Въведение
1.Трите основни направления в исляма – обща характеристика
2.Битката при Сифин – последици
3.Хариджити
4.Шиити
5.Мурджити
6.Кадарити. Хасан ал-Басри
7.Мауали (клиенти)
8.Зиммии
9.Роби
Заключение
Използвана литература
1.Трите основни направления в исляма – обща характеристика
2.Битката при Сифин – последици
3.Хариджити
4.Шиити
5.Мурджити
6.Кадарити. Хасан ал-Басри
7.Мауали (клиенти)
8.Зиммии
9.Роби
Заключение
Използвана литература
Въведение
Междуособиците по времето на Омеядската династия пораждат много важни въпроси . Как е възможно общество , което убива своите благочестиви лидери (имами) , да твърди , че е направлявано от Бог ? Какъв човек трябва да ръководи уммата ? Трябва ли халифът да бъде най-благочестивият мюсюлманин , пряк потомък на Пророка или правоверните трябва да приемат Омеядите с всичките им недостатъци в името на мира и единството ? Кой е бил прав по време на първата фитна – Али или Муауия ? И до колко ислямска е Омеядската държава? Могат ли управници , които живеят в такъв разкош и гледат с леко око на бедността на широкото мнозинство от населението , да бъдат истински мюсюлмани ? Какво положение заемат неарабите , приели исляма , които трябва да станат “клиенти” (мауали) на някое арабско племе ? Нима това не предполага шовинизъм и несправедливост , които са твърде несъвместими с Корана ?
Именно в тези политически дискусии започват да се зараждат религията и исляма , такива каквито ги познаваме . Тези интензивни мюсюлмански дебати за политическото лидерство на уммата след гражданските войни играят в исляма същата роля , каквато и христологичните дебати през ІV и V век в християнството . [1]
В настоящото изложение ще се опитаме да предадем основните особености на различните етнически и религиозни групи по време на управлението на Омеядската династия както и отношенията между тях .
1. Трите основни направления в исляма – обща характеристика
Основното деление в исляма е между сунитското , шиитското и хариджитското направление . Те водят началото си от трите главни групировки в ранната умма и не случайно още тогава са били наричани “партии” , като в наименованието е бил влаган аналогичен със съвременния смисъл .
Първата “партия” е на съратниците (асхаб) на Пророка – мухаджири и ансари . Другата политическа групировка обединява уязвената , но съхранила значителна част от привилегиите си корейшитска върхушка . Третата изразява интересите на градските и племенните низини , които протестират срещу неизбежно задълбочаващото се неравенство . Всяка групировка се стреми да наложи за халиф свой представител , който да углави уммата , съчетавайки интегрираната от пророка в едно духовна и светска власт . [2]
1.1. Битката при Сифин – последици
През 657 г. в местността Сифин , близо до р.Ефрат , войските на Али и Муауия ибн Абу Суфян се изправят една срещу друга . В сражението първоначално имат превес привържениците на Али и противниците им прибягват до хитрост . Те поставят на копията си свитъци от Корана и призовават да се отсъди “според божията книга” кой има правото на халифската титла . Али се съгласява на преговори и приема спора да се реши от тритейски съд .
Нерешителността на зетя на Пророка при Сифин има исторически последици . Привържениците му сред широките бедуински маси се опълчват срещу своя ръководител , заявявайки , че “няма присъда освен на Аллаха”. Според тях Бог вече е отсъдил в тяхна полза , давайки им превес в битката , и да се преговаря с враговете е противно на неговата воля . Мотивировката показва , че става дума за протест на низините срещу проявената от Али склонност към компромис с аристократите от Омея . Според преданието , недоволните близо 12 000 войни напускат стана на братовчеда на Пророка и избират за халиф един от съмишлениците си Абдалах ибн Уахба . Опитите на Али и неговите емисари да ги върнат обратно завършват без успех .Скоро отцепилите се получават наименуванието “напуснали” , “излезли” – хариджити , но също така и със значение на “опълчили се” , което най-подхожда на характера на техните принципи .
Очерталите се и разграничили помежду си групировки – “партии” при Сифин : на Муауия , Али и на хариджитите отразяват противоречията и политическия конфликт между трите основни социални групировки в оформящата се умма – империя . Всяка групировка се стреми да наложи свой представител за повелител на правоверните и техен духовен предводител , призван да бди за съблюдаването на вярата , като осигури следването на водещия към спасение “Мохамедов път” . Привържениците на групировките целят да бъдат предоставени на ръководителя функции , които да осигуряват защитата на техните интереси . Въпросът за властта , нейното упражняване и характер се превръщат във фокус на идеологическото , но в неизбежна религиозна обвивка съперничество между различните социални сили и политически групировки в историята на мюсюлманския свят .
