I. Природа на абасидското движение и абасидската революция
II. Основаване на Абасидския халифат
III. История на ранния Абасидски халифат – от създаването му през 750г. до
управлението на халиф ал-Мутауаккил
IV. Заключение
V. Използвана литература
II. Основаване на Абасидския халифат
III. История на ранния Абасидски халифат – от създаването му през 750г. до
управлението на халиф ал-Мутауаккил
IV. Заключение
V. Използвана литература
I. Природа на абасидското движение и абасидската революция
Абасидите произхождат от Хашимитския клон на Курейш. Те се възползват от лозунга за възстановяване на правата на „дома на пророка” изтъквайки родниството си с Абас, чичото на Мохамед[1], както и от общото недоволство, ширещо се в Умаядския халифат, най-вече това на неарабските мюсюлмани и особено персите .
Според представителите на ортодоксалния шиизъм синът на Али Мухаммад ибн ал-Ханафиййа, не би могъл да има претенции да бъде имам. Въпреки това неговата личност както и наследниците му се превръщат в основно средство в домогването за власт на многобройни шиитски секти, много от които с неарабски произход и крайни възгледи.
Пръв към нефатимидското крило на шиизма се обръща ал-Мухтар ибн Убейд ас-Сакафи, който вдига бунт срещу Умаядите в желанието си за мъст за убийството на ал-Хусейн и провъзгласява за имам Мухаммад ибн ал-Ханафиййа. След смъртта му имамството се поема от синът му Абу Хашим Абд Аллах, който умира през 716 г. в местността Хумайма. След смъртта му неговите последователи се разделят на няколко основни групи, но най-голямата част признават за имам Мухаммад ибн Али ибн ал-Аббас. Те са улеснени от факта, че местността Хумайма, където смъртта заварва Абу Хашим, по онова време е център на абасидското движение. Самият Мухаммад ибн Али умира през 743 г. и е наследен от своя син – Ибрахим, брат на първите двама абасидски халифи. Историята за властта в Хумайма, която може и да е фиктивна, дава на Аббасидите здрав фундамент за изграждане на собствена легитимистка концепция, според която постът на имама, веднъж изведен от линията на Фатимидите, изцяло излиза извън потеклото на Али и попада при наследниците на чичо му, ал-Аббас[2].
Абасидската пропаганда се възползва и от ширещото се недоволствие на не-арабите по време на Умаядския халифат. Отношението на Умаядите към неарабските етноси в империята е подобно на предислямското отношение към чужденците, които нямат равен статут с принадлежащите към племето по рождение и се наричат мауали – подчинени клиенти. Скоро Абасидите се превръщат в лидери на анти-умаядско движение, с център иранската провинция Хурасан. Тяхната пропаганда се е основавала на обещанията за връщане на истинското правоверие и теократизация на халифата. Управлението им започва през 750 г., след организирано от тях въстание, избухнало в Хурасан. Те вече имат дългогодишен опит на добре организирано нелегално движение, а също така се възползват и от постиженията на Умаядите в изграждането на държавата и организирането на нейното управление.
II. Основаване на Абасидския халифат
Идването на власт на Аббасидите е тясно свързано с движението на Хашимитите. Идеята за сваляна на Умаядите от престола и заемането му от Абасидите постепенно се развила сред привържениците им. Успяват да спечелят подкрепата на алиититес цел осъществяване на пропаганда сред населението на Персия и сред арабските гарнизони в източните провинции.
Когато тридесетгодишната опозиционна дейност на Аббасидите най-сетне се увенчава с успех, те се изправят пред въпроса за личността на новия управник, който ще се превърне в причина за разцепление в редовете на хашимитите. В началото Аббасидите назначават предводителя на алиитската партия в Куфа Абу Салама ал-Халлал за везир (помощник) на рода на Мухаммад, който преговаря с най-видните алиидски личности, ала не успява да ги убеди да приемат халифската титла. Така няколко месеца по-късно за халиф е обявен Абу ал-Аббас.
III. История на ранния Абасидски халифат – от създаването му през 750г. до управлението на халиф ал-Мутауаккил
Първият абасидски халиф, ал-Аббас, останал в историята с прозвището си ас-Саффах, управлява сравнително кратко и предприема политика на елиминация спрямо умаядския род. Поради тази причина често прозвището му бива превеждано като „Кървавия” или „Кръвопиеца”. И все пак намираме разумни доводи, че ас-Саффах всъщност означава „Щедрият”. Абу ал-Аббас е първият от абасидските халифи, който приема прозвище, с което остава в историята – един непознат до тогава обичай, навлязъл под персийско влияние и превърнал се в традиция по-нататък[3]. Според Ибн Халдун Аббасидите въвели прикритие за собствените си имена, та да не бъде принизявано достойнството им от езиците на пазарската тълпа и да бъдат запазени от опошляване[4]. И все пак едва ли това е основната причина за въвеждането на този обичай. Тук трябва да се вземат предвид шиитските корени на абасидското движение. По този начин те отговарят на есхатологичните шиитски представи, а също така засилват впечатлението, че управлението им се опавава на благословията на Мухаммад.
