/По книгата: В.В. Бартольд, „Культура мусульманства”/
Василий Владимирович Бартолд, роден на 3 ноември 1869 г. в Санкт-Петербург, починал на 19 август 1930 г. в Ленинград, е руски изтоковед, арабист, специалист по исляма, историк, филолог и академик на Санкт-Петербургската Академия на науките /1913 г./.
УВОД
Християнският Изток и неговото значение за исляма
Василий Владимирович Бартолд, роден на 3 ноември 1869 г. в Санкт-Петербург, починал на 19 август 1930 г. в Ленинград, е руски изтоковед, арабист, специалист по исляма, историк, филолог и академик на Санкт-Петербургската Академия на науките /1913 г./.
УВОД
Християнският Изток и неговото значение за исляма
- Началото на Халифата и на арабската култура
- Багдад и по-нататъшният културен живот на арабите
- Персийската култура и нейното влияние върху останалите страни
- Монголското завоевание и неговото влияние върху персийската култура
- Мюсюлманският свят след XV век
УВОД
Прието е да бъде наричана „мюсюлманска” или „арабска” култура средновековната култура на така наричания Ориент. Тази култура не е била изцяло създадена от последователите на исляма и от арабския народ. Всъщност народите от Югозападна Азия и донякъде от Африка, в ръцете на които за дълго време преминало загубеното от Европа културно първенство, били обединени от исляма, в качеството на държавна религия и от арабския език, в качеството на език на научната мисъл.
Употребата на думата „Изток” в културната история не винаги и не напълно съответства на географското местоположение на онези страни, за които става дума. Културните области на Югозападна Азия бе трябвало да бъдат наричани „Юг” в Русия; Северна Африка, причислявана като част от мюсюлманския свят към „Изтока”, за Западна Европа всъщност се явява също „Юг”.
Понятието за „Изток” – „Ориент” като за специфичен свят, противоположно на понятието „Запад”, за пръв път се е появило по време на Римската империя.
За древните гърци съществувала единствено противоположност между горещия, културен юг и студения север, населен с войнствени варвари, и именно това е определило и първоначалното разделение на частите на света. „Европа” поставяли на север от Африка и Азия на цялото им протежение, така че ако Сибир била известна на древните гърци, тя е щяла да бъде причислявана към Европа. Според Аристотел цялото население на света, с изключение на гърците, се деляло на варвари от Северна Европа, смели, но неспособни да развиват държавност и култура, и на културни, но лишени от мъжество азиатци. Средното положение между едните и другите било заемано от древните елини, живеещи в страна, където климатичните условия били благоприятни както за запазване на мъжеството, така и за развитието на културата, и затова те били предназначени да бъдат господари на вселената. Мечтата на Аристотел била осъществена донякъде от неговия ученик, Александър. Победите на Александър подчинили Югоизточна Азия и Египет на политическото и културното влияние на елините и създали така наречения елинистки културен свят, в който обаче влиянието на Азия върху гърците, особено в държавния живот, понякога било по-силно от обратното влияние. Въпреки това ролята на културни вождове все така се падала на елините, дори след като те загубили своето политическо господство - когато под властта на династията на Аркашидите на изток, парфяните* постепенно отблъснали македонците и елините отвъд река Ефрат, а на запад римляните постепенно завоювали останалата част от бившата империя на Александър.
Рим подчинил Европа на своето културно влияние и за пръв път опровергал мнението на Аристотел относно неспособността на европейските народи за културно развитие, с изключение на гърците. Според географията на римския период, Европа вече била част от света, разположена не на север, а на запад от Азия. Още географът Страбон /I в. от н.е./ е отбелязал физикогеографските и климатични особености на Европа, благоприятни за развитие на културата, макар че специално е подчертавал преимуществата на географското положение на Италия, като че ли предопределило световната роля на Рим. Рим е създал превъзходството на Европа над Азия в сферата на правото, техниката и военното дело, така както древните гърци са направили това в сферата на изкуството и на науката. До известна степен се чувствала разлика между романизирания Запад и елинския Изток. Думата „Изток” (Oriens) като административен термин понякога е бил прилаган към всички области на бившата монархия на Александър, като се започне от Балканския полуостров. Но въпреки това гръцко-римският свят образувал едно цяло не само от гледна точка на съвременната историческа наука, но и от гледна точка на самите древни римляни – образованият римлянин трябвало да знае и „двата” езика, т.е. латинския и древногръцкия. В този смисъл за „Ориент” били смятани останалите извън властта на Рим области на парфянската държава. Рим не се съмнявал в своето политическо и културно превъзходство над този Ориент. Според Страбон, окончателното подчиняване на парфяните на Рим бил въпрос на близко бъдеще, а писалият само едно столетие по-късно Тацит вече не се е надявал на такова подчиняване, но бил убеден, че „низвергнатият Ориент” не е опасен враг, че Рим е застрашен от опасност единствено от страна на германците, тъй като „свободата на германците е по-страшна от царството на Аршак”. Обаче много преди нашествието на германците в римските области, срещу могъществото на Рим бил нанесен удар от изток. През III в. отслабналото вече „царство на Аршак” отстъпило място на новата държава на Сасанидите, а през IV в. римляните окончателно били отблъснати от Каспийско море, където проникнали още по времето на Помпей. По време на царството на Сасанидите, Иран отново се превърнал в могъщ съперник на Рим и взел в свои ръце търговията с Индия и с Китай както по суша, така и по море. Именно с този факт е свързан преходът на културното първенство от Европа към Югозападна Азия, окончателно завършил през по-късния, мюсюлмански период.
Християнството и ислямът, а впоследствие и хуманизмът отново изменили представата на европейците за „Ориента”. Един от източните езици станал предмет на образованието, необходимо за европейците, а св. Йероним казвал, че той е „Hebraeus, Graecus, Latunus, trilinguis”. През Средните векове историята на Югозападна Азия и на Европа била разглеждана като едно цяло. От Библията, от книгата на Данаил, била заимствана представата, господствала в Европа чак до XVII в., за четирите последователни световни монархии – асиро-вавилонската, персийската, гръцко-македонската и римската. Универсалното значение на Рим /преди разделянето на църквите към него се причислявал и вторият Рим, Константинопол/ до края на света не било поставяно под съмнение и всичко противоречащо на това схващане било считано за временно и незаконно явление. Религията създала отчуждението на Европа от всичко не-християнско, а впоследствие – от не-католическия „Ориент”, но единствено хуманизмът пренесъл това отчуждение в сферата на предхристиянското минало. Създаденото през XVII в. разделение на световната история на древна, средна и нова довело до възприемане на „Ориента” като свят, останал в древността извън влиянието на гръцко-римската цивилизация, а в най-новото време – извън нейното възраждане. Според привържениците на това разделение, древната, а заедно с нея и световната история започва от историята на Древна Гърция. Дори след откритията през XIX в., някои от класическите филолози смятат за възможно да оспорват, че историята на Гърция трябва да бъде разглеждана като продължение на историята на древния Изток. За повечето историци днес /има се предвид началото на ХХ в. – бел. на прев./ изобщо не подлежи на съмнение фактът, че историята на Древна Гърция е предшествала продължителния и сложен културен живот на Югозападна Азия и Египет и че тази култура, както и културата на самата Гърция, не е била създадена от отделни народи, а се е формирала под влиянието на все по-разширяващите се международни отношения. В този смисъл руският историк на „древния Изток” обиновено разбира под този термин пространството от Кавказ и Средна Азия до Индийския океан и страните на африканските езера, от границата между Иран и Индия, до Гибралтар. Според него древната история на цялото това пространство „представлява напълно завършено цяло”.
Както става ясно от това определение, в понятието „история на Ориента” като част от световната история не се включва историята на действително „източните” страни от Стария свят – Китай и Индия. Европейската наука предлага термина „Далечен Изток” за означаване на тези страни. Някои изследователи доказваха, че историята на Далечния Изток е картина за развитието на култура, съвършено независимо от Запада, докато културата на Европа и културата на „Близкия” Изток имат едни и същи основи. В резултат на това единствено изучаването на историята на Далечния Изток може да предостави материал за проверка и за допълване на историческите закони, изработени въз основа на историята на Запада. В днешно време вече е доказано, че още в древността Индия се е намирала под културното влияние на Югозападна Азия /доказан е югозападният азиатски произход на санскритската азбука/, а Китай – под влиянието на Индия. Но въпреки това Далечният Изток може да бъде разглеждан като специфичен културен свят, много по-далечен от близкоизточния, отколкото близкоизточният свят е далеч от гръцко-римският. Въпреки външните влияния и трусове, нито в Индия, нито в Китай е имало прекъсване на културните традиции, докато в Близкия Изток на европейските учени се е наложило сами да търсят ключа за разчитане на египетските йероглифи, на асирийската и на персийската клинопис.
