/Международен Фонд за хуманитарни изследвания „Толерантност”/
Франко Кардини – световноизвестен историк и писател, роден през 1940 г. във Флоренция. През 1971 г. става асистент, а после и професор в Университета на Флоренция по специалността „Средновековна история”.
През периода 1971-1985 преподава Средновековна история в университета на Флоренция, като чете паралелно лекции в университети извън страната /Париж, Поатие, Гьотинген, Барселона, Бърлингтън, Турку, Сао Паоло, Аман, Йерусалим/. 1990-1991 Преподава като професор по средновековна история в „Екол дез’От Етюд” в Париж. 1996 – Гост професор във Freie Universitat в Берлин. 1996 Назначен за член на Италианската национална комисия на ЮНЕСКО. 2006 Професор по средновековна история към Италианския институт по хуманитарни науки. 2007 Професор в Центъра за изследвания в областта на изкуството и културите на Ориента към Международния университет по изкуства във Флоренция. Бил е гост-професор в редица университети по целия свят, заема отговорни постове в редица италиански издателства, научни фондации, научни съвети към научни институти. Почетен академик на Международната академия Медичи.
ИЗГРАЖДАНЕТО НА ЕВРОПА
Днес ние изграждаме Европа. С това са свързани големи надежди. Те ще могат да бъдат реализирани само с отчитане на историческия опит: та нали, без историята, Европа би наподобявала дърво без корени. Днешният ден е започнал вчера, а бъдещето винаги бива обусловено от миналото. Миналото не трябва да връзва ръцете на настоящето, но то може да му помогне да се развива, запазвайки верността към традициите, както и да създава новото, вървейки напред по пътя на прогреса. Нашата Европа – територията, разположена между Атлантическия океан, Азия и Африка, съществува от твърде отдавна: нейните предели са определени от географията, а днешният й облик се е формирал под влиянието на историята, от онова време, когато древните гърци са й дали това име, останало неизменно до наши дни. Бъдещето трябва да се опира на това наследство, натрупвало се още от Античността, ако не и от праисторически времена: та нали именно благодарение на него Европа в своето единство и едновременно в своето многообразие притежава невероятни вътрешни богатства и поразителен творчески потенциал.
Поредицата „Изграждането на Европа” бе основана от пет издателства в различни страни, издаващи книги на различни езици: „Бек” /Мюнхен/, „Безил Блекуел” /Оксфорд/, „Критика” /Барселона/, „Латерца” /Рим/ и „Сьой” /Париж/. Задачата на тази поредица е да разказва за изграждането на Европа и за безспорните постижения, достигнати по този път, без да скрива проблемите, наследени от миналото. По пътя към обединението нашият континент преживя периоди на разединение, конфликти и вътрешни противоречия. Ние замислихме тази серия защото, по наше общо мнение, всички, които вземат участие в изграждането на Европа, трябва колкото се може по-пълно да познават миналото и да си представят перспективите на бъдещето. Оттук и наименованието на поредицата. Ние смятаме, че времето да се пише обща история на Европа още не е настъпило. Днес ние предлагаме на читателя трудовете на най-добрите съвременни историци, при това някои от тях живеят в Европа, а някои – не, някои са получили вече признание, а други още не са успели да го получат. Авторите на нашата поредица се обръщат към основните въпроси на европейската история, изследват обществения живот, политиката, икономиката, религията и културата, опирайки се, от една страна, върху древната историографска традиция, основана още от Херодот, а от друга страна – върху новите концепции, разработени в Европа през ХХ век, дълбоко преобразили историческата наука, особено през последните десетилетия. Благодарение на постановката за яснота на изложението, тези книги ще бъдат достъпни за най-широката читателска аудитория.
Ние се стремим да се доближим до отговора на глобалните въпроси, които вълнуват днешните и бъдещите творци на Европа, също както и всички хора по света, за които нейната съдба не е безразлична: „Кои сме ние? Откъде сме дошли? Накъде отиваме?”
Жак льо Гофф
Франко Кардини – световноизвестен историк и писател, роден през 1940 г. във Флоренция. През 1971 г. става асистент, а после и професор в Университета на Флоренция по специалността „Средновековна история”.
През периода 1971-1985 преподава Средновековна история в университета на Флоренция, като чете паралелно лекции в университети извън страната /Париж, Поатие, Гьотинген, Барселона, Бърлингтън, Турку, Сао Паоло, Аман, Йерусалим/. 1990-1991 Преподава като професор по средновековна история в „Екол дез’От Етюд” в Париж. 1996 – Гост професор във Freie Universitat в Берлин. 1996 Назначен за член на Италианската национална комисия на ЮНЕСКО. 2006 Професор по средновековна история към Италианския институт по хуманитарни науки. 2007 Професор в Центъра за изследвания в областта на изкуството и културите на Ориента към Международния университет по изкуства във Флоренция. Бил е гост-професор в редица университети по целия свят, заема отговорни постове в редица италиански издателства, научни фондации, научни съвети към научни институти. Почетен академик на Международната академия Медичи.
ИЗГРАЖДАНЕТО НА ЕВРОПА
Днес ние изграждаме Европа. С това са свързани големи надежди. Те ще могат да бъдат реализирани само с отчитане на историческия опит: та нали, без историята, Европа би наподобявала дърво без корени. Днешният ден е започнал вчера, а бъдещето винаги бива обусловено от миналото. Миналото не трябва да връзва ръцете на настоящето, но то може да му помогне да се развива, запазвайки верността към традициите, както и да създава новото, вървейки напред по пътя на прогреса. Нашата Европа – територията, разположена между Атлантическия океан, Азия и Африка, съществува от твърде отдавна: нейните предели са определени от географията, а днешният й облик се е формирал под влиянието на историята, от онова време, когато древните гърци са й дали това име, останало неизменно до наши дни. Бъдещето трябва да се опира на това наследство, натрупвало се още от Античността, ако не и от праисторически времена: та нали именно благодарение на него Европа в своето единство и едновременно в своето многообразие притежава невероятни вътрешни богатства и поразителен творчески потенциал.
Поредицата „Изграждането на Европа” бе основана от пет издателства в различни страни, издаващи книги на различни езици: „Бек” /Мюнхен/, „Безил Блекуел” /Оксфорд/, „Критика” /Барселона/, „Латерца” /Рим/ и „Сьой” /Париж/. Задачата на тази поредица е да разказва за изграждането на Европа и за безспорните постижения, достигнати по този път, без да скрива проблемите, наследени от миналото. По пътя към обединението нашият континент преживя периоди на разединение, конфликти и вътрешни противоречия. Ние замислихме тази серия защото, по наше общо мнение, всички, които вземат участие в изграждането на Европа, трябва колкото се може по-пълно да познават миналото и да си представят перспективите на бъдещето. Оттук и наименованието на поредицата. Ние смятаме, че времето да се пише обща история на Европа още не е настъпило. Днес ние предлагаме на читателя трудовете на най-добрите съвременни историци, при това някои от тях живеят в Европа, а някои – не, някои са получили вече признание, а други още не са успели да го получат. Авторите на нашата поредица се обръщат към основните въпроси на европейската история, изследват обществения живот, политиката, икономиката, религията и културата, опирайки се, от една страна, върху древната историографска традиция, основана още от Херодот, а от друга страна – върху новите концепции, разработени в Европа през ХХ век, дълбоко преобразили историческата наука, особено през последните десетилетия. Благодарение на постановката за яснота на изложението, тези книги ще бъдат достъпни за най-широката читателска аудитория.
Ние се стремим да се доближим до отговора на глобалните въпроси, които вълнуват днешните и бъдещите творци на Европа, също както и всички хора по света, за които нейната съдба не е безразлична: „Кои сме ние? Откъде сме дошли? Накъде отиваме?”
Жак льо Гофф
УВОД
Задачата на тази книга е да проследи накратко пътя, който е изминала Европа, влизайки в контакт с исляма: да изясни причините, поради които това се е случило, да очертае историческия процес, в хода на който са се развивали тези отношения, да покаже многообразието от аспекти, концепции и форми на предубедено отношение, а понякога и на дезинформация, т.е. всичко онова, което е обусловило виждането на европейците за исляма. В тази книга преднамерено не се осветлява възприемането на Европа от страна на ислямския свят /въпреки честото споменаване на това възприемане, което читателят ще открие, тъй като би било немислимо съвсем да не засегнем този въпрос/. А за онези, които ще се заинтересуват от този проблем, прекрасна помощ може да им окаже, например, трудът на Бърнард Люис, „Мюсюлманите: откриването на Европа”*.
Ислямът, за който ще става въпрос в тази книга, е преди всичко ислямът на страните от Средиземноморието. И това е напълно разбираемо, дори в известен смисъл е неизбежно, ако вземаме предвид особеностите на реалния исторически процес: именно с тези страни европейците доста бързо са установили контакт, а след това по всякакъв начин са поддържали и развивали установилите се вече отношения. От друга страна, не трябва да забравяме, че ислямът далеч не е еднородно явление. Нещо повече, съществува голямо многообразие от разновидности на исляма, както и от разновидности на християнството, които се характеризират с вътрешно единство, свързващо всички вярващи в света в една общност; но при това всички те са се развивали исторически в специфични форми и според специфични закони. Южноевропейската историко-филологическа традиция и култура са възприемчиви по особен, да не кажем изключителен начин, към турския, близкоизточния и северноафриканския ислям, които, впрочем, са тясно свързани помежду си. Затова си струва онези, които смятат южноевропейската традиция и култура за свои, да обърнат внимание и на останалите части на Европа, в които са действали други исторически и политически фактори. Така например, немците, поляците, руснаците /а в определена степен и народите на балтийските и средноевропейските страни/ докъм XVIII-XIX в. са изпитвали интерес главно към Близкия Изток и Средна Азия. Що се отнася до англичаните, португалците и холандците, за тях голямо значение са имали индийският район и източноазиатските райони, които не влизат в кръга на интересите на жителите на страните от Южна Европа. Разбира се, ние говорим за средностатистическия южно-европеец, чиито основни знания са обусловени от училищната програма и от средствата за масова информация. В тази връзка трябва да отбележим, че ние постоянно правим разлика между понятията „Близък Изток”, „Среден Изток” и „Далечен Изток” и се стараем да не наричаме с понятието „Близък Изток” територията, намираща се между Леванта, Ефрат и Арабския полуостров. Разбира се, възниква въпросът, нямат ли тези изрази „евро-центристки” характер; обаче същият характер биха имали и изразите „Западна Азия”, „Централна Азия” и „Източна Азия”, тъй като самото понятие „Азия” е породено от самата европейска културна традиция. Напълно възможно е нашите усилия да запазим тук, повече от когато и да било, политическа коректност, да объркват читателя: та нали при използването на който и да било език неизбежно ще се прояви определен културен етноцентризъм, тъй като той е заложен вече на равнището на лексиката, морфологията и граматиката.
Много мои приятели и колеги ми оказаха неоценима помощ при написването на тези страници. За мен, като неспециалист по исляма бяха особено ценни съветите на Салваторе Боно, Масимо Кампанини, Халед Фуад Аллам, Махмуд Салем Алшейх и Клелия Сарнели Черкуа. Отделно принасям своята благодарност на Жан-Пиер Бардо за внимателния и задълбочен прочит на моята книга.
Изразявам своята благодарност и на всички онези, които в хода на моята работа над книгата ми даваха полезни съвети и препоръки.
1.
