Увод - Стълбове на Исляма
Какво е джихад
Видове джихад
Предпоставки за появата му като шестият морално обряден стълб в исляма
Как се разглежда джихад в Корана
Джихад в ново време – или измеренията му в тероризма
Какво е джихад
Видове джихад
Предпоставки за появата му като шестият морално обряден стълб в исляма
Как се разглежда джихад в Корана
Джихад в ново време – или измеренията му в тероризма
Стълбове на исляма[1]
В исляма съществуват пет обрядно-морални стълба или още наречени – стълбове на вярата (اركان الدين) .Тези стълбове представляват канонизирани предписания на религиозната обрядност ,действие и поведение и се състоят в :Засвидетелстване на вярата (الشهادة) ,молитва (الصلاة) ,милостиня (милосърдие) (الژكاة) ,пост (الصوم) ,поклонничество (الحج) Към тях се прибавя един шести стълб и този стълб е джихад.(جهاد)
1. - Засвидетелстване на вярата (الشهادة) шахада – изразява се с думите „Няма друг бог освен Аллах и Мохамед е неговият пророк” (لا الاه الا الله و محمد رسول الله) .Повторена три пъти от устата на друговерец тя се превръща в свидетелство за това,че той приема исляма.С шахадата започва и всяка молитва.
2. - Молитва (الصلاة) а първо място,най важният от стълбовете на вярата.Тя е едновременно потвърждение за покорство и благочестие пред Аллах и акт на пречистване от греховете.Ислямът предписва няколко вида молитви: петте всекидневни,общата петъчна молитва ,която има най-голямо значение,като освен тях се предписват молитви и при раждане и смърт както и природни явления.Всички молитви се извършват с лице към Мека.
3. – Милостинята (зекятът) се счита от мюсюлманските богослови за задължние,което се намира на второ място след молитвата.Зекятът представлява също вид „пречистване от греховете” чрез даване на милостиня ,която възлиза на 1/40 от домашната собственост и годишния доход от търговия занаяти,скотовъдство и земеделие на всеки пълнолетен мюсюлманин като събраното се разпределя за бедните и изпадналите в материално затруднение мюсюлмани.От религиозно задължение зекятът се превръща в данък ,носещ белезите на родово-племенната солидарност.
4. – Постът (саум) – представлява един месец –месец Рамадан,през който от изгрев до залез не се яде и пие нищо.Това задължение според теолозите приучава правоверните към готовност за саможертва и страдание ,а също,което е дори по-важно – към самоконтрол при следването на религиозните задължения.Поради естеството на поста, особено през горещите летни месеци,гладуването през деня и безсънието през нощта шариатът освобождава от него бременните,кърмачките,болните ,немощните,воините и пътниците на дълъг път.
5. – Поклонничеството на светите места Мека и Медина (хадж) – е задължение,което всеки правоверен мюсюлманин трябва да осъществи поне веднъж в живота си, стига да има средства и възможност.Хадж се извършва в началото на месец „зу л-хиджа”(ذو الحجة) ,който е и последния месец в мюсюлманския календар и е специално предназначен за поклонничество.Поклонниците се обличат в нешита бяла дреха ,специално предназначена за хаджилъка и изпълняват съвместно продължителния ритуал,с което се утвърждава равенството на всички тях пред бога
6. – Джихад – последния шести стълб на вярата,който се превежда като „свещена война”Той съпровожда петте стълба,но не може да бъде приравнен с тях тъй като е от друго естество.
„война за вярата”.Съвременните лингвисти и теолози определят джихад и като върховно усилие.Задължение на вярващия в единния бог е да се бори (جاهد)пътя начертан от Аллах (جهاد في سبيل الله ).[2] Това е единтвеният стълб на вярата, чието изпълнение се поставя не толкова пред самия индивид, колкото пред общността на правоверните като цяло.
Какво е джихад
Дхихад има различни аспекти както и различни тълкувания .Този термин се възприема противоречиво и от страна на мюсюлманите и от страна на немюсюлманите.
В началния период на арабските завоевания джихадът се е схващал преди всичко като разпростиране на вярата в единния бог със силата на оръжието или другояче казано джихадът – това е свещена борба в защита на исляма и на неговото разпространение.По времето на завоеванията за арабите светът се е делял на две области.Домът на исляма (دار الاسلام ) и домът на войната (دار الحرب ).[3]За дом на исляма се счита всяка страна управлявана от мюсюлманско правителство управлявана въз основа на шариата. Първоначално домът на исляма е съвпадал с границите на халифата ,но по късно така започват да се наричат всички мюсюлмански държави.Дом на войната е бил целият останал свят.Тоест всички страни с немюсюлманско правителство, като се прави уговорката ,че мюсюлманските страни ,попаднали под колониалното господство на европейски държави ,не трябва да бъдат разглеждани като дом на войната.Има и една трета област наречена дом на мира (دار الصلح) – това са немюсюлмански страни , които са управлявани от немюсюлмани, но са се признали за зависими от върховната власт на дома на исляма.
По време на завоеванията основната интерпретация на джихад е била именно разпростирането на дома на исляма над дома на войната с всякакви средства, по пътя на войната.[4]И всичко това с една единствена цел - ислямът да се превърне в господстваща религия.В това значение като синоним на джихад мюсюлманите използват думите „фатх” (فتح ),което означава завоюване,победа и „газауат” (غزوات ) [5]– походи ,нашствия , набези.От немюсюлманите джихадът се определя като „свещена война” или водене на война с неверниците по „пътя на нанасяне на удари ,изземане на тяхната собственост , разрушаване на светилищата им , унищожаване на идолите им и пр.”, джихадът се смята за едно от основните задължения на мюсюлманската общност.По този въпрос обаче възникват спорове и противоречия още в началния период на разпространение на исляма.Според Суфиян ас-Саури (715-777-8) например джихадът е акт с препоръчителен характер и той се превръща в дълг тогава и само тогава , когато самите мюсюлмани са нападнати.В ново време подобна гледна точка застъпват и бабидите 1) и ахмадитите,като ахмадитите отхвърлят джихада изцяло дори и като препоръчителен акт.[6]
Освен чисто военния си характер обаче, джихадът има и друг аспект.Коренът جهد означава „трудя се”, ”старая се” а глаголът (جاهد ) освен „боря се”, „воювам” означава и „напрягам се”, „полагам усилие”.Според средновековните арабски мистици джихад е преди всичко борба срещу собствените земни чувства и срещу изкушението и порока вътре в самия човек.Погледнато от този ъгъл джихадът представлява духовното усъвършенстване на личността и вечната битка между доброто и злото , която се води в душата на всеки човек.
Има различни видове джихад , някои от които нямат нищо общо с войната и кръвопролитията.
Видове джихад
Съществуват голям джихад (جهاد الاكبر ) и малък джихад (جهاد الاصغر ).Някои мюсюлмани считат,че големият джихад представлява точно вътрешната борба за самоусъвършенстване като посочват ,че пророка Мохамед е считал вътрешният стремеж към бога и доброто за по-важен дори и от войната в Негово име ,която представлява по-малкия джихад,като се опират на хадиси,чиято достоверност обаче ,не е съвсем сигурна.Според тези хадиси Пророка е обяснил джихад първо като вътрешно търсене, което включва усилието на всеки мюсюлманин да бъде по-добър човек,да се бори и самоусъвършенства.Правейки това този, който осъществява джихад също допринася за благополучието на обществото, в което живее.Също така ислямът одобрява бунта срещу несправедлив владетел без значение дали е мюсюлманин или не.По този начин джихадът може да се превърне в средство за мобилизиране на политическа и социална борба,която представлява малкия джихад.AhmedRashidказва в книгата си „ TheRiseofMilitantIslaminCentralAsia”, че Пророкът Мохамед се явява своеобразен сборен образ на всички мюсюлмански добродетели и представлява добра илюстрация на идеята за джихад,като олицетворява както големия така и малкия.Тоест Пророкът се е борил цял живот, за да се самоусъвършенства като мюсюлманин така че да представлява пример за тези околко него чрез пълното си отдаване на Бога, но той също се е борил срещу покварата в арабското общество ,в което е живял и е използвал всякакви средства, включващи, но не непременно само военни такива - за да го трансформира.[7]Освен голям и малък джихад съществуват още:[8]
1) Джихад на сърцето – (جهاد بالنفس или наречен още جهاد بالقلب ) – който също означава вътрешната борба в сърцето на праведния на доброто срещу злото.
