степен са свързани и с позицията му срещу режима на шаха, и с извеждането на една от основните му тези – тази за прогресивния характер на исляма като динамична и съвършена социална система, способна да се приспособява диахронно към историческите обстоятелства.
Философските възгледи на Шариати се характеризират със стремеж да разглежда битието, обхващайки го в цялостното му единство. За тази цел мислителят използва познатия термин tawhīd, но не го свежда до обхватна фолософско-религиозна категория. За него tawhīd е също така мироглед за всеобщността. По думите на иранския учен Х. Алгар, tawhīd във вижданията на Шариати е “интелектуална и идеологическа основа на философията на историята, покриваща миналата участ на човека и обществото, а също и предсказанието за тяхната бъдеща съдба”. Шариати възприема цялостното съществувание като единна форма, като единен жив и съзнателен организъм, притежаващ както земни, така и космически измерения с единна воля, ум, чувства и цели. Според него схващането за tawhīd отразява Вселената като единство, вместо да бъде разделяна на земен и отвъден свят, на физика и метафизика, на същност и значение, на материя и дух.
Многобожието – shirk, е контрапунктът на tawhīd. Неговото “класическо” значение – сдружаването с Абсолюта, придобива разширено тълкуване при Шариати. Според него shirk поощрява и злоупотребява с фанатизма, парализира разума и човешката активност. Шариати разглежда битието като несвързано съчетание на противоречиви елементи, изпълнено с враждуващи полюси, разпокъсани същности и желания, стремежи и цели. Схващанията за единството на абсолюта се допълват с вижданията за неговото съдържание. С тях философът  се стреми да преодолее редица доктринални аксиоми, като в същото време остане верен на ислямския монизъм. Според Шариати абсолютът е единство с три лица, единство на три разделени същности: Бог, природа и човек, които имат обаче общ произход, насоченост, воля, дух и живот.
Това схващане съдържа теоморфни черти, с което се доближава до разбиранията на средновековните мистици. А. Шариати се изправя пред въпроса за монотеистичния центризъм и за неизбежната йерархизация на трите същности, виждайки ги като асиметрични. Той сочи Бог като излъчващ център с кръжащи в орбити създания, оприличавайки отношението на природата и човечеството към абсолюта с връзката между светлината и излъчващата я лампа. Аллах е могъщ източник на всички същества, единствена воля, единствено създание, единствена сила, която съществува и управлява света. Неговата структура не признава дисхармонията и противоречията, чието посочване и разграничение произлиза от естеството на разясняващия ги мироглед. Те са “присъщи и обясними само с многобожието – shirk.”
    Така очертаният абсолют със своя сложен състав, но монолитна същност превръща опозицията tawhīd – shirk във вечен конфликт с космически измерения, който, пренесен върху земното битие, раздвоява човечеството още с встъпването на праотеца Адам в историята. Раздвояването е обусловено от самата същност на човека, то е издигнато над останалите творения “висше същество” чрез вдъхнатата от Бог двуизмерност. Философът я изразява метафорично със сътворението на праотеца от два противоположни елемента: калта и божествения дух. Оттогава единството на всеки човек е условно и това намира израз в неговото поведение. Тленната му плът го тласка към злото, а заложилата в него метаисторически ценностни ориентации божествена връзка–същност  го насочва към доброто.
Дилемата на падението към калта или извисяването към Аллах се изправя пред Адам със самото сътворение. Завършекът на битката срещу Сатаната зависи от избора на всеки индивид, като определя и неговата собствена съдба. Иблис се бори срещу всеки човек поотделно и против целия човешки род, желаейки да победи вдъхнатата у праотеца божествена част. Това обаче е една неосъществима цел, предопределяща и неговото крайно поражение. Така убедеността, че извисяването остранява препятствията и поразява враждебните сили, изисква обяснение защо и днес светът е свидетел на тяхното надмощие. Шариати си служи с разказа за Каин и Авел, кaто го разглежда през призмата на отношението към собствеността и придава на библейската притча значението на “ключ към философията на историята”. Братята символизират двете антагонистични системи на обществените отношения – равенството и справедливото разпределение на благата и, съответно, системата на робството. В стремежа си да придобие земята, Каин убива Авел. Според Шариати именно насилието и властта пораждат частната собственост. Следователно, Каин се превръща в материализираният носител на злото, насочващо Адамовото потомство към политеизма. Човешката история се разглежда като вечна битка между ограбени и присвояващи, между потиснати и угнетители, между привърженици на единобожието и тези на многобожието.