ПРОРОКЪТ И ТРИТЕ ЧАСТИ НА СВЕТА
Европа и Азия, християнството и ислямът: сравнение и грешки
Сравняването на европейския свят с ислямския, както и да бъде извършвано, винаги носи характер на противопоставяне. Възможно е това да е така поради факта, че подобно сравнение, както и по-рано, се възприема, най-малкото подсъзнателно, като постоянен или възобновяващ се сблъсък между християнството и исляма. Днес вече е невъзможно да се приема сериозно израза на Новалис „Християнски свят или Европа” (“Christenheit oder Europa”) – това е само риторична фигура. Процесът на секуларизация - неотделима черта в живота на съвременния Запад, вече не ни позволява да отъждествяваме Европа нито с християнството изобщо, нито с която и да била негова разновидност. Но въпреки това, откакто западният свят, който, от друга страна, не трябва да отъждествяваме напълно с Европа, с нарастваща тревога започна да наблюдава разпространението на ислямските движения, не съвсем правилно наречени „фундаменталистки” /макар че и ислямът, разбира се, не може напълно да бъде идентифициран с различните видове „фундаменталистки” идеологии/, в Европа се появи тенденцията да се съзира в исляма най-малкото потенциален противник. Тази тенденция би могла да бъде наречена нова, ако мнозина европейци не я възприемаха по-скоро като revival, като повторение, като déjà vu, като възобновяване на противостоянието – много древно и, може да се каже, вкоренило се в историческата, политическата и географската реалност.
Така че възниква следният въпрос: не е ли всъщност съпоставянето между Европа и исляма - възприемано в една или друга степен като противопоставяне, не съвсем сполучлива аналогия на противопоставянето между Запада и исляма /или между прогреса и исляма, което би усложнило проблема заради тенденцията прогреса да бъде смятан за неотделим от Запада/ или продължение на древната класическа битка между Европа и Азия, за която говори още Есхил в книгата си „Персите”? По-късно Хипократ интерпретирал подобно противопоставяне в своя трактат „За видовете атмосфера” (“De aeribus”) от природно-климатическа и от политическа гледна точка /според него, азиатците станали страхливи заради мекия климат и монархическото управление, а европейците станали активни и войнствени заради суровия климат и обществените свободи/. А пък Аристотел в книгата си „Политика” обяснил това с „естествената” разлика в нравите. Но ако не можем повече да отъждествяваме християнския свят с Европа, то е още по-невъзможно да свеждаме Азия до исляма и обратното. Както е известно, не цялата Азия е мюсюлманска, а „дар-ал-ислам” /”територията на исляма”/ се простира далеч извън пределите на Азия.
Към това трябва да добавим „асиметрията” /най-малкото, привидна/ между самите термини „Европа” и „ислям”. Наистина, единият от тях означава част на света, а другият – религия. Но ето го и първият концептуален ключ, който ни дава възможност да решим нашата дилема, нека приведем тук изказването на Бърнард Люис:
„Асиметрията тук е по-скоро мнима. „Европа” е понятие, създадено от европейците, както и цялата система от континенти, в която Европа е заемала главното място. Европа е замислила и е създала самата Европа; Европа е открила Америка, дала й е наименование и в известен смисъл я е създала. Още преди това Европа е изобретила както Азия, така и Африка, чиито жители до XIX в., когато настъпила ерата на европейското господство в световни мащаби, не са знаели нищо за наименованията, националните принадлежности и прочие класификации, измислени от европейците за свое вътрешно ползване.
Ислямът не е географска област: това е религия. Но за мюсюлманите думата „религия” съдържа съвсем друг смисъл, за разлика от християните в съвременността или през средновековието /…/ За мюсюлманите ислямът не е просто система от вяра и култ /…/ Това е по-скоро начин на живот в широкия смисъл на това понятие и неговите норми включват в себе си елементи на гражданското, углавното и дори на конституционното право според нашите разбирания[1].”
Обаче такива противопоставяния, като „Европа/Азия” и „Запад/Изток” имат отдавнашни исторически и геополитически предпоставки, те са по-широки от понятие като противопоставянето между Европа и исляма. Впрочем, достатъчно много хора твърдят, че през определени периоди, например, през епохата на кръстоносните походи или по време на хегемонията на Османската империя в източните части на Средиземноморието и на Балканския полуостров, дуелът между Европа и Азия, между Запада и Изтока е приемал формата на онова, което е прието да се нарича „двубой между кръста и полумесеца” /което не е съвсем правилно от гледна точка на символиката/. Ако проследим днес, как са се развивали съвременните понятия за Европа и за европейското самосъзнание, без да се ограничаваме със сведенията на древните географи, ще видим, че ислямът, освен останалите фактори, е съдействал за формирането на тези понятия, макар и, така да се каже, „изхождайки от обратното”. Нееднократните вълни на мюсюлманска агресия против Европа – от VII-VIII до Х в., а после от XIV до XVIII в. /без значение, била ли е тази агресия реална или за реална са я смятали европейците/, са съдействали за раждането на самата Европа. След като някои от историците са наричали пророка Мухаммед „баща-основател” на Европа /не е ли парадоксално?/, възниква въпросът, не са ли изиграли аналогична роля турските султани Мехмед II и Сюлейман Великолепният? Та нали, принуждавайки европейците да се защитават и да търсят пътища и начини за съвместни действия, те са съдействали за тяхното самоопределение – както в собствените им очи, така и пред лицето на „Другия”?
Мюслманите извън пределите на ал-Магриб ал-Акса[2]
Средновековните автори единодушно са се придържали към разпространената /макар и възможно погрешна/ гледна точка, че по принцип Европа е главната, ако не и единствената опора на християнството. Оттук произлиза и едно друго общоприето мнение: не-християнинът, който живее на територията на Европа, е чужденец и завоевател. Така например, неизвестният свещеник от Толедо, който в средата на VIII в. в своето „Испанско продължение” (“Continuatio Hispanica”) е продължил „Историята” (“Historiae”) на Изидор Севилски, е наричал „европейци” (“Europenses”) победителите в битката при Поатие през 732 г. /която, според друга версия, е била през 733 г./. Обаче възниква въпросът, дали той се е чувствал “Europenses” защото е бил християнин, или защото, според древните географски представи, Пиринейският полуостров е влизал в състава на Европа? Или пък с горчивина е смятал, че не може да се смята за европеец, откакто арабите-бербери присъединили Пиринейския полуостров към дар ал-исляма, след като вече го били завоювали? Това би предполагало наличието на непостоянни граници и строго разграничаване на Европа от дар ал-исляма, което, на свой ред, би изключвало възможността да се говори за някаква „мюсюлманска Европа”, що се касае до европейските територия, завоювани от исляма и заселени с мюсюлмани или с онези, които наскоро се били обърнали в тази нова вяра.
Сега вече са лишени от смисъл споровете за това, действително ли поражението на мюсюлманите при Поатие е спряло нашествието им към Европа или това е било по-скоро признак за умората на завоевателите, които нямали повече сили да продължават да се движат по-нататък. Тези спорове са лишени от смисъл, защото днес значението на тази битка изглежда доста скромно, както и поради това, че разпространяването на исляма през периода VII-Х в. не може да бъде наречено завоюване. Арабите никога не са разполагали с такова количество воини, че за няколко десетилетия да завоюват територия, разположена на географска ширина от Херкулесовите стълбове до реките Инд и Сирдаря, и на географска дължина – от Кавказ до Нубия. Още от времето на халифите, непосредствените наследници на Пророка, т.е. от тридесетте години на VII в. нататък, разпространяването на исляма никога не е изглеждало като кратко и съкрушително военно нашествие, а още по-малко - като Vulkerwanderung[3]. Това е било по-скоро непрекъснат, продължителен, макар и не винаги гладък процес на завоюване на териториите и на последвало го /най-често доброволно/ обръщане в исляма на социални групи, преживяващи упадък или криза. Става дума, например, за християните-монофизити[4] в Сирия и Египет, притеснявани от византийските власти, или за иранците, поданици на сасанидския шах, желаещи да се освободят от старата и безсилна власт и да се обединят отново около новата идея – около формулировката за покорността към Бог, провъзгласена от Неговия пророк Мухаммед. Въпреки това мнозина предпочитали да запазят своята вяра и да плащат джизйа – поголовен данък и харадж – данък, задължителен за всички не- мюсюлмански земевладелци, както и да се примиряват с това, че ще ги смятат за диммий, което означава „намиращ се под защита”. Но като цяло, те демонстрирали по този начин, че предпочитат по-скоро управлението на неверниците, отколкото управлението на едноверците.
Но така или иначе, митът за битката при Поатие, чието начало е поставено от Едуард Гибън в неговия забележителен научен труд, е оказал силно влияние върху всички, писали историята на Европа. В определено отношение този мит е спомогнал за осмислянето й като история на опозицията срещу исляма. Ако не беше битката при Поатие, и ако не беше подвигът на Карл Мартел, както пише в своята книга Гибън, в Оксфорд мюезините щяха да прославят името на Аллах, в този знаменит университет щяха да изучават Корана, а и цялата световна история щеше да тръгне по друг път.
Няма смисъл да преразглеждаме тук ролята на битката при Поатие. Макар че, разбира се, развенчаването на митовете трябва да се прави внимателно, трябва да признаем, че вече нито един историк не вярва в нейното решаващо значение. Изречението „историческата битка при Поатие” се е запазило единствено като стереотип в средствата за масова информация, а няма нищо по-трудно от изкореняването на подобни стереотипи. Ние прекрасно знаем, че митът за победата, постигната между Тур и Поатие, на няколко километра североизточно от мястото на сливане на реките Виенна и Крез, бил съзнателно раздухван в двора на франкските крале и римските папи, за да бъде увековечена славата на „франкската нация” – „любимата дъщеря на Римската църква”. Възможно е в това да е имало и стремеж да бъде противопоставено нещо на победите на византийския император Лъв III Исаврийски: през 718 г. той принудил мюсюлманите да спрат обсадата на Константинопол, започнала една година по-рано, и активно оспорвал тяхното господство на Черно и на Егейско море, както и в централната част на Средиземно море, тъй че мюсюлманите за дълго се отказали от опитите да проникнат в Мала Азия. Обаче представителите на римската Църква, разбира се, не можели да прославят иконобореца Лъв III. По-късно отрицателният образ на императора бил допълнен от самия факт на неговата принадлежност към византийската цивилизация, на която Западът дълго време гледал като на презряна, упадъчна и изродила се цивилизация. От XVIII в. до наши дни митът за Поатие е способствал всъщност да прикрие ако не липсата, то най-малкото недостига и неточността на сведенията за исляма в европейските източници от онова време. От друга страна, периодът на грандиозна мюсюлманска експанзия е съвпаднал с продължителната криза на западноевропейския свят, затова липсата на сведения или тяхната недостоверност се обяснява преди всичко с невежество и с дезинформация. Обаче трябва да се има предвид, че при тогавашните условия вероятно е било трудно и, в крайна сметка, безсмислено да бъдат отличавани мюсюлманите от другите завоеватели и да им бъде приписвана някаква особена роля. Нееднократно е било заявявано, че през 476 г. Западната Римска империя е „паднала незабелязано”. Възможно е до VIII в. ислямската експанзия също да е била незабелязана за Европа или по-точно, слабо забележима, на фона на всички останали нашествия. За сравнение трябва да кажем, че за битката при Поатие се споменава много повече в мюсюлманските източници, в които тя фигурира като Балат ал-шухада /”Пътят на мъчениците”/ и й се приписва немалко, макар и не първостепенно значение.
Разбира се, не трябва да се учудваме на това, как са стояли нещата и в останалата част на европейския Запад, след като дори по-добре осведомените византийци доста късно са разбрали, че мюсюлманите не следва да бъдат смятани за barbaroi /варвари/, като всички останали, и не са осъзнали веднага, колко голямо значение е имало възникването на новата религия, исляма.