Неустойчивият характер на живота в западната част на Стария Свят, в сравнение с неговата източна част, обяснява също онази роля, която във всички времена е принадлежала на Запада, в най-широкия смисъл на думата /ако съединим в едно цяло Югозападна Азия, Северна Африка и Европа/, в сравнение с Далечния Изток. Господството над търговските пътища е преминавало от югозападните азиатски народи към европейските и обратно, обаче винаги, като се започне от епохата на финикийските мореплаватели до наши дни, хората от Запада са запазвали инициативата в своите ръце. Историята изобщо не познава примери за това, как жители на Индия и Китай съзнателно са се стремили да завладеят външната търговия на западните страни и да ги подчинят на своето икономическо и политическо влияние.
Понастоящем можем да считаме за доказано, че главният фактор на прогреса, това е общуването между народите, че прогресът и упадъкът на отделните народи се обясняват не толкова с техните расови свойства и религиозни вярвания, дори не толкова от заобикалящата ги природа, колкото от онова място, което те през различни периоди от своя исторически живот са заемали в процеса на това общуване. Каквото и превъзходство да е имал индоевропейският расов тип над останалите, без общуването с останалите народи такива индоевропейски народи, като например литовците до XII в. или кафирите* от Гиндукуш** до края на XIX в., са си оставали диваци. Каквито и предимства да е имало християнството пред исляма, културата на мюсюлманския свят е била по-висока от културата на християнския свят дотогава, докато мюсюлманите продължавали да държат в ръцете си главните пътища на световната търговия. Каквито и да са били климатичните и физикогеографските предимства на Европа пред останалите части на света, те са могли да се проявяват само докато Европа е заемала първото място в процеса на световното общуване. Същият фактор в много по-голяма степен, отколкото догматите на исляма като религия и расовите свойства на отделните мюсюлмански народи, определя развитието и упадъка на мюсюлманската култура.
Борбата на християнството с езичеството не могла да се ограничи със сферата на религията: за по-голямата част от проповядващите християнството, също толкова ненавистни за тях били науката и изкуството на езическите народи, тясно свързани с техните религиозни вярвания.
Но докато църквата съдействала за упадъка на онази наука и онова изкуство, които всъщност били достъпни за малцина, тя от друга страна издигала културното равнище на народните маси. Църквата разпространявала сред много народности Светото писание в достъпна за тях форма, на техния роден език. Появила се народна литература, която, доколкото е известно, е съществувала в древността в ограничен брой страни; народните маси вземали участие в богословските спорове, особено там, където поради политическите условия е могъл да се запази градският живот. В това отношение азиатските провинции и Египет се намирали в по-благоприятни условия, в сравнение с останалата част от бившата Римска империя, особено след като Западът се превърнал в плячка на германските варвари, а Балканският полуостров, с изключение на Константинопол, бил наводнен от славяните, които в много местности почти напълно изтребили предишното културно население.
През епохата на елинството в Югозападна Азия и в Египет били основани редица нови градове, бързо затъмнили славата на старите: Александрия в Египет, Антиохия в Сирия и Селевкия на река Тигър отстъпвали по размери единствено на Рим. В големите градове от гръцки произход местното население съставлявало само низшата класа, обаче именно към тази класа се обръщали предимно проповедниците на християнството. Наред с християнските свещени книги, на международния гръцки език бързо се появила преводна и подражаваща литература на местните езици, особено на сирийски, а в Египет – на коптски. Успоредно с разпространението на християнството извън пределите на Римската империя, възникнала християнска литература и на други езици, като например, в Африка – на нубийски и етиопски, в Азия – на арменски, грузински и други. Надписите от VI в. показват, че още по онова време в църковна употреба е влизал и арабският език, обаче съществуването на арабска християнска литература през пред-мюсюлманския период си остава недоказано.
По-нататъшното разпространение на християнството и на неговите културни успехи е тясно свързано с борбата между Римската империя и Иран. Тази борба се развивала главно в басейна на реките Ефрат и Тигър, където, в зависимост от военните си успехи, местните князе преминавали ту на едната, ту на другата страна. Първият град на изток от Ефрат, по пътя от Северна Сирия, Едеса, понастоящем Урфа, е от изключително значение в историята на християнството и на сирийската култура. Едеският княз Авгар IX /179-216/ бил първият във времето владетелен* княз, приел християнството /впоследствие християнската легенда отнесла това събитие към времето на живота на Христос и съчинила съществуването на кореспонденция между Едеския княз и самия Спасител/. Едеса се превърнала в огнище на сирийската култура и в изходен пункт за развитието на сирийската писменост. Пак там, през V в. процъфтявала т. нар. персийска богословска школа, оказала голямо влияние за разпространение и укрепване на християнството в Персия. Малко по-рано, пак от Едеса произлязъл първият във времето сирийски писател, Бардесан /155 – 222/, родил се в езичество, приел християнството, но впоследствие отново отклонил се от него.
Бардесан бил един от последните представители на т.нар. гностицизъм – система, основана на съединяване на езическата религиозна философия с някои християнски идеи и несъмнено враждебна на Стария завет. Неговото учение без съмнение е оказало влияние върху манихейството, възникнало през III в. в подчинения на Персия Вавилон.
Борбата срещу гностицизма и езическата философия принудила и проповедниците на християнството да използват философски доводи: били създадени богословско-философски школи – александрийската, опираща се на трудовете на Платон, и антиохийската, опираща се на трудовете на Аристотел. От IV в. нататък се започнали богословски спорове и вътре в християнската църква. Още през V в., т.е. много по-рано, отколкото в Европа, сред източните християни настъпило разделение между църквите: от православните или както ги наричали техните врагове, мелкитите /от думата млек – цар, т.е. привърженици на официалното, императорско учение/, се отделили яковитите, признаващи в Христос единствено божествената природа, и несторианците, според които божествената и човешката природа в Христос били обособени в две лица, а дева Мария не трябвало да бъде наричана „богородица”. Тъй като несторианците били преследвани във Византия, те се преселили в Персия, където преди това християните били подлагани на гонения, но през 410 г., в Селевкия, на река Тигър, вече бил свикан събор, а на събора през 483 г. персийските християни приели учението на Несторий**. През 489 г. в Персия избягали несторианците от Едеса, която „персийската” несторианска школа била унищожена от император Зенон. През V в. сасанидска Персия се превърнала в убежище за всички културни елементи, подлагани на гонения във Византия: езичници, евреи и еретици-християни. И по-рано сасанидските царе понякога преселвали насила в своите владения жителите на сирийските градове. За пръв път жителите на Антиохия и на някои други градове били отведени в Персия по време на царуването на Шапур I /241-272 гг./, който взел в плен императора Валериан. Шапур заселил пленниците в основания от него град Джундишапур, в Хузистан*.
Джундишапур се превърнал във втория по големина град на сасанидската империя. По време на царуването на Хосрой I /531-579/ тук възникнала гръцко-сирийска медицинска школа, оказала впоследствие влияние и върху арабите.
Отвеждането в плен на сирийски граждани в Персия имало за цел да внедри там различни отрасли на промишлеността и особено на тъкачеството. Освен това, сасанидските царе се ползвали от услугите на пленените римски майстори при изграждане на крепости и други постройки, както и за напоителни дейности.
Сравняването на Византия от периода V-VII в. със сасанидска Персия ни отвежда до извода, че културата във Византия по онова време все още била на високо равнище, но Персия била страна на прогреса в по-голяма степен от нея. Този прогрес далеч не напълно отговарял на намеренията на управниците. Извисяването на династията на Сасанидите през III в. било свързано с религиозната и съсловната реакция, обаче неизбежното следствие от нахлуването на чуждоземната култура било разпадането на държавната религия и на съсловната структура. В Персия се създала национална християнска църква с богослужение на персийски език, оказала влияние както върху разпространяването на християнството в Средна Азия и Китай, така и върху по-нататъшния живот на Персия. Персите-мюсюлмани и до днес употребяват наименованията на дните от седмицата, заимствани не от мюсюлманите-араби, а от персите-християни.
Към края на VI в. съсловното устройство се променило съществено: съсловието на земеделците се сляло със съсловието на занаятчиите и на търговците, докато в трето съсловие, на мястото на земеделците, се превърнала светската чиновническа класа, висшият ръководител на която заел място на престола, редом с главата на духовенството и на военната аристокрация. Стремежите на народните маси отивали много по-надалеч: сектата на маздакитите[1] противопоставяла на тясно-съсловното устройство комунистическото устройство, при унищожаване само на имуществените, но и на семейните права.
Като цяло VI в. - векът на упадък на езическите културни традиции във Византия, бил за Персия век на запознаване с чуждоземната литература и наука. Към този период се отнася персийският превод на донесения от Индия сборник от приказки, известен като „Калила и Димна”, оказал огромно влияние върху световната литература. По онова време в Персия се изучавала древногръцката философия. Павел Перс посветил на Хосрой I своя научен труд за Аристотел /на сирийски език/, в който доказвал предимството на знанието пред вярата: знанието е свободно от съмненията и съдейства за установяване на съгласие между хората, а вярата говори само за непознаваемото и води единствено към раздори.