За tawhīd свътът е “империя”, за shirk – “феодална система”. В сблъсъка между тях tawhīd отхвърля “земните божества, които сами се налагат над хората”, като узурпират властта и определят комплекс от системи на общества и социални отношения между класите”. Носителите на злото на земята установяват и задържат господството си “чрез вярата и неверието, единството и троицата, анархията и закона, диктатурата и демокрацията, робството и свободата, феодализма и буржоазията, ..., християнството или исляма, суннизма или шиизма”. Продължителният триумф на потомците на убиеца, превърнали се във властелини на хората, води до появата на божиите пратеници и пророците, които, проповядвайки истинското единобожие, се стремят да се преборят със синовете на Каин. Шариати изобразява сина на Адам преди всичко като съзидател, като творец на обкръжаващата го среда, а не като неин продукт. Човешкото съзидание следва направения избор, като вложената в индивида двуизмерност обуславя отговорността за неговите действия.
Това имплицира като идея и възгледа за волята и личната свобода на човека, поради наличието на които той е отговорен не само за своята участ, но и за тази на обществото – отговорен пред Аллах. Двойствеността на човека и неговият избор, които отразяват влиянието на доброто и злото, направляват историята на човешкия род. Нито една от религиите преди исляма не е съумяла да намери позитивното равновесие за заложеното у индивида противоречие между дух и плът. Единствено ислямът е способен да поддържа това равновесие. В тази връзка е любопитно и изключително важно разширеното тълкуване, което Шариати дава на shirk. Той е също религия, при това най-старата – идолопоклонничеството. Обаче конфликтът между tawhīd и shirk протича и вътре във всяка религия, разсичайки я на “истинна” и “извратена”. Така ширкът под религиозно покривало парализира разума, злоупотребява с фатализма и спъва творческото съзидание у човека. 
Прокламираните морални, обществено-политически, физически и метафизични достойнства на исляма обаче не го предпазват от извращения. Според Шариати в началото на XVI в., по време на оглавилата Иран династия на Сефевидите, шиитският ислям вече губи своите борчески качества и се превръща във власт, заинтересована да преживее, поддържайки съществуващия обществен ред на експлоатация и насилие. Така историческият наниз от предателства и извращения причинява тежкото положение на съвременните мюсюлмани, а оттам влияе и на съдбата на целия свят. Въпреки това Шариати е оптимист, когато заявява, че ислямът като “жива религия” съхранява своята превъзходна същност и е способен да се нагажда към променящите се обстоятелства.
Според Шариати достойнствата на исляма произтичат не само от оказаната небесна милост спрямо най-напредничавато пророчество на Мухаммад, преодоляло недостатъците на предшествалите го монотеистични религии. Ислямът има и и най-голяма ефективност в историята – той представлява “съвършен хуманизъм”, като са му присъщи “реализъм и естественост, творчество, нагаждане към научния и финансов прогрес, движение към цивилизация и общност”.  Освен динамичната и прогресивна същност, Шариати подчертава също така научната същност на исляма, както и необходимостта от неговото радикалнo преразглеждане – за да се премахне регресивното му състояние, да се вдъхне нов живот на уммата и тя да си припомни забравеното ислямско наследство.
В тази връзка е интересна интерпретацията на Шариати на шиитската теория за държавата – понятия като “динамика” не липсват и там. Той прокарва разделителна линия между западната концепция за политика и източното схващане за siyāsāt. По начина, по който Западът разбира политиката, тя е предимно административно и консервативно ориентирана, като се стреми да запази status quo. От своя страна, Siyāsāt включва в себе си концепцията за лидерството и дори за принудата, ако тя е необходима. Ислямските реалии umma и ̉ imāma се вписват в източната традиция на разбирaнето за политиката. Според Шариати, тези две понятия формират динамична двойка, като етимологично могат да бъдат деривирани от корена на  ̉amm  - решение за потегляне. Така ударението в случая пада върху усъвършенстването, пълнотата (takāmul), възпитанието и образоването (tarbiya) и активността на правоверната общност, което прави природата на siyāsāt коренно различна от тази на демокрацията на буржоазния капитализъм.
Оттук Шариати заключава, че в края на процеса на социално развитие демокрацията неизбежно ще настъпи за мюсюлманите, като обществото ще може да бъде управлявано посредством демократични съвети и дванадесетият имам няма да бъде в окултация. Същевременно той предупреждава от опасността мюсюлманските управници да се подведат по настояването на Запада и да изоставят своята религиозна упоритост – ta‘assub, която всъщност е въплъщение и изконна черта на мюсюлманския интегритет. Според Шариати, чрез този призив Западът се опитва да принуди правоверните да прокарат разграничение между религия и политика, като така цели да ги обезсили. Любопитно е, че той подплатява това си виждане с аргументи и цитати, почерпени от творчеството на Франц Фанон и Жан-Пол Сартр. По-конкретно той напомня за споменатите от Сартр празноглави, глупави имитатори – всеки, отказал се от наследството си и започнал да подражава сляпо на Запада, би се превърнал в такъв. Освен всичко друго, такива имитатори биха желали също да купуват от западните стоки и така да поддържат функциониращи пазарите, на които печели западният капатализъм.