Само няколко десетилетия след смъртта на Пророка и реалното въплъщение на исляма вече рязко противоречи на “идеалното” , предписано от неговата доктрина , състояние . Съперничещите си групировки представят своите интереси като всеобщи за уммата , интерпретирайки съобразно с тях недостатъчно ясните и често противоречиви постановки в Корана и хадисите . А опитите тези интереси и тълкувания дя бъдат наложени като предписания , норми и закони неизбежно засилват конфликтите . Разграничилите се при Сифин групировки на сунити , шиити и хариджити поставят началото на разкъсвалите “земната плът” на небесната религия ожесточени борби . [3]
2. Хариджити
Политическата “партия” , опълчила се срещу Муауия , скоро и против Али , хариджитите се оформят като направление , което се придържа към редица догми , различни както от надделяващата сунитска ортодоксия , така и от възгледите на шиитите . Основна черта на техните разбирания е демократизмът , определение , което следва да се прилага с всичките обусловени от характера на епохата тогава нюанси в съдържанието . Хариджитите прокламират пълното равенство между правоверните , независимо от имотното им състояние, етнически произход или раса .[4] Следователно за имам-халиф следва да бъде избиран достоен за тази длъжност изключително поради личните си качества мюсюлманин . Произходът и статутът нямат никакво значение- за халиф може да бъде избран “арабин или набатеец” , или , както драстично се изразяват хариджитите , “черен като грозд абисински роб” [5]. Изборът трябва да бъде дело на всички правоверни . В същото време отделните общности на правоверните : държави , обширни административни единици , племена и т.н , могат също да излъчват суверенно свои имами-халифи , без да се смята , че така се накърнява духовното и политическото единство на уммата . Дълг на ръководителя е да управлява справедливо , според Божията воля . При прегрешения , пренебрегване на благото на уммата за лични интереси или прищевки , ръководителят трябва незабавно да бъде отстранен . На негово място следва да бъде излъчен нов , по-достоен . Ако провинилият се се съпротивлява и задържа властта , хариджитите без колебания заявяват, че неговото унищожаване е наложително .
Постановките за халифа-имам показват , че хариджитите не придават сакрално значение на неговата личност . Той по-скоро е благочестив представител на правоверните , упълномощен от тях да защитава интересите на уммата и да осъществява прилагането на божията воля . Ако тези виждания се обобщят със съвременните ни термини , излиза, че хариджитският духовен и политически ръководител изпъква като избираем и отговорен пред общността изпълнителен неин орган . Концепциите на хариджитите отразяват интересите на широките низини и техния стремеж към по-пряко участие в политическия живот.Затова естествено , те са обърнати към отживяващата родово-патриархална демокрация и не могат да се наложат в утвърждаваните от исляма феодални порядки .[6]
Що се отнася до обредността и ритуалите , в тях те строго се придържат към наследеното от ранния ислям , пуритански настояват деянията на всеки мюсюлманин да съответстват напълно на предписанията на вярата . Към всички , които не споделят изцяло техните възгледи , както всяко крайно течение и хариджитите проявяват нетърпимост , считайки ги за неверници . Войнствуващата неприязън спрямо останалите мюсюлмани и фанатизмът са сред главните причини за разгрома на крупните хариджитски въстания в края на VІІ – началото на VІІІ в. Повечето от участниците са унищожени , оцелелите се разпръскват . В продължение на няколко века те намират привърженици сред угнететите и подтиснатите в различните области на огромната империя . [7]
3. Шиити
Политческите концепции на шиизма в известен смисъл представляват антипод на хариджитските . Шиитите придават на “предводителя” – имам , свръхестествени качества и мисия . Той управлява уммата , разяснява религиозните препоръки , а като духовен ръководител води правоверните към опознаване на “тайния смисъл на нещата” . Оттук и заключението , че имамът може да получи своята мисия само от Аллаха, той е негов “близък” , “любим” и се ползува от небесното му покровителство . Това позволява на имама да разяснява “скритото” в божествената воля-откровение дори по-компетентно от “рецитиращите я външно” пророци , както твърдят някои крайни шиитски секти.
Според шиитите братовчедът и зет на пророка – Али , и неговите потомци като имами притежават “обективно свръхестественото” право да предвождат уммата и всички хора . Израз на божественото предпочитание е и твърдението за наличието на низпослан “текст” , според който Аллах е препоръчал Пророкът да бъде наследен от Али . Оттук и самоназванието на шиитите , че са “хора на текста и назначението”[8] . Според тях по-нататъшното предаване и наследяване на духовно-светското ръководство трябва да се извършва от самия имам – алид , на неговия най-голям син . За да постигнат спасението , уммата и човечеството могат да осъществяват връзка с Аллаха само посредством имамите . Затова тези негови “близки” са непогрешими , деянията им не подлежат на съмнения . Концепцията за правото на имамите да наследяват върховенството в уммата изключва всякакъв избор или преотстъпване другиму . Това стриктно указание за властта и нейните прерогативи представлява според шиитските богослови същността на ислямската религия .[9]
Трагедията при Кербала - край Куфа на 10 октомври 680 г., когато Хусейн , по-малкият син на Али , загива в неравно сражение срещу Омеядите – ознаменува окончателното разграничение между Омеядите и “партията” на Али . Неговата и на сина му Хусейн кончини , наред с прякото родство с Пророка , стават решаващ довод за изключителното тяхно право върху върховната власт в уммата . Обосноваването и прокламирането на това право , имащо давност до съдния ден , е основна черта на шиитската доктрина . [10]
