ЮНЕСКО И ВЪПРОСЪТ ЗА КУЛТУРНОТО РАЗЛИЧИЕ: Равносметка и стратегии, 1946 – 2004 г.

Изследване въз основа на подбор на официални документи

Ревизирана версия
/септември 2004 г./

ОТДЕЛ ЗА КУЛТУРНИ ПОЛИТИКИ И
ДИАЛОГ МЕЖДУ КУЛТУРИТЕ  

Ръководител на публикацията:
Катерина Стену, Директор на Отдела за културни политики и
диалог между културите, Сектор по култура, ЮНЕСКО
Идеите и мненията, изразени в настоящия труд принадлежат на авторите и не отразяват непременно гледищата на ЮНЕСКО.
Настоящият труд е публикуван от Организацията на Обединените нации за образование, наука и култура

Normal 0 false false false EN-US X-NONE AR-SA MicrosoftInternetExplorer4 st1\:*{behavior:url(#ieooui) } /* Style Definitions */ table.MsoNormalTable {mso-style-name:"Table Normal"; mso-tstyle-rowband-size:0; mso-tstyle-colband-size:0; mso-style-noshow:yes; mso-style-priority:99; mso-style-qformat:yes; mso-style-parent:""; mso-padding-alt:0cm 5.4pt 0cm 5.4pt; mso-para-margin:0cm; mso-para-margin-bottom:.0001pt; mso-pagination:widow-orphan; font-size:10.0pt; font-family:"Times New Roman","serif";} Предговор

Културното различие е основна и постоянна характеристика на Организацията на Обединените нации. Въпреки това теоретическият подход към културните различия /идеите/ и тяхното изразяване в практиката /институциите/ чувствително са се променяли през историята на Организацията. Хронологичният подборен преглед на концепциите и на програмите на ЮНЕСКО като специализирана институция на ООН, изрично натоварена с културните въпроси, може да послужи като справочник за изследване на някои аспекти на това развитие. Разбира се, този метод на историческо проучване не може да взема предвид всички елементи, но може да даде свой собствен принос за очертаване на някои теоретични тенденции и на някои практически последици, що се отнася до начина, по който ЮНЕСКО е подхождал към културното различие в миналото, за да може да бъдат засилени и подобрени усилията в настоящето и в бъдещето.

От хронологична гледна точка, можем да разграничим четири основни периода в общото съдържание и във водещите идеи на документите на ЮНЕСКО /преди всичко, докладите на Генералния директор, а от средата на 70-те години и средносрочните планове/. Веднага след Втората световна война, един период на преустройство, през който бяха създадени ООН и свързаните с него институции, ЮНЕСКО поставяше ударението върху образованието и знанието, схващани като ключ към мира, отдавайки значение, например, на противопоставянето Изток-Запад като на най-голямо културно разделение – източник на конфликти и недоразумения /неоправдани/.  

Тази оптимистична концепция третираше държавите-нации като единни цялости: тъй че идеята за плурализъм, за различие или за между-културни отношения /макар и носейки в себе си различен смисъл, тези думи често са използвани една вместо друга/, беше свързвана с концепцията за международни различия, а не за между-национални различия /съществуваше също така тенденция да бъдат използвани без разлика понятията „държава” и „нация”,  за разграничаване на  единици, едновременно културни и политически, макар че в реалността те могат да имат неопределени или противоречащи си географски граници/. През този първоначален стадий, самата култура като че ли се разглеждаше по-скоро като артистична продукция и като екстериорни практики, отколкото като съвкупност от начини на мислене, чувства,  възприятия, начини на съществуване в света, дълбоко интериоризирани и творящи идентичност.

Появата на множество нови независими страни отбеляза втория период, като доведе до промяна в тълкуването и в дефинициите. Отличителните културни идентичности на тези нации, явяващи се потвърждение на тяхната независимост и на тяхното съществуване в международни мащаби, се превърнаха в централен политически въпрос. Понятието „култура” бе разширено, за да обхване и понятието „идентичност”. Едновременно с това се проявяваха два фактора: съпротива срещу последиците от нивелировката на еднообразната технология, както и борбата, до голяма степен непризната, срещу идеологическия империализъм на могъщите държави в един контекст, в който вече започваше да надига глава студената война. /От разстоянието на времето вече можем да кажем, че противопоставянето между блоковете по време на студената война често даваше на малките държави по-голяма възможност за маневреност и им  позволи да „манипулират” свръх-силите в своя полза/.

По време на третия период, който всъщност представляваше разширение и изкристализиране на втория период, понятието „култура”, в качеството си на политическа власт, придоби нов размах, свързвайки се с идеята за ендогенно развитие. Връзката между културата и развитието предостави аргументи в полза на финансовата и административната подкрепа за развиващите се страни, които искаха да им се даде правото да определят своите „собствени” пътища на развитие, за да вземат изцяло участие в международните дела, на основата на равенството. Макар и да е невъзможно точно да се определи времето на тези периоди, които се преплитат, и по време на които еволюцията бе постепенна, съвършено очевидно е основното пренасочване към политическите и материалните елементи, стоящи в основата на самото понятие „култура”.

Четвъртият период, най-близкият до днешно време, се характеризираше с връзка между култура и демокрация, поставяйки ударението върху необходимостта от толерантност не само между общностите, но и вътре в тях. Явното съществуване на напрежения на различни равнища /местно и регионално, както и международно/ концентрира вниманието върху проблемите между общностите, и особено в градските центрове, както и върху теоретическите и практическите въпроси, свързани с правата на малцинствата и със съвместното съществуване на различни културни общности. Този нов начин на възприемане на нещата не замени предходните съображения, но до голяма степен привлече вниманието, доколкото трябваше да се даде отговор на нови тенденции и на нови нужди. Както и през предходните периоди, дефинициите и приоритетите на ЮНЕСКО  еволюираха, за да се съобразят с промените, настъпили в социалните и политическите реалности.

От тази гледна точка, най-важна е промяната, произтичаща от ускоряването на процеса на мондиализация, който не беше предвиден при изработването на последната средносрочна Стратегия /1994 – 2000/. Тази мондиализация доведе до сътресения не само в икономическия и технологическия ред, но и в начина на мислене, както и в начина на възприемане на света. Тези нови величини изискваха ново дефиниране на типа на действията и на стратегиите, които трябваше да бъдат използвани, за да може да бъде защитено културното различие и то да получи развитие, особено през периода на създаване на нови глобални пазари и на спора относно статута на културните произведения, в сравнение с ежедневните стоки за потребление.

В настоящия труд ще бъдат разгледани малко по-подробно тези периоди, като, с помощта на подбрани текстове, са припомни в основни линии, как се е развивало виждането на ЮНЕСКО за културното различие. При все това, тук се налага една забележка: от методологична гледна точка, документалният анализ трябва да се базира на думи, както на онези, които са използвани, така и на онези, които не са използвани /казаното и неизказаното/. Оттук и парадоксалното задължение да бъдат използвани думи за анализиране и интерпретиране на смисъла, запазвайки при това критично разстояние по отношение на тях. Трябва да се привнася известен скептицизъм в прочита на политическите текстове, като например, докладите на последователните Генерални директори, отговарящи на изискванията и на тревогите на страните-членки, или на декларациите и резолюциите, произтичащи от преговори, по време на които вероятно са били правени семантични компромиси, за да се прикрие даден конфликт зад неясната терминология на консенсуса. Това предупреждение не обезсилва настоящия анализ, а напротив, подчертава неговото значение и неговата важност. То само обръща внимание на необходимостта да бъдем предпазливи в тълкуването и не изключва възможността да стигнем до заключения, различни от тези, които са формулирани в този предварителен анализ.