От друга страна, концепцията, че халифът е „божията сянка на земята” (ظل الله على الأرض), съчетана с прозвища, твърде подобни на прозвищата на сасанидските владетели, е отнесена към неарабските – главно персийски – елементи, които изнасят на плещите си подготовката и провеждането на аббасидската революция.
Абу ал-Аббас ас-Саффах управлява сравнително кратко – от 750 до 754г. Той е наследен от брат си, Абу Джафар ал-Мансур, който е смятан от мнозина за реалния основател на династията. По време на неговото управление столицата се мести в новоизградения Багдад, чието разположение в Месопотамия определя все по-активното заимстване от Изтока[5]. Изграждането на новата столица започва през 762г., а официалното й име, дадено от ал-Мансур е „Градът на мира” (مدينة السلام), ала заради кръглата си форма често бива наричан „Кръглият град” (المدورة).
Една от основните разлики между управленито на Умаяди и Абасиди е, че умаядската династия е била арабска, а аббасидската многоетносна и арабите са само един от тези етноси. По време на управлението на ас-Саффах и ал-Мансур се въвежда институцията на везирския пост, който се оформя окончателно при управлението на Харун ар-Рашид. Първият, който заема този пост, е Халид ибн Бармак от влиятелния персийски род на Бармакидите. Така окончателно проличава характерът на везирата като средство за създаване на едно дуалистично управление, в което върховната власт принадлежи на арабския халиф, но голяма чат от правомощията се упражняват от везир неарабин[6].
Абасидската династия, както други в историята на мюсюлманите, достига своя най-брилянтен период на политически и интелектуален апогей скоро след нейното основаване. Багдадският халифат, основан от ал-Саффах и ал-Мансур, достига своя връх в периода между управлението на третия халиф, ал-Махди, и деветия, ал-Уасик, и особено в дните на Харун ар-Рашид и неговия син ал-Ма’мун.
Третият халиф, ал-Махди, е останал в страниците на историята най-вече с войните си срещу Византия. Вътрешните конфликти, които разтърсвали арабската държава и оказали влияние върху преместването на столицата в далечния Багдад, позволили на византийския император, Константин V, да изтласка границата на изток до Мала Азия и Армения. Ал-Махди организира брилянтна и напълно успешна атака срещу самата вражеска столица, Константинопол. Командващ на похода е бил Харун, малкият син на ал-Махди и бъдещ наследник на трона, който толкова се е отличил със пълководските си умения, че баща му му дава почитната титла „ар-Рашид”. През 782г. арабските войски достигат Босфора и Византия е принудена да сключи мирен договор, който налага редовното плащане на данъци към аббасидския халиф.
Харун ар-Рашид се качва на престола след краткото управление на по-големия си брат, ал-Хади. Той управлява като старовременен абсолютен монарх, а не в стила на праведните халифи - бил изолиран от своите поданици. Обичайната непринуденост, характерна за времето на първите халифи, била заместена от претенциозен разкош. Самият халиф не се занимавал вече с проблемите на уммата, а поверил управлението на своя везир. По времето на Харун ар-Рашид, когато халифата е в своя апогей, в империята цари невиждано дотогава спокойствие. Бунтовете са безмилостно потушавани и населението разбира, че е безсмислено да се опълчва спрямо режима. Едновременно с това обаче хората можели да водят нормален и спокоен живот. Като покровител на изкуствата и науките Харун ар-Рашид поставя началото на велик културен ренесанс. Щедростта му привличала като магнит към столицата поети, учени, музиканти, певци и др. Литературната критика, философията, поезията, медицината, математиката и астрономията процъфтяват, също както търговията и занаятите[7]. Страниците на „الأغاني” също изобилстват с информация за светския живот по онова време. За по-малко от половин век столицата Багдад се превръща от нищото в един от световните центрове с удивителни богатства и международно значение.
В края на управлението на Харун ар-Рашид, обаче, е вече ясно, че халифатът е изживял своя апогей. Никоя власт не може да контролира безкрайно една толкова голяма територия. Някои от преферните провинции започват да се отделят. Разточителството, с което се слави халифа води до непрекъснато увеличаване на данъците и непрестанно гражданско недоволство. От друга страна управителите на провинциите започват да имитират този лукс и малко по малко да искат независимост от халифа в Багдад. Икономиката е разклатена. Харун ар-Рашид се опитва да реши проблема, като поделя империята между двамата си синове, ал-Амин и ал-Ма’мун, но това довежда до гражданска война след неговата смърт. Тя е знак за свтския дух на двора по това време. За разлика от междуособните войни (фитна) в миналото, няма никаква идеологическа или религиозна мотивация в тази борба, която е просто сблъсък на лични амбиции. Когато ал-Ма’мун излиза победител в битката и започва да управлява (813-833), става ясно, че империята е разделена на две сфери на влияние: аристократичния дворцов кръг и егалитарния и „конституционалистически” блок, основаващ се на шариата[8]. Освен това войната между ал-Амин и ал-Ма’мун е последният опит да се възстанови арабското начало на управление – един от непоклатимите умаядски принципи, който бива премахнат с идването на Абасидите на власт. Ал-Ма’мун побеждава в този конфликт с помощта на маулите, предвождани от перса Тахир ибн Хусейн[9].