4. Мурджити
Мурджитите са друга школа , която също отказва да отсъди между Али и Муауия , тъй като според тях единствено вътрешната нагласа на човек е от значение . Мюсюлманите трябва да “отсрочат” своята присъда съгласно Корана[11] . Следователно Омеядите не могат да бъдат съдени предварително или да бъдат свалени като незаконни управници, преди да са извършили нещо , с което да го заслужат , но те трябва да бъдат жестоко порицани , ако престъпят нормите на писанието . Най-известният последовател на тази школа е Абу Ханифа (699-767) , търговец от Куфа . Той приема исляма и основава новата правна дисциплина (фикх – “знание” , “дълбоко разбиране” , “проникване”. Фикхът е науката за шариата ( ислямския религиозен Закон , основан на комплекса от норми и предписания , заложени в Корана и Сунната) и предимно за неговите религиозно-правни аспекти [12]) , която оказва изключително въздействие върху ислямското благочестие и се превръща в основното направление , което се изучава във висшите училища в мюсюлманския свят . [13]
5. Кадарити
Прототип и най-добър пример за мюсюлманска благочестивост е Хасан ал-Басри (ум. 728) . Възпитан е в Медина , в среди близки до семейството на Пророка , и преживява смъртта на Осман . По-късно отива в Басра и развива духовност , основаваща се на презрение към светските блага – едно обръщане към аскетичния живот на Пророка . Хасан става най-известният проповедник в Басра , а скромният му живот се превръща в красноречива и потенциално подривна критика срещу охолството на двора . Хасан слага началото на религиозна реформа в Басра . Той учи последователите си да съзерцават вглъбено върху Корана . Според него размишлението , самоанализирането и цялостното отдаване на Божията воля са източникът на истинското щастие , тъй като те преодоляват противоречията между това което човек желае и това , което Бог е пожелал за мъжете и жените . Хасан подкрепя Омеядите , но ясно показва , че запазва правото да ги критикува , ако те заслужават това . Той спира вниманието си на богословското течение Кадария , защото изучава повелята (кадар) на Бог . Човешките същества имат свободна воля и са отговорни за своите действия . Техните действия не са предопределени , тъй като Бог е справедлив и не би им заповядал да бъдат добродетелни , ако те не могат да бъдат такива . Следователно халифите трябва да носят отговорност за своите дела и трябва да бъдат наказвани , ако не следят ясното послание на Бог . Когато халифът Абд ал-Малик научава , че Хасан разпространява тази потенциално революционна доктрина , извиква го на съд , но Хасан е толкова популярен , че халифът не посмява да го накаже . Хасан ал-Басри слага началото на здрава мюсюлманска традиция , съчетаваща един строг вътрешен живот с политическа опозиция срещу управниците .
Кадаритите приемат омеядското управление, защото единствено то изглежда способно да запази единството на уммата . Те следователно се обявяват против хариджитите , които са на мнение , че Омеядите са вероотстъпници и заслужават смърт . [14]
6. Мауали (клиенти)
След арабските мюсюлмани се нареждат неомюсюлманите , на които чрез сила и убеждаване им е наложен исляма и следователно са им признати , на теория , но не и на практика , пълни права на ислямски граждани . Понижени до поста на клиенти (мауали) , тези новопокръстени мюсюлмани формират най-нисшия обществен слой на мюсюлманското общество , статут , от който са силно засегнати. Увлечението на някои от тях по новата вяра граничи с фанатизъм и ги кара да преследват немюсюлманите . Едни от най-нетолерантните ранни мюсюлмани са част от тези , преминали от християнството и юдейството . В рамките на мюсюлманското общество тези клиенти са първите които се посвещават на хуманитарните науки и изящните изкуства , тъй като са представители на по-дълга културна традиция. Поради факта , че засенчват арабите мюсюлмани в интелектуалната сфера , мауалите започват да им оспорват политическото управление . Смесените им бракове с представители на завоевателите , служат за разреждане на арабската кръв . [15]
7. Зиммии
Особено място в обществото заемат “зиммиите” (ахл аз-зимма – “покровителствани”[16]) – друговерците християни и юдеи . Формално те се намират под покровителството на мюсюлманската власт , която им разрешава срещу заплащането на данъка “джизие”(данъка за друговерци) и други ограничения да изповядват своята религия [17]. В тази категория попадат ахл ал-китаб – “хора на Писанието” . Терминът води началото си от Корана , където с него се обозначават юдеите и християните , на които в предишен исторически момент Бог е откровил свещени книги : Тората , псалмите и Евангелието . Освен юдеите и християните към “хората на Писанието” са причислени и сабеите (Коран , 2:62) , чиято идентификация е твърде неясна . Макар и по особен начин , в категорията на ахл ал-китаб попадат и зороастрийци-те – положение , което става възможно и благодарение на някои от тълкуванията на съдържащата се в Корана идея (2:256) , че “няма принуждение в религията” . Тези тълкувания на факихите се опират в аргументацията си на две основни положения . Първо , твърди се , че някога зороастрийците са имали “писание” в смисъла на юдео-християнската традиция , при което обаче не се зачита Авеста . Второ , сам пророкът Мухаммад е приемал джизие от зороастрийците , като е наставлявал по отношение на тях следното : “Отнасяйте се с тях като с хората на Писанието” . Въпреки всичко зороастрийците винаги остават втора категория “хора на Писанието” и мюсюлманите не могат да ядат тяхната храна , нито пък да се женят за зороастрийки . В по-ната-тъшната история на исляма при тълкуването на понятието ахл ал-китаб често надделяват и прагматичните съображения , водени от необходимостта мюсюлманите да съжителстват с друговерци и даже – с езичници .