           

I. Култура и знание 

Информацията - ключ към мира в учредителния документ на ЮНЕСКО

 

След края на Втората световна война, политическите ръководители се опитаха да намерят начин историята да не може да се повтори. Критиките срещу идеализма и безсилието на Обществото на Нациите оказаха пряко въздействие върху начина, по който бе замислена и създадена Организацията на Обединените нации. Редакторите на Хартата на Обединените Нации, посредством Съвета за сигурност, въведоха по-конкретно институционно прилагане на санкциите и на принудителните мерки, в сравнение с тези, които съществуваха в старата Общност на нациите, без при това да бъде пренебрегната ролята и значението на идеите, за което свидетелства мандатът на ЮНЕСКО. Прословутата фраза, започваща с „войните, които се пораждат в умовете на хората”, предполагаше такъв подход към превенцията на конфликтите, който да се основава на знанието като ключ към разбирателството и мира. По такъв начин незнанието се явяваше скритата причина за подозрението, недоверието и войната между „народите”. Следователно, ключът към мирните отношения беше защитата на „интелектуалната и моралната солидарност на човечеството”, благодарение на усилията на ЮНЕСКО. Оптимистичната вяра в автоматичното действие на формулировката „знание ® разбирателство ® мир” бе подкрепена от относително малкия брой делегати на Конференцията за създаване на организация за образование и култура /18 правителства бяха представени на първата Конференция в Лондон и 44 на ноемврийската Конференция през 1945 г./, както и от техните общи идеи, станали още по-неотложни заради ужаса от неотдавнашната война.

Така че целта на създадената от тях Организация бе „постепенно, по пътя на сътрудничеството между нациите в света, да бъде постигнат международен мир и общо благоденствие на човечеството в областта на образованието, науката и културата,”. Ударението бе поставено върху поддържането, разширяването и разпространението на знанието /изкуство, паметници, книги, наука и история/ и на информацията. Разширяването на „културата” предполагаше по-широк достъп до тази основна база от знание, посредством образованието на народните маси; думата „култура” ни връщаше към историческата информация и към художествената продукция, които все още не бяха разглеждани изрично като партикуларистки опит със специфично съдържание, създаващо идентичност. Културата като такава все още не беше политизирана.

Единственият намек за бъдещото политическо значение на понятието „културно различие” се появява през този стадий в клаузата за националната компетентност на Учредителния документ. Това беше класическа формулировка, която трябваше да успокои държавите, гарантирайки им, че техния суверенитет няма да бъде засегнат от факта, че те вземат участие в международни институции. Тази формулировка определяше граници за сферата на действие и за компетентността на ЮНЕСКО, „за да може да бъде осигурена на държавите-членки на настоящата Организация независимост, цялост и плодотворно различие в техните култури и в техните образователни системи”. Тук отново тази клауза се обясняваше, преди всичко, от стремежа да бъдат успокоени участващите правителства, а не от грижата за културното различие само по себе си.

Различието се възприемаше в рамките на модел от единни държави, като всяка от тях упражнява своя суверенитет върху своя народ и своята територия /оттук и идеята, че „пристъпвайки към избор на членове на Изпълнителния Съвет, Общата конференция се съобразява с различието на културите и със справедливото географско разпределение/. Правителствата действаха от името на своите народи. Идеята за това, ЮНЕСКО да действа през главата на правителствата и да набира директно своя персонал противоречеше на неговия мандат и вероятно би попречила на създаването на Организацията.

Единствено разпоредбата, според която „отговорностите на Генералния директор и на персонала имат изключително международен характер” даваше възможност на ЮНЕСКО да въплъщава в себе си една международна общност, поне малко по-различна в качествено отношение от нейните членове, взети поотделно. През 40-те години идеята за такава международна общност, замислена като действащо лице със специфични отговорности и задължения, очевидно е била напредничава за своето време. Но, също както и идеята за по-политизирана културна идентичност, това е било понятие в ембрионално състояние, което е трябвало да се развие с времето. 

 

          II. Култура и политика 

            От деколонизацията до Декларацията на принципите на международното културно сътрудничество през 1966 г.

  

Не е изненадващо, че висша цел и причина за съществуването на Организацията на Обединените Нации, плод на следвоенния период, са били изграждането и запазването на мира. Културата, както и другите въпроси, са се вписвали в тези рамки. Както може да се прочете в един доклад от септември 1946 г., относно „творческото изкуство”, „изкуството надвишава документацията посредством интерпретацията. То помага на хората и на нациите да се научат да се познават в качеството си на живи същества, поставени в различни условия, но обединени в един и същ човешки опит, което е основно условие за настъпването на мира в света”. В този доклад различието се вмъква в рамките на този обединен човешки опит, но се разглежда като източник на богатство, а не на конфликт: „всяка нация или етническа група от големия човешки род има свои собствени характеристики и свои определени ценности, и тя дава своя принос в общата съкровищница на културата”. Изкуството, като конкретен плод на културата, е средство за взаимен обмен и взаимно разбиране: „изкуството е начин да разбираме нашата собствена култура и културата на нашите съседи”. С всички тези забележки докладът отговаря на формулировката „знание ® разбирателство ® мир”, вдъхновяваща Учредителния документ на ЮНЕСКО и е изпълнен с подобен оптимизъм.

При все това, след доклада на Генералния директор за 1947 г. /написан от сър Джулиан Хъксли/, съществуват признаци, показващи, че този разнообразен човешки опит може да доведе до конфликт. Заради тази евентуална възможност, Хъксли препоръчва постоянно нещо средно между стандартизация и неразбиране, резюмирано във вече станалия прочут лозунг „единство в различието”. Колкото и благородна да е, тази формулировка си остава само обещание, без средства за неговото конкретизиране, кредо с все още неизяснено съдържание. От една страна, докладът от 1947 г. се позовава на една „универсална култура”; в него не се използва думата „култура” като метонимия или като заместител на думата „народ”, за да посочи една единствена и специфична група от човешки същества, както това става обикновено впоследствие. От друга страна, в проекта за „Обща история на цивилизациите” /в множествено число/ се е предполагало, че съществуват множество цивилизации, а не една единствена категория, която би могла да обхваща адекватно целия човешки опит.

Тази втора идея, поставеното ударение върху партикуларизма, а не върху универсалността, намира отражение в забележката на Генералния директор, който смята, че културата е различна, за разлика от науката, чиято крайна цел е единството или дори еднаквостта. Това различие можеше да доведе до известно чувство за собственост – така например, в идеята за ендогенно развитие, разглеждана като пътят за развитие, присъщ на даден народ и произхождащ от неговата различаваща се култура, а не като еднообразно и предварително установено развитие, предписано от императивите на науката – обаче то нямаше като специфична цел да изолира културите. При все това, потенциалната възможност за автономия, съдържаща се в това различие, бе изрично подчертана от целта да се попречи на това, над малките нации да започне да господства пропагандата на политически по-могъщите нации, което послание е очевидно свързано със зараждащия се контекст на студената война.                  

И така, в концепциите на ЮНЕСКО доста бързо се появиха два основни въпроса, свързани един с друг, и двата предполагащи известно вътрешно напрежение, ако не и противоречие: на първо място, компромисът между единство и различие, както и идеята, че може да бъде постигнато едното, без да бъде пожертвано другото; на второ място, идеята за индивидуални пътища на развитие, където предимствата на автономността уравновесяват потенциалните опасности от прекомерна изолация. Това са едновременно теоретически и практически проблеми. В теоретическата област ЮНЕСКО  бе получил титлата на „мислеща глава” на Обединените нации, в качеството си на продължител на Международния институт за интелектуално сътрудничество. Докладът на Хъксли от 1947 г. е бил адресиран явно към интелектуалците и към специалистите, нещо като международна „епистоларна общност” /ако възприемем термина на Ернст Хаас/, която би трябвало да улеснява разбирателството и сътрудничеството посредством взаимното знание. Обаче разграничението между теория и практика, интелектуализъм и геополитика няма да остане строго – по-специално през последващия период, през който ЮНЕСКО постави акцента върху връзката между култура и политика, за да даде по-висок приоритет на културата, както на думи, така и, що се отнася до влагането на материални ресурси.

Един поглед върху някои основни глави от докладите на Главния директор през 50-те години ни дава добра представа за начина, по който бе възприемана и насърчавана културата. Категорията „културни дейности” включваше в себе си запазването и защитата на произведенията на изкуството, на културното наследство и на художниците, международното сътрудничество и разпространението на културата. В този смисъл, културата като че ли заемаше някаква независима сфера, отделена от социалните науки. При все това, през 1951 г. раздел 4.Е на категорията на културните дейности беше озаглавен „Действие в служба на правата на човека”. Изграждането на тази връзка между култура и юридическа защита – „достойнство” и „права”, бе важна инициатива, за да може да се вмъкне културата в политическата сфера, превръщайки я в определящ елемент /а не просто в израз или продукт/ на идентичността и на независимостта на индивидите и на групите. Макар че през 1952 г. ECOSOC бе специално натоварена с борбата против дискриминационните мерки и със защитата на малцинствата, значението, което ЮНЕСКО придаваше на културата и на образованието го накара да действа и в сферата на правата на човека.