Промишлеността и търговията на сасанидска Персия достигнали най-висока степен на развитие през VII в., в навечерието на арабското завоевание. Към този и към следващия период се отнасят паметниците на манихейската и християнската литература на средноазиатско-ирански /согдийски/, турски и китайски език, свидетелстващи за пристигащата от Персия широка религиозна пропаганда, при това мисионерите, разбира се, следвали търговците. През същия този период били основани парсийските и християнските колонии в Индия.
Арабското завоевание било предшествано от продължителна война между Византия и Персия /604-630 г./, в резултат на която в ръцете на персите временно преминали всички провинции на Византия, заедно с Египет. Персийският наместник на тези провинции живеел в Александрия, очевидно по-малко пострадала от войната, отколкото сирийските градове. Антиохия била в упадък още през VI в., вследствие на земетресението през 526 г. и на персийското нашествие през 540 г. По-късно градът бил възстановен от император Юстиниан, но вече бил с по-малки размери. През VII в. персите разрушавали сирийските градове и изсичали маслинените горички в страната. Следите от извършените по онова време опустошения можели да се видят дори 100 години по-късно. Тъй като персите достигнали до Константинопол, от тяхното нашествие, по всяка вероятност, е пострадала и Мала Азия. Когато военното щастие преминало на страната на император Ираклий, граничните области на Персия били подложени на същото опустошение, както от страна на самите гърци, така и от техните съюзници, хазарите[2]. Мирният договор довел не само до възстановяване на Византийската империя в предишните й граници, но очевидно и до известно разширяване на границите й в Северна Месопотамия. В Персия тези неуспехи довели до свалянето на Хосрой II /628 г./ и до продължителни безредици. Но и Византия била отслабена от войната, а освен това, с възстановяването на византийското владичество били възобновени и гоненията против еретиците, евреите и езичниците; всички тези елементи се превърнали в естествени съюзници на арабите. Още при живота на Ираклий, умрял през 641 г., гърците били принудени да отстъпят на арабите всички отново завоювани области, с изключение на Мала Азия. Само в малко местности срещу арабите била оказана сериозна съпротива. Победоносното нахлуване в Египет било извършено от отряд от 4 000 души. Лекотата, с която била завоювана Северна Месопотамия учудила дори самите завоеватели.
Периодът от началото на VII до средата на IX в. се смята за най-безрадостният в историята на византийската литература и на християнското изкуство. Този упадък обикновено се обяснява с борбата между перси и араби, последвана от вътрешни безредици, предизвикани от иконоборческото движение. Загубата на най-културните провинции неизбежно се отразила върху живота на Византия; по посока на Мала Азия границите на халифата се разширявали бавно, обаче и малоазиатският полуостров, предоставил през VI в. на християнското изкуство строителите на Софийския събор, на няколко пъти бил подложен на опустошителни нашествия.
В по-добри условия се намирали областите, влезли в състава на халифата, макар и че и там имало отделни периоди на безредици.
Положението на християните под властта на мюсюлманите на първо време било по-добро, отколкото впоследствие; все още не притежавайки собствена култура, завоевателите имали нужда от образовани друговерци, сред които първото място принадлежало на християните. През първите векове на исляма от Египет, Сирия и Месопотамия излезли редица изтъкнати представители на гръцката и сирийската наука и литература. Особено много се прославил Йаков Едески /около 640-708 г./. Както и в дълбоката древност, бреговете на Ефрат отново се превърнали в център на световната културна дейност; освен християнски висши училища тук имало и еврейски, и манихейски училища. За религиозна пропаганда иноверците се възползвали в много по-голяма степен от разширяването на търговските връзки, в резултат на образуването на мюсюлманска световна държава, отколкото самите мюсюлмани. Към мюсюлманската епоха се отнасят основните успехи на християните и манихеите в Китай и Монголия, на християните и евреите в Кавказ, както и по бреговете на Волга.
Не толкова ясен е въпросът за значението на този период за историята на християнското изкуство. Установено е, че при съоръжаването на светските и религиозните постройки мюсюлманските владетели са използвали услугите на християнски и персийски майстори: тези майстори образували землячества, на които била поставяна задачата по изграждането на отделни здания или на отделни части от големи постройки. Някои от големите църкви били завзети от мюсюлманите, като например, съборът на св. Йоан Кръстителят в Дамаск, на мястото на който през VI в. била построена великолепна джамия, при това, по ирония на съдбата, до ден днешен се е запазила южната порта на църквата с древногръцкия надпис: „Царството твое, Христе, е царство за всички времена, и твоето господство /ще остане/ във всяко поколение”. Но като цяло, християните запазвали своите храмове; новите църкви и манастири дълго време били строени безпрепятствено; така нареченият договор на Омар, според който християните били задължавани да не строят нови църкви и да не поправят старите, бил въведен много по-късно. По цялата територия на халифата, от носа на св. Викентий, в югозападния край на Португалия, до Самарканд, се споменават богатите християнски обители, запазили своето недвижимо имущество. Християните от халифата безпрепятствено контактували с християнския свят и получавали оттам пожертвования; по време на събора в Константинопол през 690-681 г. имало и представител на Йерусалим. В тесни контакти помежду си били и християните от различните области на халифата. По време на завоюването промишлеността процъфтявала само в Египет; халифите вземали мерки за нейното възстановяване по сирийското крайбрежие, особено в Акка и Тир. Малко преди 720 г. изучаването на гръцката философия отново било пренесено от Александрия в Антиохия.
От втората половина на VIII в. нататък християните съдействали за изучаване на гръцката наука от страна на мюсюлманите. Има сведения, че халиф Мансур /754-775/ помолил византийския император да му изпрати ръкописи на математически съчинения. През IX в. главният преводач от гръцки на сирийски и арабски, арабинът-християнин Хунейн ибн Исхак прекарал две години във византийските владения, където изучавал гръцки език и литература и откъдето донесъл със себе си ръкописи. Но мюсюлманите можели да изучават гръцката наука и от своите християнски съграждани, независимо от връзките с Византия. Медицинската школа в Джундишапур[3] била основана няколко века преди арабското завоевание. Наистина, има сведения, че лекарите в Джандишапур предавали своите знания от поколение на поколение само в своя тесен кръг и ги криели от чужди очи, за да не се лишат от изгодния монопол. Не е известно, дали е ходил във Византия придворният астроном на халифа Махди /775-785/, Теофил Едески, превел на сирийски език „Илияда” и „Одисея”.
Към средата на IX в. друговерците и инородците в халифата все още били много по-образовани от мюсюлманите и арабите. Осъзнаването от страна на инородците на своето културно превъзходство над арабите предизвикало в мюсюлманския свят цяла поредица националистични движения, обединени под общото наименование шу’убийя /”национализъм”, от думата ши‘б, мн.ч. ши‘уб – „племе”/, обаче същият стремеж към пресъздаване и възвеличаване на своята национална култура или на своето национално вероизповедание по онова време са проявявали и иноверците – християните от различни нации и вероизповедания, евреите, персите-зороастрийци, както и последните представители на елинисткото езичество в месопотамския град Харан, където през IX в. от Антиохия била пренесена древногръцката философия.
За Византия IX в. също бил епоха на културно възраждане; обаче халифатът имал пред Византия предимството, че в него се обединявали по-многобройни и по-разнообразни културни елементи, при това благодарение на установената от Корана частична религиозна търпимост, те намирали във властта на арабите по-голям простор за своята дейност, отколкото под властта на византийските императори. Стремежът на всеки да възвеличава своя народ и своята вяра не пречел на тези културни елементи да се учат един от друг; християнинът можел да има за ученик мюсюлманин или езичник, както и обратното. Християните стояли по-близко от мюсюлманите до общия източник на образование – елинизма, при все това те не успели да си запазят мястото, което им принадлежало през първите векове от възникването на исляма. В сравнение с живота на арабите и на персите-мюсюлмани всякакъв друг живот в халифата изглеждал ограничен от тесните групови интереси и не давал достатъчно простор на най-надарените. Християните се запознали по-рано и по-добре от мюсюлманите с произведенията на древногръцката наука, обаче процесът на развитие на тази наука и създаването на образци за по-нататъшна научна работа вече се превърнало в дело на мюсюлманите. Дори един от най-напредналите източно-християнски народи, сирийският, не можел да изведе от своите редове нито един учен, който би могъл да се сравни с Фараби, Ибн Сина, Бируни и Ибн Рушд. Най-добрите учени от средите на християните и езичниците имали повече ученици и читатели сред мюсюлманите, а не сред своите едноверци. Под влияние на успехите на арабската култура сирийците-християни загубили онази връзка с елинизма, която по-рано им давала предимство пред мюсюлманите; в програмата на тяхното висше образование езикът и литературата на арабите вече заели мястото, което по-рано принадлежало на древногръцкия език и древногръцката литература.