През ранното средновековие жителите на Западна Европа научили от византийците загадъчната дума „саррацини”, което по-късно било поправено и облагородено, приемайки формата „сарацини”, а с помощта на „лесния прочит”, lectio facilior – един прийом с твърде съмнителни резултати, думата била изтълкувана като „синове на Сара”. Тази дума била използвана не съвсем правилно, тъй като първоначално означавала народа, произхождащ от „щастливата Арабия” и свързан чрез родство с племето, възникнало, според Книгата за Битието, от съюза на Авраам не със своята законна съпруга Сарра, а със слугинята си, египтянката Агаря. Така че, ако племената на пустинята, според утвърдилата се традиция, са били потомци на патриарх и слугиня, тоест, еднокръвни братя на народа на Израел, чрез техния син Измаил /откъдето произхожда наименованието „измаелити”/, то тогава по-подходящ термин би била по-скоро думата „агаряни” /термин, всъщност засвидетелстван напълно авторитетно и законно/. Свързването на „сарацините” със „Сарра” е може би по-късно и неправилно етимологично тълкуване, основаващо се на неправилното разбиране на думата, заимствана от арабския или от сирийския език. Опитвали са се да я съпоставят с различни арабски думи. Малко вероятно е тя да произлиза от думата шарк /”Изток”/, тъй като първата мюсюлманска вълна, заляла Сирия, е идвала по-скоро от юг, ако, разбира се, наименованието „сарацини” не е възникнало в Египет, но напълно правдоподобна изглежда връзката му с думата шарук, „вятър на пустинята”. Другаде тази дума се асоциирала с ордите от разбойници от пустинята и с техния обичай да се събират на големи групи, за да извършват набезите си: и съответно, в такъв случай сумата „сарацини” произлиза от думата шарк /”обединили се хора”/ или от думата шарика /”общество”, „компания”/. Освен това има предположение, че сарацините били наричани по този начин от уседналите племена, страдащи от техните набези; така че, според това предположение, думата сарацини произлиза от сарк /”грабеж”, „кражба”/ и сарака /”грабя”/, а оттук и сродните понятия сарик /”грабител”/ и саррак /”крадец”, „мошеник”/.
И ето че онези, които били наричани „измаилити”, „агаряни” или „сарацини” в древните текстове, скоро се превърнали в обект на първостепенно внимание от страна на европейските хронисти. Твърде малко ни е известно за обвиненията за търсене на контакти със сарацините, отправени срещу Папа Мартин I /649-653 г./, който имал нужда от съюзници в борбата срещу император Констант II, привърженик на монофелитството[5]: но, така или иначе, ставало дума за първите опити на мюсюлманите да започнат експанзия в Средиземноморието, които опити по онова време доста безпокояли Византия. Несъмнено е едно: в края на VII и началото на VIII в. обществото, наследило традициите на Западната Римска империя, оформила се в края на IV в. под влияние на кодекса на Теодосия, и включващо в себе си „варварски” елементи, от които се развили монархиите – тоест, „западноевропейското” общество, както вече можем да го наречем по онова време, не е разполагало с никакви средства за отпор срещу сарацинското нашествие, което след няколко десетилетия се стоварило върху европейските брегове.
Междувременно вече започнал периодът на завоюване на Средиземноморието от мюсюлманите. След като Сирия и Палестина били завзети от арабите през периода 633-649 г., а Египет – през периода 639-646 г., сирийските и египетските моряци вече или били приели новата вяра, или, така или иначе, преминали на служба към последователите на Пророка. При това те правели това доброволно, бидейки в по-голямата си част християни-монофелити и, следователно, бидейки подложени на дискриминация от страна на византийските власти. През 649 год. претендиращият за титлата халиф, наместникът на Сирия, Му’авийа ибн Абу Суфйан, братовчед на халифа Усман и бъдещ основател на халифската династия на Омейадите, напада Кипър. През 652 г. са извършени няколко набези срещу Сицилия, принадлежала по онова време на Византия, а три години по-късно, голямото морско сражение при Финикс, край бреговете на Ликия, отбелязва кризата на византийското морско господство. По време на това сражение претърпява поражение самият император Констант II, а той е командвал флота от 500 кораба. Народите на изостаналата по онова време Западна Европа, в по-голямата си част все още средиземноморска /границата й преминавала по река Рейн, а после по горното течение на река Дунав/, не знаели нищо за всички тези събития, и така или иначе, не биха могли да разберат нещо от тях. Обаче недостатъкът от информация се обяснява не толкова с неосведомеността на западните летописци относно исляма – която, без съмнение, също е била факт, колкото с липсата на интерес от тяхна страна. Вярно е, че франкският летописец, известен под името Фредегар, около 658 г. е писал за астрологичните пророчества, разпространявали се във Византия по времето на император Ираклий. Според тези предсказания, византийската държава щяла да бъде победена и завоювана от някакво племе от обрязани. Хронистът показвал също така познаване на много подробности, отнасящи се до първата вълна на ислямската експанзия в Мала Азия. Все в същото Франкско кралство, в началото на VIII в. монахът Петър /вероятно сириец/ превел от древногръцки на латински някакъв документ, чийто сирийски оригинал произхождал от северна Месопотамия. Става дума за „Откровенията” (“Revelationes”) на така наречения псевдо-Методий, които след това нееднократно били използвани в есхатологичните проповеди по политически причини. Според този текст измаилитите, произхождащи от пустинята Ethribum (Йасриб, т.е. град, избран от Пророка – Медина) ще завоюват Ориента, ще нападнат Сицилия, а след това ще стигнат до самия Рим. Техните дела ще разтърсят горите, планините и градовете. Този натиск на измаилитите ще предшества непосредствено идването на Антихриста, обаче някой-си християнски император в края на краищата щял да извоюва победа над силите на Врага на човешкия род. Общо взето, вече имало някакви сведения, обаче те били регистрирани доста небрежно.
Мюсюлманското завоюване на Пиринейския полуостров и на Септимания /Лангедок/ около 710 г. променило донякъде положението. Във вестготска Испания, разтърсвана от последствията от арианския разкол и от раздорите сред местната аристокрация, вече се засилвало безпокойството. До нея вече били достигнали първите вести за придвижването на арабите покрай бреговете на северна Африка. На събора в Толедо през 694 г., крал Егика произнесъл тревожна реч. Започнал да се разпространява слухът, че евреите, отчаяни от притесненията, упражнявани по отношение на тях, охотно оказват помощ на новите варвари, идващи от Ориента. Междувременно бушувала гражданска война между претендентите за престола в Толедо. Изглежда един от тях, стремейки се на всяка цена да се изкачи на трона, се обърнал за помощ към mauri – арабите-завоеватели, както и към арабизираните и ислямизирани бербери, към онези, които отсега нататък ще се превърнат в los moros - маврите, съседите на испанците-християни, техните свирепи врагове, запленяващи въображението. От друга страна, съществува предположение, че в Испания и в Септимания, както преди това по много византийски земи, завоювани от мюсюлманите, пришелците съвсем не били посрещнати враждебно от населението, а местните жители охотно предпочитали игото на новата власт, много по-малко тежко, в сравнение с господството на деспотичните християнски властници.
Старата провинция на Римската империя, Африка, която арабите наричали Ифрикия /в нея влизали съвременните Триполитания, Тунис и Алжир/, била завзета от мюсюлманите през 647 г., обаче едва петдесет години по-късно съпротивата на византийското и особено на берберското население започнало леко да отслабва. Върху завоюваните територии арабите разграничавали три етно-социални групи. Първата група е рум: тази дума се отнасяла главно до византийците, тоест, до поданиците на Римската империя (от гръцката дума Romaioi), обаче по африканското крайбрежие, на запад от залива Сирт, така наричали и онези, за които роден или общо употребяем език бил латинският. Втората група образували африки – коренните жители, вече приели християнството. И най-сетне, третата група – бербери (от латинската дума “barbarus”, варвари), останали извън пределите на римската цивилизация, неголяма част от които относително наскоро били станали християни. По-късно берберите все пак приели исляма, обаче така и не били асимилирани от арабите. Както и арабите, те изначално не били мореплаватели, обаче помощта на сирийските и египетските моряци им дала възможност скоро да обърнат поглед към Средиземно море. Още през 670 г. бил основан град Кайруан /на територията на съвременен Тунис/, получил своето название от арабската дума със значение на „военен лагер”. Около 700 г. било построено хубаво пристанище в града Тунис, където заедно със семействата си се преселили стотици египтяни, разбиращи от корабостроене. А приблизително пет години по-късно цяла северна Африка, включително арабският „далечен Запад” /ал-Магриб ал-Акса/, тоест Мароко, вече била в ръцете на завоевателите. Едновременно с това започнал и трудният и продължителен процес на ислямизиране и на арабизиране на берберите. В края на юли 711 г. големият мюсюлмански флот под командването на бербера Тарик бин-Зийад завзел залива Алхесирас на Пиринейския полуостров, срещу който още година по-рано било извършено нападение. Арабско-берберските сили наброявали около 10 000 души. След като разгромили войската на готския крал Родерих, завоевателите незабавно тръгнали към Севиля, след това завзели Кордова, а през 713 г. – Толедо. След една година бил завоюван Арагон, а към 720 г. мюсюлманите завзели също Каталония и Септимания, т.е., всички територии на юг и на север от Пиринеите, по-рано принадлежали на вестготите. Завземането на земите, които африканските араби, а след тях и всички останали араби наричали ал-Андалус /”Земя на вандалите”/ било толкова стремително, че някои се опитвали да обяснят това с подкрепата на евреите, еретиците и враговете на Родерих сред готите.
След като завзели Нарбона /718 г./, през 721 г. арабите се озовали пред стените на Тулуза, а през 725 т. превзели градовете Ним и Каркасон. Сега вече цялата област Прованс, както и басейнът на Рона се превърнали в сцена на военните действия. През 725 г. град Отьон бил изгорен, а според други сведения, това е станало през 731 година.
От Испания и Септимания било съвсем близо до южната част на Галия, която от началото на VI в. се намирала във властта на франките: там държавните институции били несигурни, а структурата на обществото била нестабилна. Римският Папа Григорий II, който внимателно наблюдавал всичко отнасящо се до франките, като „любими синове” на римската Църква, през 721 година призовал Ед, херцог на Аквитания, да окаже съпротива срещу мюсюлманите край стените на град Тулуза и му изпратил престолната плащаница от храма на Свети Петър. Тя била разрязана на парченца и те били погълнати от християнските воини по време на свещената им клетва.
Обаче завоюването на Пиринейския полуостров от сарацините било непълно: в Пиринейските и в Кантабрийските планини все още оставали огнища на съпротива срещу тях. Гот Пелагий основал през 720 г. в Астурия княжество, което по-късно се превърнало в кралство. По-късно в столица на Астурия се превърнал град Овиедо, основан през 760 г. Баскско-наварските племена, оказвали съпротива срещу вестготите, също успели да запазят своята независимост: по такъв начин, през 30-40-те години на IX в. галицийците, кантабрийците и астурийците, с подкрепата на неголям брой вестготски воини, намерили убежище при тях и основали малкото Наварско княжество, което около столетие по-късно се превърнало в кралство. Именно в Навара, Астурия и в северен Арагон скоро започнал процес, получил наименованието Реконквиста.
Така че, сама по себе си, битката при Поатие има по-малко значение, в сравнение с породилия се от нея мит. Но за да разберем, на какъв фон се е състояла тази битка, не трябва да забравяме за другите, възможно по-значителни епизоди. Като пример за това може да послужи историята на берберския вожд Мануз /или Мусур/, който се заселил в източните Пиринеи, в долината Сердан, и се оженил за дъщерята на херцог Ед Аквитански, но впоследствие въстанал против емира на Кордова и войските му били победени от него през 729 г. Да си припомним и херцога на Прованс, Моронта, който през 734 г. отворил вратите на Авиньон пред мюсюлманите.