Тази гражданска война е преломен момент в съдбата на халифата. За пръв път халиф е постигнат от унизителната съдба да бъде убит по заповед на военен командир от мауалите. Победата на мауалите в бунта срещу ал-Амин бележи края на опитите за възстановяване на арабския характер на халифата, но и началото на упадъка на халифската институция под влиянието на неарабските елементи в държавата. В отплата за решаващата си роля по време на войната, персийският пълководец Тахир ибн Хусейн е назначен от халифа ал-Ма’мун за управител на стратегическата източна област Хурасан. Чрез това си решение халифът създава опасен прецедент, който дава възможност на един държавен служител да се превърне в местен владетел и да лиши централната власт от влияние в една от стратегическите области на държавата. Тахир не закъснява да се възползва от тази възможност и само след две години заповядва по време на петъчната молитва да не се споменава името на халифа, което е равносилно на откъсване на областта от империята. Въпреки че още същия ден Тахир умира при загадъчни обстоятелства, халифът е принуден да назначи за негов наследник сина му, с което на практика признава откъсването на Тахиридската династия от центъра на държавата[10].
Когато ал-Мамун след няколко годишната война с брат си ал-Амин (който е посочен за престолонаследник от баща си) и с чичо си Ибрахим ибн-ал-Махди, който също претендирал за трона, влиза победоносно в Багдад , голяма част от града е в руини. За известно време не се чува нищо повече за Кръглия град. Но скоро градът отново се издига в старото си величие. Багдад е бил пристанищен търговски център и търговците са играли важна роля в обществото. Търгували са с Далечния Изток, Европа и Африка. Лекарите, адвокатите, учителите, писателите и други с подобни професии са започнали да заемат видно място в обществото под патронажа на ал-Мамун. В изпълнение на своята политика, през 830 г. ал-Ма’мун основава в Багдад известния Дом на мъдростта (بيت الحكمة), който се превръща в своеобразен център на научната и преводаческата дейност в халифата. Според Ибн ан-Надим интересът на халифа към древното знание започва с един сън на владетеля, в който той вижда Аристотел и го попитал какво е доброто, а мъдрецът му отговорил, че добро е онова, което е добро за разума, за закона и за хората[11].
В същото време ал-Ма’мун осъзнава слабостта на своята власт. Управлението му започва с гражданска война, шиитско въстание в Куфа и Басра (814-815) и бунт на хариджитите в Хурасан. Той се опитва да помири тези коренно различни групи и да намали религиозното напрежение, но политиката му само влошава нещата. Като интелектуалец има естествено влечение към рационализма на муатазилитите. Ал-Ма’мун осъзнава, че популисткото движение ахл ал-хадис, според което божествените закони са пряко достъпни за всеки мюсюлманин, не е съвместимо с абсолютната монархия[12]. От друга страна липсата на църквоподобна институция в сунитския ислям го подтиква да потърси други начини за налагането на някакъв религиозен „канон”, който да обедини доктринално халифата. През 833г. само четери месеца преди внезапната си смърт седмият абасидски халиф ал-Ма’мун обръща отново внимание на един дълго занимавал го по време на цялото негово управление проблем – унифицирането на вярата и единството на уммата. Така неговото име става символ на установената „инквизиция”(محنة), която започва с халифска заповед към управителя на Багдад – Исхак ибн Ибрахим. Някои от най-новите историко-емпирични изследвания на периода, свързан с „инквизицията”, потвърждават хипотезата, че тя е замислена от ал-Ма’мун с цел да подсигури на халифската институция пълен контрол върху религиозните дела. Известни са случаи, когато по времето на михна аббасидските владетели са „изпитвали” във вярата според муатазилитските принципи дори своите единоверци при размяната на пленници с византийците. Халифът ал-Уасик, например, заповядал да се „изпита по Корана” населението от пограничните области. Всички признали, че той е сътворен, с изключение на четирима, на които ал-Уасик заповядал да се отсекат главите. „Инквизицията” просъществува при управлението на още двама халифа след ал-Ма’мун – ал-Му’атасим (833-842) и ал-Уасик (842-847), които полагат неимоверни усилия, за да задържат господстващия статут на муатазилитския рационализъм. Според изтъкнатия германски ислямовед Тилман Нагел, „историята през идните столетия показва, че в халифата никога не може да се постигне един доктринален авторитет, какъвто ал-Ма’мун се опитва да наложи”. Въпреки строгите мерки и „изпитването”, наложени за утвърждаването на муатазилитството, халифите в Багдад не успяват да устоят на недоволството от страна на традиционните сунитски улеми. Отчитайки тяхната силна съпротива срещу муатализитството, халифът ал-Мутауаккил (упр. 847-861) застава на страната на консервативните улеми. В началото (850г.) той забранява споровете за текстовете на Корана, а след това (851г.) обявява догмата за сътвореността на Корана за „ерес”. Така сунитското правоверие отново придобива господстващи позиции в Халифата[13].