2) Джихад на езика – (جهاد باللسان ) – състои се в повелята на одобряемото и възбраната на порицаемото.Да се убеди един неверник в правотата на исляма също се счита за джихад на езика.
3) Джихад на перото/молива, знанието – ( جهاد بالقلم ) или (جهاد بالعلم ) – представлява борбата на човека със злото чрез изучаването на Корана и на обществениете науки като медицина или всяко търсене и усилие в името на познанието и оттам в името на човешкото благо.
4) Джихад на ръката – (جهاد باليد ) – който се изразява в конкретни действия като грижа за възрастните родители или осигуряването на средства за провеждането на свещенат война ( джихад на меча.)
5) Джихад на меча – ( جهاد بالسيف ) –въоръжената борба с неверниците.
И ако всички други видове джихад представляват повече или по-малко личен избор за всеки отделен индивид ,то джихадът на меча или така наречената „свещена война” е задължение за общността като цяло и за всеки един мюсюлманин в стига той да е пълнолетен и здрав и да е в състояние да снабдява себе си и семейството си с храна.Роб може да участва във войната с разрешението на господаря си, непълнолетен юноша – с разрешението на родителите си, жена с разрешението на мъжа си като се прави уговорката ,че единственият случай когато всеки един от гореизброените може да участва във военните действия без да иска разрешение е ,когато страната е нападната и трябва да се защитава от чужда агресия.Ако имамът извика длъжник ,той може да се включи във войната и без разрешението на кредитора си, но той няма право да избира място , където лесно може да бъде убит, да не застава в първите редици и да не излиза напред за двубой.Макар и недостойно е възможно да се използва наемник ,който да замени някой мюсюлманин на бойното поле,но само при положение ,че имамът не извикал по име съответния мюсюлманин ,за да участва във войната.Единственият случай, когато е позволено вече тръгнал на поход боец да се върне обратно е ако той се разболее и поради тази причина стане неспособен да воюва. Регламентирано е ,че ако неспособността за бой се прояви по друг начин- например ако господар отзове роба си то трябва да се вземе пред вид кога е станало отзоваването.Ако е преди сражението да е започнало то отзованият е длъжен да се върне, но ако битката вече е започнала или е минала робът не е нужно да се връща при господаря си.Иначе всички са длъжни да участват в джихад било то лично било то чрез материално предоставяне на имота и имуществото си.Единствено сакатите, немощните,евнусите ,лудите, слугите болните,с ъщо така и най-добрите факихи ,слепите и глухите,старците и децата са освободени от това задължение заедно със знаменитите учени,чиято загуба би била в ущърб на обществото.Към джихад може да призовава имамът или султанът, или халифът, или всеки представител на върховната власт в мюсюлманския свят, чието задължение е да разпростира дома на исляма докато не остане нито един неверник.Призивът на имама обаче не е необходим ако врагът се приближи до ислямска страна.В този случай войната трябва да започне незабавно.Войната се води на държавни разноски и доброволни пожертвования на заможните и богатите хора.Коранът порицава строго онези,които отказват да се разделят с материалното си имущество или пък го правят със скрито съжаление.В исляма скъперничерството се счита за порок само по себе си противопоставено на пословичната за арабите щедрост.Скъперничеството проявено към Бога обаче е повече от недопустимо.
По време на войната на мюсюлманите се разрешава да се борят с врага с всички средства като могат да използват обсадни оръжия,огън и вода.В краен случай и ако е абсолютно необходимо да унищожават овощните дръвчета,посевите и добитъка или да отравят водоизточници.Разрешава се да се стреля по враговете дори ,когато те използват мюсюлмани за жив щит.Окачествява се като допустимо да се разравят гробовете на неверниците, за да се намерят скритите в тях съкровища.Разрешава се също да се разнасят отрязаните глави на неверниците с цел да се предизвика ентусиазъм и да се задоволява мъстта от една страна и за да се предизвика страх в противника от друга.Счита се за допустимо дори син да убие баща си-неверник ако последния се опита да го убие.[9].От гледна точка на обекта на въоръжената борба в трудовете по фикх се разграничават шест типа джихад[10]
1) Джихад срещу враговете на Аллах – което ще рече срещу тези които застрашават съществъването на уммата.Също и срещу тези,които преследват мюсюлмани и срещу езичниците
2) Джихад срещу тези , които посягат на неприкосновеността на границите – тоест срещу агресия отвън
3) Джихад срещу вероотстъпниците – такива като лъжепророка Мусайлима
4) Джихад срещу тирани (البغاة )
5) Джихад срещу разбойници
6) Джихад срещу монотеистите немюсюлмани, които отказват да плащат джизие
Във връзка с взаимоотношенията на воюващите с врага е забранено да се убиват жени, деца, старци,сакати,монаси, свещеници и луди освен ако не са се сражавали против мюсюлманите или не са участвали във военните действия по някакъв начин – със съветите си например.Допустимо е да се убие жена и ако тя е царица.Забранява се също да се взима Коранът , книги по законодателство и жени ,освен ако няма да са сигурно защитени,така че да не бъдат поругани.Забранява се още да се извършват нападения,когато имамът ги е забранил ,а той има това право. Не са позволени нощни нападения.С военнопленниците имамът може да постъпи по три начина – да ги предаде на смърт, да ги освободи срещу откуп или да ги превърне в роби.В случай че имамът реши военнопленникът да бъде убит ,до изпълнение на решението никой няма право да го осакатява или да го подлага на физически мъчения.[11]Има различни виждания по въпроса [12].Според маликитите.(1) имамът може също така да освободи военнопленника и да го превърне в зимми.Не се допуска убиването на военнопленници обърнали се към исляма.Някои ранни богослови като ал-Хасан ал-Басри (642-728),определят убийството на военнопленник като забранено и достойно за за порицание действие.Ал-Аузаи (707-774) и исмайлитите смятат,че е забранено да се унищожават градини, посевяи и добитък .Ханифитите от своя страна настояват,че ,че след като в хода на военните действия могат да се унищожават хора ,то това би трябвало да важи в още по-голяма степен за растения и животни.Според всички мазхаби (2) на унищожение подлежи онова имущество,което не бива да преминава в мюсюлманска територия.(но по отношение на добитъка не съществува единодушие.)
Мюсюлманските закони позволяват така наречения „аман” – т.е.обещание да запазят свободата и живота на победените.