Шариати съчетава отричането на западния империализъм с ислямска разновидност на социализма. Освен че се стреми към укрепване на националната идентичност и единство, той набляга и на икономическия мотив в своята популистка теория. Проповядва постигането на социална и икономическа справедливост в политически подчинения на Запада Иран, който е и икономически зависим от него. Според Шариати Иран е в капана на “световния империализъм, олицетворяван от мнногонационалните корпорации и от културния империализъм, расизма, класовата експлоатация, потисничество и неравенство и гарбзадеги”.
Познавачът на ислямската революция в Иран, Майкъл М. Дж. Фишър, набляга на социологическия характер на дискурса на Шариати, като твърди, че философът е уникален най-вече с това, че създава специфична връзка между иранския шиизъм и съвременната социология. Макар че след смъртта на Шариати схващанията му са възприети от най-прогресивните елементи на революционното религиозно движение, според Фишър, Али Шариати всъщност е бил до голяма степен консервативен в своята концепция. Той дава за пример ирански учени реформатори от 30-те и 40-те години на XX в., които също призовават към изчистване на шиизма и към поставянето му в съзвучие с модерните реалности, и които се оказват, по мнението на изследователя, далеч по-секуларистки ориентирани от идеолога на ислямската революция, още повече, че той живее едно поколение по-късно. Според Фишър, отговорът се крие в характера на управляващия пахлавистки режим по времето на Шариати – управление, доста по-нетолерантно към свободата на словото и принуждаващо политиката да си служи в по-голяма степен с речника на религията.
В едно от най-известните си съчинения, Ummat wa ’Imāmāt, изследователите отбелязват три важни момента. На първо място, философът призовава към преразглеждане на ислямското послание, което може да стане по три начина. Ислямът да се мисли повече в социологически, отколкото в метафизични понятия. Методите на предходните поколения са остарели и непригодни – съвременните поколения могат и ще настояват да разсъждават по тези въпроси самостоятелно.
Самият Шариати на следващо място се опитва да използва критичен метод при изследванията си, като на тази основа заявява, че Коранът поставя акцент най-вече върху социалните правила . Шариати се занимава и с лингвистичен анализ на редица ислямски термини, поставяйки ги в опозиция на западните понятия. Имамът при шиитите е не само водач, но и образец за останалите; той не е герой, измислен образ във фантазиите на народа заради нуждата му да се идентифицира с могъща фигура.
На трето място Шариати прави политическа оценка на опозициите “ислям – изоставащи страни” и “ислям - буржоазни демокрации”. Той изповядва убеждението, че социалната реформа е невъзможна в демократичен контекст и оттам обосновава материализирането в действителността на шиитската концепция, че ислямът е система от божествени разпоредби за едно справедливо общество. Подчертава, че западните модели на обществено и държавно устройство обслужват целите на западния капитализъм, целящ да подчини ислямските общества и останалите страни от Третия свят.
Ключов момент в неговия дискурс е ориентацията към разбирането, че са необходими нови отговорности заради новите съвременни условия – една модернистична шиитска мисъл, противостояща се на схващането за исляма като непроменим, вечен и аисторичен. Важна точка е и възможността, която предлага Шариати на публиката, за аналитично разбиране на историческите фактори и сили, какъвто е и капиталистическият империализъм. Както подчертава изрично и самия Майкъл М. Дж. Фишър, Шариати не претендира да бъде нещо повече от един обикновен шиит, който се опитва да премисля нещата с всички евентулни възможности за грешки и съoтветно нуждата от помощ от страна на друг.
Ето защо той става обект на критика от множество улеми, които заявяват, че работите му съдържат фрапиращи грешки. В първата версия на неговите “Ислямски изследвания” (Islamshenasi), например, той се опитва да докаже прогресивната природа на ислямския демократичен дух, привеждайки две коранични знамения, препращащи към избора на халифи. Отказът от избирането на халифа обаче е изконна шиитска доктрина, поради което Шариати предизвиква истинска лавина от дискусии. Сред грешките, за които го упрекват, са и, че привежда слаби хадиси и твърди, че музиката е ислямско изкуство. По мнението на богослови в Иран (Фишър привежда пример с улеми от гр. Кум, с които се е срещал), Али Шариати не е достатъчно добре ислямски “информиран” и не би следвало някой да започва програма, основана на неговите текстове. Впоследствие той вече приспособява твърденията си към догмите на традиционния шиизъм.