Битката при Поатие не спряла сарацините: през 734 година те превзели Авиньон, разграбили Арл и преминали през цялата Прованс. През 737 г. достигнали Бургундия, където взели огромен брой пленници, превърнали ги в роби и ги изпратили в Испания. В отговор на това през периода 736-739 г. Карл Мартел разгърнал широки военни действия против мюсюлманите, обосновали се в южната част на Галия, обаче нито една от неговите кампании не била истински успешна заради двойната игра и предателството на приближените на краля. Арабо-берберите и техните набези били един от елементите на сложна политическа борба. След много десетилетия, в колективната памет на европейците, формирала се под влияние на епичните произведения, тази борба допълнително получава религиозна окраска. Затова е напълно разбираемо, защо на Запад започват да се разпространяват тревожни настроения. Тревогата се чувства в много текстове от онова време – като се започне от латинския превод на псевдо-Методий, написан в бенедиктинския манастир Сен-Жермен, и се стигне до бележките на Достопочтения Бед, който, преработвайки своята „Църковна история на народа на англите” (“Historia ecclesiastica gentis Dnglorum”), с тревога писал за успехите на сарацините и споменавал за сражението при Поатие. Освен това, англосаксонските източници ни дават възможност да направим извода, че е имало много повече сведения за исляма, макар и случайни и разпокъсани, отколкото е прието да се смята. Така например, от записите на заседанията на двата църковни синода, състояли се в Британия през 786 г., научаваме, че на европейците била донякъде известна мюсюлманската традиция да се пости през месеца Рамадан. Очевидно източникът е била информацията от папските легати и сведенията, достигнали посредством многобройните монаси-бенедиктинци.
Както е известно, през цялата си дълга история ислямският свят е познавал само кратки периоди на истинско единство. Обаче през погледа на средновековна Европа в него царяло такова единство, каквото не е имало сред християните /макар че се е смятало, че то трябва да съществува в християнското общество/. А ние, гледайки отдалеч, виждаме събитията от онова време в глобална перспектива и смятаме, че през първата половина на VIII в. ислямът се е разпространил върху територия, простираща се от ал-Магриб ал-Акса до границите на Китай и от Мала Азия до Африка. През 717 г., както и четирийсет години преди това, арабите отново се озовали край стените на Константинопол, а начело на войската им стоял Маслама, братът на халифа от династията на Омейядите. Император Лъв III отблъснал с много усилия арабското нападение, главно благодарение на „гръцкия огън”. Междувременно, в началото на VIII в. управникът на Месопотамия ал-Хаджжадж превзел Хорезъм, преминал реката Окс /днешната Амударя/, завзел Бухара и Самарканд и стигнал до Белуджистан. Могъщото Персийско царство, от което векове наред изпитвали страх и римляни, и византийци, сега се разтопило като сняг под слънчевите лъчи. Битката при Таласа през 751 г. означила границата между мюсюлманската и китайската сфера на влияние. Тази граница преминавала по планината Алтай.
Обаче към средата на VIII в. натискът на мюсюлманите като че отслабнал навсякъде. Благодарение на непрестанните усилия на Лъв III, византийците победили мюсюлманите в Мала Азия; нашествието на изток било спряно на границата на Китайската империя. Дори арабо-берберите, завоювали Пиринейския полуостров /към които по-късно се присъединили мнозина местни християни, приели исляма/, вече били изчерпали силите си. През 732 или 733 г. мюсюлманите под командването на Абд ар-Рахман I поели от Поатие към Тур само за да завладеят съкровищата на франкската светиня – църквата на свети Мартен /впрочем, съкровищата били големи/. Напълно вероятно е те да не са имали намерение да вървят по-нататък, при това не са имали вече и сили за това. Така или иначе, както е известно, мюсюлманите били спрени. Няколко години по-късно, през 759 г., франките под предводителството на Пипин Низкия, сина на победителя при Поатие, прогонили сарацините от Нарбона и ги преследвали чак до Пиринеите. Отгласите от сраженията през този период, заедно с прекомерно прославената битка в клисурата на Ронсевал през 778 г., както и последвалите ги събития, дали обширен материал за епични песни, които получили широка известност, но били записани чак след две или три столетия. Така или иначе, след битката при Поатие се наблюдавал приток на франки от Австразия[6] в Аквитания и вероятно, това бил завършек на процеса, в резултат на който Аквитания придобила чертите на „буферна държава” между франките и мюсюлманите.
Трудно е да се каже, до каква степен кървавите събития от 750 г. в арабския халифат, завършили с преминаването на халифската власт от Омейадите към Аббасидите, са оказали влияние върху забавянето на тази първа вълна на мюсюлманското настъпление. Едно е несъмнено: поддръжниците на свалените дамаскски халифи извоювали победа на Пиринейския полуостров, но това е станало в упорита борба срещу привържениците на новата династия: на Кордовския емират му предстоял неспокоен живот. Освен това, разколът в самия ислям, възникването на нови халифати, възникването на шиитски измаилитски „секти”, както и жестоките репресии на Аббасидите срещу тях довели до разпадане на мюсюлманското единство и до временно прекратяване на ислямската експанзия.
Карл Велики: Между ал-Андалус и Багдад
През 777 год. кралят на франките, Карл, син на Пипин, в разгара на военните действия се намирал на саксонска територия, в Падерборн. Там пред него се явил Сулейман ибн ал-Араби, мюсюлманският вали /управляващ/ Барселона, Хирона и Сарагоса. Можем само да се досещаме, с какви трудности се е сблъсквал той, докато е пресичал цялото Франкско кралство, за да помоли своя могъщ християнски съсед да му помогне в борбата срещу тиранията на емира на Кордова. В замяна на това той обещал на краля многобройни градове на юг от Пиринеите и преди всичко – своите собствени, богати и процъфтяващи градове. Както уверявал Сюлейман, мюсюлманска Испания е безнадеждно раздробена и няма да бъде трудно да бъде завоювана. По-късно в епоса и в официалните документи тези събития били преразгледани от религиозна гледна точка, обаче по онова време нито една от договарящите се страни не била притеснена от разликата във вярата или от факта, че на мюсюлманите – враговете на емира на Кордова, им предстои да се сражават рамо до рамо с християните против своите едноверци.
На Великден 778 г., след като получил благословията на Папа Адриан I, франкският отряд поел към Испания. Изглеждало, че всичко върви по план и мюсюлманите – врагове на кордовския емир, на дело доказвали верността на дадената дума: вали разгромил войските на емира и към него се присъединили и други негови единомишленици. Но когато франките решили да се разквартируват в Сарагоса, за да поемат оттам покрай бреговете на река Ебро, гражданите очевидно се разбунтували против тях и против собствения си управник. Възможно е и самият управник, обезпокоен от прекомерните успехи на християните и не хранещ повече големи надежди да получи поддръжката на своя народ в борбата против емира, да е променил рязко своята позиция. Какво точно се е случило, не е много ясно: достоверно известно е само, че след като затихнал бунтът срещу емира, на Карл не му оставало нищо друго, освен да поеме обратно по същия път. За отмъщение той наредил да бъдат сринати – поне частично, стените на Сарагоса. По време на отстъплението /съгласно общоприетата традиция, състояло се на 15 август/, ариергардът на войската на франките бил разбит в планинския проход Ронсевал от дивите планинци-баски. Този незначителен военен епизод бил превърнат от епоса в битка с маврите и влязъл трайно в християнската епическа традиция.
Емирът Абд ар-Рахман I поначало не предприел никакви ответни мерки против появилия се иззад Пиринеите завоевател. Обаче неговият син Хишам /788-796/ започнал през 793 г. решително настъпление срещу франска Септимания, която по онова време била управлявана от един от братовчедите на краля, херцог Вилхелм. Така вълната на мюсюлманското нашествие още веднъж се стоварила върху Нарбона, която обаче не успяла да превземе, а оттам се насочила към Каркасон. Въпреки понесените загуби, походът на ал-Хакам, другият син на емира, се оказал успешен и донесъл богата плячка, която очевидно била използвана за финансиране на строителството на главната джамия в Кордова. Хубаво вложение! Междувременно от бреговете на ал-Андалуса и на Магриб тръгнали първите сарацински рейдове към Балеарските острови, чието население се обърнало за помощ към краля на франките.
В отговор на това, Карл Велики започнал военни действия, чиито последствия довели до образуване на Испанската марка[7]. Начело на франкските войски стоял херцог Вилхелм, който през 801 г. завзел Барселона, макар че не успял да стигне до река Ебро и да се укрепи в град Тортоса, разположен на устието на тази река. Нещо повече, между Барселона и Тортоса се образувало нещо като „ничия зона”, която изчезнала едва през XII в., в резултат на ново настъпление – този път на арагонците. Междувременно, новият християнски император, който научил много повече за сложността и обширността на света от дипломатическите контакти с барселонския вали и с византийската императрица Ирина, отколкото от учените беседи с Алкуин Йоркски и с Павлин Аквилейски, вече си търсел нови съюзници, които пряко или косвено да могат да му помогнат да регулира отношенията си с Испания. И той намирал такива съюзници, при това те били изтъкнати личности.
Впрочем, в това отношение императорът имал множество предшественици. Докато каролингските монарси, наследници на Меровингите и съюзници на римските папи, което предопределило и техните географски и културни хоризонти, имали доста оскъдна представа за разпределението на силите в източната част на Средиземноморието през VIII в., пред други наблюдатели се откривала съвсем различна панорама. Така например, Константинопол и Багдад напрегнато се следили взаимно и постоянно търсели в съществуващото разположение на силите както възможни съюзници, така и възможни „приятели на враговете”, които обективно се явявали противници за всеки един от тях. При халифския двор, разположен в Месопотамия, в новата столица, основана през 762 год. на няколко мили от древния и прославен град Ктесифон, получил в началото многообещаващото арабско наименование „Мединат ас-Салам” /”Град на мира”/, вече не се проявявал интерес към не-ислямските цивилизации: това свойство на мюсюлманската култура ще се превърне с течение на времето в една от причините за нейната криза през ерата на Модерността. Интерес за тях представлявали само Византия, Индия и Китай, а варварите от далечния северозапад не изглеждали достойни за внимание /което в онези времена било напълно оправдано/. Обаче твърде скоро им се наложило да признаят, че тези варвари могат, най-малкото, да създадат проблеми както на кордовските Омейади, които упорито не признавали новите халифи, така и на империята „Рум”, тоест, на Византия.
Още през периода 765-768 г. бил осъществен обмен на посланически мисии между аббасида Абу Джафар ал-Мансур /754-775/[8] и Пипин. Синът на втория имал две основателни причини да възобнови отношенията си с новия халиф, великия Харун ар-Рашид /786-809/, владетелят от „Хиляда и една нощ”. На първо място – ситуацията на Пиринеите, където се изострили отношенията между емирите на Кордова, наследници на старата династия на Омейадите, използвали това обстоятелство, за да поддържат собствения религиозен престиж, и вали, които били съгласни да се покоряват единствено на „Повелителя на правоверните”, намиращ се в далечна Месопотамия /или пък смятали своята преданост към Аббасидите за удобен предлог за неподчинение на Омейадите в ал-Андалус/. През 799 г. сарацинският наместник на град Уеск връчил на Карл в Ахен почетни дарове и обещал да му предаде града, ако императорът предприеме нов поход срещу Пиринеите. Втората причина бил Йерусалим: той се намирал във властта на Аббасидите, но бил посещаван от все повече западни поклонници. В стремежа си да бъде посредник в отношенията между западното християнство и Светата земя – а тази роля той нямал намерение да отстъпва на управниците на Византия, кралят на франките приел пратениците на йерусалимския патриарх, които му предали неговата благословия, както и множество реликви. В „Аналите на кралството на франките” (Annales regni francorum”) се говори дори за „връчване на ключовете” от храма на Възкресението и от параклисите на Голгота и на светия Гроб Господен, но това, най-вероятно, е преувеличено описание от страна на обичайната дипломатическа учтивост.