Въпросът за международните напрежения и за правата на малцинствата навлезе в сферата на културата и по други деликатни начини, вместо да остане изолиран в Сектора на приложните социални науки на програмата на ЮНЕСКО. Тази еволюция отново показа, че бе осъзнат факта, че културата не може да бъде ограничавана единствено с художествената продукция. В своя доклад за 1952 г. Генералният директор разглежда в един от разделите на своя доклад „културните основи на международната солидарност” и горещо препоръчва създаването на „нов хуманизъм”, призовавайки по-скоро към патриотизъм, отколкото към национализъм /тъй като идеята се състои в това, че патриотизмът се дефинира като задължение към своята страна, съвместимо със задълженията по отношение на цялото човечество, докато национализмът се идентифицира с изключителна и потенциално агресивна или ксенофобска привързаност/. Съществуването на основни различия между човешките същества, принадлежащи към различни култури, бе ясно признато в колекцията „Стилове на живот”, в която бяха представяни анализи на различните „национални характери”. И в този случай, тъкмо посредством разпространението на знания, що се отнася до тези различни характерни черти, трябваше да се стигне до разбиране, както това произтича от Учредителния документ от 1945 г.

Оставаше само да бъде изяснено, дали този подход, основан на знанието, ще бъде достатъчен. И двата раздела - разделът от доклада на Генералния директор за 1955 г., посветен на „Културата и на международното разбирателство”, както и разделът от доклада за 1957 г., относно „основния проект за взаимна преценка на културните ценности на Изтока и Запада”, изглеждат твърде позитивни и важни, обаче какво точно се подразбира под „международно разбирателство” и „взаимна оценка”? Едва много по-късно ще бъде извършено теоретическо разграничаване между атитюди и политики на толерантност, разбирателство, приемане, конструктивна ангажираност и т.н. и те ще бъдат създадени на теория и приложени в практиката /или конституционно, с посредничеството на правителствени проекти, или с посредничеството на гражданското общество/. При все това, от 1959 г. нататък, в раздела от основния проект, за който споменахме по-горе, започва да се споменава за „комуникацията между културите”. Заменянето на понятията „народ” и „нация” с думата „култура” бележи тук окончателното признаване на културата като всеобхващаща характерна черта, а не като епифеноменална черта на дадена група.

Множество други елементи заслужават да бъдат отбелязани от доклада за 1952 г. На първо място, въпросът за индустриализацията и за техническата помощ в този доклад се ограничава със загриженост за културното различие, както свидетелства целта на постигане на „уравновесена модернизация, която да защитава оригиналността на техните културни и социални ценности” [става въпрос за слабо развитите страни]. Започва да се появява въпросът за „социалната интеграция”, най-вече, що се отнася до „културната асимилация на имигрантите”. Асимилацията се смяташе там за положителна цел, която трябва да се достигне, за да могат имигрантите да намерят своето място в обществото и изцяло да се ползват от своите права, а тази цел рискува да допусне прекалено силен стремеж към защита на специфичността на културните общности в приемащите ги общества. Това се долавя също така в ударението, поставено върху взетите мерки, за „да се сложи край на дискриминациите и да се ускори интеграцията на групите, които все още са изключени от общността”, тъй като все още не е ясно дефинирана теоретическата и практическата разлика между политики на асимилация и политики на интеграция. Що се отнася до конкретните аспекти, Югославската национална комисия бе извършила анализ на „следваната политика и на постигнатите резултата, що се отнася до интегрирането на националните и културните малцинства”, с което даваше да се разбере, че в някои политически ситуации индивидите би трябвало да бъдат третирани като членове на специфични групи. Тази забележка щеше да придобие ново значение с появата през последвалите десетилетия на дискурс върху „правата на народите”.

В областта на науката темата за взаимното опознаване остава от важно значение, като в доклада се изразява убеждението, че по пътя на разбиране на факта, че не съществува научна основа за предразсъдъците, опиращи се на етническите различия, хората автоматически ще станат по-отворени и ще започнат да подкрепят расовото равенство. Макар че е важен елемент от борбата за равенство, тази позиция пренебрегва политическите мотивации на атитюда, състоящ се в продължаване на погрешните концепции и в интерпретиране на етническото различие като показател за естествено неравенство или за социалнополитически разграничения.

Самата защита на международната солидарност можеше да бъде политически деликатен въпрос, за което свидетелства главата от доклада за 1952 г., посветена на „възпитанието за живота в международна общност”. Заявявайки, че това възпитание „има за цел лоялността на всеки човек по отношение на всяка нация и на цялата човешка общност, неговата принадлежност към едно голямо семейство, неговото доверие в международните институции, поддържащи и развиващи единството и мира между всички народи”, Генералният директор би трябвало да уточни, че с това не се подразбира заменяне на националната лоялност с международна лоялност, а съблюдаване на международните задължения посредством държавния патриотизъм и националните задължения. Тази структура с две нива, където държавното ниво остава най-важна, но не и единствена основа на лоялността, дефинираше една „международна гражданственост”, възможно най-развитата, на която би могла да се надява на този етап международна организация, зависима от подкрепата на държавите – нейни членки. Макар и консервативна, тази концепция все пак бе качествено различна от изключително междудържавния модел, в който всяка държава е напълно автономна и самодостатъчна. Както се подчертава в доклада, международната реалност /”безпрецедентна взаимна зависимост” и „умножаване на отношенията от всякакъв род”/ е създавала „нова сфера от задължения”, която държавите не могат да игнорират. Имайки предвид всичко това, „програмата на ЮНЕСКО, като цяло, удостоверява съществуването на международната общност и съдейства за нейното развитие”. Проектът за „История на научното и културното развитие на човечеството”, за разлика от проекта за История на цивилизациите, поддържа идеята за единството на семейството на хората, за взаимната свързаност между прогреса и развитието във всички региони на света.

Докладът на Генералния директор за 1960 г. добави две интересни мисли към „основния проект, що се отнася до взаимната оценка на културните ценности на Изтока и Запада”.  Най-напред, акцентът върху „програмите за популяризиране” изтъква значението на разпространението на културата не само сред интелектуалците от различни страни, но и сред населението на тези страни. Освен това, използваните термини за описание на процеса на културен обмен можеха да се прилагат и към политическия обмен между различни култури, показвайки, че тези инициативи съдържат в себе си риска да бъде засегната нечия чувствителност: ”обединяването на индивиди, представители на различни клонове на изкуството и на литературата, даде възможност да продължи съпоставянето между духовните ценности и критериите за артистична чувствителност между Изтока и Запада, съобразявайки се с основните нюанси, дължащи се на личността на творците и на вдъхновението, което те непрестанно черпят от най-различните култури”. Индивидите не са детерминирани от своите култури, а тези култури задължително оказват влияние върху начина, по който индивидите възприемат света и върху начина, по който те се вписват в света. Еднакво важно е да разбираме евентуалните последици от тази свързаност в сферата на развитието, както и в сферата на взаимодействията между индивидите, повлияни от различното културно минало, колкото и да познаваме многобройните култури сами по себе си. Основният въпрос е да разберем по какъв начин различието може да моделира поведението, излизайки извън границите на обикновеното признаване на факта, че индивидите от различни култури могат да реагират по различен начин в една и съща ситуация.

Споровете през 60-те години, що се отнася до културата и до нейното влияние върху международните отношения, доведоха до появата на един важен документ, а именно, Декларацията на принципите на международното културно сътрудничество, под формата на резолюция, приета от Общата конференция по време на нейната 16-та сесия, на 4 ноември 1966 г. /по случай 20-годишнината от основаването на ЮНЕСКО/. Няма защо да се учудваме, че Декларацията се противопоставя на „непознаването на начина на живот и на обичаите на народите” и че продължава да поставя вече станалия обичаен акцент върху знанието, възприемано като ключ към мира. Първата глава от доклада утвърждава значението на всяка култура, едновременно за народа, към която тя принадлежи, както и като елемент от общото наследство на човечеството. Глава четвърта от доклада прави аналогично равновесие заявявайки, че всеки индивид трябва да може да се наслаждава на културата на който и да било народ, а не само на своята собствена. По-нататък в доклада отново се засяга тази двойственост, но в друг план, пледирайки за взаимното обогатяване и за съблюдаване оригиналността на всяка култура в дейностите по международното сътрудничество. Идеалите на свободата и на отварянето се утвърждават едновременно с императива на държавния суверенитет. Това отново разкрива неявното напрежение между „истината”, разглеждана като обща цел, и съпоставянето на различните „истини”, въплъщавани в националните държави, които не могат или не трябва да бъдат съвместими помежду си от идеологическа или практическа гледна точка. 

