Според Мишел Фуко дискурсът е “ансамбъл от изкази, подчиняващи се на правилата на едно и също дискурсивно образувание и съотнесени чрез една определена дискурсивна практика. Или дискурсът това е говореното за даден обект, което се променя с течение на времето, така че дискурсът не отразява същината на темата, а целите и желанията на говорещите, които имат историческа обусловеност. В този смисъл за отношението Ислям-Запад могат да се разгледат две противоположни мнения, които се явяват само два напълно валидни дискурса за него, които не го изчерпват. От една страна това е отношението на Исляма към Запада като сблъсък на цивилизации, а от друга тяхното взаимодействие като двете части на една обща цивилизация.
- Ислямо-християнската цивилизация
- Критиките на идеите на Хънтингтън



Ислямо-християнската цивилизация
         Ричард Булиет оспорва  тезата на Хънтингтън за сблъсъка на цивилизациите в своята книга “Ислямо-християнската цивилизация”. Според него влияние върху нея имат идеите на американските протестанти, които отхвърлят и разбирателство с католици и евреи поне допреди 1950г.
         За авторът фактът че терминът юдео-християнска цивилизация вече се използва свободно и е станал разпознаваем като термин го кара да търси същите възможности и за исляма и християнството. Откритите сходства в тази връзка са годините на взаимодействие и общ принос към културата, както се вижда в юдаизма и християнството, които преодоляват доктриналните различия. Тези елементи той вижда и в приноса на мюсюлманските мислители към късносредновековната философска и научна мисъл, от която по късно европейските християни и евреи черпят, за да създадат модерния Запад.  Другия елемент на взаимодействието авторът вижда в търговските връзка между европейци и мюсюлмани на южните и източни брегове на Средиземно море. Другата контактна точка това е присъствието на мюсюлманите в Андалусия за повече от век, в който също е имало проникване на тези две култури.
       Това което поражда термина Сблъсък на цивилизациите са предшестващите катаклизми , какъвто в най-ново време е 11 септември и поне още три такива в историята, демонстриращи мюсюлманска заплаха- победата на Саладин над кръстоносците, падането на Византия, и почти успешната османска обсада над Виена през 1529г. Сега в глобализирания свят, където навсякъде има мюсюлмански малцинства още повече се съсредоточава погледът на западните общества върху тях и ако се говори в понятия като сблъсък на цивилизации, те има голяма вероятност да станат самосбъдващи се предсказания и да влязат в образа, който им е определен.
        Терминът ислямо християнска цивилизация, който въвежда авторът намира своите оправдания в добрите отношения, които двете общества имат благодарение на това, че са суверенни в съседни географски области и следват паралелни исторически траектории. Същевременно и двете си взаимодействат, така че без историческото развитие на едната не можем да разберем това на другата. Целта на това понятие е да стане невъзможен сблъсъка на цивилизации и ако има конфликти между двете общности те да бъдат възприемани по-скоро като вътрешни както споровете между протестантство и католицизъм. Както и да се спрат  анализите и дебатите дали Исляма се доближава до западните представи за цивилизация в правата на половете и секуларизма, човешките права и религиозната толерантност.          Тъй като тези представи са силно идеализирани и не могат да се наложат като шаблон на всички представители на тази цивилизация. По-крайните и нетолерантни възгледи на някои мюсюлмански групи със сигурност имат паралел в някои християнски и юдейски групи.
      Авторът отхвърля тезата че най-крайните представители са типичните за дадено общество, като терористите например. Според него отрицателното отношение към Исляма е в резултат на един дискурс от 14 века, който може да бъде преразказан успешно в полза на ислямо-християнската цивилизация.
Противниците на това биха изтъкнали враждебността на Исляма към християнството през вековете, както и опита на християните с Исляма като враждебна и чужда сила, както и споровете по свещените текстове.
       Според автора те са същите исторически противоречия, които са разделяли и християнство и юдаизъм и протестанство и католицизъм. В началото на своето съществуване сравнява двете цивилизации с близнаци, които са се придвижвали по пътя си по удивително еднакъв начин но след 1500 години са започнали да се държат като съперници. По този начин се опитва да приближи исляма като познатия друг , който ако изгуби странността си няма да предизвиква вече страх и подозрение.