Освен това, през 797 г. – само четири години след нашествието на ал-Хакам и в името на създаването на Испанската марка, Карл изпратил пратеничество и до халифа. В състава му влизали три светски лица: Лантфрид, Сигизмунд и юдеят Исаак. Според документа от манастира Райхенау, под наименованието „Чудото на свети Генезий” (“Miracula sancti Genesii”), те тръгнали на Изток, заедно с двама свещеници, изпратени от Гебхард, граф Тревизански, със заръката да донесат от Светата земя мощите на светите Генезий и Евгений.
През юни 801 г. императорът, който по онова време се намирал в Падуа и само два месеца по-рано се срещнал с пратениците на йерусалимския патриарх, получил известие, че в пристанището на град Пиза са пристигнали посланиците на халифа: това била мисията, изпратена в отговор на императорската. Действително, от кораба в Пиза слязъл представителят на халифа и посланикът на емира на град ал-Аббасия /днешният Фустат в Тунис/. Те съобщили на императора, че Исаак, единственият останал жив от тримата посланици, е на път за Европа и носи даровете на Повелителя на правоверните, но бил принуден да се задържи на африканския бряг, тъй като един от даровете бил прекалено обемист.
Изпратили няколко кораба да вземат Исаак, и през октомври следващата година той слязъл от кораба си в град Портовенере, пренасяйки със себе си, освен всичко друго, и онзи дар, който императорът очаквал с такова нетърпение: слонът Абу л-Аббаса. Обаче по това време Карл вече се бил върнал в Ахен и никой не се решил да накара животното да предприеме през зимата пътешествие през Алпите. Затова императорът трябвало да чака до юни 802 г., докато да може да види това животно, за което толкова много разказват римските хроники, но каквото вече много векове не били виждали на Запад. За съжаление, Абу л-Аббас не могъл дълго да понася суровия за него климат на областите край Рейн, тъй като бил родом от гореща Индия /именно оттам доставяли в Персия опитомените слонове/. Той умрял през юни 810 г.; неговата смърт дълбоко опечалила императора, който успял да се привърже към слона, и породила живо любопитство сред народа: всички искали да видят, как скелетът на животното, според поверието, ще се превърне в слонова кост.
Напълно възможно е, освен слона, Харун да е предал на Карл и правата /макар и само символични/ върху Гроба Господен в Йерусалим: очевидно това било направено, за да бъде поколебан традиционния контрол на византийските императори над християнските светини. Възможно е също истинската тема на преговорите между двамата владетели да е била Испания, но по този въпрос арабските източници пазят мълчание. По-малко вероятно е по време на тези преговори да са били обсъждани икономически въпроси. Първокачествените вълнени тъкани, изпратени от Карл на Харун все пак не са могли да заслепят с великолепието си багдадския двор. А и многобройните мюсюлмански стоки и монети, които, ако вярваме на Теодулф Орлеански, през 812 г. са се срещали в южна Галия, където се намирало такова голямо пристанище, като Марсилия, все пак не са доказателство за вече уредени връзки с Изтока, освен другото и затова, че пристигналите там стоки, с изключение на бисера, са били, най-вероятно, от иберийски или от северноафрикански произход. Но така или иначе, през 807 г. Карл Велики още веднъж се срещнал с посланиците на халифа. През същата година той приел и посланиците на Йерусалимския патриарх.
Обезпокоен от дипломатическите връзки между Ахен и Багдад, както и от постоянните вълнения вътре в държавата си, засегнали дори Кордова и Толедо, омейядският халиф ал-Хаким /796-822/ се примирил с това, че границата с кралството на франките се изместила чак до реката Ебро. Последвала цяла поредица споразумения между него и Карл Велики /810-812/. Обаче размириците в мюсюлманска Испания не преставали: въстанието през 814 г. в Кордова било потушено единствено с цената на кървави репресии, като за тази цел била задействана гвардията на емира – войниците-роби, наричани „мамлюци” /от арабската дума мамлюк – „намиращ се във властта на някого”, „роб”/. Не по-добре вървели нещата и по време на царуването на следващия емир, Абд ар-Рахман II /822-852/, който трябвало да усмирява въстанията, избухнали в Толедо и Мерида. Пак той предприел неуспешен опит да си върне с бой Барселона: един неумел ход, който, благодарение на своевременния отговор на херцог Бернард Септимански довел до съвършено неочакван ефект, а именно, до укрепване на зараждащото се чувство за национално самосъзнание сред каталонците. Междувременно над Средиземноморието и изобщо, над Южна Европа, започвали да се сгъстяват облаци. Започвал период на криза, сред причините за която се изтъкват набезите на викингите срещу крайбрежието на Европа в края на IX в. – началото на Х в., както и нападенията на сарацините /откъм море/ и на угорските племена /откъм суша/. Тази криза се характеризирала и с начало на процес на раздробяване по териториите, намиращи се в орбитата на притегляне на каролингската монархия, със съперничество между британските кралства, образували така наречената „хептархия”, както и с общ социално-икономически упадък на Западна Европа. Рисувайки тази безрадостна картина, трябва обаче да имаме предвид, че по онова време ислямът също е преживявал много труден период. Огромният багдадски халифат постепенно загубвал власт над обширните и богати територия по покрайнините – на запад от Синай и на североизток от Персия. Аглабидите[9] провъзгласили независимостта на Тунис в началото на IX в. и от 827 г. нататък предприели цяла поредица набези срещу Сицилия, която след седемдесет и пет години се оказала напълно в тяхната власт. През 869 г. тулунидите[10] завзели властта в Египет. Върху огромната територия между Мавераннахр, Хорезъм и Сейстан /т.е., между река Сирдаря, Аралско море и Индийския океан/ властвали ту Тахаридите, ту Сефевидите, ту Саманидите. В края на IX в. въстанието на „еретиците”-кармати, разпространило се от Бахрейн по Арабския бряг на Персийския залив, нанесло щети на търговията на Басра и следователно, на икономиката на столицата, тъй като потокът от стоки, идващ от Далечния Изток за Египет, за страните от Средиземноморието и Византия, се изместил към Африканския рог и Червено море.
Междувременно викингите, извършващи опустошителни набези срещу европейското крайбрежие, не пощадили и ал-Андалус. През 844 г. флотата им, състояща се от около петдесет кораба, нападнала Нант, а след това, като преминали покрай атлантическия бряг на Пиринейския полуостров, скандинавците се опитали да разграбят Лисабон и най-накрая се появили в устието на река Гвадалквивир[11]. Оттам няколко кораба се насочили към Кадис, а основната част от флотата стигнала до Севиля, като безпощадно разграбила града, обаче отстъпила под натиска на мюсюлманското население, което все пак успяло да даде достоен отпор: мюсюлманите разгромили нападателите и ги принудили бързо да се върнат на корабите си. При това голям брой от взетите при това скандинавски пленници попълнили редиците на светлокосите и светлооки испански мюсюлмани, потомци на вандалите и готите, към които по-късно се прибавили и многочислените роби от славянските страни /италианската дума schiavo, означаваща „роб”, произхожда именно от думата slavo – „славянин”/.
Нашествието на норманите през периода 844-845 г. накарало емира на Омейадите да построи рибат – брегови укрепления, наподобяващи древните „сарацински кули”, които и до днес можем да видим по европейските брегове, чак до Егейско море. Тези укрепления били предоставени на грижите на доброволци – мурабитун, които се обосновали в тях, за да се посветят на джихад[12]. Оттогава, с помощта на тези укрепления, те успявали да държат норманите на разстояние от ал-Андалус. Обаче през 859 г. норманите успели да изгорят джамията в Алхесирас[13], а около едно столетие по-късно, през 966 г., датчаните, под предводителството на самия Харалд Синезъбия, нанесли на арабо-иберийците край Лисабон още едно голямо поражение.
И така, мюсюлманите съвсем не са били единствените „герои” на грабителските набези срещу крайбрежията и островите на Средиземно море, толкова чести през последните две столетия от ранносредновековния период, един от най-трудните периоди за Европа през цялата нейна история: нещо повече, както вече видяхме, мюсюлманите понякога се оказвали жертви на такива набези. Обаче в Западна Европа смятали „агаряните” за главни и вероятно единствени виновници за тези набези. С течение на времето разказите за войните в Средиземно море и на Пиринейския полуостров били подхванати и развити от епичната традиция. Спомените за тези войни, с основание или не, се превърнали в онова „предизвикателство”, на което били призвани да дадат „отговор” кръстоносните походи.
* Книгата е преведена на руски под заглавието: „Мюсюльмане: открытие Европы”.
[1] Lewis B. L’Europael’Islam, Roma – Bari. 1995, p. 5-6. passim. – Бел. на автора.
[2] „Крайният запад” /араб./ - територията на северо-западна Африка. /Тук и по-нататък, с изключение на отделно отбелязваните случаи, бележките са на преводачите/.
[3] Vulkerwanderung - Великото преселение на народите /нем./
[4] Монофизитство /от гръцки монос –„един, единствен” + физис – „природа, естество”/ - христологична доктрина в християнството, постулираща наличието само на Божествена природа /естество/ в Исус Христос и отричаща неговата съвършена човечност. Т. е., въпреки православното учение, монофизитството изповядва, че Христос е Бог, а не човек.
[5] Монофелитство – учение, разпространено във Византия през VII в. Според него, Исус Христос е имал две природи /божествена и човешка/, но е имал само една воля /божествена/.
[6] Австразия – източната част на Франкското кралство.
[7] Испанска марка (лат. marcahispanica) – област между Франция и владенията на арабите в Испания, включваща Каталония, Навара и част от Арагон и простираща се приблизително до реката Ебро. Тя била военна граница между каролингската Империя и източната част на Пиринеите.
[8] Тук и по-нататък за царстващите личности в скоби са привеждани годините на тяхното управление.
[9] Аглабиди – арабска династия, управляваща Ифрикия. Произхождала от племето Бану Тамим, управлявало редица провинции на Арабския халифат, включително Северна Африка, през периода 800-909 г. От 827 г. нататък Аглабидите завоювали Сицилия, а по-късно и Калабрия.
[10] Тулуниди – първата фактически независима от Халифата египетска династия, предшественичка на Ихшидите, получила наименованието си от тюркския роб Тулун, който бил изпратен от саманидския владетел на Бухара като подарък на халифа ал-Мамун и успял да си извоюва висока придворна длъжност.
[11] Гвадалквивир – петата по дължина река в Испания /657 км/.
[12] Джихад /на арабски – свещена война/. Понятие в исляма. Думата произлиза от корена джихад, което означава „извършване на максимално усилие” или „борба” и няма нищо общо със „свещена война”. Има широк спектър на значения.
[13] Алхесирас – пристанищен град в Южна Испания, най-южният град на Иберийския полуостров.
Задачата на тази книга е да проследи накратко пътя, който е изминала Европа, влизайки в контакт с исляма: да изясни причините, поради които това се е случило, да очертае историческия процес, в хода на който са се развивали тези отношения, да покаже многообразието от аспекти, концепции и форми на предубедено отношение, а понякога и на дезинформация, т.е. всичко онова, което е обусловило виждането на европейците за исляма. В тази книга преднамерено не се осветлява възприемането на Европа от страна на ислямския свят /въпреки честото споменаване на това възприемане, което читателят ще открие, тъй като би било немислимо съвсем да не засегнем този въпрос/. А за онези, които ще се заинтересуват от този проблем, прекрасна помощ може да им окаже, например, трудът на Бърнард Люис, „Мюсюлманите: откриването на Европа”*.
