За западния човек забулената жена се е превърнала в символ на исляма и едновременно с това в символ на принизеното положение, което заема жената в мюсюлманския свят. Булото  буди, отвращение, съжаление или дори презрение, което до голяма степен се дължи на непознаването и неразбирането на чуждата култура и религия. Допирът между Запада и Изтока се превръща в сблъсък, постоянно нажежаван от противопоставянето на „нас” и „тях”. Но докато гледаме през призмата на собствените си възприятия, разбирания и дори предразсъдъци, не бихме могли да разберем другия и тези „тях”. Безспорно за една западна жена, дори не дотам еманципирана и не дотам модерна, мисълта да живее постоянно покрита, забулена и съответно ограничена от външния свят предизвиква осезаемо негативни усещания и извиква в съзнанието картина на робство и подчинение. Но дали наистина булото или хиджабът е белег за робство или тъкмо обратното – знак за свобода и издигнато положение? Тук вече западният човек повдига въпросително вежди. За каква свобода можем да говорим изобщо? За да бъде обяснено естеството на тази свобода, ще се наложи да се въведат някои понятия, които за съжаление са поизгубили както блясъка, така и донякъде значението си в нашата култура, а именно – чест, благоприличие, скромност и още нещо, вече сякаш напълно излязло от западния контекст – сакралност. Защото на изток жената е нещо свещено, нещо сакрално и неприкосновено, съкровище, което трябва да се пази, скрито цвете. Подобно на стъкления похлупак, който пази розата на Екзюпери от вятъра, така и хиджабът следва да пази това цвете от всичко зло, идващо от външния свят. Отношенията между  хората се регулират не само от религията, но и от тяхната интелигентност, възпитание, култура и социално положение. Вярно е, че има хиляди и хиляди случай на малтретирани и тормозени жени на изток, но нима няма цели институции, които да се борят с домашното насилие тук, на запад? Философията, доктрината и идеята за това какви е редно да бъдат отношенията между половете не винаги се прилагат на практика, особено там, където има невежество, мизерия или войни. Но нека сега се съсредоточим, върху самите корени на явлението наречено хиджаб. Едно многоаспектно и многопластово явление -  религиозно, социално и културно.