Джихадът както вече беше споменато има свещен характер.Неговата цел е утвърждаване и разпространение на исляма.Следователно трябва да се провежда само срещу немюсюлмани или както още ги наричат – неверници (كافر ) - което означава неблагодарен на бога за низпослания дар или неверник) .Всяка война на мюсюлмани срещу мюсюлмани е недопустима.Що се отнася до така наречените неверници те се делят на два вида и имат различен статут в мюсюлманската общност.Едните се наричат хора на писанието /на книгата (اهل الكتاب)[13] – това са християни и евреи.Те вярват в безсмъртието на душата и в съдния ден.Имат свещена книга и почитат единния Бог ,но не признават пратеничеството на пророка Мохамед.Затова и с тях трябва да се воюва,но към тях отношението е по-различно.Към тях мюсюлманското право допуска търпимост, но само при положение,че те се подчинят, признаят се за поданици на държавата и плащат данък за друговерци.Хората на писанието са особена категория и се наричат още зимии ( اهل الژمة ) – макар те да са лично свободни те нямат политически права.Отношението към тях е различно при различните владетели и в различните територии.Ако откажат да се подчинят или да плащат данък то с тях се отнасят така както с втория вид неверници .Вторият вид неверници са езичниците, политеистите, поклонниците на огъня и идолопоклонниците и отстъпниците от исляма като за тях няма милост и те трябва или да бъдат обърнати в правата вяра или да бъдат убити.Има доста противоречиви схващания относто това доколко отношението към християни и евреи е било милостиво и различно.От една страна има определени предписания за това как трябва да протекат военните действия.Когато мюсюлманите навлязат в неприятелска територия те трябва да приканят жителите и да приемат исляма и ако те се съгласят то всякакви военни действия трябва да бъдат незабавно преустановени.Ако покорените откажат да приемат исляма и принадлежат към хората на писанието то те трябва да плащат данък джизие.Ако откажат да плащат този данък то тогава с трябва да бъдат убити а жените и децата им да бъдат отведени в робство.Поканата за приемане на исляма се нарича „дават” и както пише А.Агрономов „Войната не е позволена срещу онези, които не са получили „дават”,т.е. покана за исляма.”(вж.Агрономов 2002 с.119).От друга страна обаче исторически погледнато когато ислямът започва своята експанзия ,инвазията в Близкия изток от страна на мюсюлманите араби идва със смърт и разрушение.Първите групи ,които срещат са били именно християни ,евреи и зороастрийци, като последните са били причислявани към хората на писанието през различни моменти от историята.По време на тази начална експанзия арабите са представлявали мощна вълна ,която помитала всичко по пътя си и ,която нищо не е било в състояние да спре.За тях не е била характерна проявата на слабост или милост.Жителите на завладените градове са били убивани или отвеждани в робство,а така нареченият данък джизие и поземления данък харадж, които са плащали покорените зимии са били толкова тежки,че на практика немюсюлманските селяни живеели на ръба на мизерията.Целта на тези данъци е имала две измерения.От една страна силният натиск на бедността и нищетата е силен стимул за не толкова религиозните и твърди в убежденията си хора да приемат исляма.От друга страна ,тези данъци до такава степен потискали тези ,които се противопоставяли на мюсюлманите,че превръщали в изключително трудно, да не кажем невъзможно начинание да се застраши мюсюлманската власт.Що се отнася до известната лична свобода, която е била предоставяна на хората на писанието при случаи на пререкания с мюсюлманите доста спорен става въпросът за раздаване на справедливост, тъй като ислямският съд в почти всички случаи отсъжда в полза на мюсюлманина.Все пак трябва да се отбележи, че отношението към зимиите е рзлично при различните владетели.Имало е ислямски владетели известни с търпимостта и толерантността си към гругите религии.Но много други ,стриктно спазващи и следващи кораничния закон го прилагали с тирания и жестокост.[14]
Предпоставки за появата на джихад[15]
В предислямския период, така наречената джахилия (جهلية ) арабите били номади и скотовъдци.Исторически погледнато те са били воини и скотовъдци ,които са се прехранвали чрез грабеж и експлоатация на уседналата култура. Съгласно арабската култура по това време младите мъже трябвало да докажат храбростта и уменията си пред по-старите и по този начин да си извоюват авторитет.От своя страна по-старите се чувствали длъжни да затвърждават мъжеството си в боя.
Ислямът се явява катализатор, който отключва военната мощ на арабите, обединавайки ги и изглаждайки племенните им различия.Веднъж започнала арабската експанзия не може да бъде спряна.Преди появата на исляма арабите дори не са търсели мотив или повод за своите непрестанни войни.Тяхната социална организация се е нуждаела от война и без победи тя е щяла да се срути.За арабите войната е била напълно естествена и неизменна част от живота им.Без исляма и силно харизматичната личност на пророка Мохамед е било малко вероятно за тази фрагментирана и разделяна от безкрайни вражди племенна общност да преодолее тези различия и да се обедини.Ислямът обединява отделните племена и групи като потиска ролята на племенното и клановото разделение както и характерната по това време кръвна мъст.Арабското схващане за чест изисквало за смъртта на всеки член от племето да се отмъщава с проливане на кръв, което водело до почти безкраен кръг от убииства - удовлетворяващи кръвната мъст.Като резултат някои арабски племена живеели години наред в състояние на безкрайни конфликти с други племена.Първоначалната причина за враждата често е била забравяна или е била напълно безмислена, но под достойнството на което и да било племе би било да прекрати доброволно враждата.Дори са били уреждани битки по едно и също време на годината в уреченото време воините се срещат,бият се и когато преценят ,че се е проляла достатъчно кръв ,се разотиват.С идването на исляма нещата се променят.В Корана се забранява да се убиват други мюсюлмани( 4-та сура 93-94).Мохамед използва тази забрана ,за да контролира естествената склонност на арабите към кръвно отмъщение и за да насочи войнствеността им в друга по-полезна посока.По този начин той отклонява разрушителния процес на вътрешните вражди,които биха отслабили силата и цялостта на мюсюлманската общност и използва джихада за средство – много мощно средство подтикващо към експанзия и завоевания. По този начин природната арабска войнственост не само спира да представлява заплаха ,но нещо повече ,тя осигурява разрастване на териториите и умножаване на плячката.Защото въпреки ,че религиозният характер на джихада е неоспорим не може да се омаловажава прагматичността свойствена на всички номадски народи.Именно тази прагматичност е почвата,от която се развива самата идея за джихад..В арабската култура ,такава каквато е била по времето на Мохамед той не би успял да постигне успех ако бе проповядвал човечност, смирение и подчинение.Според „Nafziger” за арабските воини „истинен” е означавало „успешен” а „лъжовен” е означавало „неуспешен”.От първостепенна важност за арабските завоевания е било схващането,че волята на Бога се изразява чрез успеха или поражението на индивида.В общество, което се препитава главно от кражба и грабеж, на успешната военна атака, която разбира се е съпътствала от богата плячка, се е гледало като на акт не просто одобрен, а нещо повече – изискван от Бога. Парадоксално е, че много от ранните герои на исляма са се интересували много малко от религия. Халид,който успешно се е биел с Византийците е описан като човек ,който не се е интересувал от нищо друго освен от война и не е искал да научи нищо друго.Същото се отнася и за много други.Това е потвърждение на тезата, че джихадът е преди всичко умело насочване на традицията и арабското схващането за света съществуващи още отпреди идването на исляма и религиозният му характер се явява по-скоро като еволюиране на самата идея.Поражението на меканците през 627 г. Вдъхнало вяра в „истинността” на думите на Мохамед и показало „лъжовността” и оттам греховността на меканците.Поражението на меканците пред Медина показало къде лежи истината и потвърдило схващането ,че Бог гарантира победа на по-праведния, което се и превърнало в неизменна истина за извършващите джихад, водени от тази идея, че Бог е с тях и твърде често преминаващи границата на фанатизма.
Как се разглежда Джихад в Корана[16]
Свещената война или джихадът се повелява от Корана.Сведенията за това как, кога и при какви условия трябва той да бъде осъществен обаче са доста противоречиви и подлежат на различни тълкувания и интерпретации.Според мюсюлманското право както твърди Агрономов джихадът заема по-високо място от поста и дори от молитвата.За кръвта пролята в името на бога се казва, че има много по-голямо значение отколкото два месеца пост и молитви.На участващия в джихад се опрощават всички предишни грехове”Аз ще изтрия греховете на онези, които ще се изселят или ще бъдат прогонени от своята страна,които ще пострадат на моя път (за Мен),които ще се сражават и ще паднат.”(Коран,гл.3 ст.194;ср.гл.9,ст.20). Свещената война има задължителен характер дотогава ,докато не останат друговерци. „Водете битки с тях (неверниците),докато не изчезне от земята всеки смут и раздор,докато не победи изцяло вярата в Аллах.”(Коран гл.8,ст.39.ср.гл.2,ст189) Няма съмнение,че Коранът призовава към джихад,както и че имайки за цел разпространяването на исляма войната би трябвало да има настъпателен характер но такава тя е била по времето на арабските завоевания и Мохамед.След като преминава този период обаче възникват спорове и определено не е съвсм ясно дали тази война според Корана трябва да е настъпателна или отбранителна.От една страна се осъжда настъпателната война „Воювайте по Пътя на Аллах с тези,които са ви обявили война, но не започвайте вие,защото Аллах не обича войнолюбците”(Коран гл,ст.190)казано е съвсем ясно, че войната не трябва да е настъпателна,но в същата глава ст.193 пише: „Водете битки с тях ,чак докато изчезнат всички интриги и раздори и докато вярата в Аллах се разпростре навсякъде .А ако те се откажат от това да сеят смут и раздори, то да угасне враждата и да се прекрати битката освен срещу нечестивите.”Но тук възниква въпросът кои са нечестивите.Точно тази уговорка в края на стиха, на практика оправдава всяко нападение срещу друговерци, защото в очите на мюсюлманите неверието е най-голямото безчестие.Въпрос на тълкуване е. Също така е въпрос на тълкуване кога може да започне войната.От една страна има четири забранени месеца – шауал ( شوال) ,мухаррам ( محرم) ,зу-л-хиджа (ذو الحجة ) и зу-л-ка’да ( ذو القعدة )От една страна в Корана се забранява кръвопролитията през тези месеци.Но отново в края на същия пасаж,който заявява тази забрана има уговорка, „но”:
„Според предначертанието на Аллах в Деня ,когато сътвори Той Небесата и Земята ,броят на месеците беше дванадесет и четирите от тях бяха месеците забранени.Това е тя Правата вяра.Не бъдете вие несправедливи към себе си като воювате през тези месеци, но така както на дружини водят битки идолопоклонниците с вас, така и вие на дружини воювайте с тях”(Коран с гл.9,ст36)
Което отново дава достатъчно свобода на действие без оглед времето и мястото.Изключва се проявата на слабост, и не се препоръчва мир освен ако не е абсолютно необходимо.