Това не е първият път, когато ислямът преследва ерес, но михната на ал-Ма’мун е първата систематична инквизиция на ерес и първия формален опит да бъде потушена.
Всички събития около установяването, а впоследствие и премахването на муатазилитството като официална интерпретация на исляма сочат, че управляващите Абасиди са заинтересовани от формирането и трайното утвърждаване на консенсус (اجماع) между улемите. Консенсусът, формално отнасящ се до юридико-богословските казуси, пред които се изправят мюсюлманите, всъщност се разпростира върху главните сфери от живота на уммата. Периодът на михна е свързан с очертаването на контурите на една религиозно публична сфера, възникнала в резултат на силната съпротива на традиционните сунитски улеми срещу муатазилитите – реалната причина, поради която халифът ал-Мутауаккил е принуден да се откаже от унаследения опит на своите предшественици да установят единна интерпретация на исляма за цялата територия на Халифата. Този резултат има сериозно последици за по-нататъшното развитие на религиозната публичност в суннитския ислям. Разширява се пространството на улемите, които дефинират религиозната доктрина, а впоследствие халифите и другите владетели, упражняващи политическата власт, са принудени да проявяват предпазливост при намесата си в религиозните дела[14].
Осмият абасидски халиф, ал-Муатасим, въвежда нова девизия в абасидската армия. Той е първият, който се обгражда с тюркска войска. Първоначално тюрките били негови роби водени в двореца, за да са в противовес на хурасанците, на които абасидите дължат качването си на трона. Скоро обаче тази нова имперска охрана се превръща в голяма заплаха и започва да тероризира столицата Багдад. Така халифът е принуден да построи нова столица, Самарра, в която през 836г. прехвърля седалището на своето управление. Причината за преместването едва ли се свежда само до конфликта между тюрките и багдадското население, тя по-скоро се крие в желанието на халифа да избегне възможната опозиция на старата администрация срещу въвеждането на тюрките в армията и регистрацията им в дивана[15]. Самарра остава столица в продължение на 56г. Този възход на доминиращото тюркско войнство маркира началото на карая на халифската власт. Халифът е живял в новата си столица почти като техен затворник. Ал-Мутауаккил е първият, който се опитва да намали това тюркско влияние. В резултат на това става жертва на заговор организиран от тюрките.
IV. Заключение
Въпреки отбелязания в културно отношение напредък, е трудно да си представим, че разкошът, в който са живели халифите, е ислямски в някакво отношение. Те живели в прекрасна изолация, което не би могло да не бъде в ярък контраст с аскетизма на Пророка и праведните халифи. В същото време трудно може да бъде стабилизирана държава с такиви размери. Пространствената „стабилизация” и етнографската разноликост на обширната империя подкопават реалния авторитет на халифа и довеждат до нейната децентрализация[16]. Някои от периферните провинции започват да се отделят под управлението на независими династии, които само формално признават халифа в Багдад.
V. Използвана литература:
A) На бълагарски
[1] Пеев, Й., История и философия на една религия.Ислямът – минало и настояще,София , 1985, с.115
[2] Павлович, П., История и култура на древна Арабия, София, 2008, с.101
[3] Павлович, П., История и култура на древна Арабия, с.108
[4] Ибн Халдун, Встъпление, цит. по П.Павлович, История и култура на древна Арабия, с.108
[5] Евстатиев, С., Ислямът. Кратък справочник., 2006, с.22
[6] Павлович, П., История и култура на древна Арабия, с.110
[7] Армстронг, К., Ислямът. Кратка история, ИК „Прозорец”, с.90-91
[8] Ibid, с.97-98
[9] Павлович, П., История и култура на древна Арабия, с.110
[10] Ibid, с. 113
[11] Малинова, М., Начало на преводаческото дело в арабо-мюсюлманския халифат, в: Арабистика и ислямознание. Студии по случай 60-годишнината на доц. д.ф.н. Пенка Самсарева, Унив. Изд. „Св. Климент Охридски”, София, 2003, с.58-59
[12] Армстронг, К., Ислямът. Кратка история, с.98
[13] Евстатиев, С. „Ислямът. Кратък справочник”, Център за интеркултурни изследвания и партньорство, 2006, с. 136-137
[14] Евстатиев, С. „Ислямът. Кратък справочник”, Център за интеркултурни изследвания и партньорство, 2006, с.137-138
[15] Павлович, П., История и култура на древна Арабия, с.114
[16] Евстатиев, С., Ислямът. Кратък справочник., 2006, с.22
Абасидите произхождат от Хашимитския клон на Курейш. Те се възползват от лозунга за възстановяване на правата на „дома на пророка” изтъквайки родниството си с Абас, чичото на Мохамед[1], както и от общото недоволство, ширещо се в Умаядския халифат, най-вече това на неарабските мюсюлмани и особено персите .