Съгласно ислямската доктрина в хода на времето ахл ал-китаб са изопъчили изпосланото им Писание , отклонили са се от неговото автентично значение и са забравили първоначалния му смисъл . От тази гледна точка мисията на Мухаммад като пратеник на Аллах е да потвърди предаденото на човечеството от предишните пророци Откровение , като “поправи” всичко онова , което е било изопачено от “хората на Писанието” . Макар , че в общи линии ислямът учи на веротърпимост по отношение на ахл ал-китаб , те заемат особено , средно положение между мюсюлманите вярващи и езичниците неверници [18]. Често пъти противоречиви постановки в Корана и Сунната ще бъдат тълкувани от богослови и владетели според обстановката от умерено-компромисно до дискриминационно ксенофобски . Ако между тези две крайни становища може да бъде изведено нещо “средно” , то е , че друговерците въпреки твърде изкривената си представа за Божествената истина все пак следват в една или друга степен нейните предписания . Затова те могат да питаят известна надежда за спасение в съдния ден . Но то става проблематично и за предпочитане е навреме да се избавят от заблудите, като приемат “истинската” вяра . В отношенията към различните друговерски общини също в зависимост от епохата се наблюдават нюанси . [19]
8. Роби
Робите стоят на най-ниското обществено равнище . Ислямът е запазил робството , което Старият завет допуска , но значително подобрява положението на робите . Каноническото право забранява мюсюлманин да поробва друг мюсюлманин , но не гарантира свобода на друговерец , който е приел исляма . Робите по време на ранния ислям са купувани , нападани или набирани от военнопленниците . Те могат и да бъдат жени и деца . Не след дълго търговията с роби става много активна и доходна дейност в целия мюсюлмански свят . Една част от робите са черни , от Източна или Централна Африка ; други са представители на монголоидната раса ; трети са бели , от Близкия Изток или Южна Европа . Цената на един испански роб възлиза на около 1000 динара за разлика от тази на един турски роб – 600 динара . Според ислямския закон детето на една робиня от роб , от друг мъж освен господаря или от господаря в случай , че не припознае детето ,е роб . Но детето на мъж-роб от свободна жена е свободно .
Съжителството на семейни начала между господар и робиня е допустимо , но не и законният брак . Децата от такъв съюз принадлежат на господаря и са свободни . Но общественото положение на робинята се издига единствено до това на майка на децата . Тя не може да бъде нито продадена , нито прогонена . След смъртта на господаря става свободна . Освобождаването на роби винаги се е считало за добро дело . След като бъде освободен робът става клиент на бившия си господар , сега негов покровител . В случай , че покровителят почине без наследници , клиентът наследява имуществото му . [20]
Заключение
В заключение бихме могли да кажем , че различните по статут и функции класи , слоеве и прослойки в уммата взаимно се преплитат и съперничат – отношения , които ислямската обществено-политическа доктрина отразява и се стреми да регламентира .[21]
Политическото здраве на уммата е от централно значение за зараждащото се ислямско благочестие . Докато халифът и неговата администрация се борят с проблемите , пред които се изправя всяка една аграрна империя , и се опитват да създадат силна монархия , благочестивите мюсюлмани са против подобно решение . На много ранен етап поведението и политиката на управника придобиват религиозно значение , което оказва дълбоко влияние върху аскетизма , мистицизма , свещеното право и ранното спекулативно богословие в мюсюлманския свят . [22]
Използвана литература
Hitti,Philip K.,History of the Arabs.From the Earliest Ttimes to the Present, Macmillan, St Martin’s Press, 1970.
Пеев, Й., История и философия на една религия.Ислямът – минало и настояще, София , 1985.
Евстатиев, С., Ислямът.Кратък справочник, 2006.
Армстронг, К., Ислямът.Кратка история, ИК “Прозорец”.
[1]Армстронг , К. , Ислямът. Кратка история , ИК “Прозорец”, сс. 81-82.
[2]Пеев, Й., История и философия на една религия.Ислямът – минало и настояще,София , 1985, стр.37.
[3]Цит.съч.,сс.38-39.
[4]Цит.съч.,стр.40.
[5] На същото място,Цит.по: Ибн Халдун, Встъпление, С.,1984,стр.194 (ар.ез.).
[6]. Пеев, Й., История и философия на една религия.Ислямът – минало и настояще,София , 1985,стр.107.
[7]Цит.съч.,стр.40.
[8] Цит.съч.,стр.108,Цит. По: Амин, А.,Зората на исляма, Кайро, 8 изд.1961, стр.268(ар.ез.).
[9], Пеев, Й., История и философия на една религия.Ислямът – минало и настояще,София , 1985,стр.108.
[10]Цит.съч.,стр.41.
[11]Армстронг , К. , Ислямът. Кратка история , ИК “Прозорец”, стр.84, Цит. по: Коран, 9:106-7.
[12]Евстатиев, С., Ислямът.Кратък справочник, 2006,сс. 214-215.
[13]Армстронг , К. , Ислямът. Кратка история , ИК “Прозорец”, стр.84.
[14]Цит.съч.,сс. 82-83.
[15]Hitti,Philip K.,History of the Arabs.From the Earliest Ttimes to the Present, Macmillan,St Martin’s Press, 1970.,рр.232-233.
[16]Евстатиев, С., Ислямът.Кратък справочник, 2006,стр.43.
[17]Пеев, Й., История и философия на една религия.Ислямът – минало и настояще,София , 1985, стр.117.
[18]Евстатиев, С., Ислямът.Кратък справочник, 2006,сс.43-44.
[19]Пеев, Й., История и философия на една религия.Ислямът – минало и настояще,София , 1985, сс.117-118.
[20]Hitti,Philip K.,History of the Arabs.From the Earliest Ttimes to the Present, Macmillan, St Martin’s Press, 1970.,рр.235-236.