От това, разбира се, не следва, че културният живот на източните християни по време на разцвета на мюсюлманската култура и след това не е представлявал никакъв интерес и не е оказвал никакво влияние върху развитието на световната култура. Превъзходството на мюсюлманите в науката и техниката дълго време е било по-скоро качествено, отколкото количествено; в Сирия и Египет интелигентските професии на писарите и лекарите още през втората половина на Х в. си оставали в ръцете на християните, както търговията и промишлеността оставали в ръцете на евреите. През XII в. сирийците са дали на християнството първият пример за сключване на примирие между представителите на различните вероизповедания; извършило се сближаване между главите на несторианската и на яковитската църква, след което техните приемници по всякакъв повод оказвали знаци на уважение един към друг, макар че всяка от тези две църкви си запазвала своите собствени догми и обреди. От средата на IX нататък, обаче, положението на християните в мюсюлманските държави се влошило, в сравнение с миналото; в зависимост от степента на повишаване на равнището на културата сред мюсюлманите, управляващите на тези държави все по-малко имали нужда от иноверците. Вероятно, под влияние на примера на Византия, положението на подвластните на мюсюлманите християни все повече се доближавало до положението на евреите в средновековните християнски градове, макар че такова гонение на иноверците, каквото е имало, например в Испания, мюсюлманският свят не е познавал. И изобщо положението на християните дори след това далеч не винаги е съответствало на изискването на Корана за изплащане от иноверците на данък „за унижение”, както и на изискванията на така наречения договор на Оман за отличителни знаци в облеклото. Длъжностните лица от средите на християните се обличали, както и знатните мюсюлмани, и също толкова високомерно се отнасяли с тълпата – това предизвиквало протести против „надмощието” на християните, понякога довеждали до погроми. По време на политическите безредици правата на християните и изобщо на иноверците били нарушавани още повече, отколкото каквито и да било други права; църквата постепенно загубвала своята недвижима собственост, главен източник на благосъстоянието си. Обаче още през първата половина на XIV в., дори след преследванията и погромите, църковните имения съставлявали около 11 250 десятини. В Персия, с изключение на най-западните окръзи, на изток християнството постепенно изчезнало напълно. Кога и как е станало това все още не е изяснено. От областите на бившата римска империя християнството изчезнало напълно само в Северна Африка, на запад от Египет, въпреки че там и до днес са се запазили някои от географските наименования от гръцко-римския период /градът и областта Триполи, глад Константин в Алжир/. В този случай причините за пълното изчезване на християнството също остават неясни. Донякъде то се обяснява с факта, че Северна Африка повече от другите региони е пострадала при арабското завоюване /възстановеният от римляните Картаген, който отново се превръща в голям град от световно значение, а според някои сведения дори във втори град на империята, в края на VII в. бива разрушен от арабите и повече не става от развалините/, а през втората половина на средновековието отново бива разорена от нахлуването на бедуински племена.
Особен интерес представлява историята на бившите християнски области, където развитието на мюсюлманската култура е продължавало и след замяната на мюсюлманското господство с християнско. Става въпрос за Испания във властта на кастилските крале, където в средата на XIII в. за Алфонс Х били съставени прочутите астрономични таблици; става въпрос и за Сицилия и Южна Италия във властта на норманските крале, а по-късно на Гогенштауфените[4], и по специално за град Палермо, който станал главен град при царуването на арабите, но запазил своето значение и след това; и най-сетне, става дума и за грузинското царство през периода XI-XIII в., Армения и Грузия, между които още в началото на VII в. настъпил църковен разрив и които по религиозни подбуди поддържали културни връзки с гръцкия свят, но се поддавали и на влиянието на мюсюлманската култура - и на арабската, и на персийската. Както грузинската, така и арменската поезия били тясно свързани с персийската. Въпреки неблагоприятните условия, народните маси и след загубата на политическата независимост упорито запазвали своята вяра и запазвали също някои от културните си традиции. В началото на XVII в. персийският шах Аббас насилствено преселвал в Персия за културни цели арменци и грузинци, така както по-рано сасанидските царе насилствено преселвали сирийците. Пак през XVII в. се наблюдава процес на сближаване на арменците със западноевропейската култура, която през XVIII в. оказва силно влияние и върху грузинците.
Европейците в Сирия и Египет също са възприемали местните християни като свои естествени съюзници, живеели дълго в християнските манастири, където изучавали арабски език и изобщо придобивали необходимата подготовка за изучаване на страната и на населението. С това се обяснява факта, че трудовете на арабските християнски историци през XIII в., ал-Макина и Абу-л-Фараджа, били издавани и превеждани в Европа по-рано /още през XVII в./, отколкото мюсюлманските научни трудове. В същото време сред арабите-християни, както и сред арменците, под влиянието на Европа започнал процес на духовно възраждане. Между източните християни и Европа нямало толкова дълбока религиозна разлика, колкото между мюсюлманите и Европа; освен това, християните се намирали в по-малка степен под влиянието на светската национална литература и затова сред тях, за разлика от мюсюлманите, както през средновековието, така и след него можела да има успех не само гръцката наука, но и гръцката изящна литература. През VIII в. християнин-сириец превел „Илиадата” и „Одисеята”, а през ХХ в. арабин, изповядващ християнството, превел „Илиадата”. Един руски учен още през 1864 г. се връща от Сирия с впечатлението, че „християнското население на Ориента стои на много по-високо равнище, що се отнася до образоваността, отколкото мюсюлманското население”.
Обаче източните християни не винаги са предпочитали европейците пред своите мюсюлмански съплеменници и съграждани. През епохата на кръстоносните походи, според забележката на един от руските църковни историци, „духовенството и народът желаели по-скоро завръщането на мохамеданското иго пред продължаване на властта на латиняните”. През XVII и XVIII в. ечмиадзинските арменци неведнъж се обръщали към персийския шах с молба за защита от католическата пропаганда. В най-новото време /авторът има предвид началото на ХХ в./ икономическият възход на европейците понякога се е усещал еднакво силно и от християните, и от мюсюлманите. През 1912 г., в отговор на статия на мюсюлманин относно необходимостта от „мюсюлманско единение”, един публицист-християнин доказва в арабския печат, че против Европа трябва да се обединяват всички жители на Ориента, независимо от вероизповеданието, че е необходимо не „мюсюлманско”, а „ориенталско” единение. Под влияние на Европа, образованата класа в Предна Азия също е склонна да поставя националното единство над религиозното; може би, още по време на съвременното поколение, ще бъде извършено окончателно обединяване на арабите-християни с арабите-мюсюлмани в името на идеята на арабското национално възраждане. Съвременният арабски писател Амин Рейхани, с който И.Ю. Крачковски неотдавна запозна руските читатели, пише за вярванията и за свещените книги на християните и на мюсюлманите с такива изрази, че по тях би било трудно да се отсъди, дали авторът изповядва християнството или исляма.
* Парфяни –общоприето наименование на населението на Парфянското царство. Етногенезисът на парфяните е сложен. През епохата на древността в степите на Централна Азия живеели номадските племена на массагетите /саки според древно-иранските източници/, от скифски произход. Около 3 в. пр. е. няколко такива племена се обединили в племенен съюз под общото наименование – Дахае, а според по-късните антични автори – дахи. Главна роля сред тези племена поело племето Апарна /парна/, от което произхождали бъдещите вождове и основатели на Парфия, Аршак и Тиридат.
* Кафири /от араб. кафир – неверник, невярващ/ - наименование на не мюсюлманското население на Нуристан /Кафиристан/, употребявано от съседните мюсюлмански народи.
** Хиндукуш е планинска верига в Афганистан и Северните пакистански територии. Получава името си по времето на монголите, когато те навличат в голямата Индия, оттук и името хинду /което означава „индийски”/. Планинската верига Хиндукуш е най-западното продължение на Памир, Каракорум и Хималаите.
* владетелен /остар./ - притежаващ правото на наследствена монархична власт.
* Несторий /след 381 – около 451 гг./ - известен църковен деец, изразител на Антиохийската форма на древно-църковното православие.
* Хузистан /Хузестан/ - историческа област в югозападната част на Иран.
[1] Маздакити – народно движение в държавата на Сасанидите в началото на 90-те години на V в. и 20-те години на VI в. Наименованието му идва от името на ръководителя на движението, Маздак. Потъпкано е от Хосров I Ануширван.
[2] Хазарите са полуномадска народност, вероятно от севернокавказки или уйгурски произход, впоследствие тюркизирана. Първоначално обитават крайбрежието на днешен Дагестан и делтата на река Волга.