„Не призовавайте към мир,тогава когато силните сте вие”(Коран гл.47,ст.35.)
Отношението към неверниците е напълно ясно и кръвопролитния характер на войната е заявен съвсем точно:
„Убивайте ги (неверниците) там, където сте ги заловили, прогонвайте ги от местата,откъдето и те са ви прогонили.”(Коран,гл.2,ст.191;гл.8,ст.40).В Корана още се казва ,че плячката трябва да се разделя поравно между всички участници в сражението като 1/5 от всичко заграбено през войната се пада на Мохамед, роднините му и бедните.Могат да се извадят още и още цитати от Корана свързани със свещената война подкрепящи противоположни схващания.Общото и неизменното е ,че се подчертава свещения и религиозен характер на войната, както и божественото възнаграждение след мъченическата смърт.
Джихад в ново време –или измеренията му в тероризма
Според дейците на ислямското движение от новото време като Мухаммад Абдул (1848 – 1905)моралното усъвършенстване е по-важно от въоръжената борба.Той посочва че Джихад не означава война с тези,които не вярват в Аллаха, но също така и борба срещу лошите чувства ,морална дисциплина и победа над самия себе си.” (Евстатиев,С. Ислямът :кратък справочник,стр 57)Антиколониалната борба също се характеризира с джихад .Например борещите се за колониална независимост в Алжир назовават себе си „муджаахидуун”или „водещи джихад”
След атентатите от 11 септември ислямският тероризъм се превърна в проблем номер едно, въпреки че неговите корени се простират далеч по-назад във времето.Терористичните организации като се започне от Талибаните в Афганистан и Осама бен Ладен и неговата Ал-Кайда до Ислямско движение в Узбекистан прокламират джихад като пълна политическа и социална философия – в аспекта му на война.Въпреки че както вече беше споменато никъде в ислямските предписание не се одобрява убиването на невинни жени и деца.Въпреки това на практика нещата изглеждат съвсем различно, като терористите считат,че по този начин показват на неверниците колко са безпомощни правителствата на държавите им да ги защитят.Според Ахмед Рашид отличителна черта на Талибаните, Ал-Кайда и Ислямско движение в Узбекистан е отхвърлянето на целия исторически, културен и научен опит и на всякакви форми на познание, които мюсюлманите, както и други общества са достигнали и развили през последните 1400 г.За пример на това той дава Талибаните в Афганистан,които са се опитали да пренапишат афганистанската история така че да оправдаят потисническото си поведение спрямо жените както и разрушаването на статуите на Буда,които представляваха част от световното културно наследство.Той нарича подобно поведение „извращение на джихада”(Rashid.A 2002 p.2 ).Който бива използван за предтекст да се убиват невинни хора,което е и една от отличителните черти на радикалния фундаментализъм.Тези нови ислямски групи нямат за цел да трансформират поквареното общество в справедливо такова,нито пък се интересуват да осигурят работа и образование на многообразните етнически групи,които живеят на територията на мюсюлманските държави.Тези групи разчитат на харизматичното присъствие на лидера си като вярват,че религиозната чистота на техния водач може да замени политическите умения,опитът и образованието.Новите радикални групи прокламиращи джихад са обсебени от идеята за единственото прилагане на шарита за регулиране на личното поведение и за това как трябва да се държат и обличат мюсюлманите, което често се явява в разрез с векове на култура история и развитие.[17]
Бележки
1.Маликити - богословско-юридическа школа в сунизма,основана от Малик ибн Анас (713-795),която в правните си съждения се основава главно на преданите за Пророка Мохамед (хадиси)
2.мазхаби-правна школа в сунизма
Библиография
1.Rashid,Ahmed; Jihad ,The Rise of Militant Islam in Central Asia, Yale University Press, New Haven, London 2002
2.Агрономов , Александър ,Джихад Свещената Война ,Жар птица, София 2002
3.Nafziger, F. George, Islam at War: A History, Westport, Connecticut. London 2003
4.Пеев,Йордан. Ислямът доктринално единство и разноликост,София 1982
5.Евстатиев, Симеон: Ислямът;кратък справочник . Център за интеркултурни изследвания и партньорство; София, 2006
6.Милословский,Г.В.,Петросян,Ю.А.,Пиотровский ; Ислам енциклопедический словарь,Москва,Наука,главная редакция восточной литературь, 1991,стр 66-67
7.Encyclopaedia of Islam – E.J.Brill’s First Encyclopaedia of Islam 1913-1936, Edited by M.Th.Houtsma, A.J.Wensick,H.A.R.Gibb etc.,Leiden:E.J.Brill, 1987
8.http://www.britannica.com/eb/article-9043635/jihad
9.http://lexicorient.com/e.o/jihad.htm
10.http://wikipedia.org/wiki/Jihad
[1] Частта е предимно от Пеев,Й.,Ислямът доктринално единство и разноликост,София,1982стр.43-52
[2] Милословский,Г.В,Петросян,Ю.А ,Пиотровский:Ислам енциклопедический словарь,МоскваНаука,Главная редакция восточной литературь 1991 ,стр 66-67
[3] Евстатиев ,С.,Ислямът:кратък справочник,Център за интеркултурни изследвания и партньорство,София, 2006 стр.48-51
[4] Encyclopaedia of – E.J Brill’s First Encyclopaedia of Islam 1913-1936,Edited by M.Th.Houtsma,A J.Wensick,H.A.R.Gibb etc.,Leiden:E.J,Brill,1987
[5] Милословский,Г.В,Петросян,Ю.А,Пиотровский;Ислам енциклопедоческий словарь,Москва,Наука,Главная редакция восточной литературь 1991 стр.66-67
[6] Пак там
[7] Rachid,A.,Jihad, The Rise of Militant Islam in Central Asia, Yale University Press, New Haven, London 2002, p. 1-4
[8] http://en.wikipedia.org/wiki/jihad
[9] МилословскийГ.В.,Птеросян,Ю.А,Пиотровский,Ислам енциклопедический словарь,Москва,Наука,Главная редакция восточной литературь 1991 стр.66-67
[10] Частта е основно от Агрономов,А.,Джихад Свещената война, Жар Птица,2002 стр.111-124
[11] Агрономов,А.,Джихад Свещената война, Жар Птица,2002
[12] Милословский,Г.В,Петросян,Ю.А,Пиотровский;Ислам енциклопедоческий словарь,Москва,Наука,Главная редакция восточной литературь 1991 стр.66-67
[13] Пеев,Й.,Ислямът доктринално единство и разноликост,София,1982
[14] Nafziger, F,George,Islam at War:A History Westport¸Conecticut¸London London ,2002 p.227-228
[15] Nafziger, F,George,Islam at War:A History Westport¸Conecticut¸London London ,2002 p 207-209 ,233
[16] Агрономов,А.,Джихад Свещената война, Жар Птица,2002 стр.100-115
[17] Rachid,A.,Jihad, The Rise of Militant Islam in Central Asia, Yale University Press, New Haven, London 2002, p. 1-4
В исляма съществуват пет обрядно-морални стълба или още наречени – стълбове на вярата (اركان الدين) .Тези стълбове представляват канонизирани предписания на религиозната обрядност ,действие и поведение и се състоят в :Засвидетелстване на вярата (الشهادة) ,молитва (الصلاة) ,милостиня (милосърдие) (الژكاة) ,пост (الصوم) ,поклонничество (الحج) Към тях се прибавя един шести стълб и този стълб е джихад.(جهاد)
1. - Засвидетелстване на вярата (الشهادة) шахада – изразява се с думите „Няма друг бог освен Аллах и Мохамед е неговият пророк” (لا الاه الا الله و محمد رسول الله) .Повторена три пъти от устата на друговерец тя се превръща в свидетелство за това,че той приема исляма.С шахадата започва и всяка молитва.