[21]Пеев, Й., История и философия на една религия.Ислямът – минало и настояще,София , 1985, стр.117.
[22]Армстронг , К. , Ислямът. Кратка история , ИК “Прозорец”, сс. 85-86.
Междуособиците по времето на Омеядската династия пораждат много важни въпроси . Как е възможно общество , което убива своите благочестиви лидери (имами) , да твърди , че е направлявано от Бог ? Какъв човек трябва да ръководи уммата ? Трябва ли халифът да бъде най-благочестивият мюсюлманин , пряк потомък на Пророка или правоверните трябва да приемат Омеядите с всичките им недостатъци в името на мира и единството ? Кой е бил прав по време на първата фитна – Али или Муауия ? И до колко ислямска е Омеядската държава? Могат ли управници , които живеят в такъв разкош и гледат с леко око на бедността на широкото мнозинство от населението , да бъдат истински мюсюлмани ? Какво положение заемат неарабите , приели исляма , които трябва да станат “клиенти” (мауали) на някое арабско племе ? Нима това не предполага шовинизъм и несправедливост , които са твърде несъвместими с Корана ?
Именно в тези политически дискусии започват да се зараждат религията и исляма , такива каквито ги познаваме . Тези интензивни мюсюлмански дебати за политическото лидерство на уммата след гражданските войни играят в исляма същата роля , каквато и христологичните дебати през ІV и V век в християнството . [1]
В настоящото изложение ще се опитаме да предадем основните особености на различните етнически и религиозни групи по време на управлението на Омеядската династия както и отношенията между тях .
1. Трите основни направления в исляма – обща характеристика
Основното деление в исляма е между сунитското , шиитското и хариджитското направление . Те водят началото си от трите главни групировки в ранната умма и не случайно още тогава са били наричани “партии” , като в наименованието е бил влаган аналогичен със съвременния смисъл .
Първата “партия” е на съратниците (асхаб) на Пророка – мухаджири и ансари . Другата политическа групировка обединява уязвената , но съхранила значителна част от привилегиите си корейшитска върхушка . Третата изразява интересите на градските и племенните низини , които протестират срещу неизбежно задълбочаващото се неравенство . Всяка групировка се стреми да наложи за халиф свой представител , който да углави уммата , съчетавайки интегрираната от пророка в едно духовна и светска власт . [2]
1.1. Битката при Сифин – последици
През 657 г. в местността Сифин , близо до р.Ефрат , войските на Али и Муауия ибн Абу Суфян се изправят една срещу друга . В сражението първоначално имат превес привържениците на Али и противниците им прибягват до хитрост . Те поставят на копията си свитъци от Корана и призовават да се отсъди “според божията книга” кой има правото на халифската титла . Али се съгласява на преговори и приема спора да се реши от тритейски съд .
Нерешителността на зетя на Пророка при Сифин има исторически последици . Привържениците му сред широките бедуински маси се опълчват срещу своя ръководител , заявявайки , че “няма присъда освен на Аллаха”. Според тях Бог вече е отсъдил в тяхна полза , давайки им превес в битката , и да се преговаря с враговете е противно на неговата воля . Мотивировката показва , че става дума за протест на низините срещу проявената от Али склонност към компромис с аристократите от Омея . Според преданието , недоволните близо 12 000 войни напускат стана на братовчеда на Пророка и избират за халиф един от съмишлениците си Абдалах ибн Уахба . Опитите на Али и неговите емисари да ги върнат обратно завършват без успех .Скоро отцепилите се получават наименуванието “напуснали” , “излезли” – хариджити , но също така и със значение на “опълчили се” , което най-подхожда на характера на техните принципи .
Очерталите се и разграничили помежду си групировки – “партии” при Сифин : на Муауия , Али и на хариджитите отразяват противоречията и политическия конфликт между трите основни социални групировки в оформящата се умма – империя . Всяка групировка се стреми да наложи свой представител за повелител на правоверните и техен духовен предводител , призван да бди за съблюдаването на вярата , като осигури следването на водещия към спасение “Мохамедов път” . Привържениците на групировките целят да бъдат предоставени на ръководителя функции , които да осигуряват защитата на техните интереси . Въпросът за властта , нейното упражняване и характер се превръщат във фокус на идеологическото , но в неизбежна религиозна обвивка съперничество между различните социални сили и политически групировки в историята на мюсюлманския свят .