Според Универсалната декларация на правата на човека, разцветът на индивида можеше да означава разцвет в съответствие с така наречените „универсални” ценности или развитие в по-специфичен от културна гледна точка контекст, който също е признат за основен в член 27 от Универсалната декларация. Да се твърди, че партикуларизмът и универсализмът задължително се допълват, е също толкова измамно, колкото и да се подчертава, че между тях винаги ще съществува напрежение: принципите имат смисъл единствено, ако дават възможност да се задействат конкретни решения, дори ако тяхното точно съдържание може да варира в зависимост от конкретния случай. Декларацията от 1966 г. имаше важно значение, тъй като изразяваше политическа воля за сътрудничество, обаче тя не успя да определи подробно особеностите и потенциалните противоречия на този стремеж към сътрудничество. Политизирането на културата я доближаваше до спешните въпроси, които трябваше да бъдат обсъждани в международни мащаби, но в резултат на това политизиране се повишиха и залозите в сферата на културното сътрудничество и на дейности между културите.

 

          III. Култура и развитие             

            Някои идеи за ендогенното развитие на Конференцията в Богота за културните революции през 1978 г.

 

Необходимостта да се дадат на думите начини за конкретизиране, се превърна в приоритет в края на 60-те години. Именно това показа поредицата от конференции, и по-специално, Кръглата маса върху културните политики, организирана в Монако през декември 1967 г., както и Междуправителствената конференция върху институционните, административните и финансовите аспекти на културните политики, състояла се във Венеция през август-септември 10970 г. В доклада на Генералния директор за 1969 г. се съобщаваше за едно изследване на „правото на култура”, придавайки по този начин още по-голямо значение на културата и подчертавайки, че всеки индивид има право на култура /също както бе заявено преди това в член 27 от Универсалната декларация за правата на човека/. Помощта за държавите-членки за културното развитие, за която се споменава още в доклада за 1969 г., се отнася главно до превода, литературното разпространение и културния обмен, но нуждата от материална подкрепа на културното развитие започва да става много по-ясна за ЮНЕСКО през 70-те години. В доклада на Генералния директор за периода 1975-1976 г. културният разцвет се свързваше с развитието и с общото благосъстояние на дадена страна /”Културата в служба на развитието” /раздел 4А/. В доклада за периода 1979-1980 г. се подчертаваше, че това преосмисляне на традиционната дихотомия между икономика и естетика е основен елемент на стратегията, насочена към развитие на финансирането на културата.

Идеята за ендогенно или диверсифицирано развитие, крайъгълен камък в доклада за периода 1977-1978 г., установяваше връзка между културата и развитието. За страните, получили наскоро независимост и намиращи се по пътя на развитието, културата представляваше единственото възможно средство за на автономен път към прогреса, който да бъде едновременно освобождаващ от политическа гледна точка и фактор на самоуправлението, от икономическа гледна точка.

Освен въпроса за властта в международните отношения, още един елемент започва да се очертава от изследването на културата и на културните политики. Както се отбелязва в доклада за периода 1977-1978 г., „основната новост в програмата за изследване на културите,, това е мястото, отредено на между-културните въпроси”. В рамките на тази нова насока „ние се стремим да задълбочаваме изследването на регионалните култури”, както и „да се отнасяме с повишен интерес към културните области, които, сами по себе си, да се превръщат в центрове за синтез, където са се смесили различни културни влияния и културни приноси”. Въпросът за културното различие между общностите често е бил подценяван или пренебрегван в контекста на следвоенния период, докато мирът и разбирателството между суверенни държави имаха първостепенно значение за международните организации, в по-голяма степен, отколкото мирът и разбирателството вътре в тези държави. Това се отнася особено за организация като ЮНЕСКО, на която нейният мандат изрично не позволява да се намесва във вътрешните работи на своите членове. Ставаше все по-ясно, че съществуват много подобни проблеми в сферата на между-културните отношения вътре в общностите и между отделните общности. И в двата случая, както се подчертава в доклада за периода 1977-1978 г., „организираните събрания действително доведоха до препоръки, що се отнася до планове за действие, в които да се  изследват сходните ценности, без да бъде пренебрегвано признаването на различията”. Идеята, че би било полезно да бъдат създадени стратегии, едновременно от вътрешно-национален и от интернационален характер, щеше се превърне във важен елемент на програмата на ЮНЕСКО, обаче щеше се окаже по-лесно да се утвърди на теория равновесието между „сходните ценности” и „признаването на различията”, отколкото то да се реализира на практика.

Средносрочният план за периода 1977-1982 г. идентифицира някои от тези въпроси. В него се съдържаха някои от следните цели, илюстриращи приоритетите, що се отнася до начина на разглеждане на културите през същия този период:

-          Цел 1.2:  Развитие на оценката и на съблюдаването на културната идентичност на индивидите, групите, нациите и регионите.  Тази цел ни отвеждаше към идеята, че културната идентичност може да принадлежи на определен брой различни цялости /индивиди, групи и т.н./, при две следствия: най-напред, между-културното не започва просто оттам, където свършва държавната граница; на второ място, съблюдаването на културната идентичност може да подразбира права за групите, както и за индивидите. Последната тема бе разработвана от ЮНЕСКО през по-скорошен период.

-          Под-цел 1.2.1: Развитие на културната идентичност като фактор за независимост и солидарност. Тази под-цел е насочена към усилване геополитическото значение на културата като освободителна сила на световната сцена. Обаче двата императива, на независимостта и на солидарността, трудно се съгласуваха помежду си: не рискува ли първият да се реализира в ущърб на втория? Ще съдейства ли възхваляването на културните различия, утвърждавани като основен стълб на политическата независимост, за усилията към международно разбирателство или ще пречи на тези усилия? С възникването на антиколониалното движение и на движението за неприсъединяване, в опозиция на така нареченото империалистическо влияние, кои позитивни елементи от една обща култура бихме могли да използваме, за да запазим минимална свързаност между различните народи, избягвайки при това еднообразието и господството, свързани с колониализма? Политическите залози на тази дилема бяха съвсем ясно показани в този доклад, като се има предвид, по-специално, историческия опит на страните, наскоро извоювали своята независимост: „тази идентичност на нациите, явяваща се основа на техния суверенитет и основно условие за съществуването на диалог, извлича силата си от интензивността и от автентичността на техния културен живот”. Докладът даваше да се разбере, че като следствие от културното утвърждаване ще се развива взаимното разбиране:„утвърждаването на културната идентичност на всеки народ, независимо дали той е политически суверенен или не, дали е велика сила или не, дали разполага напълно с необходимите ресурси и техника или все още се развива, се явява основа на културния плурализъм. Признаването и съблюдаването на такъв плурализъм, при равенство на правата и на достойнството, днес се явяват фактор на мира и на разбирателството между нациите”. Но възприемането на подобни твърдения изискваше наличието на известна вяра. След като веднъж беше създадена почвата, на която играта можеше да протича справедливо в теоретически план, оставаше още да се преговарят и да се уточняват правилата на тази игра.