        В подкрепа на тази своя теза привежда интересни исторически паралели: първоначално земите на християни и мюсюлмани са населени с хора, повлияни от гръко-римската култура. И мюсюлмани и латинските християни в разпространяване на вярата си през 7ми век започват от малки териториални и демографски основи.По това време  по-голямата част от жителите в Германия, Полша, Скандинавия, Британските острови, Нидерландия и северна Франция все още почитат много богове и практикуват политеизъм. По отношение на времевата разлика може да се каже че започват своето истинско развитие почти по едно и също време, тъй като християнството среща повече трудности да приобщи политеистите, отколкото исляма да набере последователи сред вече изповядващите монотеистични религии-зороастризъм, християнство и юдаизъм.
        След бавното разпространяване на вярата в характерно и за двете цивилизации движение-отгоре надолу –от администраторите и владетелите към народното мнозинство към 9ти век двете религии си съперничат в бързото увеличаване на групите от религиозни специалисти. От 9ти век датира организирането на манастирите създадени в името на Св. Бенедикт, основател на западното монашество в бенедектинския орден. В Исляма това е издигането на улемите.
Освен тези исторически съответствия , които вижда авторът има и културно преплитане или това, което можем да наречем културно заемане през 12-14век на християнството от исляма по време на кръстоносните походи, като традиции, храна и от Испания и Сицилия във вид на преоткриване на гръцкото културно наследство. То  не се признава като заслуга на мюсюлманите, както през 20ти век на колониализма положителните му страни като прогрес и модернизация се приемат като даденост, много по-маловажна от неговия потиснически характер.
        Според дискурса за Исляма на Запад 15ти-19ти век вече са векова на упадък и стагнация, което може да се докаже с по-големите богатства на разположение на Запада, идващи от морските пътувания и колонизацията на Новия свят и неговите ресурси. Но от гледна точка на разпространение религията в регионите на среща на двете цивилизации като голямата афро-евразийска суша и прилежащите региони на югоизточна Азия, исляма несъмнено превъзхожда християнството в тази битка. В рамките на дългосрочния успех на конкуриращи се социорелигиозни системи според демонстрираната им привлекателност за хората през вековете, трябва да се признае че между 1500-1900 година Исляма изпреварва европейското християнство.
     Въпреки че според контрааргументите в полза на Европа в тази надпревара по религиозна  отдаденост  двете религиозни експанзии не могат да се сравняват. Защото европейските християни за разлика от мюсюлманите били много по-отворени към нови идеи и достигнали едно разбиране към света в Просвещението, което много мюсюлмани още не искат да направят. Но тук също дискурсът може да се погледне от другата страна. През тези векове мюсюлманите срещат множество нови народи в Африка и Азия, научават техните езици и обичаи, намира общ език с техните традиционни институции и изкуства и показват  същата невероятна адаптивност, която демонстрират и през 7 и 8 век. В същото време европейците събират артефакти и нова флора и фауна и се възползват от тях. Но не са толкова добре настроени към изучването на екзотични езици, възприемане на местни обичаи и уважение към традиционните социални и артистични ценности. По-скоро новите идеи,от които европейците черпят са техните собствени а не тези на техни имперски поданици.Ислямът, разпространяван не от официалните власти, а от суфите успява там където християнството подкрепяно от европейските владетели се превръща в имперски стремежи.
       Днес като доказателство за това че тези две общества са идентични може да се отбележи, че американските коментатори на Исляма характеризират воинствените мюсюлмани като доминиращия глас в ислямския свят и почти не признават присъствието на либерални умове. В същото време се характеризира американското религиозно предимство като нещо напълно различно: или като морална сила, творяща добро, ако са негови защитници или като ненормален и антидемократичен феномен, който не може да се обясни. Мюсюлманските коментатори пък от друга страна, били те воинствени или секуларни, виждат Америка като секуларната земя на греха, търгашеството и повърхностността и изглежда че въобще не познават похвалните качества, които повечето американци притежават в своето ежедневие. В собствените си общества либералните мюсюлмани оплакват религиозната воинственост, а воинствените мюсюлмани гледат на либералите в тези страни като агенти на американското влияние или подстрекатели към диктаторство.