Ислямът, за който ще става въпрос в тази книга, е преди всичко ислямът на страните от Средиземноморието. И това е напълно разбираемо, дори в известен смисъл е неизбежно, ако вземаме предвид особеностите на реалния исторически процес: именно с тези страни европейците доста бързо са установили контакт, а след това по всякакъв начин са поддържали и развивали установилите се вече отношения. От друга страна, не трябва да забравяме, че ислямът далеч не е еднородно явление. Нещо повече, съществува голямо многообразие от разновидности на исляма, както и от разновидности на християнството, които се характеризират с вътрешно единство, свързващо всички вярващи в света в една общност; но при това всички те са се развивали исторически в специфични форми и според специфични закони. Южноевропейската историко-филологическа традиция и култура са възприемчиви по особен, да не кажем изключителен начин, към турския, близкоизточния и северноафриканския ислям, които, впрочем, са тясно свързани помежду си. Затова си струва онези, които смятат южноевропейската традиция и култура за свои, да обърнат внимание и на останалите части на Европа, в които са действали други исторически и политически фактори. Така например, немците, поляците, руснаците /а в определена степен и народите на балтийските и средноевропейските страни/ докъм XVIII-XIX в. са изпитвали интерес главно към Близкия Изток и Средна Азия. Що се отнася до англичаните, португалците и холандците, за тях голямо значение са имали индийският район и източноазиатските райони, които не влизат в кръга на интересите на жителите на страните от Южна Европа. Разбира се, ние говорим за средностатистическия южно-европеец, чиито основни знания са обусловени от училищната програма и от средствата за масова информация. В тази връзка трябва да отбележим, че ние постоянно правим разлика между понятията „Близък Изток”, „Среден Изток” и „Далечен Изток” и се стараем да не наричаме с понятието „Близък Изток” територията, намираща се между Леванта, Ефрат и Арабския полуостров. Разбира се, възниква въпросът, нямат ли тези изрази „евро-центристки” характер; обаче същият характер биха имали и изразите „Западна Азия”, „Централна Азия” и „Източна Азия”, тъй като самото понятие „Азия” е породено от самата европейска културна традиция. Напълно възможно е нашите усилия да запазим тук, повече от когато и да било, политическа коректност, да объркват читателя: та нали при използването на който и да било език неизбежно ще се прояви определен културен етноцентризъм, тъй като той е заложен вече на равнището на лексиката, морфологията и граматиката.
Много мои приятели и колеги ми оказаха неоценима помощ при написването на тези страници. За мен, като неспециалист по исляма бяха особено ценни съветите на Салваторе Боно, Масимо Кампанини, Халед Фуад Аллам, Махмуд Салем Алшейх и Клелия Сарнели Черкуа. Отделно принасям своята благодарност на Жан-Пиер Бардо за внимателния и задълбочен прочит на моята книга.
Изразявам своята благодарност и на всички онези, които в хода на моята работа над книгата ми даваха полезни съвети и препоръки.
1.
ПРОРОКЪТ И ТРИТЕ ЧАСТИ НА СВЕТА
Европа и Азия, християнството и ислямът: сравнение и грешки
Сравняването на европейския свят с ислямския, както и да бъде извършвано, винаги носи характер на противопоставяне. Възможно е това да е така поради факта, че подобно сравнение, както и по-рано, се възприема, най-малкото подсъзнателно, като постоянен или възобновяващ се сблъсък между християнството и исляма. Днес вече е невъзможно да се приема сериозно израза на Новалис „Християнски свят или Европа” (“Christenheit oder Europa”) – това е само риторична фигура. Процесът на секуларизация - неотделима черта в живота на съвременния Запад, вече не ни позволява да отъждествяваме Европа нито с християнството изобщо, нито с която и да била негова разновидност. Но въпреки това, откакто западният свят, който, от друга страна, не трябва да отъждествяваме напълно с Европа, с нарастваща тревога започна да наблюдава разпространението на ислямските движения, не съвсем правилно наречени „фундаменталистки” /макар че и ислямът, разбира се, не може напълно да бъде идентифициран с различните видове „фундаменталистки” идеологии/, в Европа се появи тенденцията да се съзира в исляма най-малкото потенциален противник. Тази тенденция би могла да бъде наречена нова, ако мнозина европейци не я възприемаха по-скоро като revival, като повторение, като déjà vu, като възобновяване на противостоянието – много древно и, може да се каже, вкоренило се в историческата, политическата и географската реалност.
Така че възниква следният въпрос: не е ли всъщност съпоставянето между Европа и исляма - възприемано в една или друга степен като противопоставяне, не съвсем сполучлива аналогия на противопоставянето между Запада и исляма /или между прогреса и исляма, което би усложнило проблема заради тенденцията прогреса да бъде смятан за неотделим от Запада/ или продължение на древната класическа битка между Европа и Азия, за която говори още Есхил в книгата си „Персите”? По-късно Хипократ интерпретирал подобно противопоставяне в своя трактат „За видовете атмосфера” (“De aeribus”) от природно-климатическа и от политическа гледна точка /според него, азиатците станали страхливи заради мекия климат и монархическото управление, а европейците станали активни и войнствени заради суровия климат и обществените свободи/. А пък Аристотел в книгата си „Политика” обяснил това с „естествената” разлика в нравите. Но ако не можем повече да отъждествяваме християнския свят с Европа, то е още по-невъзможно да свеждаме Азия до исляма и обратното. Както е известно, не цялата Азия е мюсюлманска, а „дар-ал-ислам” /”територията на исляма”/ се простира далеч извън пределите на Азия.
Към това трябва да добавим „асиметрията” /най-малкото, привидна/ между самите термини „Европа” и „ислям”. Наистина, единият от тях означава част на света, а другият – религия. Но ето го и първият концептуален ключ, който ни дава възможност да решим нашата дилема, нека приведем тук изказването на Бърнард Люис:
„Асиметрията тук е по-скоро мнима. „Европа” е понятие, създадено от европейците, както и цялата система от континенти, в която Европа е заемала главното място. Европа е замислила и е създала самата Европа; Европа е открила Америка, дала й е наименование и в известен смисъл я е създала. Още преди това Европа е изобретила както Азия, така и Африка, чиито жители до XIX в., когато настъпила ерата на европейското господство в световни мащаби, не са знаели нищо за наименованията, националните принадлежности и прочие класификации, измислени от европейците за свое вътрешно ползване.
Ислямът не е географска област: това е религия. Но за мюсюлманите думата „религия” съдържа съвсем друг смисъл, за разлика от християните в съвременността или през средновековието /…/ За мюсюлманите ислямът не е просто система от вяра и култ /…/ Това е по-скоро начин на живот в широкия смисъл на това понятие и неговите норми включват в себе си елементи на гражданското, углавното и дори на конституционното право според нашите разбирания[1].”
Обаче такива противопоставяния, като „Европа/Азия” и „Запад/Изток” имат отдавнашни исторически и геополитически предпоставки, те са по-широки от понятие като противопоставянето между Европа и исляма. Впрочем, достатъчно много хора твърдят, че през определени периоди, например, през епохата на кръстоносните походи или по време на хегемонията на Османската империя в източните части на Средиземноморието и на Балканския полуостров, дуелът между Европа и Азия, между Запада и Изтока е приемал формата на онова, което е прието да се нарича „двубой между кръста и полумесеца” /което не е съвсем правилно от гледна точка на символиката/. Ако проследим днес, как са се развивали съвременните понятия за Европа и за европейското самосъзнание, без да се ограничаваме със сведенията на древните географи, ще видим, че ислямът, освен останалите фактори, е съдействал за формирането на тези понятия, макар и, така да се каже, „изхождайки от обратното”. Нееднократните вълни на мюсюлманска агресия против Европа – от VII-VIII до Х в., а после от XIV до XVIII в. /без значение, била ли е тази агресия реална или за реална са я смятали европейците/, са съдействали за раждането на самата Европа. След като някои от историците са наричали пророка Мухаммед „баща-основател” на Европа /не е ли парадоксално?/, възниква въпросът, не са ли изиграли аналогична роля турските султани Мехмед II и Сюлейман Великолепният? Та нали, принуждавайки европейците да се защитават и да търсят пътища и начини за съвместни действия, те са съдействали за тяхното самоопределение – както в собствените им очи, така и пред лицето на „Другия”?
Мюслманите извън пределите на ал-Магриб ал-Акса[2]
Средновековните автори единодушно са се придържали към разпространената /макар и възможно погрешна/ гледна точка, че по принцип Европа е главната, ако не и единствената опора на християнството. Оттук произлиза и едно друго общоприето мнение: не-християнинът, който живее на територията на Европа, е чужденец и завоевател. Така например, неизвестният свещеник от Толедо, който в средата на VIII в. в своето „Испанско продължение” (“Continuatio Hispanica”) е продължил „Историята” (“Historiae”) на Изидор Севилски, е наричал „европейци” (“Europenses”) победителите в битката при Поатие през 732 г. /която, според друга версия, е била през 733 г./. Обаче възниква въпросът, дали той се е чувствал “Europenses” защото е бил християнин, или защото, според древните географски представи, Пиринейският полуостров е влизал в състава на Европа? Или пък с горчивина е смятал, че не може да се смята за европеец, откакто арабите-бербери присъединили Пиринейския полуостров към дар ал-исляма, след като вече го били завоювали? Това би предполагало наличието на непостоянни граници и строго разграничаване на Европа от дар ал-исляма, което, на свой ред, би изключвало възможността да се говори за някаква „мюсюлманска Европа”, що се касае до европейските територия, завоювани от исляма и заселени с мюсюлмани или с онези, които наскоро се били обърнали в тази нова вяра.
Сега вече са лишени от смисъл споровете за това, действително ли поражението на мюсюлманите при Поатие е спряло нашествието им към Европа или това е било по-скоро признак за умората на завоевателите, които нямали повече сили да продължават да се движат по-нататък. Тези спорове са лишени от смисъл, защото днес значението на тази битка изглежда доста скромно, както и поради това, че разпространяването на исляма през периода VII-Х в. не може да бъде наречено завоюване. Арабите никога не са разполагали с такова количество воини, че за няколко десетилетия да завоюват територия, разположена на географска ширина от Херкулесовите стълбове до реките Инд и Сирдаря, и на географска дължина – от Кавказ до Нубия. Още от времето на халифите, непосредствените наследници на Пророка, т.е. от тридесетте години на VII в. нататък, разпространяването на исляма никога не е изглеждало като кратко и съкрушително военно нашествие, а още по-малко - като Vulkerwanderung[3]. Това е било по-скоро непрекъснат, продължителен, макар и не винаги гладък процес на завоюване на териториите и на последвало го /най-често доброволно/ обръщане в исляма на социални групи, преживяващи упадък или криза. Става дума, например, за християните-монофизити[4] в Сирия и Египет, притеснявани от византийските власти, или за иранците, поданици на сасанидския шах, желаещи да се освободят от старата и безсилна власт и да се обединят отново около новата идея – около формулировката за покорността към Бог, провъзгласена от Неговия пророк Мухаммед. Въпреки това мнозина предпочитали да запазят своята вяра и да плащат джизйа – поголовен данък и харадж – данък, задължителен за всички не- мюсюлмански земевладелци, както и да се примиряват с това, че ще ги смятат за диммий, което означава „намиращ се под защита”. Но като цяло, те демонстрирали по този начин, че предпочитат по-скоро управлението на неверниците, отколкото управлението на едноверците.