Само няколко десетилетия след смъртта на Пророка и реалното въплъщение на исляма вече рязко противоречи на “идеалното” , предписано от неговата доктрина , състояние . Съперничещите си групировки представят своите интереси като всеобщи за уммата , интерпретирайки съобразно с тях недостатъчно ясните и често противоречиви постановки в Корана и хадисите . А опитите тези интереси и тълкувания дя бъдат наложени като предписания , норми и закони неизбежно засилват конфликтите . Разграничилите се при Сифин групировки на сунити , шиити и хариджити поставят началото на разкъсвалите “земната плът” на небесната религия ожесточени борби . [3]
2. Хариджити
Политическата “партия” , опълчила се срещу Муауия , скоро и против Али , хариджитите се оформят като направление , което се придържа към редица догми , различни както от надделяващата сунитска ортодоксия , така и от възгледите на шиитите . Основна черта на техните разбирания е демократизмът , определение , което следва да се прилага с всичките обусловени от характера на епохата тогава нюанси в съдържанието . Хариджитите прокламират пълното равенство между правоверните , независимо от имотното им състояние, етнически произход или раса .[4] Следователно за имам-халиф следва да бъде избиран достоен за тази длъжност изключително поради личните си качества мюсюлманин . Произходът и статутът нямат никакво значение- за халиф може да бъде избран “арабин или набатеец” , или , както драстично се изразяват хариджитите , “черен като грозд абисински роб” [5]. Изборът трябва да бъде дело на всички правоверни . В същото време отделните общности на правоверните : държави , обширни административни единици , племена и т.н , могат също да излъчват суверенно свои имами-халифи , без да се смята , че така се накърнява духовното и политическото единство на уммата . Дълг на ръководителя е да управлява справедливо , според Божията воля . При прегрешения , пренебрегване на благото на уммата за лични интереси или прищевки , ръководителят трябва незабавно да бъде отстранен . На негово място следва да бъде излъчен нов , по-достоен . Ако провинилият се се съпротивлява и задържа властта , хариджитите без колебания заявяват, че неговото унищожаване е наложително .
Постановките за халифа-имам показват , че хариджитите не придават сакрално значение на неговата личност . Той по-скоро е благочестив представител на правоверните , упълномощен от тях да защитава интересите на уммата и да осъществява прилагането на божията воля . Ако тези виждания се обобщят със съвременните ни термини , излиза, че хариджитският духовен и политически ръководител изпъква като избираем и отговорен пред общността изпълнителен неин орган . Концепциите на хариджитите отразяват интересите на широките низини и техния стремеж към по-пряко участие в политическия живот.Затова естествено , те са обърнати към отживяващата родово-патриархална демокрация и не могат да се наложат в утвърждаваните от исляма феодални порядки .[6]
Що се отнася до обредността и ритуалите , в тях те строго се придържат към наследеното от ранния ислям , пуритански настояват деянията на всеки мюсюлманин да съответстват напълно на предписанията на вярата . Към всички , които не споделят изцяло техните възгледи , както всяко крайно течение и хариджитите проявяват нетърпимост , считайки ги за неверници . Войнствуващата неприязън спрямо останалите мюсюлмани и фанатизмът са сред главните причини за разгрома на крупните хариджитски въстания в края на VІІ – началото на VІІІ в. Повечето от участниците са унищожени , оцелелите се разпръскват . В продължение на няколко века те намират привърженици сред угнететите и подтиснатите в различните области на огромната империя . [7]
3. Шиити
Политческите концепции на шиизма в известен смисъл представляват антипод на хариджитските . Шиитите придават на “предводителя” – имам , свръхестествени качества и мисия . Той управлява уммата , разяснява религиозните препоръки , а като духовен ръководител води правоверните към опознаване на “тайния смисъл на нещата” . Оттук и заключението , че имамът може да получи своята мисия само от Аллаха, той е негов “близък” , “любим” и се ползува от небесното му покровителство . Това позволява на имама да разяснява “скритото” в божествената воля-откровение дори по-компетентно от “рецитиращите я външно” пророци , както твърдят някои крайни шиитски секти.
Според шиитите братовчедът и зет на пророка – Али , и неговите потомци като имами притежават “обективно свръхестественото” право да предвождат уммата и всички хора . Израз на божественото предпочитание е и твърдението за наличието на низпослан “текст” , според който Аллах е препоръчал Пророкът да бъде наследен от Али . Оттук и самоназванието на шиитите , че са “хора на текста и назначението”[8] . Според тях по-нататъшното предаване и наследяване на духовно-светското ръководство трябва да се извършва от самия имам – алид , на неговия най-голям син . За да постигнат спасението , уммата и човечеството могат да осъществяват връзка с Аллаха само посредством имамите . Затова тези негови “близки” са непогрешими , деянията им не подлежат на съмнения . Концепцията за правото на имамите да наследяват върховенството в уммата изключва всякакъв избор или преотстъпване другиму . Това стриктно указание за властта и нейните прерогативи представлява според шиитските богослови същността на ислямската религия .[9]
Трагедията при Кербала - край Куфа на 10 октомври 680 г., когато Хусейн , по-малкият син на Али , загива в неравно сражение срещу Омеядите – ознаменува окончателното разграничение между Омеядите и “партията” на Али . Неговата и на сина му Хусейн кончини , наред с прякото родство с Пророка , стават решаващ довод за изключителното тяхно право върху върховната власт в уммата . Обосноваването и прокламирането на това право , имащо давност до съдния ден , е основна черта на шиитската доктрина . [10]
4. Мурджити
Мурджитите са друга школа , която също отказва да отсъди между Али и Муауия , тъй като според тях единствено вътрешната нагласа на човек е от значение . Мюсюлманите трябва да “отсрочат” своята присъда съгласно Корана[11] . Следователно Омеядите не могат да бъдат съдени предварително или да бъдат свалени като незаконни управници, преди да са извършили нещо , с което да го заслужат , но те трябва да бъдат жестоко порицани , ако престъпят нормите на писанието . Най-известният последовател на тази школа е Абу Ханифа (699-767) , търговец от Куфа . Той приема исляма и основава новата правна дисциплина (фикх – “знание” , “дълбоко разбиране” , “проникване”. Фикхът е науката за шариата ( ислямския религиозен Закон , основан на комплекса от норми и предписания , заложени в Корана и Сунната) и предимно за неговите религиозно-правни аспекти [12]) , която оказва изключително въздействие върху ислямското благочестие и се превръща в основното направление , което се изучава във висшите училища в мюсюлманския свят . [13]
5. Кадарити