       Според авторът именно защото и двете цивилизации са близнаци не могат да се разберат по балансиран начин и никоя от тях не е готова да се разпознае в огледалото.
       Mюсюлманският път към авторитаризъм обаче се различава в значителна степен от този в Европа. Християнската църква по-скоро подкрепя авторитарните стремежи на управниците, отколкото им се противопоставя. Обратното се случва в мюсюлманските земи. Съпротивата срещу реформите на правителството се концентрира при улемите. Има две интерпретации на този факт: едната е че улемите се противопоставят на реформите, защото са против модерността, възглед който повечето учени споделят, а другата е че им се противопоставят, защото те са част от правителствената атака над техния социален статус и материално положение. Трета е че са противници на тези реформи, защото виждат в тях улесняване на разсрастването на тиранията. Може би първите две най-добре обясняват това явление, но не може да се изключи и третата възможност. За пример се дават възстанието на шариф Хюсеин срещу Османската империя през Първата световна война, възстанието на Махди в Судан, иранската тютюнева революция от 1891-93 г.
        Според него тези актове на религиозна съпротива доказва стабилните възможности на Исляма като опора срещу чужди и вътрешни авторитарни режими. С ненарушено влияние от Средновековието мнозинството мюсюлмани продължават да гледат на улемите или на суфитските шейхове като на защитници на справедливостта.
Европеизацията и реформа, която първо протича в Османската империя а после и в националните правителства маргинализира защитниците на шариата и поражда един рязък завой към тиранията, но от гледна точка на западния дискурс това е подходящия развой на събтията за мюсюлманите от 19 и ранния 20ти век. Едва след 11 септември се отчитат последствията от религиозната съпротива срещу вестернизираните мюсюлмански диктатури и западните правителства, които ги подкрепят.
         Целенасоченото подкопаване на позициите на религията, води до ерозията на религията като основа на обществения живот. През втората половина на 20ти век има напрегнат баланс в политиката между религията и държавата и издигането на нови религиозни лидери.
       В поствоенната епоха, когато Америка обръща внимание на Близкия изток, дискурсът за другия е един стремеж да го направи подобен на себе си, изобретявайки един модерен Близък изток, който ще се образова, хуманизира и либерализира. по американски модел, в опозиция на заплахата от комунизма. Повечето американски учени изхождат от хипотезата че процесът на модернизация е вече започнал и се опитват да идентифицират неговите водещи елементи. В „Ориентализмът” Саид се опитва да покаже как на Ориентът се налагат западните въображаеми конструкции, които го представят като екзотичен, тайнствен и чувствен. Тук може да се усети същата тенденция само че с обратен знак, която цели да приобщи Близкия изток към западния свят. Идеята за мюсюлманска политическа партия в Близкия изток, която да вземе властта и то с честни избори плаши американците, въпреки че партии под името християнски демократи формират правителства в няколко европейски държави.
     Атаките от 9/11 извеждат дилемата на живота в мюсюлманската диаспора на преден план, не само в САЩ. Арабски интелектуалци, които преди са смятали различието между мюсюлмани и християни за иррелевантно към техните общи национални интереси, започват да гледат на света през очите на религията. Мюсюлманите от неарабските страни откриват, че големи немюсюлмански приемни общества отдават по-малко значение на езика и етноса и по-голямо на общото изповядване на мюсюлманската вяра. И имигрантските общества се приближават към местните групи на мюсюлманите като и двете групи се сблъскват с религиозно основаните подозрения на немюсюлманите. Накратко, дискурса за Исляма в диаспората стана решително по-напрегнат и тревожен.
      Според автора най-добрата тактика за разрушаване привлекателността на транснационалния джихад е да се включат ислямските политически движения и партии в либерализирани политически системи, опиращи се на открити избори, което ще подложи участниците на натиска да представят конкретни програми за управление отвъд несъществената риторика, предназначена за масова мобилизация.