2. - Молитва (الصلاة) а първо място,най важният от стълбовете на вярата.Тя е едновременно потвърждение за покорство и благочестие пред Аллах и акт на пречистване от греховете.Ислямът предписва няколко вида молитви: петте всекидневни,общата петъчна молитва ,която има най-голямо значение,като освен тях се предписват молитви и при раждане и смърт както и природни явления.Всички молитви се извършват с лице към Мека.
3. – Милостинята (зекятът) се счита от мюсюлманските богослови за задължние,което се намира на второ място след молитвата.Зекятът представлява също вид „пречистване от греховете” чрез даване на милостиня ,която възлиза на 1/40 от домашната собственост и годишния доход от търговия занаяти,скотовъдство и земеделие на всеки пълнолетен мюсюлманин като събраното се разпределя за бедните и изпадналите в материално затруднение мюсюлмани.От религиозно задължение зекятът се превръща в данък ,носещ белезите на родово-племенната солидарност.
4. – Постът (саум) – представлява един месец –месец Рамадан,през който от изгрев до залез не се яде и пие нищо.Това задължение според теолозите приучава правоверните към готовност за саможертва и страдание ,а също,което е дори по-важно – към самоконтрол при следването на религиозните задължения.Поради естеството на поста, особено през горещите летни месеци,гладуването през деня и безсънието през нощта шариатът освобождава от него бременните,кърмачките,болните ,немощните,воините и пътниците на дълъг път.
5. – Поклонничеството на светите места Мека и Медина (хадж) – е задължение,което всеки правоверен мюсюлманин трябва да осъществи поне веднъж в живота си, стига да има средства и възможност.Хадж се извършва в началото на месец „зу л-хиджа”(ذو الحجة) ,който е и последния месец в мюсюлманския календар и е специално предназначен за поклонничество.Поклонниците се обличат в нешита бяла дреха ,специално предназначена за хаджилъка и изпълняват съвместно продължителния ритуал,с което се утвърждава равенството на всички тях пред бога
6. – Джихад – последния шести стълб на вярата,който се превежда като „свещена война”Той съпровожда петте стълба,но не може да бъде приравнен с тях тъй като е от друго естество.
„война за вярата”.Съвременните лингвисти и теолози определят джихад и като върховно усилие.Задължение на вярващия в единния бог е да се бори (جاهد)пътя начертан от Аллах (جهاد في سبيل الله ).[2] Това е единтвеният стълб на вярата, чието изпълнение се поставя не толкова пред самия индивид, колкото пред общността на правоверните като цяло.
Какво е джихад
Дхихад има различни аспекти както и различни тълкувания .Този термин се възприема противоречиво и от страна на мюсюлманите и от страна на немюсюлманите.
В началния период на арабските завоевания джихадът се е схващал преди всичко като разпростиране на вярата в единния бог със силата на оръжието или другояче казано джихадът – това е свещена борба в защита на исляма и на неговото разпространение.По времето на завоеванията за арабите светът се е делял на две области.Домът на исляма (دار الاسلام ) и домът на войната (دار الحرب ).[3]За дом на исляма се счита всяка страна управлявана от мюсюлманско правителство управлявана въз основа на шариата. Първоначално домът на исляма е съвпадал с границите на халифата ,но по късно така започват да се наричат всички мюсюлмански държави.Дом на войната е бил целият останал свят.Тоест всички страни с немюсюлманско правителство, като се прави уговорката ,че мюсюлманските страни ,попаднали под колониалното господство на европейски държави ,не трябва да бъдат разглеждани като дом на войната.Има и една трета област наречена дом на мира (دار الصلح) – това са немюсюлмански страни , които са управлявани от немюсюлмани, но са се признали за зависими от върховната власт на дома на исляма.
По време на завоеванията основната интерпретация на джихад е била именно разпростирането на дома на исляма над дома на войната с всякакви средства, по пътя на войната.[4]И всичко това с една единствена цел - ислямът да се превърне в господстваща религия.В това значение като синоним на джихад мюсюлманите използват думите „фатх” (فتح ),което означава завоюване,победа и „газауат” (غزوات ) [5]– походи ,нашствия , набези.От немюсюлманите джихадът се определя като „свещена война” или водене на война с неверниците по „пътя на нанасяне на удари ,изземане на тяхната собственост , разрушаване на светилищата им , унищожаване на идолите им и пр.”, джихадът се смята за едно от основните задължения на мюсюлманската общност.По този въпрос обаче възникват спорове и противоречия още в началния период на разпространение на исляма.Според Суфиян ас-Саури (715-777-8) например джихадът е акт с препоръчителен характер и той се превръща в дълг тогава и само тогава , когато самите мюсюлмани са нападнати.В ново време подобна гледна точка застъпват и бабидите 1) и ахмадитите,като ахмадитите отхвърлят джихада изцяло дори и като препоръчителен акт.[6]
Освен чисто военния си характер обаче, джихадът има и друг аспект.Коренът جهد означава „трудя се”, ”старая се” а глаголът (جاهد ) освен „боря се”, „воювам” означава и „напрягам се”, „полагам усилие”.Според средновековните арабски мистици джихад е преди всичко борба срещу собствените земни чувства и срещу изкушението и порока вътре в самия човек.Погледнато от този ъгъл джихадът представлява духовното усъвършенстване на личността и вечната битка между доброто и злото , която се води в душата на всеки човек.
Има различни видове джихад , някои от които нямат нищо общо с войната и кръвопролитията.
Видове джихад
Съществуват голям джихад (جهاد الاكبر ) и малък джихад (جهاد الاصغر ).Някои мюсюлмани считат,че големият джихад представлява точно вътрешната борба за самоусъвършенстване като посочват ,че пророка Мохамед е считал вътрешният стремеж към бога и доброто за по-важен дори и от войната в Негово име ,която представлява по-малкия джихад,като се опират на хадиси,чиято достоверност обаче ,не е съвсем сигурна.Според тези хадиси Пророка е обяснил джихад първо като вътрешно търсене, което включва усилието на всеки мюсюлманин да бъде по-добър човек,да се бори и самоусъвършенства.Правейки това този, който осъществява джихад също допринася за благополучието на обществото, в което живее.Също така ислямът одобрява бунта срещу несправедлив владетел без значение дали е мюсюлманин или не.По този начин джихадът може да се превърне в средство за мобилизиране на политическа и социална борба,която представлява малкия джихад.AhmedRashidказва в книгата си „ TheRiseofMilitantIslaminCentralAsia”, че Пророкът Мохамед се явява своеобразен сборен образ на всички мюсюлмански добродетели и представлява добра илюстрация на идеята за джихад,като олицетворява както големия така и малкия.Тоест Пророкът се е борил цял живот, за да се самоусъвършенства като мюсюлманин така че да представлява пример за тези околко него чрез пълното си отдаване на Бога, но той също се е борил срещу покварата в арабското общество ,в което е живял и е използвал всякакви средства, включващи, но не непременно само военни такива - за да го трансформира.[7]Освен голям и малък джихад съществуват още:[8]
1) Джихад на сърцето – (جهاد بالنفس или наречен още جهاد بالقلب ) – който също означава вътрешната борба в сърцето на праведния на доброто срещу злото.