Макар в момента хиджабът да е предимно религиозен символ, той не винаги е бил такъв. Още преди зараждането на исляма, в земите на Древна персия, Израел, Месопотамия, Гърция и предислямска Арабия жените са се покривали с най-разнообразни шалове и кърпи, били те полупрозрачни или плътни, цветни или черни. Обичаят да се носят покривала най-вероятно е бил продиктуван от жежкото слънце и високите температури, но с времето се е превърнал в социален, а по-късно и в религиозен императив. Интересно е, че само знатните и благородни жени са се забулвали. Робините били длъжни да ходят открити – това било символ на тяхната достъпност и незащитеност. Именно тук се проявява едно от основните предназначения на воала в предислямския период, а именно да служи за своеобразна разделителна линия между благородничките и робините, между уважаваните и знатни жени и между тези с нисък социален статус. Все пак мюсюлманските богослови изтъкват, че макар в Джахилията жените да са носели покривала, спускащи се върху косите им, те са оставяли шията и деколтето си открити и са носели бижута, с които да привличат погледа именно към тях. Богословите посочват, че ислямът забранява именно това откриване и украсявана на тази съблазнителна женска част, която предизвиква похот и сладострастие. В ранноислямския период, когато понятията за чест и добродетелност на жената се превръщат от пожелание в норма, хиджабът придобива нови измерения. Сега забулената жена е мюсюлманката. Булото я дели от неверницата. Въпреки това забулването все още не се е превърнало в религиозно задължение и неотклонима норма. Първоначално само жените на Пророка са се забулвали.
„О, жени на пророка, вие не сте като никоя друга от жените. Ако сте богобоязливи не говорете с нежност, та да не закопнее онзи, в чието сърце има болест. И говорете както подобава!” 33:32 „ И стойте в домовете си, и не се показвайте, както се показваха жените по времето на Невежеството, и отслужвайте молитвата и отдавайте милостинята (закат) и се покорявайте на Аллах и неговия Пратеник! Аллах иска да отмахне от вас всяка нечистота, о хора от дома (на Пророка) и напълно да ви пречисти.” 33:33
Този хадис касае не друг, а именно жените на Пророка, което потвърждава още веднъж тезата, че булото първоначално е било само тяхно религиозно задължение. Най-вероятно по техния пример много от жените в ранната Умма също да са възприели хиджаба като белег за принадлежност към исляма.
Когато Пророкът се жени за най-младата си жена Аиша, получава следното откровение.
36 .(5180)
От Аиша, Аллах да е доволен от нея, се предават думите: „Пратеникът на Аллах, бог да го благослови и с мир да го дари, каза: Сънувах те как ангел те донася в копринена кърпа и ми казва „Това е жена ти”.Тогава аз снех кърпата от лицето ти и видях, че тази жена си ти. Казах си „Ако това е [знак] от Аллах, той ще го продължи.”
Този хадис показва, че ако мъж желае да се ожени, може да погледне лицето на жената, която е избрал. Освен това, въз основа на този и на още няколко хадиса се утвърждава забулването първо на жените на Пророка, като най-издигнати сред мюсюлманките, а както вече споменахме кърпата е първо символ на висок статут, а после и на всички останали мюсюлманки. Тъй като въпросът за това колко точно забулена трябва да бъде жената е сред един от най-спорните в исляма, нека погледнем още някои от хадисите свързани с булото.
„И кажи на вярващите жени да свеждат погледа си и да пазят целомъдрието си, и да не показват своите украшения освен видното от тях, и да спускат покривалото върху пазвата си, и да не показват своите украшения, освен пред съпрузите или бащите си, или бащите на съпрузите или синовете си, или синовете на съпрузите си, или братята си, или синовете на братята си, или синовете на сестрите си, или жените (вярващи), или (слугините) владени от десниците им или слугите от мъжете без плътски нужди, или децата непознали още женска голота. И да не тропат с крак, за да се разбере какво скриват от своите украшения. И се покайте пред Аллах всички о, вярващи, за да сполучите”. 24:31
„Няма грях за жените ( да се показват без покривало) пред бащите им, синовете им, братята им, синовете на братята им, синовете на сестрите им, пред жените (вярващи) и пред владените от техните десници. О, жени бойте се от Аллах! Аллах на всяко нещо е свидетел.” 33:55
„А престарелите жени, които вече не се надяват на брак, не е грях да свалят връхното си наметало, без да показват украшения. Но да се въздържат е по-доброто за тях. Аллах е всечуващ и всезнаещ.” 24:60
В тези хадиси е  казано жените да не показват украшенията си и да спускат покривалото върху пазвата си, което ще рече да покриват гърдите си, което е изключително далеч от това целите им лица да са скрити зад бурка или чадар, а ръцете им да са облечени в ръкавици както е в Афганистан например. Ако приемем, че покритата глава е била нещо съвсем нормално, редно и разбираемо, още в предислямския период, то никъде в Kорана, не е казано, че лицето на жената трябва да се скрие, всъщност не е казано нищо конкретно освен гърдите и пазвата и да не са на показ, както и украшенията и. Украшения би могло да значи бижута или грим. От друга страна може да означава „прелести”, но при всички положения няма коранични предпоставки жената да бъде изцяло покрита. В Афганистан например, където режимът на талибаните беше сочен като едно от най-страшните неща сполетели жените, бурката  - булото покриващо цялото лице само с една мрежичка отпред всъщност не беше нововъведение измислено от талибаните, а част от нравите на една определена група от населението Пащу, които са практикували този род забулване. Всъщност талибаните налагат обичаите на една група, като норма за всички, което е престъпление срещу личността и разбиранията на човека. Още повече, че забулването не би трябвало да се налага, а да е резултат от вътрешна убеденост.  Отново стигаме до социалния аспект на булото. В случая то е изведено от социалния контекст на определена група и е въведено в религиозния такъв на цяла една страна. Според повечето богослови като абу – Ханифа например откриването на лицето и ръцете не е разголване, по време на хадж жените могат да откриват лицата си. Дори според един хадис на Бухари носенето на бурка и ръкавици се заклеймява.