Но Али Шариати критикува не само западния империализъм, а и религиозния елит в Иран, допуснал исконният шиизъм да се превърне в религия на един апарат, като обвинява улемите за незавидното положение на уммата. Според него религиозната номенклатура е опорочила динамичната и прогресивна природа на истинския шиизъм, превръщайки го в една институционализирана религия, исторически подвластна на иранските владетели. Али Шариати презрително се отнася към идеята за свещенослужители в исляма, наричайки ги “дългобради демагози”. Окачествява ги още като “второкласни учени” с необосновани претенции за наследствени и монополистични правомощия. Той остро критикува факта, че в Иран религиозният учен – улем (‘ālim) се ползва с по-висок статут от лицата, които са познавачи на Корана, на ислямската история и на биографията на Пророка.
Както твърди Шариати, съществен показател за възможностите на правата вяра да вниква в съвременността и да направлява позитивните и промени, това е благочестивото усилие – иджтихадът. Той счита, че именно замирането на духа на този метод е довело до стагнацията на религията, но същевременно вярва, че този “велик фактор за движение, живот и обновление на исляма” е в състояние да доразвива религиозната доктрина и да осигури социален напредък за в бъдеще. Следователно, тук става дума за “перманентна рефомация” – движение, което съпътства и вдъхновява непрекъснатата революция в обществото. Така очертаната “реформация-революция”, твърди Шариати, е особено необходима в настоящето.
А. Шариати пречупва оценката на положението в предлагащите модели-алтернативи пред мюсюлманите Запад и Изток, през своите есхатологични схващания. Човекът е достигнал предела на своето “аз”. Той вече е вкусил и от горчилката на капитализма, и на комунизма. Единственият верен, “трети път”, който остава на човечеството, това е пътят “нагоре”, към извисяването. Настъпил е решителен момент за противопоставянето между носителите на tawhīd и на shirk. Конфликтът добро-зло естествено ще завърши с победата на синовете на Авел, въплътени в народните маси – истинските носители на братството, равенството и свободата, бедните и потиснатите на земята.  
За Шариати настъпващата развръзка е динамично продължение на водената в историята съпротива срещу политеистичните заблуди на угнетителите. Мечтаната цел е земните идоли и кумири да бъдат срутени и да бъде възстановено единобожието в обществото, което ще се изгражда върху принципа на справедливостта и на “непорочността на ръководството”. Неговата политическа структура ще се основава на три власти – собствеността, суверенитета и божествеността. Ще бъдат установени хармонични отношения между хората и те успешно ще отблъскват съвременните въплъщения на Каин, отхвърляйки невежеството, експлоатацията и неравенството. Според философа, идеалът е непрекъсната революционна динамика. Така страстният му призив за борба срещу угнетителите увлича и мобилизира широки слоеве от младежта и студентите на борба срещу шахския режим и корумпираната върхушка.
Защо учените определят възгледите му като популистки? Ето някои примери. Али Шариати не успява да излезе извън рамките на популярното схващане, че еврейската конспирация контролира западния капитализъм. Стряскащо звучи също така упрекът на Шариати към Маркс и социалистите за липсата на загриженост от тяхна страна към Третия свят и концентриране единствено върху низшите класи в Европа. Тази му позиция буди съмнения дали е запознат със съчиненията на Маркс или по-скоро се опитва да прокара пред публиката си една фалшификация, която служи на собствената му теория. Според Йордан Пеев, погледът към схващанията на Шариати “стъписва”. В тях причудливо се съчетават несъвместими възгледи. Шиитската есхатология върви редом с манихеизма на доислямските вярвания, взетите от марксизма революционна терминология и диалектически метод при обяснението на историческия процес се съчетават с екзистенциалистки постановки. Еклектичната смесица, отразяваща болезнените раздвоения сред иранската интелигенция, добива силен експлозивен заряд. Ирански учени признават, че именно възгледите на Шариати “направиха много повече от другите форми на религиозно индоктриниране, за да стане ислямът единствена идеология на борбата в съвременен Иран за голям брой млади хора, които иначе биха били привлечени от лявоориентираните светски идеи”.