2) Джихад на езика – (جهاد باللسان ) – състои се в повелята на одобряемото и възбраната на порицаемото.Да се убеди един неверник в правотата на исляма също се счита за джихад на езика.
3) Джихад на перото/молива, знанието – ( جهاد بالقلم ) или (جهاد بالعلم ) – представлява борбата на човека със злото чрез изучаването на Корана и на обществениете науки като медицина или всяко търсене и усилие в името на познанието и оттам в името на човешкото благо.
4) Джихад на ръката – (جهاد باليد ) – който се изразява в конкретни действия като грижа за възрастните родители или осигуряването на средства за провеждането на свещенат война ( джихад на меча.)
5) Джихад на меча – ( جهاد بالسيف ) –въоръжената борба с неверниците.
И ако всички други видове джихад представляват повече или по-малко личен избор за всеки отделен индивид ,то джихадът на меча или така наречената „свещена война” е задължение за общността като цяло и за всеки един мюсюлманин в стига той да е пълнолетен и здрав и да е в състояние да снабдява себе си и семейството си с храна.Роб може да участва във войната с разрешението на господаря си, непълнолетен юноша – с разрешението на родителите си, жена с разрешението на мъжа си като се прави уговорката ,че единственият случай когато всеки един от гореизброените може да участва във военните действия без да иска разрешение е ,когато страната е нападната и трябва да се защитава от чужда агресия.Ако имамът извика длъжник ,той може да се включи във войната и без разрешението на кредитора си, но той няма право да избира място , където лесно може да бъде убит, да не застава в първите редици и да не излиза напред за двубой.Макар и недостойно е възможно да се използва наемник ,който да замени някой мюсюлманин на бойното поле,но само при положение ,че имамът не извикал по име съответния мюсюлманин ,за да участва във войната.Единственият случай, когато е позволено вече тръгнал на поход боец да се върне обратно е ако той се разболее и поради тази причина стане неспособен да воюва. Регламентирано е ,че ако неспособността за бой се прояви по друг начин- например ако господар отзове роба си то трябва да се вземе пред вид кога е станало отзоваването.Ако е преди сражението да е започнало то отзованият е длъжен да се върне, но ако битката вече е започнала или е минала робът не е нужно да се връща при господаря си.Иначе всички са длъжни да участват в джихад било то лично било то чрез материално предоставяне на имота и имуществото си.Единствено сакатите, немощните,евнусите ,лудите, слугите болните,с ъщо така и най-добрите факихи ,слепите и глухите,старците и децата са освободени от това задължение заедно със знаменитите учени,чиято загуба би била в ущърб на обществото.Към джихад може да призовава имамът или султанът, или халифът, или всеки представител на върховната власт в мюсюлманския свят, чието задължение е да разпростира дома на исляма докато не остане нито един неверник.Призивът на имама обаче не е необходим ако врагът се приближи до ислямска страна.В този случай войната трябва да започне незабавно.Войната се води на държавни разноски и доброволни пожертвования на заможните и богатите хора.Коранът порицава строго онези,които отказват да се разделят с материалното си имущество или пък го правят със скрито съжаление.В исляма скъперничерството се счита за порок само по себе си противопоставено на пословичната за арабите щедрост.Скъперничеството проявено към Бога обаче е повече от недопустимо.
По време на войната на мюсюлманите се разрешава да се борят с врага с всички средства като могат да използват обсадни оръжия,огън и вода.В краен случай и ако е абсолютно необходимо да унищожават овощните дръвчета,посевите и добитъка или да отравят водоизточници.Разрешава се да се стреля по враговете дори ,когато те използват мюсюлмани за жив щит.Окачествява се като допустимо да се разравят гробовете на неверниците, за да се намерят скритите в тях съкровища.Разрешава се също да се разнасят отрязаните глави на неверниците с цел да се предизвика ентусиазъм и да се задоволява мъстта от една страна и за да се предизвика страх в противника от друга.Счита се за допустимо дори син да убие баща си-неверник ако последния се опита да го убие.[9].От гледна точка на обекта на въоръжената борба в трудовете по фикх се разграничават шест типа джихад[10]
1) Джихад срещу враговете на Аллах – което ще рече срещу тези които застрашават съществъването на уммата.Също и срещу тези,които преследват мюсюлмани и срещу езичниците
2) Джихад срещу тези , които посягат на неприкосновеността на границите – тоест срещу агресия отвън
3) Джихад срещу вероотстъпниците – такива като лъжепророка Мусайлима
4) Джихад срещу тирани (البغاة )
5) Джихад срещу разбойници
6) Джихад срещу монотеистите немюсюлмани, които отказват да плащат джизие
Във връзка с взаимоотношенията на воюващите с врага е забранено да се убиват жени, деца, старци,сакати,монаси, свещеници и луди освен ако не са се сражавали против мюсюлманите или не са участвали във военните действия по някакъв начин – със съветите си например.Допустимо е да се убие жена и ако тя е царица.Забранява се също да се взима Коранът , книги по законодателство и жени ,освен ако няма да са сигурно защитени,така че да не бъдат поругани.Забранява се още да се извършват нападения,когато имамът ги е забранил ,а той има това право. Не са позволени нощни нападения.С военнопленниците имамът може да постъпи по три начина – да ги предаде на смърт, да ги освободи срещу откуп или да ги превърне в роби.В случай че имамът реши военнопленникът да бъде убит ,до изпълнение на решението никой няма право да го осакатява или да го подлага на физически мъчения.[11]Има различни виждания по въпроса [12].Според маликитите.(1) имамът може също така да освободи военнопленника и да го превърне в зимми.Не се допуска убиването на военнопленници обърнали се към исляма.Някои ранни богослови като ал-Хасан ал-Басри (642-728),определят убийството на военнопленник като забранено и достойно за за порицание действие.Ал-Аузаи (707-774) и исмайлитите смятат,че е забранено да се унищожават градини, посевяи и добитък .Ханифитите от своя страна настояват,че ,че след като в хода на военните действия могат да се унищожават хора ,то това би трябвало да важи в още по-голяма степен за растения и животни.Според всички мазхаби (2) на унищожение подлежи онова имущество,което не бива да преминава в мюсюлманска територия.(но по отношение на добитъка не съществува единодушие.)
Мюсюлманските закони позволяват така наречения „аман” – т.е.обещание да запазят свободата и живота на победените.