Прототип и най-добър пример за мюсюлманска благочестивост е Хасан ал-Басри (ум. 728) . Възпитан е в Медина , в среди близки до семейството на Пророка , и преживява смъртта на Осман . По-късно отива в Басра и развива духовност , основаваща се на презрение към светските блага – едно обръщане към аскетичния живот на Пророка . Хасан става най-известният проповедник в Басра , а скромният му живот се превръща в красноречива и потенциално подривна критика срещу охолството на двора . Хасан слага началото на религиозна реформа в Басра . Той учи последователите си да съзерцават вглъбено върху Корана . Според него размишлението , самоанализирането и цялостното отдаване на Божията воля са източникът на истинското щастие , тъй като те преодоляват противоречията между това което човек желае и това , което Бог е пожелал за мъжете и жените . Хасан подкрепя Омеядите , но ясно показва , че запазва правото да ги критикува , ако те заслужават това . Той спира вниманието си на богословското течение Кадария , защото изучава повелята (кадар) на Бог . Човешките същества имат свободна воля и са отговорни за своите действия . Техните действия не са предопределени , тъй като Бог е справедлив и не би им заповядал да бъдат добродетелни , ако те не могат да бъдат такива . Следователно халифите трябва да носят отговорност за своите дела и трябва да бъдат наказвани , ако не следят ясното послание на Бог . Когато халифът Абд ал-Малик научава , че Хасан разпространява тази потенциално революционна доктрина , извиква го на съд , но Хасан е толкова популярен , че халифът не посмява да го накаже . Хасан ал-Басри слага началото на здрава мюсюлманска традиция , съчетаваща един строг вътрешен живот с политическа опозиция срещу управниците .
Кадаритите приемат омеядското управление, защото единствено то изглежда способно да запази единството на уммата . Те следователно се обявяват против хариджитите , които са на мнение , че Омеядите са вероотстъпници и заслужават смърт . [14]
6. Мауали (клиенти)
След арабските мюсюлмани се нареждат неомюсюлманите , на които чрез сила и убеждаване им е наложен исляма и следователно са им признати , на теория , но не и на практика , пълни права на ислямски граждани . Понижени до поста на клиенти (мауали) , тези новопокръстени мюсюлмани формират най-нисшия обществен слой на мюсюлманското общество , статут , от който са силно засегнати. Увлечението на някои от тях по новата вяра граничи с фанатизъм и ги кара да преследват немюсюлманите . Едни от най-нетолерантните ранни мюсюлмани са част от тези , преминали от християнството и юдейството . В рамките на мюсюлманското общество тези клиенти са първите които се посвещават на хуманитарните науки и изящните изкуства , тъй като са представители на по-дълга културна традиция. Поради факта , че засенчват арабите мюсюлмани в интелектуалната сфера , мауалите започват да им оспорват политическото управление . Смесените им бракове с представители на завоевателите , служат за разреждане на арабската кръв . [15]
7. Зиммии
Особено място в обществото заемат “зиммиите” (ахл аз-зимма – “покровителствани”[16]) – друговерците християни и юдеи . Формално те се намират под покровителството на мюсюлманската власт , която им разрешава срещу заплащането на данъка “джизие”(данъка за друговерци) и други ограничения да изповядват своята религия [17]. В тази категория попадат ахл ал-китаб – “хора на Писанието” . Терминът води началото си от Корана , където с него се обозначават юдеите и християните , на които в предишен исторически момент Бог е откровил свещени книги : Тората , псалмите и Евангелието . Освен юдеите и християните към “хората на Писанието” са причислени и сабеите (Коран , 2:62) , чиято идентификация е твърде неясна . Макар и по особен начин , в категорията на ахл ал-китаб попадат и зороастрийци-те – положение , което става възможно и благодарение на някои от тълкуванията на съдържащата се в Корана идея (2:256) , че “няма принуждение в религията” . Тези тълкувания на факихите се опират в аргументацията си на две основни положения . Първо , твърди се , че някога зороастрийците са имали “писание” в смисъла на юдео-християнската традиция , при което обаче не се зачита Авеста . Второ , сам пророкът Мухаммад е приемал джизие от зороастрийците , като е наставлявал по отношение на тях следното : “Отнасяйте се с тях като с хората на Писанието” . Въпреки всичко зороастрийците винаги остават втора категория “хора на Писанието” и мюсюлманите не могат да ядат тяхната храна , нито пък да се женят за зороастрийки . В по-ната-тъшната история на исляма при тълкуването на понятието ахл ал-китаб често надделяват и прагматичните съображения , водени от необходимостта мюсюлманите да съжителстват с друговерци и даже – с езичници .Съгласно ислямската доктрина в хода на времето ахл ал-китаб са изопъчили изпосланото им Писание , отклонили са се от неговото автентично значение и са забравили първоначалния му смисъл . От тази гледна точка мисията на Мухаммад като пратеник на Аллах е да потвърди предаденото на човечеството от предишните пророци Откровение , като “поправи” всичко онова , което е било изопачено от “хората на Писанието” . Макар , че в общи линии ислямът учи на веротърпимост по отношение на ахл ал-китаб , те заемат особено , средно положение между мюсюлманите вярващи и езичниците неверници [18]. Често пъти противоречиви постановки в Корана и Сунната ще бъдат тълкувани от богослови и владетели според обстановката от умерено-компромисно до дискриминационно ксенофобски . Ако между тези две крайни становища може да бъде изведено нещо “средно” , то е , че друговерците въпреки твърде изкривената си представа за Божествената истина все пак следват в една или друга степен нейните предписания . Затова те могат да питаят известна надежда за спасение в съдния ден . Но то става проблематично и за предпочитане е навреме да се избавят от заблудите, като приемат “истинската” вяра . В отношенията към различните друговерски общини също в зависимост от епохата се наблюдават нюанси . [19]
8. Роби
Робите стоят на най-ниското обществено равнище . Ислямът е запазил робството , което Старият завет допуска , но значително подобрява положението на робите . Каноническото право забранява мюсюлманин да поробва друг мюсюлманин , но не гарантира свобода на друговерец , който е приел исляма . Робите по време на ранния ислям са купувани , нападани или набирани от военнопленниците . Те могат и да бъдат жени и деца . Не след дълго търговията с роби става много активна и доходна дейност в целия мюсюлмански свят . Една част от робите са черни , от Източна или Централна Африка ; други са представители на монголоидната раса ; трети са бели , от Близкия Изток или Южна Европа . Цената на един испански роб възлиза на около 1000 динара за разлика от тази на един турски роб – 600 динара . Според ислямския закон детето на една робиня от роб , от друг мъж освен господаря или от господаря в случай , че не припознае детето ,е роб . Но детето на мъж-роб от свободна жена е свободно .