-          Под-цел 1.2.3: Развитие на културната идентичност в рамките на глобална стратегия на развитието. Връзката между културата и ендогенното развитие е напълно ясна на този стадий, обаче точният смисъл на една „глобална стратегия на развитието” все още трябваше да се дефинира, особено когато за такава стратегия се настояваше паралелно по различни и автономни начини. Можеха ли различните стилове на развитие да бъдат координирани и да се допълва, без при това да бъдат еднообразни? До каква степен културната идентичност се явяваше двигател на развитието и в каква степен тя можеше да бъде защитавана срещу негативните аспекти на процеса на развитие? Въпреки тези силни противоречия, през този период се очертава една по-строго научна концепция за развитието, включваща в себе си културните аспекти: „така започна да влиза в действие принципно приетата вече от доста отдавна идея, че развитието не може да се ограничава само в икономическата сфера, че то предполага, че целите на развитието са дефинирани и, що се отнася до културното валоризиране, до индивидуалния и колективния разцвет, както и до общото благоденствие” /Средносрочен план за периода 1984-1989 г./. Но както и в случая с другите цели, трябваше освен това да бъдат уточнени с помощта на регионални и световни договори следствията от това осъзнаване за по-нататъшната политика. Препоръчвайки „нов международен икономически ред”, културната идентичност бе превръщана в „основно условие” за ендогенното и интегрираното развитие. Политическото освобождение и икономическият растеж бяха едновременно предварителните условия и плодовете на това културно утвърждаване и създаваха благоприятни условия за културния и икономическия разцвет. Както се отбелязваше още през ранните години на съществуване на ЮНЕСКО и дори в самото му начало, културата не е само средство за изразяване: тя е сама по себе си основополагаща за един народ, в качеството си на политическо действащо лице на международната сцена.

-          Под-цел 1.2.4: Развитие на съблюдаването на културната идентичност на индивидите и групите, по-специално на онези, които преживяват феномена на маргинализация в развитите общности или в развиващите се общности.  Това повдига въпроса за културните идентичности между общностите и за социалната свързаност вътре в държавите - въпрос, който щеше да придобива все по-голямо значение през следващото десетилетие. В този контекст вече бе изследвано положението на работниците-мигранти, но все по-силното осъзнаване на факта, че населението на държавите всъщност е много по-диверсифицирано, отколкото се предполагаше по-рано, пораждаше цяла поредица нови въпроси и нови приоритети. Вследствие на дискурса върху маргинализацията, по-специално в градските центрове, се намесваха едновременно социално-икономически и културни фактори, често пъти самите те свързани помежду си. Целта е свързана с централната идея за плурализъм като участие и споделяне, а не като отдръпване и изолация, и подчертава понятието между-културен диалог - все основни идеи не само  вътре в много-културните общности, но и между държавите, членки на Организацията.                                  

Въпросът как да бъде насърчавано утвърждаването на идентичността, противодействайки при това на факторите на разделение или на изолация, бе илюстриран в резолюция 4/0.1 върху културата и комуникацията, която бе приета от Общата конференция на 28 ноември 1978 г. В този текст бяха формулирани трите цели: „разцвет-развитие-солидарност”, с надеждата, че те биха могли взаимно да се усилват, а не да се противопоставят помежду си. По-специално, по време на Междуправителствената конференция за културните политики в Латинска Америка и на Караибските острови, състояла са през същата година в Богота, се стигна до заключението, че „не може да има културна политика, без подходяща политика на комуникацията”. Тя се състоя от 10 до 20 януари 1978 г., а на 28 юли същата година бе публикуван докладът на Генералния директор за Конференцията /откъдето са взети тези цитати/. Основни теми на Конференцията бяха: културната идентичност, културното развитие и културното сътрудничество. Бидейки четвърта от поредица регионални междуправителствени конференции по въпроса за културните политики, на Конференцията в Богота се установи „забележително  съгласуване на гледищата върху същността на проблемите”. Генералният директор дори отбеляза, че „тази Конференция бележи поврат за ЮНЕСКО, що се отнася до културното сътрудничество”. Идеята, че културният плурализъм може да бъде „самата същност на културната идентичност”, постави под въпрос традиционния образ на монолитните от културна гледна точка държави и въведе широко употребяваното на Караибските острови понятие „култура на кръстосването”. Съобразявайки се с това изключително различие, се стигна до заключението, че „културното различие на народите трябва да се възприема като фактор на равновесие, а не на разделение”. Използването на този потенциал предполагаше, „че народите отново ще вземат в ръцете си своята собствена съдба, усилвайки при това отварянето си към света”. Така автономността щеше да доведе до обмен, а не до изключване.

Здраво установилата се вече идея, че културата е самата същност на даден народ, а не просто продукт или средство, проличава ясно в декларацията от Богота: „културата, в качеството си на съвкупност от ценности и от творения на дадена общност и като израз на самия живот, има основно значение за него и не е обикновено средство иливторостепенен инструмент на социалната дейност”. В духа на Богота, комуникацията щеше да гарантира „свободата, автентичността, универсалността”, а културното сътрудничество щеше да служи като връзка между различието и солидарността, при което ЮНЕСКО беше онази институция, която щеше да съдейства за тази еволюция. Докладът за тази конференция бе положителен и насърчителен, обаче оставаше да бъде прецизирано равновесието между партикуларизма и универсализма. Оптимистичните лозунги на конференцията трябваше да получат потвърждение чрез задействането и от успех на по-конкретни договорености.

 

            IV. Култура и демокрация

            Правата на човека и много-културните общности през 80-те и 90-те години              

В доклада на Генералния директор за периода 1979-1980 г. се изразяваше безпокойство от факта, че „несъответствието между понятията и тяхното приложение продължава да бъде доста голямо”. Той подчертаваше, че връзките между културното развитие, културните политики и отговорността на правителствата все още имат нужда от прецизиране. Що се отнася до културните права, докладът на Генералния директор на периода 1981-1983 г. се позовава на резолюция 4/0.1 и насърчаваше „прилагането на Препоръката за участие и принос на народните маси в културния живот, както и изследваията на националните законодателства по въпросите на културата”. Както вече посочихме по-горе, управлението на културния плурализъм бе признато за въпрос, представляващ интерес както вътре в общностите, така и между самите общности. А оттук и позоваването в доклада за 1981-1983 г. на изследванията върху „личностите и групите в много-културна ситуация”, както и идеята на мигриращи работници, „живеещи в две култури”. Според доклада, културните права можеха да бъдат изисквани от индивиди или от групи в развитите страни, както и в развиващите се страни, а не просто от най-слабите страни.

Конференцията MEDIACULT, състояла се в Мексико през юли-август 1982 г., отбеляза една важна дата в дейността на ЮНЕСКО в течение на 80-те години в областта на културата. В Декларацията от Мексико за културните политики се съдържаше дефиниция на културата и обяснение на нейната роля, като се показваше еволюцията на тези понятия още от самото създаване на ЮНЕСКО. В Декларацията се твърдеше, че „в своя най-широк смисъл, днес културата може да се смята за съвкупност от ясно изразени, духовни и материални, интелектуални и емоционални черти,  характеризиращи дадена общност или дадена социална група. Тя обхваща, освен изкуството и литературата, също така и начините на живот, основните права на човешкото същество, ценностните системи, традициите и вярванията”. Според тази дефиниция, в самото понятие „култура” се съдържа едновременно елемент на универсалност и на специфичност: универсалната идея за основните права на човека и едновременно с това специфичните черти, вярванията и начините на живот, които дават възможност на членовете на дадена група да чувстват специфична и уникална връзка с останалите нейни членове.      

В Декларацията от Мексико се дефинираше също така широко и глобално ролята на културата: „… културата дава на човека способността да размишлява върху самия себе си. Именно тя ни превръща в специфично човешки същества, рационални, критично мислещи и ангажирани от гледна точка на етиката. Именно посредством нея ние разпознаваме ценностите и правим избор. Посредством нея именно човек се изразява, осъзнава самия себе си, разпознава се като незавършен проект, преразглежда собствените си достижения, неуморно търси нов смисъл и създава произведения, които го надживяват”. Това виждане за културата, възприемана по-скоро като универсална способност, а не като строго определена съвкупност от практики, оставя много място за гъвкавостта и за трансцендентността.  Това виждане въвежда идеите за възраждането, за преоценката и за критичния избор в самата дефиниция на културата, отговаряйки предварително на упрека, че културният плурализъм може да се превърне в пречка пред равенството и солидарността в между-културната сфера. В други части от Декларацията се изразява по-традиционното схващане, според което културата е в най-висша степен специфична. Това даваше възможност идеята за културата като критична оценка да не бъде до такава степен отворена и лишена от специфичност, че да загуби своята пертинентност и своята сила. Тези постоянни усилия за уравновесяване на утвърждаването и отварянето, като главна основа на подхода към културата, които са изразени в документа, са важно противодействие на прекомерната политизация на културната идентичност, в ущърб на търсенето на общи ценности. И, най-сетне, две идеи стоят в основата на Декларацията и на нейните принципи, а именно, че културното различие трябва да бъде ръководено вътре в самите общности, и че нито една култура не би могла да съществува изолирано в днешния взаимнозависим свят.