[3] Джундишапур – град в Хузистан /недалеч от град Суза, основан от Сасанидския цар Шапур /241-273/. Шапур превърнал този град в истински център на науката и културата, където работели най-големите учени от всички краища на Иран. Джундишапур достигнал най-високата степен в своето развитие през периода на управление на Ануширван /531-579/.
[4] Династията на Гогенштауфените, наречена така по името на един от техните замъци в Швабия.
Прието е да бъде наричана „мюсюлманска” или „арабска” култура средновековната култура на така наричания Ориент. Тази култура не е била изцяло създадена от последователите на исляма и от арабския народ. Всъщност народите от Югозападна Азия и донякъде от Африка, в ръцете на които за дълго време преминало загубеното от Европа културно първенство, били обединени от исляма, в качеството на държавна религия и от арабския език, в качеството на език на научната мисъл.
Употребата на думата „Изток” в културната история не винаги и не напълно съответства на географското местоположение на онези страни, за които става дума. Културните области на Югозападна Азия бе трябвало да бъдат наричани „Юг” в Русия; Северна Африка, причислявана като част от мюсюлманския свят към „Изтока”, за Западна Европа всъщност се явява също „Юг”.
Понятието за „Изток” – „Ориент” като за специфичен свят, противоположно на понятието „Запад”, за пръв път се е появило по време на Римската империя.
За древните гърци съществувала единствено противоположност между горещия, културен юг и студения север, населен с войнствени варвари, и именно това е определило и първоначалното разделение на частите на света. „Европа” поставяли на север от Африка и Азия на цялото им протежение, така че ако Сибир била известна на древните гърци, тя е щяла да бъде причислявана към Европа. Според Аристотел цялото население на света, с изключение на гърците, се деляло на варвари от Северна Европа, смели, но неспособни да развиват държавност и култура, и на културни, но лишени от мъжество азиатци. Средното положение между едните и другите било заемано от древните елини, живеещи в страна, където климатичните условия били благоприятни както за запазване на мъжеството, така и за развитието на културата, и затова те били предназначени да бъдат господари на вселената. Мечтата на Аристотел била осъществена донякъде от неговия ученик, Александър. Победите на Александър подчинили Югоизточна Азия и Египет на политическото и културното влияние на елините и създали така наречения елинистки културен свят, в който обаче влиянието на Азия върху гърците, особено в държавния живот, понякога било по-силно от обратното влияние. Въпреки това ролята на културни вождове все така се падала на елините, дори след като те загубили своето политическо господство - когато под властта на династията на Аркашидите на изток, парфяните* постепенно отблъснали македонците и елините отвъд река Ефрат, а на запад римляните постепенно завоювали останалата част от бившата империя на Александър.
Рим подчинил Европа на своето културно влияние и за пръв път опровергал мнението на Аристотел относно неспособността на европейските народи за културно развитие, с изключение на гърците. Според географията на римския период, Европа вече била част от света, разположена не на север, а на запад от Азия. Още географът Страбон /I в. от н.е./ е отбелязал физикогеографските и климатични особености на Европа, благоприятни за развитие на културата, макар че специално е подчертавал преимуществата на географското положение на Италия, като че ли предопределило световната роля на Рим. Рим е създал превъзходството на Европа над Азия в сферата на правото, техниката и военното дело, така както древните гърци са направили това в сферата на изкуството и на науката. До известна степен се чувствала разлика между романизирания Запад и елинския Изток. Думата „Изток” (Oriens) като административен термин понякога е бил прилаган към всички области на бившата монархия на Александър, като се започне от Балканския полуостров. Но въпреки това гръцко-римският свят образувал едно цяло не само от гледна точка на съвременната историческа наука, но и от гледна точка на самите древни римляни – образованият римлянин трябвало да знае и „двата” езика, т.е. латинския и древногръцкия. В този смисъл за „Ориент” били смятани останалите извън властта на Рим области на парфянската държава. Рим не се съмнявал в своето политическо и културно превъзходство над този Ориент. Според Страбон, окончателното подчиняване на парфяните на Рим бил въпрос на близко бъдеще, а писалият само едно столетие по-късно Тацит вече не се е надявал на такова подчиняване, но бил убеден, че „низвергнатият Ориент” не е опасен враг, че Рим е застрашен от опасност единствено от страна на германците, тъй като „свободата на германците е по-страшна от царството на Аршак”. Обаче много преди нашествието на германците в римските области, срещу могъществото на Рим бил нанесен удар от изток. През III в. отслабналото вече „царство на Аршак” отстъпило място на новата държава на Сасанидите, а през IV в. римляните окончателно били отблъснати от Каспийско море, където проникнали още по времето на Помпей. По време на царството на Сасанидите, Иран отново се превърнал в могъщ съперник на Рим и взел в свои ръце търговията с Индия и с Китай както по суша, така и по море. Именно с този факт е свързан преходът на културното първенство от Европа към Югозападна Азия, окончателно завършил през по-късния, мюсюлмански период.
Християнството и ислямът, а впоследствие и хуманизмът отново изменили представата на европейците за „Ориента”. Един от източните езици станал предмет на образованието, необходимо за европейците, а св. Йероним казвал, че той е „Hebraeus, Graecus, Latunus, trilinguis”. През Средните векове историята на Югозападна Азия и на Европа била разглеждана като едно цяло. От Библията, от книгата на Данаил, била заимствана представата, господствала в Европа чак до XVII в., за четирите последователни световни монархии – асиро-вавилонската, персийската, гръцко-македонската и римската. Универсалното значение на Рим /преди разделянето на църквите към него се причислявал и вторият Рим, Константинопол/ до края на света не било поставяно под съмнение и всичко противоречащо на това схващане било считано за временно и незаконно явление. Религията създала отчуждението на Европа от всичко не-християнско, а впоследствие – от не-католическия „Ориент”, но единствено хуманизмът пренесъл това отчуждение в сферата на предхристиянското минало. Създаденото през XVII в. разделение на световната история на древна, средна и нова довело до възприемане на „Ориента” като свят, останал в древността извън влиянието на гръцко-римската цивилизация, а в най-новото време – извън нейното възраждане. Според привържениците на това разделение, древната, а заедно с нея и световната история започва от историята на Древна Гърция. Дори след откритията през XIX в., някои от класическите филолози смятат за възможно да оспорват, че историята на Гърция трябва да бъде разглеждана като продължение на историята на древния Изток. За повечето историци днес /има се предвид началото на ХХ в. – бел. на прев./ изобщо не подлежи на съмнение фактът, че историята на Древна Гърция е предшествала продължителния и сложен културен живот на Югозападна Азия и Египет и че тази култура, както и културата на самата Гърция, не е била създадена от отделни народи, а се е формирала под влиянието на все по-разширяващите се международни отношения. В този смисъл руският историк на „древния Изток” обиновено разбира под този термин пространството от Кавказ и Средна Азия до Индийския океан и страните на африканските езера, от границата между Иран и Индия, до Гибралтар. Според него древната история на цялото това пространство „представлява напълно завършено цяло”.
Както става ясно от това определение, в понятието „история на Ориента” като част от световната история не се включва историята на действително „източните” страни от Стария свят – Китай и Индия. Европейската наука предлага термина „Далечен Изток” за означаване на тези страни. Някои изследователи доказваха, че историята на Далечния Изток е картина за развитието на култура, съвършено независимо от Запада, докато културата на Европа и културата на „Близкия” Изток имат едни и същи основи. В резултат на това единствено изучаването на историята на Далечния Изток може да предостави материал за проверка и за допълване на историческите закони, изработени въз основа на историята на Запада. В днешно време вече е доказано, че още в древността Индия се е намирала под културното влияние на Югозападна Азия /доказан е югозападният азиатски произход на санскритската азбука/, а Китай – под влиянието на Индия. Но въпреки това Далечният Изток може да бъде разглеждан като специфичен културен свят, много по-далечен от близкоизточния, отколкото близкоизточният свят е далеч от гръцко-римският. Въпреки външните влияния и трусове, нито в Индия, нито в Китай е имало прекъсване на културните традиции, докато в Близкия Изток на европейските учени се е наложило сами да търсят ключа за разчитане на египетските йероглифи, на асирийската и на персийската клинопис.
Неустойчивият характер на живота в западната част на Стария Свят, в сравнение с неговата източна част, обяснява също онази роля, която във всички времена е принадлежала на Запада, в най-широкия смисъл на думата /ако съединим в едно цяло Югозападна Азия, Северна Африка и Европа/, в сравнение с Далечния Изток. Господството над търговските пътища е преминавало от югозападните азиатски народи към европейските и обратно, обаче винаги, като се започне от епохата на финикийските мореплаватели до наши дни, хората от Запада са запазвали инициативата в своите ръце. Историята изобщо не познава примери за това, как жители на Индия и Китай съзнателно са се стремили да завладеят външната търговия на западните страни и да ги подчинят на своето икономическо и политическо влияние.