Според представителите на ортодоксалния шиизъм синът на Али Мухаммад ибн ал-Ханафиййа, не би могъл да има претенции да бъде имам. Въпреки това неговата личност както и наследниците му се превръщат в основно средство в домогването за власт на многобройни шиитски секти, много от които с неарабски произход и крайни възгледи.
Пръв към нефатимидското крило на шиизма се обръща ал-Мухтар ибн Убейд ас-Сакафи, който вдига бунт срещу Умаядите в желанието си за мъст за убийството на ал-Хусейн и провъзгласява за имам Мухаммад ибн ал-Ханафиййа. След смъртта му имамството се поема от синът му Абу Хашим Абд Аллах, който умира през 716 г. в местността Хумайма. След смъртта му неговите последователи се разделят на няколко основни групи, но най-голямата част признават за имам Мухаммад ибн Али ибн ал-Аббас. Те са улеснени от факта, че местността Хумайма, където смъртта заварва Абу Хашим, по онова време е център на абасидското движение. Самият Мухаммад ибн Али умира през 743 г. и е наследен от своя син – Ибрахим, брат на първите двама абасидски халифи. Историята за властта в Хумайма, която може и да е фиктивна, дава на Аббасидите здрав фундамент за изграждане на собствена легитимистка концепция, според която постът на имама, веднъж изведен от линията на Фатимидите, изцяло излиза извън потеклото на Али и попада при наследниците на чичо му, ал-Аббас[2].
Абасидската пропаганда се възползва и от ширещото се недоволствие на не-арабите по време на Умаядския халифат. Отношението на Умаядите към неарабските етноси в империята е подобно на предислямското отношение към чужденците, които нямат равен статут с принадлежащите към племето по рождение и се наричат мауали – подчинени клиенти. Скоро Абасидите се превръщат в лидери на анти-умаядско движение, с център иранската провинция Хурасан. Тяхната пропаганда се е основавала на обещанията за връщане на истинското правоверие и теократизация на халифата. Управлението им започва през 750 г., след организирано от тях въстание, избухнало в Хурасан. Те вече имат дългогодишен опит на добре организирано нелегално движение, а също така се възползват и от постиженията на Умаядите в изграждането на държавата и организирането на нейното управление.
II. Основаване на Абасидския халифат
Идването на власт на Аббасидите е тясно свързано с движението на Хашимитите. Идеята за сваляна на Умаядите от престола и заемането му от Абасидите постепенно се развила сред привържениците им. Успяват да спечелят подкрепата на алиититес цел осъществяване на пропаганда сред населението на Персия и сред арабските гарнизони в източните провинции.
Когато тридесетгодишната опозиционна дейност на Аббасидите най-сетне се увенчава с успех, те се изправят пред въпроса за личността на новия управник, който ще се превърне в причина за разцепление в редовете на хашимитите. В началото Аббасидите назначават предводителя на алиитската партия в Куфа Абу Салама ал-Халлал за везир (помощник) на рода на Мухаммад, който преговаря с най-видните алиидски личности, ала не успява да ги убеди да приемат халифската титла. Така няколко месеца по-късно за халиф е обявен Абу ал-Аббас.
III. История на ранния Абасидски халифат – от създаването му през 750г. до управлението на халиф ал-Мутауаккил
Първият абасидски халиф, ал-Аббас, останал в историята с прозвището си ас-Саффах, управлява сравнително кратко и предприема политика на елиминация спрямо умаядския род. Поради тази причина често прозвището му бива превеждано като „Кървавия” или „Кръвопиеца”. И все пак намираме разумни доводи, че ас-Саффах всъщност означава „Щедрият”. Абу ал-Аббас е първият от абасидските халифи, който приема прозвище, с което остава в историята – един непознат до тогава обичай, навлязъл под персийско влияние и превърнал се в традиция по-нататък[3]. Според Ибн Халдун Аббасидите въвели прикритие за собствените си имена, та да не бъде принизявано достойнството им от езиците на пазарската тълпа и да бъдат запазени от опошляване[4]. И все пак едва ли това е основната причина за въвеждането на този обичай. Тук трябва да се вземат предвид шиитските корени на абасидското движение. По този начин те отговарят на есхатологичните шиитски представи, а също така засилват впечатлението, че управлението им се опавава на благословията на Мухаммад.
От друга страна, концепцията, че халифът е „божията сянка на земята” (ظل الله على الأرض), съчетана с прозвища, твърде подобни на прозвищата на сасанидските владетели, е отнесена към неарабските – главно персийски – елементи, които изнасят на плещите си подготовката и провеждането на аббасидската революция.
Абу ал-Аббас ас-Саффах управлява сравнително кратко – от 750 до 754г. Той е наследен от брат си, Абу Джафар ал-Мансур, който е смятан от мнозина за реалния основател на династията. По време на неговото управление столицата се мести в новоизградения Багдад, чието разположение в Месопотамия определя все по-активното заимстване от Изтока[5]. Изграждането на новата столица започва през 762г., а официалното й име, дадено от ал-Мансур е „Градът на мира” (مدينة السلام), ала заради кръглата си форма често бива наричан „Кръглият град” (المدورة).