Джихадът както вече беше споменато има свещен характер.Неговата цел е утвърждаване и разпространение на исляма.Следователно трябва да се провежда само срещу немюсюлмани или както още ги наричат – неверници (كافر ) - което означава неблагодарен на бога за низпослания дар или неверник) .Всяка война на мюсюлмани срещу мюсюлмани е недопустима.Що се отнася до така наречените неверници те се делят на два вида и имат различен статут в мюсюлманската общност.Едните се наричат хора на писанието /на книгата (اهل الكتاب)[13] – това са християни и евреи.Те вярват в безсмъртието на душата и в съдния ден.Имат свещена книга и почитат единния Бог ,но не признават пратеничеството на пророка Мохамед.Затова и с тях трябва да се воюва,но към тях отношението е по-различно.Към тях мюсюлманското право допуска търпимост, но само при положение,че те се подчинят, признаят се за поданици на държавата и плащат данък за друговерци.Хората на писанието са особена категория и се наричат още зимии ( اهل الژمة ) – макар те да са лично свободни те нямат политически права.Отношението към тях е различно при различните владетели и в различните територии.Ако откажат да се подчинят или да плащат данък то с тях се отнасят така както с втория вид неверници .Вторият вид неверници са езичниците, политеистите, поклонниците на огъня и идолопоклонниците и отстъпниците от исляма като за тях няма милост и те трябва или да бъдат обърнати в правата вяра или да бъдат убити.Има доста противоречиви схващания относто това доколко отношението към християни и евреи е било милостиво и различно.От една страна има определени предписания за това как трябва да протекат военните действия.Когато мюсюлманите навлязат в неприятелска територия те трябва да приканят жителите и да приемат исляма и ако те се съгласят то всякакви военни действия трябва да бъдат незабавно преустановени.Ако покорените откажат да приемат исляма и принадлежат към хората на писанието то те трябва да плащат данък джизие.Ако откажат да плащат този данък то тогава с трябва да бъдат убити а жените и децата им да бъдат отведени в робство.Поканата за приемане на исляма се нарича „дават” и както пише А.Агрономов „Войната не е позволена срещу онези, които не са получили „дават”,т.е. покана за исляма.”(вж.Агрономов 2002 с.119).От друга страна обаче исторически погледнато когато ислямът започва своята експанзия ,инвазията в Близкия изток от страна на мюсюлманите араби идва със смърт и разрушение.Първите групи ,които срещат са били именно християни ,евреи и зороастрийци, като последните са били причислявани към хората на писанието през различни моменти от историята.По време на тази начална експанзия арабите са представлявали мощна вълна ,която помитала всичко по пътя си и ,която нищо не е било в състояние да спре.За тях не е била характерна проявата на слабост или милост.Жителите на завладените градове са били убивани или отвеждани в робство,а така нареченият данък джизие и поземления данък харадж, които са плащали покорените зимии са били толкова тежки,че на практика немюсюлманските селяни живеели на ръба на мизерията.Целта на тези данъци е имала две измерения.От една страна силният натиск на бедността и нищетата е силен стимул за не толкова религиозните и твърди в убежденията си хора да приемат исляма.От друга страна ,тези данъци до такава степен потискали тези ,които се противопоставяли на мюсюлманите,че превръщали в изключително трудно, да не кажем невъзможно начинание да се застраши мюсюлманската власт.Що се отнася до известната лична свобода, която е била предоставяна на хората на писанието при случаи на пререкания с мюсюлманите доста спорен става въпросът за раздаване на справедливост, тъй като ислямският съд в почти всички случаи отсъжда в полза на мюсюлманина.Все пак трябва да се отбележи, че отношението към зимиите е рзлично при различните владетели.Имало е ислямски владетели известни с търпимостта и толерантността си към гругите религии.Но много други ,стриктно спазващи и следващи кораничния закон го прилагали с тирания и жестокост.[14]
Предпоставки за появата на джихад[15]
В предислямския период, така наречената джахилия (جهلية ) арабите били номади и скотовъдци.Исторически погледнато те са били воини и скотовъдци ,които са се прехранвали чрез грабеж и експлоатация на уседналата култура. Съгласно арабската култура по това време младите мъже трябвало да докажат храбростта и уменията си пред по-старите и по този начин да си извоюват авторитет.От своя страна по-старите се чувствали длъжни да затвърждават мъжеството си в боя.
Ислямът се явява катализатор, който отключва военната мощ на арабите, обединавайки ги и изглаждайки племенните им различия.Веднъж започнала арабската експанзия не може да бъде спряна.Преди появата на исляма арабите дори не са търсели мотив или повод за своите непрестанни войни.Тяхната социална организация се е нуждаела от война и без победи тя е щяла да се срути.За арабите войната е била напълно естествена и неизменна част от живота им.Без исляма и силно харизматичната личност на пророка Мохамед е било малко вероятно за тази фрагментирана и разделяна от безкрайни вражди племенна общност да преодолее тези различия и да се обедини.Ислямът обединява отделните племена и групи като потиска ролята на племенното и клановото разделение както и характерната по това време кръвна мъст.Арабското схващане за чест изисквало за смъртта на всеки член от племето да се отмъщава с проливане на кръв, което водело до почти безкраен кръг от убииства - удовлетворяващи кръвната мъст.Като резултат някои арабски племена живеели години наред в състояние на безкрайни конфликти с други племена.Първоначалната причина за враждата често е била забравяна или е била напълно безмислена, но под достойнството на което и да било племе би било да прекрати доброволно враждата.Дори са били уреждани битки по едно и също време на годината в уреченото време воините се срещат,бият се и когато преценят ,че се е проляла достатъчно кръв ,се разотиват.С идването на исляма нещата се променят.В Корана се забранява да се убиват други мюсюлмани( 4-та сура 93-94).Мохамед използва тази забрана ,за да контролира естествената склонност на арабите към кръвно отмъщение и за да насочи войнствеността им в друга по-полезна посока.По този начин той отклонява разрушителния процес на вътрешните вражди,които биха отслабили силата и цялостта на мюсюлманската общност и използва джихада за средство – много мощно средство подтикващо към експанзия и завоевания. По този начин природната арабска войнственост не само спира да представлява заплаха ,но нещо повече ,тя осигурява разрастване на териториите и умножаване на плячката.Защото въпреки ,че религиозният характер на джихада е неоспорим не може да се омаловажава прагматичността свойствена на всички номадски народи.Именно тази прагматичност е почвата,от която се развива самата идея за джихад..В арабската култура ,такава каквато е била по времето на Мохамед той не би успял да постигне успех ако бе проповядвал човечност, смирение и подчинение.Според „Nafziger” за арабските воини „истинен” е означавало „успешен” а „лъжовен” е означавало „неуспешен”.От първостепенна важност за арабските завоевания е било схващането,че волята на Бога се изразява чрез успеха или поражението на индивида.В общество, което се препитава главно от кражба и грабеж, на успешната военна атака, която разбира се е съпътствала от богата плячка, се е гледало като на акт не просто одобрен, а нещо повече – изискван от Бога. Парадоксално е, че много от ранните герои на исляма са се интересували много малко от религия. Халид,който успешно се е биел с Византийците е описан като човек ,който не се е интересувал от нищо друго освен от война и не е искал да научи нищо друго.Същото се отнася и за много други.Това е потвърждение на тезата, че джихадът е преди всичко умело насочване на традицията и арабското схващането за света съществуващи още отпреди идването на исляма и религиозният му характер се явява по-скоро като еволюиране на самата идея.Поражението на меканците през 627 г. Вдъхнало вяра в „истинността” на думите на Мохамед и показало „лъжовността” и оттам греховността на меканците.Поражението на меканците пред Медина показало къде лежи истината и потвърдило схващането ,че Бог гарантира победа на по-праведния, което се и превърнало в неизменна истина за извършващите джихад, водени от тази идея, че Бог е с тях и твърде често преминаващи границата на фанатизма.
Как се разглежда Джихад в Корана[16]
Свещената война или джихадът се повелява от Корана.Сведенията за това как, кога и при какви условия трябва той да бъде осъществен обаче са доста противоречиви и подлежат на различни тълкувания и интерпретации.Според мюсюлманското право както твърди Агрономов джихадът заема по-високо място от поста и дори от молитвата.За кръвта пролята в името на бога се казва, че има много по-голямо значение отколкото два месеца пост и молитви.На участващия в джихад се опрощават всички предишни грехове”Аз ще изтрия греховете на онези, които ще се изселят или ще бъдат прогонени от своята страна,които ще пострадат на моя път (за Мен),които ще се сражават и ще паднат.”(Коран,гл.3 ст.194;ср.гл.9,ст.20). Свещената война има задължителен характер дотогава ,докато не останат друговерци. „Водете битки с тях (неверниците),докато не изчезне от земята всеки смут и раздор,докато не победи изцяло вярата в Аллах.”(Коран гл.8,ст.39.ср.гл.2,ст189) Няма съмнение,че Коранът призовава към джихад,както и че имайки за цел разпространяването на исляма войната би трябвало да има настъпателен характер но такава тя е била по времето на арабските завоевания и Мохамед.След като преминава този период обаче възникват спорове и определено не е съвсм ясно дали тази война според Корана трябва да е настъпателна или отбранителна.От една страна се осъжда настъпателната война „Воювайте по Пътя на Аллах с тези,които са ви обявили война, но не започвайте вие,защото Аллах не обича войнолюбците”(Коран гл,ст.190)казано е съвсем ясно, че войната не трябва да е настъпателна,но в същата глава ст.193 пише: „Водете битки с тях ,чак докато изчезнат всички интриги и раздори и докато вярата в Аллах се разпростре навсякъде .А ако те се откажат от това да сеят смут и раздори, то да угасне враждата и да се прекрати битката освен срещу нечестивите.”Но тук възниква въпросът кои са нечестивите.Точно тази уговорка в края на стиха, на практика оправдава всяко нападение срещу друговерци, защото в очите на мюсюлманите неверието е най-голямото безчестие.Въпрос на тълкуване е. Също така е въпрос на тълкуване кога може да започне войната.От една страна има четири забранени месеца – шауал ( شوال) ,мухаррам ( محرم) ,зу-л-хиджа (ذو الحجة ) и зу-л-ка’да ( ذو القعدة )От една страна в Корана се забранява кръвопролитията през тези месеци.Но отново в края на същия пасаж,който заявява тази забрана има уговорка, „но”:
„Според предначертанието на Аллах в Деня ,когато сътвори Той Небесата и Земята ,броят на месеците беше дванадесет и четирите от тях бяха месеците забранени.Това е тя Правата вяра.Не бъдете вие несправедливи към себе си като воювате през тези месеци, но така както на дружини водят битки идолопоклонниците с вас, така и вие на дружини воювайте с тях”(Коран с гл.9,ст36)
Което отново дава достатъчно свобода на действие без оглед времето и мястото.Изключва се проявата на слабост, и не се препоръчва мир освен ако не е абсолютно необходимо.