Но така или иначе, митът за битката при Поатие, чието начало е поставено от Едуард Гибън в неговия забележителен научен труд, е оказал силно влияние върху всички, писали историята на Европа. В определено отношение този мит е спомогнал за осмислянето й като история на опозицията срещу исляма. Ако не беше битката при Поатие, и ако не беше подвигът на Карл Мартел, както пише в своята книга Гибън, в Оксфорд мюезините щяха да прославят името на Аллах, в този знаменит университет щяха да изучават Корана, а и цялата световна история щеше да тръгне по друг път.
Няма смисъл да преразглеждаме тук ролята на битката при Поатие. Макар че, разбира се, развенчаването на митовете трябва да се прави внимателно, трябва да признаем, че вече нито един историк не вярва в нейното решаващо значение. Изречението „историческата битка при Поатие” се е запазило единствено като стереотип в средствата за масова информация, а няма нищо по-трудно от изкореняването на подобни стереотипи. Ние прекрасно знаем, че митът за победата, постигната между Тур и Поатие, на няколко километра североизточно от мястото на сливане на реките Виенна и Крез, бил съзнателно раздухван в двора на франкските крале и римските папи, за да бъде увековечена славата на „франкската нация” – „любимата дъщеря на Римската църква”. Възможно е в това да е имало и стремеж да бъде противопоставено нещо на победите на византийския император Лъв III Исаврийски: през 718 г. той принудил мюсюлманите да спрат обсадата на Константинопол, започнала една година по-рано, и активно оспорвал тяхното господство на Черно и на Егейско море, както и в централната част на Средиземно море, тъй че мюсюлманите за дълго се отказали от опитите да проникнат в Мала Азия. Обаче представителите на римската Църква, разбира се, не можели да прославят иконобореца Лъв III. По-късно отрицателният образ на императора бил допълнен от самия факт на неговата принадлежност към византийската цивилизация, на която Западът дълго време гледал като на презряна, упадъчна и изродила се цивилизация. От XVIII в. до наши дни митът за Поатие е способствал всъщност да прикрие ако не липсата, то най-малкото недостига и неточността на сведенията за исляма в европейските източници от онова време. От друга страна, периодът на грандиозна мюсюлманска експанзия е съвпаднал с продължителната криза на западноевропейския свят, затова липсата на сведения или тяхната недостоверност се обяснява преди всичко с невежество и с дезинформация. Обаче трябва да се има предвид, че при тогавашните условия вероятно е било трудно и, в крайна сметка, безсмислено да бъдат отличавани мюсюлманите от другите завоеватели и да им бъде приписвана някаква особена роля. Нееднократно е било заявявано, че през 476 г. Западната Римска империя е „паднала незабелязано”. Възможно е до VIII в. ислямската експанзия също да е била незабелязана за Европа или по-точно, слабо забележима, на фона на всички останали нашествия. За сравнение трябва да кажем, че за битката при Поатие се споменава много повече в мюсюлманските източници, в които тя фигурира като Балат ал-шухада /”Пътят на мъчениците”/ и й се приписва немалко, макар и не първостепенно значение.
Разбира се, не трябва да се учудваме на това, как са стояли нещата и в останалата част на европейския Запад, след като дори по-добре осведомените византийци доста късно са разбрали, че мюсюлманите не следва да бъдат смятани за barbaroi /варвари/, като всички останали, и не са осъзнали веднага, колко голямо значение е имало възникването на новата религия, исляма.
През ранното средновековие жителите на Западна Европа научили от византийците загадъчната дума „саррацини”, което по-късно било поправено и облагородено, приемайки формата „сарацини”, а с помощта на „лесния прочит”, lectio facilior – един прийом с твърде съмнителни резултати, думата била изтълкувана като „синове на Сара”. Тази дума била използвана не съвсем правилно, тъй като първоначално означавала народа, произхождащ от „щастливата Арабия” и свързан чрез родство с племето, възникнало, според Книгата за Битието, от съюза на Авраам не със своята законна съпруга Сарра, а със слугинята си, египтянката Агаря. Така че, ако племената на пустинята, според утвърдилата се традиция, са били потомци на патриарх и слугиня, тоест, еднокръвни братя на народа на Израел, чрез техния син Измаил /откъдето произхожда наименованието „измаелити”/, то тогава по-подходящ термин би била по-скоро думата „агаряни” /термин, всъщност засвидетелстван напълно авторитетно и законно/. Свързването на „сарацините” със „Сарра” е може би по-късно и неправилно етимологично тълкуване, основаващо се на неправилното разбиране на думата, заимствана от арабския или от сирийския език. Опитвали са се да я съпоставят с различни арабски думи. Малко вероятно е тя да произлиза от думата шарк /”Изток”/, тъй като първата мюсюлманска вълна, заляла Сирия, е идвала по-скоро от юг, ако, разбира се, наименованието „сарацини” не е възникнало в Египет, но напълно правдоподобна изглежда връзката му с думата шарук, „вятър на пустинята”. Другаде тази дума се асоциирала с ордите от разбойници от пустинята и с техния обичай да се събират на големи групи, за да извършват набезите си: и съответно, в такъв случай сумата „сарацини” произлиза от думата шарк /”обединили се хора”/ или от думата шарика /”общество”, „компания”/. Освен това има предположение, че сарацините били наричани по този начин от уседналите племена, страдащи от техните набези; така че, според това предположение, думата сарацини произлиза от сарк /”грабеж”, „кражба”/ и сарака /”грабя”/, а оттук и сродните понятия сарик /”грабител”/ и саррак /”крадец”, „мошеник”/.
И ето че онези, които били наричани „измаилити”, „агаряни” или „сарацини” в древните текстове, скоро се превърнали в обект на първостепенно внимание от страна на европейските хронисти. Твърде малко ни е известно за обвиненията за търсене на контакти със сарацините, отправени срещу Папа Мартин I /649-653 г./, който имал нужда от съюзници в борбата срещу император Констант II, привърженик на монофелитството[5]: но, така или иначе, ставало дума за първите опити на мюсюлманите да започнат експанзия в Средиземноморието, които опити по онова време доста безпокояли Византия. Несъмнено е едно: в края на VII и началото на VIII в. обществото, наследило традициите на Западната Римска империя, оформила се в края на IV в. под влияние на кодекса на Теодосия, и включващо в себе си „варварски” елементи, от които се развили монархиите – тоест, „западноевропейското” общество, както вече можем да го наречем по онова време, не е разполагало с никакви средства за отпор срещу сарацинското нашествие, което след няколко десетилетия се стоварило върху европейските брегове.
Междувременно вече започнал периодът на завоюване на Средиземноморието от мюсюлманите. След като Сирия и Палестина били завзети от арабите през периода 633-649 г., а Египет – през периода 639-646 г., сирийските и египетските моряци вече или били приели новата вяра, или, така или иначе, преминали на служба към последователите на Пророка. При това те правели това доброволно, бидейки в по-голямата си част християни-монофелити и, следователно, бидейки подложени на дискриминация от страна на византийските власти. През 649 год. претендиращият за титлата халиф, наместникът на Сирия, Му’авийа ибн Абу Суфйан, братовчед на халифа Усман и бъдещ основател на халифската династия на Омейадите, напада Кипър. През 652 г. са извършени няколко набези срещу Сицилия, принадлежала по онова време на Византия, а три години по-късно, голямото морско сражение при Финикс, край бреговете на Ликия, отбелязва кризата на византийското морско господство. По време на това сражение претърпява поражение самият император Констант II, а той е командвал флота от 500 кораба. Народите на изостаналата по онова време Западна Европа, в по-голямата си част все още средиземноморска /границата й преминавала по река Рейн, а после по горното течение на река Дунав/, не знаели нищо за всички тези събития, и така или иначе, не биха могли да разберат нещо от тях. Обаче недостатъкът от информация се обяснява не толкова с неосведомеността на западните летописци относно исляма – която, без съмнение, също е била факт, колкото с липсата на интерес от тяхна страна. Вярно е, че франкският летописец, известен под името Фредегар, около 658 г. е писал за астрологичните пророчества, разпространявали се във Византия по времето на император Ираклий. Според тези предсказания, византийската държава щяла да бъде победена и завоювана от някакво племе от обрязани. Хронистът показвал също така познаване на много подробности, отнасящи се до първата вълна на ислямската експанзия в Мала Азия. Все в същото Франкско кралство, в началото на VIII в. монахът Петър /вероятно сириец/ превел от древногръцки на латински някакъв документ, чийто сирийски оригинал произхождал от северна Месопотамия. Става дума за „Откровенията” (“Revelationes”) на така наречения псевдо-Методий, които след това нееднократно били използвани в есхатологичните проповеди по политически причини. Според този текст измаилитите, произхождащи от пустинята Ethribum (Йасриб, т.е. град, избран от Пророка – Медина) ще завоюват Ориента, ще нападнат Сицилия, а след това ще стигнат до самия Рим. Техните дела ще разтърсят горите, планините и градовете. Този натиск на измаилитите ще предшества непосредствено идването на Антихриста, обаче някой-си християнски император в края на краищата щял да извоюва победа над силите на Врага на човешкия род. Общо взето, вече имало някакви сведения, обаче те били регистрирани доста небрежно.
Мюсюлманското завоюване на Пиринейския полуостров и на Септимания /Лангедок/ около 710 г. променило донякъде положението. Във вестготска Испания, разтърсвана от последствията от арианския разкол и от раздорите сред местната аристокрация, вече се засилвало безпокойството. До нея вече били достигнали първите вести за придвижването на арабите покрай бреговете на северна Африка. На събора в Толедо през 694 г., крал Егика произнесъл тревожна реч. Започнал да се разпространява слухът, че евреите, отчаяни от притесненията, упражнявани по отношение на тях, охотно оказват помощ на новите варвари, идващи от Ориента. Междувременно бушувала гражданска война между претендентите за престола в Толедо. Изглежда един от тях, стремейки се на всяка цена да се изкачи на трона, се обърнал за помощ към mauri – арабите-завоеватели, както и към арабизираните и ислямизирани бербери, към онези, които отсега нататък ще се превърнат в los moros - маврите, съседите на испанците-християни, техните свирепи врагове, запленяващи въображението. От друга страна, съществува предположение, че в Испания и в Септимания, както преди това по много византийски земи, завоювани от мюсюлманите, пришелците съвсем не били посрещнати враждебно от населението, а местните жители охотно предпочитали игото на новата власт, много по-малко тежко, в сравнение с господството на деспотичните християнски властници.
Старата провинция на Римската империя, Африка, която арабите наричали Ифрикия /в нея влизали съвременните Триполитания, Тунис и Алжир/, била завзета от мюсюлманите през 647 г., обаче едва петдесет години по-късно съпротивата на византийското и особено на берберското население започнало леко да отслабва. Върху завоюваните територии арабите разграничавали три етно-социални групи. Първата група е рум: тази дума се отнасяла главно до византийците, тоест, до поданиците на Римската империя (от гръцката дума Romaioi), обаче по африканското крайбрежие, на запад от залива Сирт, така наричали и онези, за които роден или общо употребяем език бил латинският. Втората група образували африки – коренните жители, вече приели християнството. И най-сетне, третата група – бербери (от латинската дума “barbarus”, варвари), останали извън пределите на римската цивилизация, неголяма част от които относително наскоро били станали християни. По-късно берберите все пак приели исляма, обаче така и не били асимилирани от арабите. Както и арабите, те изначално не били мореплаватели, обаче помощта на сирийските и египетските моряци им дала възможност скоро да обърнат поглед към Средиземно море. Още през 670 г. бил основан град Кайруан /на територията на съвременен Тунис/, получил своето название от арабската дума със значение на „военен лагер”. Около 700 г. било построено хубаво пристанище в града Тунис, където заедно със семействата си се преселили стотици египтяни, разбиращи от корабостроене. А приблизително пет години по-късно цяла северна Африка, включително арабският „далечен Запад” /ал-Магриб ал-Акса/, тоест Мароко, вече била в ръцете на завоевателите. Едновременно с това започнал и трудният и продължителен процес на ислямизиране и на арабизиране на берберите. В края на юли 711 г. големият мюсюлмански флот под командването на бербера Тарик бин-Зийад завзел залива Алхесирас на Пиринейския полуостров, срещу който още година по-рано било извършено нападение. Арабско-берберските сили наброявали около 10 000 души. След като разгромили войската на готския крал Родерих, завоевателите незабавно тръгнали към Севиля, след това завзели Кордова, а през 713 г. – Толедо. След една година бил завоюван Арагон, а към 720 г. мюсюлманите завзели също Каталония и Септимания, т.е., всички територии на юг и на север от Пиринеите, по-рано принадлежали на вестготите. Завземането на земите, които африканските араби, а след тях и всички останали араби наричали ал-Андалус /”Земя на вандалите”/ било толкова стремително, че някои се опитвали да обяснят това с подкрепата на евреите, еретиците и враговете на Родерих сред готите.