Една от основните разлики между управленито на Умаяди и Абасиди е, че умаядската династия е била арабска, а аббасидската многоетносна и арабите са само един от тези етноси. По време на управлението на ас-Саффах и ал-Мансур се въвежда институцията на везирския пост, който се оформя окончателно при управлението на Харун ар-Рашид. Първият, който заема този пост, е Халид ибн Бармак от влиятелния персийски род на Бармакидите. Така окончателно проличава характерът на везирата като средство за създаване на едно дуалистично управление, в което върховната власт принадлежи на арабския халиф, но голяма чат от правомощията се упражняват от везир неарабин[6].
Абасидската династия, както други в историята на мюсюлманите, достига своя най-брилянтен период на политически и интелектуален апогей скоро след нейното основаване. Багдадският халифат, основан от ал-Саффах и ал-Мансур, достига своя връх в периода между управлението на третия халиф, ал-Махди, и деветия, ал-Уасик, и особено в дните на Харун ар-Рашид и неговия син ал-Ма’мун.
Третият халиф, ал-Махди, е останал в страниците на историята най-вече с войните си срещу Византия. Вътрешните конфликти, които разтърсвали арабската държава и оказали влияние върху преместването на столицата в далечния Багдад, позволили на византийския император, Константин V, да изтласка границата на изток до Мала Азия и Армения. Ал-Махди организира брилянтна и напълно успешна атака срещу самата вражеска столица, Константинопол. Командващ на похода е бил Харун, малкият син на ал-Махди и бъдещ наследник на трона, който толкова се е отличил със пълководските си умения, че баща му му дава почитната титла „ар-Рашид”. През 782г. арабските войски достигат Босфора и Византия е принудена да сключи мирен договор, който налага редовното плащане на данъци към аббасидския халиф.
Харун ар-Рашид се качва на престола след краткото управление на по-големия си брат, ал-Хади. Той управлява като старовременен абсолютен монарх, а не в стила на праведните халифи - бил изолиран от своите поданици. Обичайната непринуденост, характерна за времето на първите халифи, била заместена от претенциозен разкош. Самият халиф не се занимавал вече с проблемите на уммата, а поверил управлението на своя везир. По времето на Харун ар-Рашид, когато халифата е в своя апогей, в империята цари невиждано дотогава спокойствие. Бунтовете са безмилостно потушавани и населението разбира, че е безсмислено да се опълчва спрямо режима. Едновременно с това обаче хората можели да водят нормален и спокоен живот. Като покровител на изкуствата и науките Харун ар-Рашид поставя началото на велик културен ренесанс. Щедростта му привличала като магнит към столицата поети, учени, музиканти, певци и др. Литературната критика, философията, поезията, медицината, математиката и астрономията процъфтяват, също както търговията и занаятите[7]. Страниците на „الأغاني” също изобилстват с информация за светския живот по онова време. За по-малко от половин век столицата Багдад се превръща от нищото в един от световните центрове с удивителни богатства и международно значение.
В края на управлението на Харун ар-Рашид, обаче, е вече ясно, че халифатът е изживял своя апогей. Никоя власт не може да контролира безкрайно една толкова голяма територия. Някои от преферните провинции започват да се отделят. Разточителството, с което се слави халифа води до непрекъснато увеличаване на данъците и непрестанно гражданско недоволство. От друга страна управителите на провинциите започват да имитират този лукс и малко по малко да искат независимост от халифа в Багдад. Икономиката е разклатена. Харун ар-Рашид се опитва да реши проблема, като поделя империята между двамата си синове, ал-Амин и ал-Ма’мун, но това довежда до гражданска война след неговата смърт. Тя е знак за свтския дух на двора по това време. За разлика от междуособните войни (фитна) в миналото, няма никаква идеологическа или религиозна мотивация в тази борба, която е просто сблъсък на лични амбиции. Когато ал-Ма’мун излиза победител в битката и започва да управлява (813-833), става ясно, че империята е разделена на две сфери на влияние: аристократичния дворцов кръг и егалитарния и „конституционалистически” блок, основаващ се на шариата[8]. Освен това войната между ал-Амин и ал-Ма’мун е последният опит да се възстанови арабското начало на управление – един от непоклатимите умаядски принципи, който бива премахнат с идването на Абасидите на власт. Ал-Ма’мун побеждава в този конфликт с помощта на маулите, предвождани от перса Тахир ибн Хусейн[9].
