Религиозното движение на маутазилитите е формирано през първата половина на VIII век в град Басра от Уасил ибн Ата (поч. 748) и прераснало в първото систематично течение на ислямското догматическо богословие.[1] Муатазилитите са считани за най-древните мутакаллимун (оратори, тези, които се занимават с науката калам – теолозите). Тяхното движение се разпространило толкова бързо, че с името им се оказала назована една значителна част от образования мюсюлмански елит. Столицата на аббасидския халифат Багдад станала център на тяхната школа, а доктрината им по време на ал-Мамун дори се наложила в един момент като официална доктрина на сунитския ислям.[2]
В навечерието на Ислямската революция в Иран от 1978-79 г. иранските реформатори – опозиция на управлението на шаха, представят широк спектър от иранското общество.Сред тях има както националисти, така и хора с леви убеждения, дейци със светски и религиозни възгледи, представители на съвременния и на традиционния (търговци и духовници) елит. Екстравагантността и пилеенето на държавни пари от страна на семейството на шаха са само един от факторите, които предизвикват народното недоволство. Притеснения поражда и влиянието на Запада над управленската върхушка на Иран, над нейния политически манталитет, считано за заплаха за традиционните ислямски ценности на страната. В светлината на това икономическата, военната и политическа зависимост на Иран от Запада буди опасения у инакомислещите и по отношение на културните промени, които биха могли да настъпят сред иранското общество в резултат на все по-засиленото подражаване на Запада и в сферата на образованието.
Един от основните битийни въпроси, предизвиквали ожесточени спорове и дискусии сред средите на философите е този за произхода и същността на света и каква е неговата природа, ако той е сътворен от всемогъщ, всезнаещ и вечен Създател. Възможно ли е от извечно да произлезе тленно и от единично- множествено? По именно този въпрос Абу Ха\мид ал-Г÷аза\ли\ (450/1058-504/1111) отправя едни от най-ожесточените си критики срещу философите, които смятат света за извечен и съ-единен с Абсолюта, аргументирайки се с основния философски закон, че от подобно може да произлезе само подобно. Това дава основание на философите да твърдят, че не е възможно от вечен и несътворен Творец да произлезе тленен и прехождащ свят
I.Биография II.Ибн Сина и доктрината за съществуването III.Връзката „разум-тяло” IV.Теорията за знанието V.Бог и неоходимото съществуване VI.Доктрината за пророчеството VІІ. Използвана литература