Понастоящем можем да считаме за доказано, че главният фактор на прогреса, това е общуването между народите, че прогресът и упадъкът на отделните народи се обясняват не толкова с техните расови свойства и религиозни вярвания, дори не толкова от заобикалящата ги природа, колкото от онова място, което те през различни периоди от своя исторически живот са заемали в процеса на това общуване. Каквото и превъзходство да е имал индоевропейският расов тип над останалите, без общуването с останалите народи такива индоевропейски народи, като например литовците до XII в. или кафирите* от Гиндукуш** до края на XIX в., са си оставали диваци. Каквито и предимства да е имало християнството пред исляма, културата на мюсюлманския свят е била по-висока от културата на християнския свят дотогава, докато мюсюлманите продължавали да държат в ръцете си главните пътища на световната търговия. Каквито и да са били климатичните и физикогеографските предимства на Европа пред останалите части на света, те са могли да се проявяват само докато Европа е заемала първото място в процеса на световното общуване. Същият фактор в много по-голяма степен, отколкото догматите на исляма като религия и расовите свойства на отделните мюсюлмански народи, определя развитието и упадъка на мюсюлманската култура.
- ХРИСТИЯНСКИЯТ ИЗТОК И НЕГОВОТО ЗНАЧЕНИЕ ЗА ИСЛЯМА
Борбата на християнството с езичеството не могла да се ограничи със сферата на религията: за по-голямата част от проповядващите християнството, също толкова ненавистни за тях били науката и изкуството на езическите народи, тясно свързани с техните религиозни вярвания.
Но докато църквата съдействала за упадъка на онази наука и онова изкуство, които всъщност били достъпни за малцина, тя от друга страна издигала културното равнище на народните маси. Църквата разпространявала сред много народности Светото писание в достъпна за тях форма, на техния роден език. Появила се народна литература, която, доколкото е известно, е съществувала в древността в ограничен брой страни; народните маси вземали участие в богословските спорове, особено там, където поради политическите условия е могъл да се запази градският живот. В това отношение азиатските провинции и Египет се намирали в по-благоприятни условия, в сравнение с останалата част от бившата Римска империя, особено след като Западът се превърнал в плячка на германските варвари, а Балканският полуостров, с изключение на Константинопол, бил наводнен от славяните, които в много местности почти напълно изтребили предишното културно население.
През епохата на елинството в Югозападна Азия и в Египет били основани редица нови градове, бързо затъмнили славата на старите: Александрия в Египет, Антиохия в Сирия и Селевкия на река Тигър отстъпвали по размери единствено на Рим. В големите градове от гръцки произход местното население съставлявало само низшата класа, обаче именно към тази класа се обръщали предимно проповедниците на християнството. Наред с християнските свещени книги, на международния гръцки език бързо се появила преводна и подражаваща литература на местните езици, особено на сирийски, а в Египет – на коптски. Успоредно с разпространението на християнството извън пределите на Римската империя, възникнала християнска литература и на други езици, като например, в Африка – на нубийски и етиопски, в Азия – на арменски, грузински и други. Надписите от VI в. показват, че още по онова време в църковна употреба е влизал и арабският език, обаче съществуването на арабска християнска литература през пред-мюсюлманския период си остава недоказано.
По-нататъшното разпространение на християнството и на неговите културни успехи е тясно свързано с борбата между Римската империя и Иран. Тази борба се развивала главно в басейна на реките Ефрат и Тигър, където, в зависимост от военните си успехи, местните князе преминавали ту на едната, ту на другата страна. Първият град на изток от Ефрат, по пътя от Северна Сирия, Едеса, понастоящем Урфа, е от изключително значение в историята на християнството и на сирийската култура. Едеският княз Авгар IX /179-216/ бил първият във времето владетелен* княз, приел християнството /впоследствие християнската легенда отнесла това събитие към времето на живота на Христос и съчинила съществуването на кореспонденция между Едеския княз и самия Спасител/. Едеса се превърнала в огнище на сирийската култура и в изходен пункт за развитието на сирийската писменост. Пак там, през V в. процъфтявала т. нар. персийска богословска школа, оказала голямо влияние за разпространение и укрепване на християнството в Персия. Малко по-рано, пак от Едеса произлязъл първият във времето сирийски писател, Бардесан /155 – 222/, родил се в езичество, приел християнството, но впоследствие отново отклонил се от него.
Бардесан бил един от последните представители на т.нар. гностицизъм – система, основана на съединяване на езическата религиозна философия с някои християнски идеи и несъмнено враждебна на Стария завет. Неговото учение без съмнение е оказало влияние върху манихейството, възникнало през III в. в подчинения на Персия Вавилон.
Борбата срещу гностицизма и езическата философия принудила и проповедниците на християнството да използват философски доводи: били създадени богословско-философски школи – александрийската, опираща се на трудовете на Платон, и антиохийската, опираща се на трудовете на Аристотел. От IV в. нататък се започнали богословски спорове и вътре в християнската църква. Още през V в., т.е. много по-рано, отколкото в Европа, сред източните християни настъпило разделение между църквите: от православните или както ги наричали техните врагове, мелкитите /от думата млек – цар, т.е. привърженици на официалното, императорско учение/, се отделили яковитите, признаващи в Христос единствено божествената природа, и несторианците, според които божествената и човешката природа в Христос били обособени в две лица, а дева Мария не трябвало да бъде наричана „богородица”. Тъй като несторианците били преследвани във Византия, те се преселили в Персия, където преди това християните били подлагани на гонения, но през 410 г., в Селевкия, на река Тигър, вече бил свикан събор, а на събора през 483 г. персийските християни приели учението на Несторий**. През 489 г. в Персия избягали несторианците от Едеса, която „персийската” несторианска школа била унищожена от император Зенон. През V в. сасанидска Персия се превърнала в убежище за всички културни елементи, подлагани на гонения във Византия: езичници, евреи и еретици-християни. И по-рано сасанидските царе понякога преселвали насила в своите владения жителите на сирийските градове. За пръв път жителите на Антиохия и на някои други градове били отведени в Персия по време на царуването на Шапур I /241-272 гг./, който взел в плен императора Валериан. Шапур заселил пленниците в основания от него град Джундишапур, в Хузистан*.
Джундишапур се превърнал във втория по големина град на сасанидската империя. По време на царуването на Хосрой I /531-579/ тук възникнала гръцко-сирийска медицинска школа, оказала впоследствие влияние и върху арабите.
Отвеждането в плен на сирийски граждани в Персия имало за цел да внедри там различни отрасли на промишлеността и особено на тъкачеството. Освен това, сасанидските царе се ползвали от услугите на пленените римски майстори при изграждане на крепости и други постройки, както и за напоителни дейности.
Сравняването на Византия от периода V-VII в. със сасанидска Персия ни отвежда до извода, че културата във Византия по онова време все още била на високо равнище, но Персия била страна на прогреса в по-голяма степен от нея. Този прогрес далеч не напълно отговарял на намеренията на управниците. Извисяването на династията на Сасанидите през III в. било свързано с религиозната и съсловната реакция, обаче неизбежното следствие от нахлуването на чуждоземната култура било разпадането на държавната религия и на съсловната структура. В Персия се създала национална християнска църква с богослужение на персийски език, оказала влияние както върху разпространяването на християнството в Средна Азия и Китай, така и върху по-нататъшния живот на Персия. Персите-мюсюлмани и до днес употребяват наименованията на дните от седмицата, заимствани не от мюсюлманите-араби, а от персите-християни.
Към края на VI в. съсловното устройство се променило съществено: съсловието на земеделците се сляло със съсловието на занаятчиите и на търговците, докато в трето съсловие, на мястото на земеделците, се превърнала светската чиновническа класа, висшият ръководител на която заел място на престола, редом с главата на духовенството и на военната аристокрация. Стремежите на народните маси отивали много по-надалеч: сектата на маздакитите[1] противопоставяла на тясно-съсловното устройство комунистическото устройство, при унищожаване само на имуществените, но и на семейните права.
Като цяло VI в. - векът на упадък на езическите културни традиции във Византия, бил за Персия век на запознаване с чуждоземната литература и наука. Към този период се отнася персийският превод на донесения от Индия сборник от приказки, известен като „Калила и Димна”, оказал огромно влияние върху световната литература. По онова време в Персия се изучавала древногръцката философия. Павел Перс посветил на Хосрой I своя научен труд за Аристотел /на сирийски език/, в който доказвал предимството на знанието пред вярата: знанието е свободно от съмненията и съдейства за установяване на съгласие между хората, а вярата говори само за непознаваемото и води единствено към раздори.