„О, Пророче, кажи на съпругите си и на дъщерите си, и на жените на вярващите, да спускат върху себе си покривалото (когато излизат). Това е най-подходящото, за да бъдат разпознати и да не ги огорчават. Аллах е опрощаващ и милосърден.” 33:59
Тук вече се говори за жените на вярващите и хиджабът добива подчертано религиозен оттенък като се разпростира върху всички приели исляма. Въпреки това, използваните думи в хадиса не са „задължително е”, а „подходящо е”, което показва, още веднъж, че хиджабът все още е въпрос на избор и отново има преди всичко ролята на защита от външния свят, на сигнал, че жената е благочестива и не е редно да бъде задявана или тормозена, като обикновена неверница, също както в предислямския период жената с висок социален статус не е трябвало да бъде обект на похот като обикновената робиня. С течение на времето хиджабът бива натоварван с все повече значения и преминава от пожелателен в задължителен. Както вече споменахме, има множество тълкувания за това доколко да е забулена жената, но според повечето богослови поне покриването на главата, шията, ушите и деколтето е задължително. Според Шейх ал-Кардауи слагайки хиджаб жената показва, че е мюсюлманка, тоест щом е мюсюлманка не може да не носи хиджаб. И ако за християнката кръстчето е символ на вярата, то за мюсюлманката, приела да носи хиджаб, той е не просто символ, а религиозно задължение. Тук отново могат да се намерят разминавания, защото има мюсюлманки, които изповядват исляма, но не носят хиджаб, има и такива, които се борят за премахването му като иракската поетеса Балкис Хамид Хасан. Но за жена, която е приела хиджаба като част от религиозните си задължения е немислимо да го махне. И да я принудят със сила е посегателство срещу личността и вярата и също както е посегателство срещу личността, принудата да се носи хиджаб, ако жената не желае това.
В умаядското изкуство жените са представяни полузабулени или разбулени, но като цяло почти винаги са описани с открити лица, а често и с открити глави. Все пак това изкуство представя най-вече жените в харемите и образите на хуриите, които очакват праведника в Рая. Що се отнася до обикновените момичета, на които се е налагало да вършат всякаква работа извън дома, то те са ходели напълно разбулени, за да не им пречи на работата. Едва през абасидския период забулването се превръща в същинска и повсеместна норма на женското облекло.
Коментирайки различните видове було и разликите между тях богословът Юсуф ал-Кардауи посочва, че хиджабът(حجاب ) е това, което скрива жената от погледите на чуждите мъже, "химарът" (خمار) е кърпата, която скрива косата, ушите, врата и гърдите на жената, а никабът (نقاب) е част от химара и покрива и лицето оставяйки само малък отвор за очите.
А когато никабът покрие и очите с мрежичка, той се нарича вече „бурка” (برقع). Към бурката обикновено вървят и чифт ръкавици (قفاز), тъй като според някои дланите, както и лицето също са „голота”  и трябва да се скрият. Когато жената носи бурка, тя е напълно покрита и изолирана от външния свят сякаш продължава да е в пределите на някакъв своеобразна подвижна част на дома си. По този начин чуждите погледи не я докосват изобщо сякаш тя не е навън, а продължава да си стои вкъщи. Това е свързано и с представата, че жената е дом на мъжа и неговата чест, тоест всяко излагане на показа, крие опасност от загубата на тази чест. Друг е въпросът, че от мнозина – богослови и мюсюлмански феминистки, подобно забулване се счита за прекалено, за изопачаване на религиозния закон, за ограничение и потискане на жената.
Според  иракската поетеса Балкис Хамид Хасан хиджабът е доказал своята безполезност и трябва да изчезне. Жената не трябва да бъде крита и изолирана от социалния живот посредством парче плат. Касим Амин изказва подобна гледна точка като казва, че булото пред лицето на жената е своеобразна преграда между нея и света. И ако се върнем на тезата, че жената е нежно цвете, което трябва да бъде пазено и скрито зад стъклен похлупак, то мюсюлманките феминистки навярно биха казали, че вече не се нуждаят от този похлупак, че той само ги ограничава,  пречи им да дишат и да заемат своята пълноценна роля в обществото.