Тази гражданска война е преломен момент в съдбата на халифата. За пръв път халиф е постигнат от унизителната съдба да бъде убит по заповед на военен командир от мауалите. Победата на мауалите в бунта срещу ал-Амин бележи края на опитите за възстановяване на арабския характер на халифата, но и началото на упадъка на халифската институция под влиянието на неарабските елементи в държавата. В отплата за решаващата си роля по време на войната, персийският пълководец Тахир ибн Хусейн е назначен от халифа ал-Ма’мун за управител на стратегическата източна област Хурасан. Чрез това си решение халифът създава опасен прецедент, който дава възможност на един държавен служител да се превърне в местен владетел и да лиши централната власт от влияние в една от стратегическите области на държавата. Тахир не закъснява да се възползва от тази възможност и само след две години заповядва по време на петъчната молитва да не се споменава името на халифа, което е равносилно на откъсване на областта от империята. Въпреки че още същия ден Тахир умира при загадъчни обстоятелства, халифът е принуден да назначи за негов наследник сина му, с което на практика признава откъсването на Тахиридската династия от центъра на държавата[10].
Когато ал-Мамун след няколко годишната война с брат си ал-Амин (който е посочен за престолонаследник от баща си) и с чичо си Ибрахим ибн-ал-Махди, който също претендирал за трона, влиза победоносно в Багдад , голяма част от града е в руини. За известно време не се чува нищо повече за Кръглия град. Но скоро градът отново се издига в старото си величие. Багдад е бил пристанищен търговски център и търговците са играли важна роля в обществото. Търгували са с Далечния Изток, Европа и Африка. Лекарите, адвокатите, учителите, писателите и други с подобни професии са започнали да заемат видно място в обществото под патронажа на ал-Мамун. В изпълнение на своята политика, през 830 г. ал-Ма’мун основава в Багдад известния Дом на мъдростта (بيت الحكمة), който се превръща в своеобразен център на научната и преводаческата дейност в халифата. Според Ибн ан-Надим интересът на халифа към древното знание започва с един сън на владетеля, в който той вижда Аристотел и го попитал какво е доброто, а мъдрецът му отговорил, че добро е онова, което е добро за разума, за закона и за хората[11].
В същото време ал-Ма’мун осъзнава слабостта на своята власт. Управлението му започва с гражданска война, шиитско въстание в Куфа и Басра (814-815) и бунт на хариджитите в Хурасан. Той се опитва да помири тези коренно различни групи и да намали религиозното напрежение, но политиката му само влошава нещата. Като интелектуалец има естествено влечение към рационализма на муатазилитите. Ал-Ма’мун осъзнава, че популисткото движение ахл ал-хадис, според което божествените закони са пряко достъпни за всеки мюсюлманин, не е съвместимо с абсолютната монархия[12]. От друга страна липсата на църквоподобна институция в сунитския ислям го подтиква да потърси други начини за налагането на някакъв религиозен „канон”, който да обедини доктринално халифата. През 833г. само четери месеца преди внезапната си смърт седмият абасидски халиф ал-Ма’мун обръща отново внимание на един дълго занимавал го по време на цялото негово управление проблем – унифицирането на вярата и единството на уммата. Така неговото име става символ на установената „инквизиция”(محنة), която започва с халифска заповед към управителя на Багдад – Исхак ибн Ибрахим. Някои от най-новите историко-емпирични изследвания на периода, свързан с „инквизицията”, потвърждават хипотезата, че тя е замислена от ал-Ма’мун с цел да подсигури на халифската институция пълен контрол върху религиозните дела. Известни са случаи, когато по времето на михна аббасидските владетели са „изпитвали” във вярата според муатазилитските принципи дори своите единоверци при размяната на пленници с византийците. Халифът ал-Уасик, например, заповядал да се „изпита по Корана” населението от пограничните области. Всички признали, че той е сътворен, с изключение на четирима, на които ал-Уасик заповядал да се отсекат главите. „Инквизицията” просъществува при управлението на още двама халифа след ал-Ма’мун – ал-Му’атасим (833-842) и ал-Уасик (842-847), които полагат неимоверни усилия, за да задържат господстващия статут на муатазилитския рационализъм. Според изтъкнатия германски ислямовед Тилман Нагел, „историята през идните столетия показва, че в халифата никога не може да се постигне един доктринален авторитет, какъвто ал-Ма’мун се опитва да наложи”. Въпреки строгите мерки и „изпитването”, наложени за утвърждаването на муатазилитството, халифите в Багдад не успяват да устоят на недоволството от страна на традиционните сунитски улеми. Отчитайки тяхната силна съпротива срещу муатализитството, халифът ал-Мутауаккил (упр. 847-861) застава на страната на консервативните улеми. В началото (850г.) той забранява споровете за текстовете на Корана, а след това (851г.) обявява догмата за сътвореността на Корана за „ерес”. Така сунитското правоверие отново придобива господстващи позиции в Халифата[13].
Това не е първият път, когато ислямът преследва ерес, но михната на ал-Ма’мун е първата систематична инквизиция на ерес и първия формален опит да бъде потушена.