  Сблъсъкът на цивилизациите       Книгата на Хънтингтън измества говоренето на Близкия изток през призмата на национализма и Студената война към противопоставянето на исляма като религия или по-точно противоречието между световната мюсюлманска общност и съвременната западна култура със своите християнски, еврейски и хуманистично секуларни черти. От една страна е идеализираната западна цивилизация, основана на демокрацията, човешките права, свободната инициатива и глобализацията а от друга враждебният свят на Исляма, който е неспособен да се усъвършенства.
Други автори също изказват подобни тези показвайки безпокойството на американските наблюдатели на мюсюлманския свят след иранската революция. Протестантските мисионери, която превъзхождат по численост всяка друга група американци в незападните земи също таят зле прикрито презрение към Исляма. Така че Сблъсък на цивилизациите като мото обхваща едни чувства, които съществуват от доста отдавна под лустрото на външнополитическите изявления на САЩ. Изводът от такъв сблъсък е че тези цивилизации не биха могли да съществуват заедно и оттук бъдещето изглежда принадлежи на конфликтите между тях.
      Teoрията на Самюъл Хънтингтън е формулирана през 1992 в лекция в американския институт за предприемачество, което по-късно в статия в сп. Форийн Афеърс”, озаглавена “Сблъсъкът на цивилизацията” в отговор на книгата на Франсис Фукуяма от 1992 г. “Краят на историята и последният човек”. По-късно тезата му е разширена в книга през 1996г. “Сблъсъкът на цивилизацията и новия световен ред”. Този термин е използван за първи път от Бърнърд Люис в статия от септември 1990 г. в “Атлантик Монтли”, озаглавена “Корените на мюсюлманския гняв”. Иранският водач Мохамад Хатами представя идеята за Диалог между цивилизациите в отговор на сблъсъка на цивилизациите.
      Някои теоретици и писатели смятат че човешките права, либералната демокрация и капиталистическата свободна пазарна икономика стават единствената идеологическа алтернатива за нациите в света след Студената война. Особено Франсис Фукуяма поддържа тезата, че светът е достигнал края на историята в хегелиански смисъл.
      Хънтингтън вярва, че след като епохата на идеологията е завършила, светът се е завърнал към нормалното си състояние на културни конфликти. В неговата теза той твърди, че основната ос на конфликт в бъдещето ще бъде покрай културните и религиозни линии. Заедно с това концепциите за различни цивлизации като най-високото ниво на културна идентичност ще стават все по-полезни в анализирането на потенциалните конфликти. Той вярва че културно определените групи са древни и естествени и заедно с това според него държавите нации ще останат като най-могъщите актьори. В неговата мюсюлманска цивилизация се включва Близкия изток, северната част на Западна Африка, Албания, Бангладеш, Бруней, Комор, Индонезия, Малайзия, Пакистан и Малдивите.
     Хънтингтън развива идеята, че склонноста към глобален конфликт след края на Студената война се появяват покрай границите на цивилизациите. Широкоразпространената вяра на запада в универсалността на западните ценности и политически системи е наивно и тази непрестанна настойчивост за демократизацияи такива универсални норми само още повече антагонизират другите цивлизации. Той вижда голямо изместване на икономическа, военна и политическа мощ от Запада към другите световни цивлизации, особено към двете цивилизации претенденти- китайската и ислямската. Втората е преживяла огромен бум на населението, което подхранва нестабилността, както на границите на Исляма и вътре в него, където фундаменталистките движения стават доста популярни. .Религиозното възраждане не означава отхвърляне на модернизацията, то е отхвърляне на Запада и на светската, релативистка, дегенерирала култура, свързвана със Запада. Това е отхвърляне на онова, което се нарича „позападняване“ на незападните общества. То е декларация за културната независимост от Запада.
Тоест това е заплаха за Запада, каквито и да са наистина намеренията на ислямистите, пък било то и насочени срещу своите правителства.