От друга страна напоследък се наблюдава едно явление, което бихме могли да наречем мода на хиджаба. Ако разглеждаме булото като параван пазещ честта, достойнството и скромността, то този параван би следвало да е също така скромен, ненатрапчив и незабележим, каквато би трябвало да е и жената, която го носи. В този ред на мисли самото понятие мода звучи някак не съвсем на място. Сред предписанията какви трябва да бъдат дрехите на благочестивата мюсюлманка, освен облеклото да е непрозрачно и невпито има и изискване да не привлича внимание, каквато е и функцията на хиджаба в крайна сметка, а именно не да привлича погледа, а да го отклонява от съблазънта, която разпуснатата коса излъчва. От своя страна именно привличането на внимание с сред главните цели на модата. Може би хиджабът за пореден път се променя и от религиозен символ и белег на вътрешно убеждение, се превръща в интересен аксесоар към облеклото или демонстрация на истинска или не дотам истинска религиозност по начин подобен на християнския кръст. В последните години много певци, особено рап и хип хоп изпълнители започнаха да носят огромни кръстове обсипани с диаманти или украсени с камъни Сваровски. В същото време на клиповете им се появяват полуголи жени, пее се за оръжия, наркотици, разврат и убийства, нещо, което ни най-малко не е  в унисон с християнските ценности, които същият този кръст олицетворява. Може би с хиджаба се случва нещо подобно макар и не в такива мащаби. Много момичета носят по-разкрепостени дрехи, в комбинация с хиджаб, което навява за несъответствие между самата му функция и поставя въпроса, за каква точно религиозност става дума. От друга стана е безспорен фактът, че все повече жени се забулват в ответна реакция на натиска от страна на Запада. Почувствали се заплашени от изчезване и претопяване, мюсюлманите се връщат към корените си, с надеждата да се съхранят. Парадоксално е като си помислим, че ако я нямаше тази така агресивна намеса хиджабът може би щеше да отстъпи с времето подчининявайки се на свои вътрешни закономерности. Във всеки случай, колкото по-голям е настискът отвън, толкова по- ожесточено жените се скриват зад своите була.. За французите хиджабът в училище е заплаха, нещо недопустимо бидейки религиозен символ. За мюсюлманите обаче забраната срещу хиджаба е насилие и груба намеса в личното пространство на индивида. Конфликтът е неизбежен и изведнъж едно парче плат се превръща в разделителна линия между две непримирими гледни точки, всяка от които има своите основания. Коментирайки именно въпроса за забраната на хиджаба във Франция  - ислямският богослов Юсуф ал-Кардауи подчертава изрично, че за мюсюлманката хиджабът не това, което е кръста за християнката и че тя не го слага, за да демонстрира и  да показва на света  религията си, а защото бидейки мюсюлманка, тя се подчинява на своя религиозен дълг, който и повелява да не излиза от къщи непокрита. Той посочва че в Корана пише мюсюлманката да се покрива и е недопустимо властите да я принуждават да не го прави. Той също така посочва, че желанието на все повече мюсюлманки да носят хиджаб е тяхно лично решение, желание и вътрешна потребност. Не им е оказван никакъв натиск от бащите им, братята или съпрузите им, дори напротив. Често бащата или съпругът е против дъщеря му или жена му да се забулва и възникват конфликти и спорове вътре  в самото семейство. Но нищо не може да спре тези жени. Кардауи се възмущава на лицемерието на Франция, която уж защитава свободата на личността и свободния избор, а ограничава именно тази свобода и избор. Ако една жена иска да носи дълга или къса пола, никой не я пита за нищо, никой не изисква от нея нищо. Защо тогава, когато мюсюлманката реши да се забули и се казва, че е неприемливо и недопустимо? Така пита Юсуф ал-Кардауи. И тук отново стигаме до началния сблъсък. Защото хиджабът е религиозен символ, а ние не искаме религия в училище. Така ще отговорят французите. На което мюсюлманите от своя страна ще отвърнат отново, че това не е така и ще изръкнат аргументите, които вече споменахме. Така или иначе въпросът е деликатен и изисква много толерантност и от двете страни, за да може да се постигне някакво приемливо и за двете страни решение.
Освен, че хиджабът е религиозно задължение, той представлява и неотменна част от облеклото и бидейки такава можем да си представим как жена свикнала да го носи, ще се чувства без него, ще и бъде некомфортно и неудобно, дори голо. Колкото и разкрепостена да е една западна жена тя не би отишла с шорти и гол пъп на опера, въпреки че иначе ходи спокойно по улиците в този вид. По същия начин не е редно да се очаква от мюсюлманката да открие косите и шията си извън пределите на дома.
Хиджабът е сложен културен и религиозен феномен, който в една или друга форма присъства в култа и на трите монотеистични религии – християнство, юдеизъм и ислям. В синагогата или в католическата църква жените влизат задължително с покрити глави. В исляма покривалото е навлязло в живота на мюсюлманката до такава степен, че се е превърнало в своеобразна емблема на целия мюсюлмански свят и на исляма изобщо. В различните мюсюлмански страни булото изглежда по различен начин. Понякога  хиджабът покрива само главата, друг път закрива лицето и само очите остават открити, а в някои страни булото покрива цялата глава и само една мрежичка стои на нивото на очите. И без значение дали хиджабът е религиозен императив според богословите, отживяло бреме според мюсюлманките феминистки, знак на протест според ориенталистите или моден писък според някои млади момичета, той си остава една своеобразна преграда между Запада и Изтока, която трябва преди всичко да бъде разбрана, а не съдена. Защото как можем да говорим за диалог, когато няма разбиране. Защита на честта, неприкосновеността и свещеността на жената, преграда между нея и света, който би могъл да я оскверни, едно парче плат, което поставя пред предизвикателство още веднъж и без това обтегнатите отношение между Запада и Изтока.