Промишлеността и търговията на сасанидска Персия достигнали най-висока степен на развитие през VII в., в навечерието на арабското завоевание. Към този и към следващия период се отнасят паметниците на манихейската и християнската литература на средноазиатско-ирански /согдийски/, турски и китайски език, свидетелстващи за пристигащата от Персия широка религиозна пропаганда, при това мисионерите, разбира се, следвали търговците. През същия този период били основани парсийските и християнските колонии в Индия.
Арабското завоевание било предшествано от продължителна война между Византия и Персия /604-630 г./, в резултат на която в ръцете на персите временно преминали всички провинции на Византия, заедно с Египет. Персийският наместник на тези провинции живеел в Александрия, очевидно по-малко пострадала от войната, отколкото сирийските градове. Антиохия била в упадък още през VI в., вследствие на земетресението през 526 г. и на персийското нашествие през 540 г. По-късно градът бил възстановен от император Юстиниан, но вече бил с по-малки размери. През VII в. персите разрушавали сирийските градове и изсичали маслинените горички в страната. Следите от извършените по онова време опустошения можели да се видят дори 100 години по-късно. Тъй като персите достигнали до Константинопол, от тяхното нашествие, по всяка вероятност, е пострадала и Мала Азия. Когато военното щастие преминало на страната на император Ираклий, граничните области на Персия били подложени на същото опустошение, както от страна на самите гърци, така и от техните съюзници, хазарите[2]. Мирният договор довел не само до възстановяване на Византийската империя в предишните й граници, но очевидно и до известно разширяване на границите й в Северна Месопотамия. В Персия тези неуспехи довели до свалянето на Хосрой II /628 г./ и до продължителни безредици. Но и Византия била отслабена от войната, а освен това, с възстановяването на византийското владичество били възобновени и гоненията против еретиците, евреите и езичниците; всички тези елементи се превърнали в естествени съюзници на арабите. Още при живота на Ираклий, умрял през 641 г., гърците били принудени да отстъпят на арабите всички отново завоювани области, с изключение на Мала Азия. Само в малко местности срещу арабите била оказана сериозна съпротива. Победоносното нахлуване в Египет било извършено от отряд от 4 000 души. Лекотата, с която била завоювана Северна Месопотамия учудила дори самите завоеватели.
Периодът от началото на VII до средата на IX в. се смята за най-безрадостният в историята на византийската литература и на християнското изкуство. Този упадък обикновено се обяснява с борбата между перси и араби, последвана от вътрешни безредици, предизвикани от иконоборческото движение. Загубата на най-културните провинции неизбежно се отразила върху живота на Византия; по посока на Мала Азия границите на халифата се разширявали бавно, обаче и малоазиатският полуостров, предоставил през VI в. на християнското изкуство строителите на Софийския събор, на няколко пъти бил подложен на опустошителни нашествия.
В по-добри условия се намирали областите, влезли в състава на халифата, макар и че и там имало отделни периоди на безредици.
Положението на християните под властта на мюсюлманите на първо време било по-добро, отколкото впоследствие; все още не притежавайки собствена култура, завоевателите имали нужда от образовани друговерци, сред които първото място принадлежало на християните. През първите векове на исляма от Египет, Сирия и Месопотамия излезли редица изтъкнати представители на гръцката и сирийската наука и литература. Особено много се прославил Йаков Едески /около 640-708 г./. Както и в дълбоката древност, бреговете на Ефрат отново се превърнали в център на световната културна дейност; освен християнски висши училища тук имало и еврейски, и манихейски училища. За религиозна пропаганда иноверците се възползвали в много по-голяма степен от разширяването на търговските връзки, в резултат на образуването на мюсюлманска световна държава, отколкото самите мюсюлмани. Към мюсюлманската епоха се отнасят основните успехи на християните и манихеите в Китай и Монголия, на християните и евреите в Кавказ, както и по бреговете на Волга.
Не толкова ясен е въпросът за значението на този период за историята на християнското изкуство. Установено е, че при съоръжаването на светските и религиозните постройки мюсюлманските владетели са използвали услугите на християнски и персийски майстори: тези майстори образували землячества, на които била поставяна задачата по изграждането на отделни здания или на отделни части от големи постройки. Някои от големите църкви били завзети от мюсюлманите, като например, съборът на св. Йоан Кръстителят в Дамаск, на мястото на който през VI в. била построена великолепна джамия, при това, по ирония на съдбата, до ден днешен се е запазила южната порта на църквата с древногръцкия надпис: „Царството твое, Христе, е царство за всички времена, и твоето господство /ще остане/ във всяко поколение”. Но като цяло, християните запазвали своите храмове; новите църкви и манастири дълго време били строени безпрепятствено; така нареченият договор на Омар, според който християните били задължавани да не строят нови църкви и да не поправят старите, бил въведен много по-късно. По цялата територия на халифата, от носа на св. Викентий, в югозападния край на Португалия, до Самарканд, се споменават богатите християнски обители, запазили своето недвижимо имущество. Християните от халифата безпрепятствено контактували с християнския свят и получавали оттам пожертвования; по време на събора в Константинопол през 690-681 г. имало и представител на Йерусалим. В тесни контакти помежду си били и християните от различните области на халифата. По време на завоюването промишлеността процъфтявала само в Египет; халифите вземали мерки за нейното възстановяване по сирийското крайбрежие, особено в Акка и Тир. Малко преди 720 г. изучаването на гръцката философия отново било пренесено от Александрия в Антиохия.
От втората половина на VIII в. нататък християните съдействали за изучаване на гръцката наука от страна на мюсюлманите. Има сведения, че халиф Мансур /754-775/ помолил византийския император да му изпрати ръкописи на математически съчинения. През IX в. главният преводач от гръцки на сирийски и арабски, арабинът-християнин Хунейн ибн Исхак прекарал две години във византийските владения, където изучавал гръцки език и литература и откъдето донесъл със себе си ръкописи. Но мюсюлманите можели да изучават гръцката наука и от своите християнски съграждани, независимо от връзките с Византия. Медицинската школа в Джундишапур[3] била основана няколко века преди арабското завоевание. Наистина, има сведения, че лекарите в Джандишапур предавали своите знания от поколение на поколение само в своя тесен кръг и ги криели от чужди очи, за да не се лишат от изгодния монопол. Не е известно, дали е ходил във Византия придворният астроном на халифа Махди /775-785/, Теофил Едески, превел на сирийски език „Илияда” и „Одисея”.
Към средата на IX в. друговерците и инородците в халифата все още били много по-образовани от мюсюлманите и арабите. Осъзнаването от страна на инородците на своето културно превъзходство над арабите предизвикало в мюсюлманския свят цяла поредица националистични движения, обединени под общото наименование шу’убийя /”национализъм”, от думата ши‘б, мн.ч. ши‘уб – „племе”/, обаче същият стремеж към пресъздаване и възвеличаване на своята национална култура или на своето национално вероизповедание по онова време са проявявали и иноверците – християните от различни нации и вероизповедания, евреите, персите-зороастрийци, както и последните представители на елинисткото езичество в месопотамския град Харан, където през IX в. от Антиохия била пренесена древногръцката философия.
За Византия IX в. също бил епоха на културно възраждане; обаче халифатът имал пред Византия предимството, че в него се обединявали по-многобройни и по-разнообразни културни елементи, при това благодарение на установената от Корана частична религиозна търпимост, те намирали във властта на арабите по-голям простор за своята дейност, отколкото под властта на византийските императори. Стремежът на всеки да възвеличава своя народ и своята вяра не пречел на тези културни елементи да се учат един от друг; християнинът можел да има за ученик мюсюлманин или езичник, както и обратното. Християните стояли по-близко от мюсюлманите до общия източник на образование – елинизма, при все това те не успели да си запазят мястото, което им принадлежало през първите векове от възникването на исляма. В сравнение с живота на арабите и на персите-мюсюлмани всякакъв друг живот в халифата изглеждал ограничен от тесните групови интереси и не давал достатъчно простор на най-надарените. Християните се запознали по-рано и по-добре от мюсюлманите с произведенията на древногръцката наука, обаче процесът на развитие на тази наука и създаването на образци за по-нататъшна научна работа вече се превърнало в дело на мюсюлманите. Дори един от най-напредналите източно-християнски народи, сирийският, не можел да изведе от своите редове нито един учен, който би могъл да се сравни с Фараби, Ибн Сина, Бируни и Ибн Рушд. Най-добрите учени от средите на християните и езичниците имали повече ученици и читатели сред мюсюлманите, а не сред своите едноверци. Под влияние на успехите на арабската култура сирийците-християни загубили онази връзка с елинизма, която по-рано им давала предимство пред мюсюлманите; в програмата на тяхното висше образование езикът и литературата на арабите вече заели мястото, което по-рано принадлежало на древногръцкия език и древногръцката литература.