Съжителството на семейни начала между господар и робиня е допустимо , но не и законният брак . Децата от такъв съюз принадлежат на господаря и са свободни . Но общественото положение на робинята се издига единствено до това на майка на децата . Тя не може да бъде нито продадена , нито прогонена . След смъртта на господаря става свободна . Освобождаването на роби винаги се е считало за добро дело . След като бъде освободен робът става клиент на бившия си господар , сега негов покровител . В случай , че покровителят почине без наследници , клиентът наследява имуществото му . [20]
Заключение
В заключение бихме могли да кажем , че различните по статут и функции класи , слоеве и прослойки в уммата взаимно се преплитат и съперничат – отношения , които ислямската обществено-политическа доктрина отразява и се стреми да регламентира .[21]
Политическото здраве на уммата е от централно значение за зараждащото се ислямско благочестие . Докато халифът и неговата администрация се борят с проблемите , пред които се изправя всяка една аграрна империя , и се опитват да създадат силна монархия , благочестивите мюсюлмани са против подобно решение . На много ранен етап поведението и политиката на управника придобиват религиозно значение , което оказва дълбоко влияние върху аскетизма , мистицизма , свещеното право и ранното спекулативно богословие в мюсюлманския свят . [22]
Използвана литература
Hitti,Philip K.,History of the Arabs.From the Earliest Ttimes to the Present, Macmillan, St Martin’s Press, 1970.
Пеев, Й., История и философия на една религия.Ислямът – минало и настояще, София , 1985.
Евстатиев, С., Ислямът.Кратък справочник, 2006.
Армстронг, К., Ислямът.Кратка история, ИК “Прозорец”.
[1]Армстронг , К. , Ислямът. Кратка история , ИК “Прозорец”, сс. 81-82.
[2]Пеев, Й., История и философия на една религия.Ислямът – минало и настояще,София , 1985, стр.37.
[3]Цит.съч.,сс.38-39.
[4]Цит.съч.,стр.40.
[5] На същото място,Цит.по: Ибн Халдун, Встъпление, С.,1984,стр.194 (ар.ез.).
[6]. Пеев, Й., История и философия на една религия.Ислямът – минало и настояще,София , 1985,стр.107.
[7]Цит.съч.,стр.40.
[8] Цит.съч.,стр.108,Цит. По: Амин, А.,Зората на исляма, Кайро, 8 изд.1961, стр.268(ар.ез.).
[9], Пеев, Й., История и философия на една религия.Ислямът – минало и настояще,София , 1985,стр.108.
[10]Цит.съч.,стр.41.
[11]Армстронг , К. , Ислямът. Кратка история , ИК “Прозорец”, стр.84, Цит. по: Коран, 9:106-7.
[12]Евстатиев, С., Ислямът.Кратък справочник, 2006,сс. 214-215.
[13]Армстронг , К. , Ислямът. Кратка история , ИК “Прозорец”, стр.84.
[14]Цит.съч.,сс. 82-83.
[15]Hitti,Philip K.,History of the Arabs.From the Earliest Ttimes to the Present, Macmillan,St Martin’s Press, 1970.,рр.232-233.
[16]Евстатиев, С., Ислямът.Кратък справочник, 2006,стр.43.
[17]Пеев, Й., История и философия на една религия.Ислямът – минало и настояще,София , 1985, стр.117.
[18]Евстатиев, С., Ислямът.Кратък справочник, 2006,сс.43-44.
[19]Пеев, Й., История и философия на една религия.Ислямът – минало и настояще,София , 1985, сс.117-118.
[20]Hitti,Philip K.,History of the Arabs.From the Earliest Ttimes to the Present, Macmillan, St Martin’s Press, 1970.,рр.235-236.
[21]Пеев, Й., История и философия на една религия.Ислямът – минало и настояще,София , 1985, стр.117.
[22]Армстронг , К. , Ислямът. Кратка история , ИК “Прозорец”, сс. 85-86.
RSS Feed