     Примери за ислямско възраждане е иранската революция от 1979 г. и първата война в Залива. Може би най-оспорваното изказване на Хънтингтън прави е, че границите на Исляма са кървави.  Според него това е вследствие на няколко фактора, между които бума на населението и ислямската близост до много цивилизации като китайската, православната, западната и африканската.  Хънтингтън вижда в ислямската цивлизация много повече ревизионистки цели и  конфликти с други цивилизации, особено със Запада. Милитаризмът, несмилаемостта и близостта с немюсюлмански групи са постоянни характеристики на исляма и при случай биха могли да обяснят мюсюлманската склонност към конфликт в исторически план. Тези противоречия между Запада и Исляма датират още от първоначалното навлизане на Исляма в Европа, неговото изтласкване от реконкистата, атаките на османските турци над Източна Европа и Виена и европейското империалистико деление на ислямските нации през 19ти и 20ти век. .        От една страна, конфликтът е следствие от различията, особено между мюсюлманското схващане за исляма като начин на живот, надхвърлящ и обединяващ религия и политика, и западнохристиянското разбиране за разделените сфери на властване на Бог и на кесар, като провалът на комунизма премахна общия за Запада и за исляма враг и превърна всеки от тях в голямата потенциална заплаха за другия Според автора някои от факторите, допринасящи за този конфликт е, че и християнството ( на което се основава западната цивилизация) и Исляма са : мисионерски насочени религии, искащи да конвертират друговерци, универсални религии, в смисъл че вярват че само тяхната вяра е правилната и телеологични-т.е. техните ценности и вярвания представляват целите на съществуване и цел на човешкия живот. Според него основният проблем за Запада не е ислямският фундаментализъм. Той е ислямът, една различна цивилизация, чието население е убедено в превъзходството на своята култура и е обхванато от мания за малоценността на своята мощ. Проблемът за исляма не е ЦРУ или Министерството на отбраната на САЩ. Той е Западът, една различна цивилизация, чието население е убедено в универсалността на своята култура и вярва, че неговата доминираща, макар и западаща мощ му вменява в дълг да разпространява западната култура в целия свят. Това са основните компоненти, които подхранват конфликта между исляма и Запада.

    Критиките на идеите на Хънтингтън
  Амартиа Сен пише книга със заглавие “Идентичност и насилие: илюзията за обречеността”, критикувайки основната идея на Хънтингтън за неизбежния сблъсък по линията на цивилизациите. Според него главната причина за насилие е когато хората се разглеждат едни други, като имащи една единствена връзка напр. индуист или мюсюлманин, за разлика от множественост на връзките: индуист, жена, домакиня, майка, художничка, дъщеря, член на определена социо-икономическа класа и всички тези определения, които могат да бъдат източнк на идентичността на личността.
       Някои експерти в областта на исляма, като например французинът Оливие Роа, представят добре аргументирани изследвания в полза на тезата, че в дългосрочен план това, което в наши дни изживява ислямът, не е нищо друго освен негов собствен еквивалент на християнската реформация. В частност, модерните ислямисти, също както и ранните реформатори на църквата, изкореняват исляма от традиционните му политическо-културни матрици, като същевременно му придават една по-чиста и универсално-религиозна форма.
      Според анализите на Оливие Роа и Франсис Фукуяма, източниците на джихадизма трябва да се търсят не в някакви изкривявания на традиционно практикувания ислям (който винаги е бил локално свързваща, комунална форма на религия), а в това, което те наричат „де-териториализация“, т. е. откъсване на отделни индивиди и групи от техните традиции и корени, при което много често те се оказват в ролята на отчуждени, откъснати от общността малцинства вътре в немюсюлмански страни. Това обяснява например факта защо толкова много джихадисти са родени в Близкия Изток, но са израсли в Западна Европа (като например Мохамед Ата, един от принципните изпълнители на акта от 11 септември).
      В своята книга “Терор и либерализъм” Пол Берман предлага нова критика на хипотезата за сблъсъка на цивилизациите. Според Берман не съществуват отличителни културни граници в наши дни. Няма ислямска цивилизация, нито западна цивилизация и няма убедително доказателство за сблъсък на цивилизациите, особено когато видим отношенията между държави като САЩ и Саудитска Арабия. Много от ислямските екстремисти прекарват значителен период от време живейки и/или учейки в западния свят. Конфликт може да се породи поради философските вярвания между групи, независимо от религиозната или кутлурна идентичност.