Библиография
1. Yedida Kalfon Stillman- Arab dress: From the Dawn of Islam to Modern Times – Revised Second Edition
2.http://www.qaradawi.net/site/topics/article.asp?cu_no=2&item_no=5286&version=1&template_id=105&parent_id=16#%D8%A7%D9%84%D8%AD%D8%AC%D8%A7%D8%A8%20%D9%83%D8%B1%D9%85%D8%B2%20%D8%AF%D9%8A%D9%86%D9%8A
3.http://www.qaradawi.net/site/topics/article.asp?cu_no=2&item_no=5286&version=1&template_id=105&parent_id=16#%D8%A7%D9%84%D8%AD%D8%AC%D8%A7%D8%A8%20%D9%88%D8%A7%D9%84%D8%AE%D9%85%D8%A7%D8%B1%20%D9%88%D8%A7%D9%
84%D9%81%D8%B1%D9%82%20%D8%A8%D9%8A%D9%86%D9%87%D9%85%D8%A7
4. http://www.eurozine.com/articles/2006-09-01-abulughod-en.html
5.http://www.qaradawi.net/site/topics/article.asp?cu_no=2&item_no=3224&version=1&template_id=104&parent_id=15#%D8%B9%D8%AC%D8%A8%D9%86%D8%A7%20%D9%85%D9%86%20%D9%85%D9%88%D9%82%D9%81%20%D9%81%D8%B1%D9%86%D8%B3%D8%A7%20%D8%A3%D9%85%20%D8%A7%D9%84%D8%AD%D8%B1%D9%8A%D8%A7%D8%AA
6. Reader in Arabic culture

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 




Leave a Reply.

    Picture
    Специфики на ислямския културен ареал

    Archives

    November 2010
    March 2010
    February 2010

    Categories

    All

    Picture
    ПРЕВОД С АРАБСКИ ЕЗИК - КУРСОВЕ ПО АРАБСКИ ЕЗИК - БИЗНЕС С АРАБСКИЯ СВЯТ