Всички събития около установяването, а впоследствие и премахването на муатазилитството като официална интерпретация на исляма сочат, че управляващите Абасиди са заинтересовани от формирането и трайното утвърждаване на консенсус (اجماع) между улемите. Консенсусът, формално отнасящ се до юридико-богословските казуси, пред които се изправят мюсюлманите, всъщност се разпростира върху главните сфери от живота на уммата. Периодът на михна е свързан с очертаването на контурите на една религиозно публична сфера, възникнала в резултат на силната съпротива на традиционните сунитски улеми срещу муатазилитите – реалната причина, поради която халифът ал-Мутауаккил е принуден да се откаже от унаследения опит на своите предшественици да установят единна интерпретация на исляма за цялата територия на Халифата. Този резултат има сериозно последици за по-нататъшното развитие на религиозната публичност в суннитския ислям. Разширява се пространството на улемите, които дефинират религиозната доктрина, а впоследствие халифите и другите владетели, упражняващи политическата власт, са принудени да проявяват предпазливост при намесата си в религиозните дела[14].
Осмият абасидски халиф, ал-Муатасим, въвежда нова девизия в абасидската армия. Той е първият, който се обгражда с тюркска войска. Първоначално тюрките били негови роби водени в двореца, за да са в противовес на хурасанците, на които абасидите дължат качването си на трона. Скоро обаче тази нова имперска охрана се превръща в голяма заплаха и започва да тероризира столицата Багдад. Така халифът е принуден да построи нова столица, Самарра, в която през 836г. прехвърля седалището на своето управление. Причината за преместването едва ли се свежда само до конфликта между тюрките и багдадското население, тя по-скоро се крие в желанието на халифа да избегне възможната опозиция на старата администрация срещу въвеждането на тюрките в армията и регистрацията им в дивана[15]. Самарра остава столица в продължение на 56г. Този възход на доминиращото тюркско войнство маркира началото на карая на халифската власт. Халифът е живял в новата си столица почти като техен затворник. Ал-Мутауаккил е първият, който се опитва да намали това тюркско влияние. В резултат на това става жертва на заговор организиран от тюрките.
IV. Заключение
Въпреки отбелязания в културно отношение напредък, е трудно да си представим, че разкошът, в който са живели халифите, е ислямски в някакво отношение. Те живели в прекрасна изолация, което не би могло да не бъде в ярък контраст с аскетизма на Пророка и праведните халифи. В същото време трудно може да бъде стабилизирана държава с такиви размери. Пространствената „стабилизация” и етнографската разноликост на обширната империя подкопават реалния авторитет на халифа и довеждат до нейната децентрализация[16]. Някои от периферните провинции започват да се отделят под управлението на независими династии, които само формално признават халифа в Багдад.
V. Използвана литература:
A) На бълагарски
- Армстронг, К., Ислямът. Кратка история, ИК „Прозорец”
- Евстатиев, С., Ислямът. Кратък справочник., 2006
- Малинова, М., Начало на преводаческото дело в арабо-мюсюлманския халифат, в: Арабистика и ислямознание. Студии по случай 60-годишнината на доц. д.ф.н. Пенка Самсарева, Унив. Изд. „Св. Климент Охридски”, София, 2003
- Павлович, П., История и култура на древна Арабия, София, 2008
- Пеев, Й., История и философия на една религия.Ислямът – минало и настояще, София , 1985
- Hitti, Philip K., History of the Arabs. From the Earliest Times to the Present, Macmillan, St. Martin’s Press, 1970
- Encyclopaedia of Islam – E. J. Brill’s First Encyclopaedia of Islam 1913-1936, Edited by M. Th. Houtsma, A. J. Wensick, H. A. R. Gibb etc., Leiden: E. J.Brill, 1987
[1] Пеев, Й., История и философия на една религия.Ислямът – минало и настояще,София , 1985, с.115
[2] Павлович, П., История и култура на древна Арабия, София, 2008, с.101
[3] Павлович, П., История и култура на древна Арабия, с.108
[4] Ибн Халдун, Встъпление, цит. по П.Павлович, История и култура на древна Арабия, с.108
[5] Евстатиев, С., Ислямът. Кратък справочник., 2006, с.22
[6] Павлович, П., История и култура на древна Арабия, с.110
[7] Армстронг, К., Ислямът. Кратка история, ИК „Прозорец”, с.90-91
[8] Ibid, с.97-98
[9] Павлович, П., История и култура на древна Арабия, с.110
[10] Ibid, с. 113
[11] Малинова, М., Начало на преводаческото дело в арабо-мюсюлманския халифат, в: Арабистика и ислямознание. Студии по случай 60-годишнината на доц. д.ф.н. Пенка Самсарева, Унив. Изд. „Св. Климент Охридски”, София, 2003, с.58-59
[12] Армстронг, К., Ислямът. Кратка история, с.98
[13] Евстатиев, С. „Ислямът. Кратък справочник”, Център за интеркултурни изследвания и партньорство, 2006, с. 136-137
[14] Евстатиев, С. „Ислямът. Кратък справочник”, Център за интеркултурни изследвания и партньорство, 2006, с.137-138
[15] Павлович, П., История и култура на древна Арабия, с.114
[16] Евстатиев, С., Ислямът. Кратък справочник., 2006, с.22
RSS Feed