Радикалният популизъм на Шарити проличава и в начина, по който той вижда управляващите след победата  на онеправданите. Съставлявайки уммата, те ще се подчиняват само на Всевишния и нито монарси, нито улеми, нито който и да било от силните на деня може да претендира за власт над тях. Авторитетът все пак е наречен от него “Вожд-ръководител”, тоест имама предводител. Тази харизматична личност трябва да е “воин на джихада и познавач на иджтихада”. Неговите качества следва да съответстват на високи морални изисквания, тъй като фактически заема мястото на “скрития имам, а той заменя и Пророка”. Лидерът трябва да притежава достойнствата на “съвършен човек”: да се отличава с благочестие, чувство за отговорност пред народа, с грижите си както за отделния човек, така и за обществото. Вождът не се избира, нито назначава, а просто бива признаван, като му се възлагат всички основни отговорности, осигуряващи функционирането на държавата. Чрез тях предводителят имам осъществява и своята главна задача-мисия: да води уммата към извисяване, морално съвършенство и материално благополучие.
Имамът съсредоточава в ръцете си цялата власт, но не управлява самолично. Той се съвещава с форум от интелектуалци и специалисти със светско и духовно образование - всички те ангажирани в името на общественото добруване и извисяване. Това са именно истинските муджтахиди, сред които ще има и богослови. В духа на шиитската традиция, Али Шариати настоява улемите да заемат видно място, като познавачи на религията, но се противопоставя на тяхното надмощие и отхвърля претенциите им за духовно посредничество. Според философа, то би довело до религиозна диктатура, която е отрицание на духа на исляма.
Утопизмът безспорно е присъщ на Шариати. Той отрича съвременния опит и заимства най-вече от твърде неопределените и есхатологични представи на шиитските въжделения. Философът съчетава утопичните схеми за държавно устройство със схемите, развити от мюсюлманските перипатетици, най-вече от А. Фараби. В такава светлина иранският философ разглежда и въпроса за измеренията на държавата, в която ще се установят тези порядки. Според него е належащо обединението на всички народи от “културния регион, простиращ се от Северна Африка до Азия и Персийския залив”. Шариати споделя и своето убеждение, че човешкото битие ще възстанови единството си, което ще се въплъти в “единна хармонична империя, под ръководството на една власт, един властител, един мъдрец”. Това обаче не ще бъде обещавания от богословите и проектирания от политиците “земен рай”. В подобен рай, според Шариати, биха господствали потребителството и абсолютизацията на материалните ценности, а те са присъщи тъкмо на “невежествения град” на Фараби. Отново проличава преплитането между религиозните императиви за световна умма като гарант за спасението на човечеството с идеалите на средновековния мюсюлмански перипатетизъм.
Скоро след победата на Илсямската революция творбите на Шариати са изтеглени от продажба, а в края на 1979 г. специален документ, подписан от осемте главни аятоласи, сред които Хомейни, Шариат-Мадари, Рухани, Ширази, обявява тяхното разпространение за греховно, тъй като са противни на исляма. Последователите на Шариати, обединени в организацията “Борци на народа” (Муджахидин-е халк) повеждат унищожителна борба срещу установената след революцията власт. Въпреки забраните, идеите на Шариати продължават да вълнуват иранската младеж и интелигенцията, както и множество изследователи на съвременния ислям. Али Шариати остава в тяхното съзнание като радикален шиитски популист, чието творчество се отличава с причудлива еклектика от идеи, като пропагандатор, зовящ срещу стагнирането на религията и превръщането на улемите в подчинена на властта закостеняла общност, като социален деец, стремащ се утопично към идеала за съвършено шиитско общество. Доколко точно той катализира Ислямската революция в Иран е трудно да се каже, предвид факта, че, като дете на конюнктурата на своето време, Али Шариати е активен в една среда, в която са такива и много други ирански реформатори. Но най-малкото и поради това личността му ще продължава да вълнува.

Литература

1.    Айкелман, Дейл и Джеймс Пискатори, Мюсюлманската политика, Велико Търново, 2002;
2.    Еспозито, Джон, Ислямската заплаха – мит или реалност, София, 2003;
3.    Пеев, Йордан, Съвременният ислям, София, 1999;
4.    Fischer, Michael M.J., From Religious Dispute to Revolution, The University of Wisconsin Press: 2003 (originally published – Cambridge, Mass.: Harvard University Press, 1980).

 


Comments




Leave a Reply

    Picture
    Представители на ислямската философия

    Archives

    March 2010
    February 2010

    Categories

    All

    Picture
    ПРЕВОД С АРАБСКИ ЕЗИК - КУРСОВЕ ПО АРАБСКИ ЕЗИК - БИЗНЕС С АРАБСКИЯ СВЯТ