От това, разбира се, не следва, че културният живот на източните християни по време на разцвета на мюсюлманската култура и след това не е представлявал никакъв интерес и не е оказвал никакво влияние върху развитието на световната култура. Превъзходството на мюсюлманите в науката и техниката дълго време е било по-скоро качествено, отколкото количествено; в Сирия и Египет интелигентските професии на писарите и лекарите още през втората половина на Х в. си оставали в ръцете на християните, както търговията и промишлеността оставали в ръцете на евреите. През XII в. сирийците са дали на християнството първият пример за сключване на примирие между представителите на различните вероизповедания; извършило се сближаване между главите на несторианската и на яковитската църква, след което техните приемници по всякакъв повод оказвали знаци на уважение един към друг, макар че всяка от тези две църкви си запазвала своите собствени догми и обреди. От средата на IX нататък, обаче, положението на християните в мюсюлманските държави се влошило, в сравнение с миналото; в зависимост от степента на повишаване на равнището на културата сред мюсюлманите, управляващите на тези държави все по-малко имали нужда от иноверците. Вероятно, под влияние на примера на Византия, положението на подвластните на мюсюлманите християни все повече се доближавало до положението на евреите в средновековните християнски градове, макар че такова гонение на иноверците, каквото е имало, например в Испания, мюсюлманският свят не е познавал. И изобщо положението на християните дори след това далеч не винаги е съответствало на изискването на Корана за изплащане от иноверците на данък „за унижение”, както и на изискванията на така наречения договор на Оман за отличителни знаци в облеклото. Длъжностните лица от средите на християните се обличали, както и знатните мюсюлмани, и също толкова високомерно се отнасяли с тълпата – това предизвиквало протести против „надмощието” на християните, понякога довеждали до погроми. По време на политическите безредици правата на християните и изобщо на иноверците били нарушавани още повече, отколкото каквито и да било други права; църквата постепенно загубвала своята недвижима собственост, главен източник на благосъстоянието си. Обаче още през първата половина на XIV в., дори след преследванията и погромите, църковните имения съставлявали около 11 250 десятини. В Персия, с изключение на най-западните окръзи, на изток християнството постепенно изчезнало напълно. Кога и как е станало това все още не е изяснено. От областите на бившата римска империя християнството изчезнало напълно само в Северна Африка, на запад от Египет, въпреки че там и до днес са се запазили някои от географските наименования от гръцко-римския период /градът и областта Триполи, глад Константин в Алжир/. В този случай причините за пълното изчезване на християнството също остават неясни. Донякъде то се обяснява с факта, че Северна Африка повече от другите региони е пострадала при арабското завоюване /възстановеният от римляните Картаген, който отново се превръща в голям град от световно значение, а според някои сведения дори във втори град на империята, в края на VII в. бива разрушен от арабите и повече не става от развалините/, а през втората половина на средновековието отново бива разорена от нахлуването на бедуински племена.
Особен интерес представлява историята на бившите християнски области, където развитието на мюсюлманската култура е продължавало и след замяната на мюсюлманското господство с християнско. Става въпрос за Испания във властта на кастилските крале, където в средата на XIII в. за Алфонс Х били съставени прочутите астрономични таблици; става въпрос и за Сицилия и Южна Италия във властта на норманските крале, а по-късно на Гогенштауфените[4], и по специално за град Палермо, който станал главен град при царуването на арабите, но запазил своето значение и след това; и най-сетне, става дума и за грузинското царство през периода XI-XIII в., Армения и Грузия, между които още в началото на VII в. настъпил църковен разрив и които по религиозни подбуди поддържали културни връзки с гръцкия свят, но се поддавали и на влиянието на мюсюлманската култура - и на арабската, и на персийската. Както грузинската, така и арменската поезия били тясно свързани с персийската. Въпреки неблагоприятните условия, народните маси и след загубата на политическата независимост упорито запазвали своята вяра и запазвали също някои от културните си традиции. В началото на XVII в. персийският шах Аббас насилствено преселвал в Персия за културни цели арменци и грузинци, така както по-рано сасанидските царе насилствено преселвали сирийците. Пак през XVII в. се наблюдава процес на сближаване на арменците със западноевропейската култура, която през XVIII в. оказва силно влияние и върху грузинците.
Европейците в Сирия и Египет също са възприемали местните християни като свои естествени съюзници, живеели дълго в християнските манастири, където изучавали арабски език и изобщо придобивали необходимата подготовка за изучаване на страната и на населението. С това се обяснява факта, че трудовете на арабските християнски историци през XIII в., ал-Макина и Абу-л-Фараджа, били издавани и превеждани в Европа по-рано /още през XVII в./, отколкото мюсюлманските научни трудове. В същото време сред арабите-християни, както и сред арменците, под влиянието на Европа започнал процес на духовно възраждане. Между източните християни и Европа нямало толкова дълбока религиозна разлика, колкото между мюсюлманите и Европа; освен това, християните се намирали в по-малка степен под влиянието на светската национална литература и затова сред тях, за разлика от мюсюлманите, както през средновековието, така и след него можела да има успех не само гръцката наука, но и гръцката изящна литература. През VIII в. християнин-сириец превел „Илиадата” и „Одисеята”, а през ХХ в. арабин, изповядващ християнството, превел „Илиадата”. Един руски учен още през 1864 г. се връща от Сирия с впечатлението, че „християнското население на Ориента стои на много по-високо равнище, що се отнася до образоваността, отколкото мюсюлманското население”.
Обаче източните християни не винаги са предпочитали европейците пред своите мюсюлмански съплеменници и съграждани. През епохата на кръстоносните походи, според забележката на един от руските църковни историци, „духовенството и народът желаели по-скоро завръщането на мохамеданското иго пред продължаване на властта на латиняните”. През XVII и XVIII в. ечмиадзинските арменци неведнъж се обръщали към персийския шах с молба за защита от католическата пропаганда. В най-новото време /авторът има предвид началото на ХХ в./ икономическият възход на европейците понякога се е усещал еднакво силно и от християните, и от мюсюлманите. През 1912 г., в отговор на статия на мюсюлманин относно необходимостта от „мюсюлманско единение”, един публицист-християнин доказва в арабския печат, че против Европа трябва да се обединяват всички жители на Ориента, независимо от вероизповеданието, че е необходимо не „мюсюлманско”, а „ориенталско” единение. Под влияние на Европа, образованата класа в Предна Азия също е склонна да поставя националното единство над религиозното; може би, още по време на съвременното поколение, ще бъде извършено окончателно обединяване на арабите-християни с арабите-мюсюлмани в името на идеята на арабското национално възраждане. Съвременният арабски писател Амин Рейхани, с който И.Ю. Крачковски неотдавна запозна руските читатели, пише за вярванията и за свещените книги на християните и на мюсюлманите с такива изрази, че по тях би било трудно да се отсъди, дали авторът изповядва християнството или исляма.
* Парфяни –общоприето наименование на населението на Парфянското царство. Етногенезисът на парфяните е сложен. През епохата на древността в степите на Централна Азия живеели номадските племена на массагетите /саки според древно-иранските източници/, от скифски произход. Около 3 в. пр. е. няколко такива племена се обединили в племенен съюз под общото наименование – Дахае, а според по-късните антични автори – дахи. Главна роля сред тези племена поело племето Апарна /парна/, от което произхождали бъдещите вождове и основатели на Парфия, Аршак и Тиридат.
* Кафири /от араб. кафир – неверник, невярващ/ - наименование на не мюсюлманското население на Нуристан /Кафиристан/, употребявано от съседните мюсюлмански народи.
** Хиндукуш е планинска верига в Афганистан и Северните пакистански територии. Получава името си по времето на монголите, когато те навличат в голямата Индия, оттук и името хинду /което означава „индийски”/. Планинската верига Хиндукуш е най-западното продължение на Памир, Каракорум и Хималаите.
* владетелен /остар./ - притежаващ правото на наследствена монархична власт.
* Несторий /след 381 – около 451 гг./ - известен църковен деец, изразител на Антиохийската форма на древно-църковното православие.
* Хузистан /Хузестан/ - историческа област в югозападната част на Иран.
[1] Маздакити – народно движение в държавата на Сасанидите в началото на 90-те години на V в. и 20-те години на VI в. Наименованието му идва от името на ръководителя на движението, Маздак. Потъпкано е от Хосров I Ануширван.
[2] Хазарите са полуномадска народност, вероятно от севернокавказки или уйгурски произход, впоследствие тюркизирана. Първоначално обитават крайбрежието на днешен Дагестан и делтата на река Волга.
[3] Джундишапур – град в Хузистан /недалеч от град Суза, основан от Сасанидския цар Шапур /241-273/. Шапур превърнал този град в истински център на науката и културата, където работели най-големите учени от всички краища на Иран. Джундишапур достигнал най-високата степен в своето развитие през периода на управление на Ануширван /531-579/.
[4] Династията на Гогенштауфените, наречена така по името на един от техните замъци в Швабия.
RSS Feed