      Някои учени смятат че тезата на Хънтингтън създава самоизпълняващо се пророчество и натрапващо разликите между цивилизациите. Едуард Саид пуска отговор на Хънтингтън в свое есе, озаглавено “Сблъсък на невежеството”. Според него създадената категоризация на света от Хънтингтън изпуска динамичните взаимозависимости и взаимодействие на култура. Всички негови идеи се основават не на хармония а на сблъсък или конфликт между световете. Теорията, че всеки свят е затворен в себе си се прилага на световната карта, на структурата на цивилизациите и на идеията че всяка раса има специфична съдба и психология. Според Саид това е пример за въобразена география, където представянето на света по определен начин оправдава някои политики. Интервенционистка или агресивна идеята за сблъсък на цивилизациите е насочен към поддържането на военно положение в умовете на американците. Така удължава Студената война с друга средства, вместо да представя идеи, които да ни помогнат да разберем сегашното състояние на нещата или да помирим двете култури.
      Други критици пък определят “Сблъсъкът на цивлизациите” като теоритично узаконяване на западната агресия срещу културите на ислямския свят. Обаче тази промяна на геополитическата организация след студенат война изисква от Запада да се укрепи културно вътре в себе си и да остави налагането на своя идеал за демократически универсализъм и своята непрестанна военна намеса. Други критици пък смятат че подредбата на Хънтингтън е опростена и спорна. Тя не взема под внимание вътрешната динамика и напрежение в цивилизациите. Статията на Хънтингтън поражда много повече отговори, от която и да е статия публикувана в списанието. Някои твърдят че неговите така определени цивилизации са накъсани без всякаква вътрешна свързаност. Мюсюлманският свят е разделен на етнически линии-араби, персийци, тюрки, пакистанци, кюрди, бербери, албанци, бошняци, африканци и индонезийци, които имат различни светогледи. Заедно с това западната цивилизация включва и протестанти и католици, както и англосаксонските страни и континентална Европа. В случая на Исляма сблъсъкът е може би с идеите на модерността, отколкото с други сравними, религиозни общества или групи. Конфликтът се поражда между ценностите на традиционната религия и тези на консуматорството и света на забавленията.
       След 11 септември се смята че Хънтингтън е предсказал някои събития като нападението на САЩ над Афганистан, атентатите с бомби на остро Бали от 2002, нападението над Ирак през 2003, бомбите във влака в Мадрид през 2004, конфликта между Израел и Ливан през 2006 и конфликта в ивицата Газа през 2008-2009 г.
      Първо отношенията Ислям-Запад набраха значително внимание след 11 септември и въпреки че мнозина на Запад повтарят че Ислямът е религия на мира и Ал-Кайда не може да представлява Исляма. Дебатите за тероризма и Исляма идват на дневен ред и следователно Ислям, Ислямизъм, политически Ислям и ислямски фундаментализъм стават най-често използваните понятия в медиите. В статия от декември 2001 “Епохата на мюсюлманските войни” в Нюзуик Хънтингтън продължава да твърди че 11 септември и американския отговор са  точно според цивилизационните линии, въпреки че прави основни ревизии на по-ранната си позиция. Сега вече твърди че цивилизационните конфликти не са неизбежни. Заедно с това твърди че епохата на мюсюлманските войни има своите корени в по-общи каузи, които не включват вътрешната природа на ислямската доктрина или вярвания. Сблъсъкът в съвременните мюсюлмански войни се крие в политиките а не религиозните доктрини от седми век.
      Сега вече в тази статия Хънтингтън подчертава факта, че мюсюлманите реагират срещу западните правителства, които подкрепят корумпирани, неефективни и репресивни правителства. И препоръчва чрез промяна на политиката на САЩ към Израел тази враждебност да бъде намалена. С това той признава разликата между сблъсъка на цивилизациите, който се основава на различаващите се онтологично светове и притеснението спрямо политиките на САЩ.


Библиография:

1.Сблъсъкът на цивлизациите и преобразуването на новия световен ред”, Хънтингтън, ИК “Обсидиан”,София, 2006
2. “The case for islamo-christian civilization”, Richard Bulliet, Columbia University Press, 2004
3.http://www.librev.com/index.php?option=com_content&task=view&id=17&Itemid=38
4. http://en.wikipedia.org/wiki/Clash_of_civilization
5. http://www.alternativesjournal.net/volume1/number2/erdem.htm




Leave a Reply.