Средносрочният план за периода 1984-1989 г. продължаваше темата за специфичността и за универсалността. В него се твърдеше, че „всяко културно наследство е общо притежание на човечеството”, с което се подразбира, че всички култури следва взаимно за се съхраняват и за се уважават. В него се предвиждаше също така по-подробно изследване по следната основна тема: петата под-програма /Изследвания върху специфичността и универсалността на културните ценности/ включва в себе си анализи и изследвания, целящи задълбочаване на понятията „културна ценности” и „специфичност на културните ценности”; изясняване на условията за равновесие между утвърждаването на идентичността и императивите на хармоничното съвместно съществуване и на взаимното обогатяване на културите; уточняване от методологична гледна точка на дефиницията за съвкупност от общи, широко споделяни ценности, от естетично и етично естество, както и разграничаване на условията за тяхното признаване от страна на индивидите, на общностите, както и на международната общност. Признаването важността на тези въпроси бе първата крачка към изработването на по-разумни и по-ефикасни методи за тяхното решаване.

Съществуването на апартейд привлече по-конкретно вниманието върху въпроса за различието и равенството. Както бе отбелязано в Средносрочния план, Декларацията за расите, приета през юли 1950 г., „показа, че залог на расизма бе не само отрицанието на равенството, що се отнася до определени населения, но и поставянето под въпрос на единството на целия човешки род”. В плана се подчертаваше, че „разискваната политика на апартейд задейства основно избора между образа на човешкото същество, за чиято защита от името на международната общност ЮНЕСКО е получил мандат, и образа, произтичащ от същата тази политика”, а също така, че „апартейдът е логичният завършек и крайният стадий на колониализма”. Политизирането на културната идентичност в качеството й на потенциален фактор на освобождение вътре в самите общности бе ясно и изключително добре илюстрирано от това осъждане на политиките на апартейд, като се изясняваше съществуващата връзка между идентичност и права на човека, която бе обсъждана теоретически в документите на ЮНЕСКО.

Освобождаването си оставаше императив за групите вътре в обществото, както и за самите общности, дълго време след първата вълна на деколонизацията: „отричането на правата на народите на самоопределение води до отрицание на останалите права на човека и на основните свободи”. В средносрочен план се признаваше „множествеността на условията – не само политическите и юридическите, но и икономическите, социалните, културните, които са абсолютно необходими за притежание и за упражняване от всички народи на истинска независимост, т.е., на способността им да изграждат своето бъдеще в съответствие със своите стремежи”. Връзката между култура и политика, съществувала още много десетилетия преди това, бе подсилена от акцента, поставен върху демокрацията и върху развитието на икономическите, социалните и културните права, както в самите общества, така и на международната арена. Както винаги, това утвърждаване на специфичността бе смекчено от въпроса: „възможно ли е да бъде разграничена значителна съвкупност от ценности, които да бъдат споделяни от цялото човечество?” Макар че много концептуални модели и практически приоритети на ЮНЕСКО са еволюирали в течение на годините, някои основни и трайни приоритети си остават в сърцевината на неговия дискурс и на неговите програми.

На 8 декември 1986 г., на своето 100-но пленарно заседание, Генералната асамблея на Обединените нации обяви Световното десетилетие на културното развитие.  Това имаше за цел да се взема предвид културното измерение на развитието, утвърждаването и обогатяването на културните идентичности, разширяването на участието в културния живот и развитието на международното културно сътрудничество. Връзките между културата и политиката, развитието и демокрацията бяха очевидни в тези четири цели и, тук отново – едновременно в интернационален и във вътрешно-национален аспект. В своя доклад за 1988-1989 г. Генералния директор изясняваше тази връзка между вътрешната сфера и международната сфера, заявявайки, че „действителното упражняване на културните и на лингвистичните права придобива все по-голямо значение за решаването на националните и на интернационалните конфликти, както и за защита правата човека”. През ноември 1989 г. в седалището на ЮНЕСКО се състоя международно съвещание за задълбочаване на размислите над понятието права на народите, и по-специално, на размислите за връзките между права на народите и права на човека, в онзи им вид, в който те са дефинирани в универсалните международни инструменти. Интернационалният колоквиум, организиран в сътрудничество с Френското философско дружество, бе посветен на темата „Философията и Френската революция – Универсалният идеал и неговите граници”, докато друг колоквиум бе посветен на „Трите Декларации за правата на човека: 1776 г., 1789 г. и 1948 г.”. Всички тези мероприятия свидетелстваха за стремежа да бъде реализирана универсалността, без да бъде налагана еднаквостта, тъй като правата на човека, макар и  „универсални”,  бяха разгледани като присъщи на някои култури и като съдържащи империалистически цели от общества, чувстващи се застрашени от външни норми, независимо от формата, в която те се проявяват.

Средносрочният план за периода 1990-1995 г. отново утвърждаваше уникалната роля на ЮНЕСКО и значението „на онези изследвания, които единствено Организацията може да осъществява, т. е., между-културни проекти, изискващи международно културно сътрудничество. Въпреки оплакванията от сериозния недостиг на финансови средства за изследване на културите и за между-културни изследвания, Планът показва остро осъзнаване на съвременното положение в света, което се резюмира в него по следния начин:

            „- по-голямата взаимозависимост между културите и икономиките, ускорена от развитието на съвременните средства за транспорт и за комуникация, които спомагат  чувството на принадлежност към универсалната култура;

-          също така засилващото се утвърждаване на културните специфичности и на културните идентичности;

-          продължаващите и дори усилващи се тенденции към затваряне в себе си и към културни предразсъдъци, противопоставящи се на международното сътрудничество;

-          развитието на много-културни общности, което, макар и да обогатява, също така усложнява утвърждаването на културните идентичности”.

                

В този контекст, концепцията за „интернационална гражданственост” изглежда също толкова пертинентна през 90-те години, колкото тя можеше да бъде и през 1952 г., тъй като в нея се съчетава специфичната лоялност, вкоренена в отделните култури, с по-широки и по-универсални задължения, произтичащи от принадлежността към общото ни човечество. Една от първостепенните задачи пред ЮНЕСКО за бъдещите десетилетия ще се състои в това, да допринася за теоретическо изработване и практическо приложение на тези по-динамични комплексни понятия.

В доклада на Генералния директор за 1990-1991 г. се обръщаше по-голямо внимание на тези въпроси, като се наблягаше повече върху демокрацията и върху разпространението в света на една мирна култура и на между-културен диалог. На Международният форум, организиран в Прага през септември 1991 г., по темата „Култура и демокрация”, бяха изследвани „начините за създаване на нова гражданственост, по-съзнателна и по-отговорна, като се развиват нейните граждански измерения, редом с чисто политическия й характер”. Във връзка с този проект, ЮНЕСКО продължаваше да полага усилия в областта на правата на народите, на самоопределението и на културната идентичност, като планираше да подготви специфично изследване върху автономията и новите политически спогодби, както и върху много-културността, разглеждана като модел, който може да вземе мястото на асимилацията и интеграцията, за да се съобразява с правата на националите малцинства. Бидейки твърде отдалечен от времето, когато асимилацията се смяташе за онази цел, която мигриращите работници трябваше да достигнат - и единственият начин за тях да се ползват от права, в качеството на членове на приемащата ги общност, този нов модел на много-културността даваше възможност за по-добра защита на културното различие и на културната автономност вътре в общностите, с надеждата, че връзките на гражданствеността ще задържат в едно цяло индивидите от различни култури вътре в една и съща държава. Въпросите за това, по какъв начин тази концепция за гражданствеността ще може да се бори с определени ценности, каква е степента на подобие или на консенсус, които се изискват за създаване на минимална социална връзка вътре в дадена общност, и по какъв начин много-културността може да действа, за да поддържа свързани общностите, оставяйки при това свободно да се изразява онова, което иначе би могло да ги взриви – всички тези въпроси оставят изключително пертинентни и в същото време, и до днес, на тях до голяма степен няма отговори.