„Не призовавайте към мир,тогава когато силните сте вие”(Коран гл.47,ст.35.)
Отношението към неверниците е напълно ясно и кръвопролитния характер на войната е заявен съвсем точно:
„Убивайте ги (неверниците) там, където сте ги заловили, прогонвайте ги от местата,откъдето и те са ви прогонили.”(Коран,гл.2,ст.191;гл.8,ст.40).В Корана още се казва ,че плячката трябва да се разделя поравно между всички участници в сражението като 1/5 от всичко заграбено през войната се пада на Мохамед, роднините му и бедните.Могат да се извадят още и още цитати от Корана свързани със свещената война подкрепящи противоположни схващания.Общото и неизменното е ,че се подчертава свещения и религиозен характер на войната, както и божественото възнаграждение след мъченическата смърт.
Джихад в ново време –или измеренията му в тероризма
Според дейците на ислямското движение от новото време като Мухаммад Абдул (1848 – 1905)моралното усъвършенстване е по-важно от въоръжената борба.Той посочва че Джихад не означава война с тези,които не вярват в Аллаха, но също така и борба срещу лошите чувства ,морална дисциплина и победа над самия себе си.” (Евстатиев,С. Ислямът :кратък справочник,стр 57)Антиколониалната борба също се характеризира с джихад .Например борещите се за колониална независимост в Алжир назовават себе си „муджаахидуун”или „водещи джихад”
След атентатите от 11 септември ислямският тероризъм се превърна в проблем номер едно, въпреки че неговите корени се простират далеч по-назад във времето.Терористичните организации като се започне от Талибаните в Афганистан и Осама бен Ладен и неговата Ал-Кайда до Ислямско движение в Узбекистан прокламират джихад като пълна политическа и социална философия – в аспекта му на война.Въпреки че както вече беше споменато никъде в ислямските предписание не се одобрява убиването на невинни жени и деца.Въпреки това на практика нещата изглеждат съвсем различно, като терористите считат,че по този начин показват на неверниците колко са безпомощни правителствата на държавите им да ги защитят.Според Ахмед Рашид отличителна черта на Талибаните, Ал-Кайда и Ислямско движение в Узбекистан е отхвърлянето на целия исторически, културен и научен опит и на всякакви форми на познание, които мюсюлманите, както и други общества са достигнали и развили през последните 1400 г.За пример на това той дава Талибаните в Афганистан,които са се опитали да пренапишат афганистанската история така че да оправдаят потисническото си поведение спрямо жените както и разрушаването на статуите на Буда,които представляваха част от световното културно наследство.Той нарича подобно поведение „извращение на джихада”(Rashid.A 2002 p.2 ).Който бива използван за предтекст да се убиват невинни хора,което е и една от отличителните черти на радикалния фундаментализъм.Тези нови ислямски групи нямат за цел да трансформират поквареното общество в справедливо такова,нито пък се интересуват да осигурят работа и образование на многообразните етнически групи,които живеят на територията на мюсюлманските държави.Тези групи разчитат на харизматичното присъствие на лидера си като вярват,че религиозната чистота на техния водач може да замени политическите умения,опитът и образованието.Новите радикални групи прокламиращи джихад са обсебени от идеята за единственото прилагане на шарита за регулиране на личното поведение и за това как трябва да се държат и обличат мюсюлманите, което често се явява в разрез с векове на култура история и развитие.[17]
Бележки
1.Маликити - богословско-юридическа школа в сунизма,основана от Малик ибн Анас (713-795),която в правните си съждения се основава главно на преданите за Пророка Мохамед (хадиси)
2.мазхаби-правна школа в сунизма
Библиография
1.Rashid,Ahmed; Jihad ,The Rise of Militant Islam in Central Asia, Yale University Press, New Haven, London 2002
2.Агрономов , Александър ,Джихад Свещената Война ,Жар птица, София 2002
3.Nafziger, F. George, Islam at War: A History, Westport, Connecticut. London 2003
4.Пеев,Йордан. Ислямът доктринално единство и разноликост,София 1982
5.Евстатиев, Симеон: Ислямът;кратък справочник . Център за интеркултурни изследвания и партньорство; София, 2006
6.Милословский,Г.В.,Петросян,Ю.А.,Пиотровский ; Ислам енциклопедический словарь,Москва,Наука,главная редакция восточной литературь, 1991,стр 66-67
7.Encyclopaedia of Islam – E.J.Brill’s First Encyclopaedia of Islam 1913-1936, Edited by M.Th.Houtsma, A.J.Wensick,H.A.R.Gibb etc.,Leiden:E.J.Brill, 1987
8.http://www.britannica.com/eb/article-9043635/jihad
9.http://lexicorient.com/e.o/jihad.htm
10.http://wikipedia.org/wiki/Jihad
[1] Частта е предимно от Пеев,Й.,Ислямът доктринално единство и разноликост,София,1982стр.43-52
[2] Милословский,Г.В,Петросян,Ю.А ,Пиотровский:Ислам енциклопедический словарь,МоскваНаука,Главная редакция восточной литературь 1991 ,стр 66-67
[3] Евстатиев ,С.,Ислямът:кратък справочник,Център за интеркултурни изследвания и партньорство,София, 2006 стр.48-51
[4] Encyclopaedia of – E.J Brill’s First Encyclopaedia of Islam 1913-1936,Edited by M.Th.Houtsma,A J.Wensick,H.A.R.Gibb etc.,Leiden:E.J,Brill,1987
[5] Милословский,Г.В,Петросян,Ю.А,Пиотровский;Ислам енциклопедоческий словарь,Москва,Наука,Главная редакция восточной литературь 1991 стр.66-67
[6] Пак там
[7] Rachid,A.,Jihad, The Rise of Militant Islam in Central Asia, Yale University Press, New Haven, London 2002, p. 1-4
[8] http://en.wikipedia.org/wiki/jihad
[9] МилословскийГ.В.,Птеросян,Ю.А,Пиотровский,Ислам енциклопедический словарь,Москва,Наука,Главная редакция восточной литературь 1991 стр.66-67
[10] Частта е основно от Агрономов,А.,Джихад Свещената война, Жар Птица,2002 стр.111-124
[11] Агрономов,А.,Джихад Свещената война, Жар Птица,2002
[12] Милословский,Г.В,Петросян,Ю.А,Пиотровский;Ислам енциклопедоческий словарь,Москва,Наука,Главная редакция восточной литературь 1991 стр.66-67
[13] Пеев,Й.,Ислямът доктринално единство и разноликост,София,1982
[14] Nafziger, F,George,Islam at War:A History Westport¸Conecticut¸London London ,2002 p.227-228
[15] Nafziger, F,George,Islam at War:A History Westport¸Conecticut¸London London ,2002 p 207-209 ,233
[16] Агрономов,А.,Джихад Свещената война, Жар Птица,2002 стр.100-115
[17] Rachid,A.,Jihad, The Rise of Militant Islam in Central Asia, Yale University Press, New Haven, London 2002, p. 1-4
RSS Feed