Приоритетът, предоставян на „развитието на културните изрази на малцинствата в рамките на културния плурализъм” си остава от основно значение в началото на 90-те години. Така е, например, в доклада на Генералния директор за периода 1992-1993 г., това се отнася и до Международната среща в Сеул през 1994 г., по темата: „Демокрация и толерантност”. Това се отнася и до обявяването на 1995 г. за Година на Обединените нации на толерантността, което Генералният директор бе представил в своя доклад за периода 1994-1995 като инициатива, насочена към „развитие на идеята за „активна” толерантност и, най-вече, към нейното практикуване”. Обаче това ново виждане не отменяше предходните приоритети, и, главно, не поставяше под въпрос устойчивата връзка между култура и развитие. През април 1993 г. в Ню Делхи се състоя семинар върху културната идентичност и развитието, а друг семинар се състоя в Ханой по въпросите на културните измерения на развитието. През 1993 г. 21-и май бе обявен за Световен ден на културното развитие, а в своя доклад, озаглавен „Нашето творческо различие”, Световната комисия по културата и развитието подчерта, че развитието е неотделимо от културата във всички отношения.

Средносрочната стратегия за периода 1996-2001 г. продължава да обръща подчертано внимание на междудържавните конфликти, „чиято предпочитана сфера са много-етническите, много-културните или много-религиозните общности”. Тези конфликти, породени от „страха от различието”, застрашават световната сигурност и вътрешната свързаност в обществото. В резултат на идеята, че „създаващият се нов свят е несъмнено много по-малко еднороден и, следователно, той много по-малко се „поддава на управление, отколкото изглежда”, става очевидна спешната необходимост от понятия и стратегии за борба с тези сили и за тяхното овладяване. Хипотезата, според която е по-лесно да бъдат управлявани хомогенните населения, отколкото множествените населения, може би не е толкова очевидна, колкото ни кара да мислим нейната формулировка, но не можем да пренебрегнем и забележката, че по линиите на видимо разделение между населенията винаги могат да избухват конфликти. Според Средносрочната стратегия, задачата на Обединените нации е да се стреми „да организира международна общност, която едновременно да придобива световен характер и да се фрагментира”, именно като изгражда и поддържа мира на основите на развитието, основаващо се на „равенството, справедливостта и свободата”. Проблемът се състои в това да бъдат намерени дефиниции на равенството, на справедливостта и на свободата, които дефиниции биха могли да бъдат приети от всички народи и с които те биха могли да живеят или, с други думи, да бъдат идентифицирани общи ценности, които биха могли да съставляват „основата на желанието да живеем заедно”. Първостепенната и нееднократно потвърждавана цел на Средносрочната стратегия, а именно, създаването на „обществени стратегии, даващи възможност да се засили социалната свързаност вътре в много-етническите или много-културните общности, както и особеното внимание към необходимостта да се насочим към „управление на между-общностните отношения”, представляват завършек на една тенденция, започнала през 80-те години, чието предимство и значение непрестанно са нараствали до ден днешен.                               

Както вече видяхме по-горе, връзката между култура и знание предостави на ЮНЕСКО централно място в преследването на идеала на мира; връзката между култура и политика превърна културната идентичност в решаващ елемент на стремежа към политическа независимост; връзката между култура и развитие даде възможност на новосъздадените държави да изградят икономическа власт и да се утвърдят на световната сцена; и най-сетне, връзката между култура и демокрация привлече вниманието както към междудържавните, така и към вътрешнодържавните културни отношения. През 21-и век имплицитната връзка между култура и сигурност може би също ще послужи да се изясни още повече значението на позитивните между-културни връзки в качеството им на крайъгълен камък на международния мир, заедно с цялата административна и финансова подкрепа, които се изискват от този приоритет.

Обсъждайки международната сигурност в Средносрочната стратегия, Генералният директор се стреми да се ограничи със специфичната удредителна мисия на ЮНЕСКО, а именно, „да изгражда мира в съзнанието на хората – оказвайки помощ за създаване на интелектуалните и морални основи на помирението между участниците в даден конфликт”. Всъщност неговата предпазливост е била може би прекалена: от десетилетия вече съществува исторически прецедент, що се отнася до ролята на ЮНЕСКО в изграждането на мира. В своя доклад за 1952 г., Генералният директор отбелязваше, че теоретически основи за участието на ЮНЕСКО в дейностите по поддържане на мира наистина съществуват /макар че никакъв въпрос все още не му бе задаван/: „за пръв път в програмата за 1952 г. се съдържа резолюция, която ме упълномощава  „да сътруднича, по искане на Икономическия и социален съвет на Обединените нации и със съгласието на Изпълнителния съвет, посредством изследвания, анкети или на съвещания на експерти в сферата на социалните науки, за действията на Обединените нации, или за поддържане на мира в онези региони, където могат да избухнат конфликти, или за възстановяване на нормалния живот на националните общности след прекратяването на враждебните действия в регионите, където са съществували конфликти”. Тук става дума именно за онзи тип действия, които биха били изключително полезни на днешната световна сцена, ако тези действия са внимателно подготвяни и координирани с ООН и други международни органи.

ЮНЕСКО е изминал дълъг път от половин век насам, но, въпреки някои промени, постоянният характер на неговия мандат и на неговата мисия са безспорни. Международната сигурност е неотделима от еволюцията на между-културните отношения. Както доказва самата история на ЮНЕСКО, необходимостта да бъдат изследвани и да бъдат обсъждани ситуациите на културен плурализъм на всички равнища на обществото, ще си остане жизненоважна и неизбежна основа в дейностите на Организацията. Вниманието, което ЮНЕСКО отделя на културния плурализъм, ще му даде възможност да запази способността си да предвижда и да взема правилни решения по най-належащите въпроси, поставяни днес от международните отношения.

Едновременно с отбелязването на тази непрекъснатост, трябва да признаем, че през последните години възникнаха нови залози, свързани с разширяването на процеса на мондиализация. Това развитие е носител на небивали потенциални възможности за изразяване и за иновация, и едновременно с това, носител на рискове от маргинализация на най-уязвимите култури. Едновременно с използването на новите възможности, предложени от мондиализацията, от основно значение е тя да бъде регулирана, за да могат всички култури да бъдат признати изцяло и да не стават обект на изключване вътре в изграждащия се глобален пазар.

В тази перспектива, ЮНЕСКО подчертава необходимостта от защита на материалното и нематериалното наследство в множествеността на неговите съставни части, както и на различието в съвременното интелектуално и художествено творчество. Действително, културните произведения не са обикновени продукти за консумация; те изразяват дадено виждане за света и най-дълбоката идентичност на индивидите и на народите. Така че се обръща особено внимание на търговското използване на тези културни произведения, които в същото време представляват символи на идентичността. Това предполага съобразяване с правата на авторите и на творците, бдителност по отношение съблюдаването на интелектуалната собственост, както и по отношение създаването на нови глобални пазари. ЮНЕСКО придава също така голямо внимание на това, развитието на новите технологии да не се осъществява в ущърб на културното различие. В тези рамки, организацията обръща особено внимание на съблюдаване плурализма на медиите, на лингвистичното различие и на локалните съдържания в кибер-пространството. ЮНЕСКО се е ангажирал да защитава културното различие във време, когато то е изправено срещу нови предизвикателства, именно като интегрира в дефиницията на стратегиите новото икономическо и технологическо измерение, въведено от мондиализацията.

 

Стратегията за периода 2002 – 2007 г.     

След Двете кръгли маси на министрите на културата, едната по темата: „Културата и творчеството пред лицето на мондиализацията” /ЮНЕСКО, Париж, 2 ноември 1999 г./, а другата - по темата: „2000-2010 г.: Културното различие: залозите на пазара”/ЮНЕСКО, Париж, 11-12 декември 2000 г./, след съвещанието на експертите върху „засилване ролята на ЮНЕСКО, предвид развитието на културното различие в периода на мондиализация” /Париж, 21-22 септември 2000/ и след интензивни разисквания по време на 161-та и 162-та сесии на Изпълнителния съвет /28 май–13 юни 2001 г. и 2-31 октомври 2001 г./, по време на 31-та сесия на Генералната конференция единодушно бе приета Универсалната декларация на ЮНЕСКО за културното различие, в един твърде специфичен контекст. Това стана веднага след събитията на 11 септември 2001 г. Това бе удобен случай за държавите да потвърдят отново своето убеждение, че между-културният диалог представлява най-добрата гаранция за мира, и да отхвърлят категорично тезата за неизбежните конфликти между културите и между цивилизациите.

За пръв път културното различие бе признато за „общо наследство на човечеството”, чиято защита бе оценена като етичен и конкретен императив, неотделим от съблюдаване достойнството на човешката личност. Понятието „различие” припомня, че множествеността, това е развъдникът, необходим за свободите, че поради това културният плурализъм представлява политическият отговор на самото съществуване на културно различие, и че това понятие е неотделимо от условията на демокрацията. В този контекст, свободата на изразяване, плурализмът на медиите, многоезичието и равенството на достъп за всички култури до художествените изрази, както и до научното и технологическото изразяване, както и възможността тези култури да присъстват в начините на изразяване и на разпространение, представляват основните гаранти за културното различие. И най-сетне, културните политики, в качеството си на истински двигател на културното различие, трябва да създават подходящи условия за създаване и за разпространение на разнообразни културни произведения и услуги.

Средносрочната стратегия за периода 2002 – 2007 г. потвърждава отново специфичния институционен мандат на ЮНЕСКО в Обединените нации за „защитата и за развитието на плодотворното различие на културите” /Учредителен документ на ЮНЕСКО/, в съответствие със стратегическата цел 8: „Да защитава културното различие и да насърчава диалога между културите и цивилизациите” Разширяването на процеса на мондиализация, макар да е предизвикателство пред културното различие, създава условия за нов диалог между културите и цивилизациите, съблюдавайки тяхното еднакво достойнство, което се основава на правата на човека и на основните свободи. На основата на доклада на Световната комисия за култура и развитие, „Нашето творческо различие” /1996 г./, на Плана за действие, приет на Междуправителствената конференция за културните политики за развитие /Стокхолм, 1998 г./, както и въз основа на Универсалната декларация на ЮНЕСКО за културното различие /2001/, ЮНЕСКО ще продължава да препоръчва да се предоставя основна роля на културата в националните и в международните стратегии за развитие. И в трите документа се препоръчва, по-специално, създаване на културни политики, насочени към развитие на културното различие за постигане на плурализъм, на дълготрайно развитие и на мир. Целта е различието да бъде насочено към конструктивен плурализъм, чрез създаване на държавни и социални механизми за развитие на хармонично взаимодействие между културите. За постигане на тази цел, както държавата, така и гражданското общество, трябва да изиграят важна роля, а именно, да развиват равенството и интеграцията - при това, обаче, без да се стремят към еднаквостта, да признават чувството за принадлежност и да съдействат за автономността, давайки възможност на индивидите да се ползват от сигурността на индивидуалните и множествените идентичности вътре в социални и демократични рамки, приети от всички… Защитата на културното различие е тясно свързана с общия контекст на диалога между цивилизациите и културите, и със способността да бъде установено взаимно разбирателство, както и истинска солидарност и сътрудничество…”

След приемането на Универсалната декларация на ЮНЕСКО за културното различие, бяха организирани множество международни инициативи за развитие на размислите, що се отнася до необходимостта да бъдат засилени нормативните действия във връзка с културното различие. Сред тези инициативи можем да споменем следните: Кръгла маса, озаглавена „Културно различие и био-различие за дълготрайно развитие” в рамките на Срещата на високо равнище за дълготрайно развитие /Йоханесбург, 3 септември, 2002 г./, Срещата на високо равнище на Франкофонията /Бейрут, октомври 2002 г./, годишните срещи на Международната мрежа за културни политики /Кейптаун, ЮАР, октомври 2002 г., Опатия, Хърватско, октомври 2003 г., и Шанхай, Китай, октомври 2004 г./, приемането на резолюция A/RES/57/249 от Общото събрание на Обединените нации, обявяваща 21 май за „Световен ден на културното различие за диалог и развитие” /20 декември, 2002 г./.

Въпросът за създаването на нормативни рамки, що се отнася до културното различие, бе обсъждан в различни междуправителствени и неправителствени инстанции, както и в различни международни асоциации на професионалисти в областта на културата, и в различни национални академични институции.

През пролетта на 2003 г., по време на 166-та сесия на Изпълнителния съвет, държавите-членки изразиха пожеланието да бъде изработен принудителен нормативен инструмент, що се отнася до културното различие.

От предложените четири варианта, а именно: а/ нов всеобхватен инструмент за културните права; б/ инструмент, що се отнася до положението на художника; в/ нов протокол към Договора от Флоренция; и д/ нов инструмент за защита на различието в културните съдържания и в художествените изрази, следвайки препоръката на Изпълнителния съвет, бе възприет именно този последен вариант.

Така че на своята 32-а сесия /октомври 2003 г./ Генералната конференция прикани Генералния директор да предаде на следващата й сесия /през 2005 г./ предварителен доклад и предварителен проект за международна спогодба за защита на различието в културните съдържания и в художествените изрази.                  

В съответствие с практиката на ЮНЕСКО, през периода от декември 2003 г. до юни 2004 г., група независими експерти от различни научни дисциплини /антропология, международно право, икономика на културата, философия и т.н./ изработи основата на този проект за спогодба.

Тези документи, вдъхновени от принципите на Универсалната декларация, а именно, връзките на културното различие с основните права, демокрацията, диалога и развитието, имаха за цел да бъде признато еднаквата важност на културните и на икономическите аспекти на развитието, специфичността на културните съдържания и на художествените изрази, с други думи – двойното, икономическо и културно, естество на произведенията и на услугите, които трябваше да станат обект на тази спогодба. В това отношение, те подсказаха някои семантични поправки в наименованието на спогодбата, без при това да променят нейното значение. Предложено бе следното наименование: „Международна спогодба за защита на различието на културните съдържания и на художествените изрази”.

Проектът за спогодба се подразделя на седем глави, а именно: „Предговор”, ”Цели и основни принципи”, „Сфера на приложение и дефиниции”, „Права и задължения на участващите държави”, „Връзка с останалите инструменти”, „Наблюдаващи органи и механизми” и „Последни разпоредби”.

Крайната цел, изложена в тази първа версия, се състои в това, да бъдат предоставени на всички страни средствата за защита и за развитие на различието в културните изрази вътре в техните граници. Това имаше за цел за даде възможност на всички страни, и по-специално на развиващите се страни, да се впишат в една по-справедлива мондиализация, и да извлекат най-голяма полза от различието в техните културни изрази, за да осигурят тяхното дългосрочно развитие. Наистина, това различие е факторът за постигане на дълготрайно развитие, който държавите следва да могат да задействат с помощта на подходящи мерки.      

Думата „развитие”, свързана с думата „защитавам” много добре показва решимостта на държавите да не се поддават на рефлекса на отдръпване в идентичността или на затваряне в идентичността, а да смятат, че различието на културните изрази предполага свобода на изразяване, която е гарант на открито творчество и разпространение, даващи на всички възможност да се ползват от богатството на културите по света, както и възможността за най-диверсифициран достъп за публиката.

Този текст е също така плод на внимателното изслушване на професионалистите по въпросите на културата и на множество международни, междуправителствени и неправителствени организации. В рамките на подготовката на този проект, Генералната конференция предостави на ЮНЕСКО мандата да води консултации със Световната организация по търговия /ОМС/, с Конференцията на Обединените нации за търговия и развитие /CNUCED/, както и със Световната организация за интелектуална собственост/OMPI/, за да включи тази спогодба в една логика на допълнение, а не на конкуренция, що се отнася до останалите международни юридически инструменти.

Изработеният от експертите проект бе изпратен през юли 2004 г. на страните-членки, придружен от доклад, предвид първата среща на междуправителствени експерти, която се състоя в седалището на ЮНЕСКО от 20 до 25 септември 2004 г.

След завършването на тази среща, страните-членки бяха поканени да изпратят писмено своите коментари и предложения за поправки. Втора междуправителствена среща се предвижда за февруари 2005 г. Тя вероятно ще бъде последвана от трета среща, за да може текстът на Проекта и неговият краен доклад да бъдат готови за 33-та сесия на Генералната конференция, през октомври 2005 г., предвид тяхното приемане от тази върховна инстанция на ЮНЕСКО. Така че фазата на консултации с междуправителствени експерти е определяща, доколкото всички залози, както политически, така и концептуални, икономически и юридически, ще бъдат засегнати по време на дебатите от страна на представителите на държавите-членки, от правителствените и неправителствените организации, както и от професионалистите в областта на културата.