След като завзели Нарбона /718 г./, през 721 г. арабите се озовали пред стените на Тулуза, а през 725 т. превзели градовете Ним и Каркасон. Сега вече цялата област Прованс, както и басейнът на Рона се превърнали в сцена на военните действия. През 725 г. град Отьон бил изгорен, а според други сведения, това е станало през 731 година.
От Испания и Септимания било съвсем близо до южната част на Галия, която от началото на VI в. се намирала във властта на франките: там държавните институции били несигурни, а структурата на обществото била нестабилна. Римският Папа Григорий II, който внимателно наблюдавал всичко отнасящо се до франките, като „любими синове” на римската Църква, през 721 година призовал Ед, херцог на Аквитания, да окаже съпротива срещу мюсюлманите край стените на град Тулуза и му изпратил престолната плащаница от храма на Свети Петър. Тя била разрязана на парченца и те били погълнати от християнските воини по време на свещената им клетва.
Обаче завоюването на Пиринейския полуостров от сарацините било непълно: в Пиринейските и в Кантабрийските планини все още оставали огнища на съпротива срещу тях. Гот Пелагий основал през 720 г. в Астурия княжество, което по-късно се превърнало в кралство. По-късно в столица на Астурия се превърнал град Овиедо, основан през 760 г. Баскско-наварските племена, оказвали съпротива срещу вестготите, също успели да запазят своята независимост: по такъв начин, през 30-40-те години на IX в. галицийците, кантабрийците и астурийците, с подкрепата на неголям брой вестготски воини, намерили убежище при тях и основали малкото Наварско княжество, което около столетие по-късно се превърнало в кралство. Именно в Навара, Астурия и в северен Арагон скоро започнал процес, получил наименованието Реконквиста.
Така че, сама по себе си, битката при Поатие има по-малко значение, в сравнение с породилия се от нея мит. Но за да разберем, на какъв фон се е състояла тази битка, не трябва да забравяме за другите, възможно по-значителни епизоди. Като пример за това може да послужи историята на берберския вожд Мануз /или Мусур/, който се заселил в източните Пиринеи, в долината Сердан, и се оженил за дъщерята на херцог Ед Аквитански, но впоследствие въстанал против емира на Кордова и войските му били победени от него през 729 г. Да си припомним и херцога на Прованс, Моронта, който през 734 г. отворил вратите на Авиньон пред мюсюлманите.
Битката при Поатие не спряла сарацините: през 734 година те превзели Авиньон, разграбили Арл и преминали през цялата Прованс. През 737 г. достигнали Бургундия, където взели огромен брой пленници, превърнали ги в роби и ги изпратили в Испания. В отговор на това през периода 736-739 г. Карл Мартел разгърнал широки военни действия против мюсюлманите, обосновали се в южната част на Галия, обаче нито една от неговите кампании не била истински успешна заради двойната игра и предателството на приближените на краля. Арабо-берберите и техните набези били един от елементите на сложна политическа борба. След много десетилетия, в колективната памет на европейците, формирала се под влияние на епичните произведения, тази борба допълнително получава религиозна окраска. Затова е напълно разбираемо, защо на Запад започват да се разпространяват тревожни настроения. Тревогата се чувства в много текстове от онова време – като се започне от латинския превод на псевдо-Методий, написан в бенедиктинския манастир Сен-Жермен, и се стигне до бележките на Достопочтения Бед, който, преработвайки своята „Църковна история на народа на англите” (“Historia ecclesiastica gentis Dnglorum”), с тревога писал за успехите на сарацините и споменавал за сражението при Поатие. Освен това, англосаксонските източници ни дават възможност да направим извода, че е имало много повече сведения за исляма, макар и случайни и разпокъсани, отколкото е прието да се смята. Така например, от записите на заседанията на двата църковни синода, състояли се в Британия през 786 г., научаваме, че на европейците била донякъде известна мюсюлманската традиция да се пости през месеца Рамадан. Очевидно източникът е била информацията от папските легати и сведенията, достигнали посредством многобройните монаси-бенедиктинци.
Както е известно, през цялата си дълга история ислямският свят е познавал само кратки периоди на истинско единство. Обаче през погледа на средновековна Европа в него царяло такова единство, каквото не е имало сред християните /макар че се е смятало, че то трябва да съществува в християнското общество/. А ние, гледайки отдалеч, виждаме събитията от онова време в глобална перспектива и смятаме, че през първата половина на VIII в. ислямът се е разпространил върху територия, простираща се от ал-Магриб ал-Акса до границите на Китай и от Мала Азия до Африка. През 717 г., както и четирийсет години преди това, арабите отново се озовали край стените на Константинопол, а начело на войската им стоял Маслама, братът на халифа от династията на Омейядите. Император Лъв III отблъснал с много усилия арабското нападение, главно благодарение на „гръцкия огън”. Междувременно, в началото на VIII в. управникът на Месопотамия ал-Хаджжадж превзел Хорезъм, преминал реката Окс /днешната Амударя/, завзел Бухара и Самарканд и стигнал до Белуджистан. Могъщото Персийско царство, от което векове наред изпитвали страх и римляни, и византийци, сега се разтопило като сняг под слънчевите лъчи. Битката при Таласа през 751 г. означила границата между мюсюлманската и китайската сфера на влияние. Тази граница преминавала по планината Алтай.
Обаче към средата на VIII в. натискът на мюсюлманите като че отслабнал навсякъде. Благодарение на непрестанните усилия на Лъв III, византийците победили мюсюлманите в Мала Азия; нашествието на изток било спряно на границата на Китайската империя. Дори арабо-берберите, завоювали Пиринейския полуостров /към които по-късно се присъединили мнозина местни християни, приели исляма/, вече били изчерпали силите си. През 732 или 733 г. мюсюлманите под командването на Абд ар-Рахман I поели от Поатие към Тур само за да завладеят съкровищата на франкската светиня – църквата на свети Мартен /впрочем, съкровищата били големи/. Напълно вероятно е те да не са имали намерение да вървят по-нататък, при това не са имали вече и сили за това. Така или иначе, както е известно, мюсюлманите били спрени. Няколко години по-късно, през 759 г., франките под предводителството на Пипин Низкия, сина на победителя при Поатие, прогонили сарацините от Нарбона и ги преследвали чак до Пиринеите. Отгласите от сраженията през този период, заедно с прекомерно прославената битка в клисурата на Ронсевал през 778 г., както и последвалите ги събития, дали обширен материал за епични песни, които получили широка известност, но били записани чак след две или три столетия. Така или иначе, след битката при Поатие се наблюдавал приток на франки от Австразия[6] в Аквитания и вероятно, това бил завършек на процеса, в резултат на който Аквитания придобила чертите на „буферна държава” между франките и мюсюлманите.
Трудно е да се каже, до каква степен кървавите събития от 750 г. в арабския халифат, завършили с преминаването на халифската власт от Омейадите към Аббасидите, са оказали влияние върху забавянето на тази първа вълна на мюсюлманското настъпление. Едно е несъмнено: поддръжниците на свалените дамаскски халифи извоювали победа на Пиринейския полуостров, но това е станало в упорита борба срещу привържениците на новата династия: на Кордовския емират му предстоял неспокоен живот. Освен това, разколът в самия ислям, възникването на нови халифати, възникването на шиитски измаилитски „секти”, както и жестоките репресии на Аббасидите срещу тях довели до разпадане на мюсюлманското единство и до временно прекратяване на ислямската експанзия.
Карл Велики: Между ал-Андалус и Багдад
През 777 год. кралят на франките, Карл, син на Пипин, в разгара на военните действия се намирал на саксонска територия, в Падерборн. Там пред него се явил Сулейман ибн ал-Араби, мюсюлманският вали /управляващ/ Барселона, Хирона и Сарагоса. Можем само да се досещаме, с какви трудности се е сблъсквал той, докато е пресичал цялото Франкско кралство, за да помоли своя могъщ християнски съсед да му помогне в борбата срещу тиранията на емира на Кордова. В замяна на това той обещал на краля многобройни градове на юг от Пиринеите и преди всичко – своите собствени, богати и процъфтяващи градове. Както уверявал Сюлейман, мюсюлманска Испания е безнадеждно раздробена и няма да бъде трудно да бъде завоювана. По-късно в епоса и в официалните документи тези събития били преразгледани от религиозна гледна точка, обаче по онова време нито една от договарящите се страни не била притеснена от разликата във вярата или от факта, че на мюсюлманите – враговете на емира на Кордова, им предстои да се сражават рамо до рамо с християните против своите едноверци.
На Великден 778 г., след като получил благословията на Папа Адриан I, франкският отряд поел към Испания. Изглеждало, че всичко върви по план и мюсюлманите – врагове на кордовския емир, на дело доказвали верността на дадената дума: вали разгромил войските на емира и към него се присъединили и други негови единомишленици. Но когато франките решили да се разквартируват в Сарагоса, за да поемат оттам покрай бреговете на река Ебро, гражданите очевидно се разбунтували против тях и против собствения си управник. Възможно е и самият управник, обезпокоен от прекомерните успехи на християните и не хранещ повече големи надежди да получи поддръжката на своя народ в борбата против емира, да е променил рязко своята позиция. Какво точно се е случило, не е много ясно: достоверно известно е само, че след като затихнал бунтът срещу емира, на Карл не му оставало нищо друго, освен да поеме обратно по същия път. За отмъщение той наредил да бъдат сринати – поне частично, стените на Сарагоса. По време на отстъплението /съгласно общоприетата традиция, състояло се на 15 август/, ариергардът на войската на франките бил разбит в планинския проход Ронсевал от дивите планинци-баски. Този незначителен военен епизод бил превърнат от епоса в битка с маврите и влязъл трайно в християнската епическа традиция.
Емирът Абд ар-Рахман I поначало не предприел никакви ответни мерки против появилия се иззад Пиринеите завоевател. Обаче неговият син Хишам /788-796/ започнал през 793 г. решително настъпление срещу франска Септимания, която по онова време била управлявана от един от братовчедите на краля, херцог Вилхелм. Така вълната на мюсюлманското нашествие още веднъж се стоварила върху Нарбона, която обаче не успяла да превземе, а оттам се насочила към Каркасон. Въпреки понесените загуби, походът на ал-Хакам, другият син на емира, се оказал успешен и донесъл богата плячка, която очевидно била използвана за финансиране на строителството на главната джамия в Кордова. Хубаво вложение! Междувременно от бреговете на ал-Андалуса и на Магриб тръгнали първите сарацински рейдове към Балеарските острови, чието население се обърнало за помощ към краля на франките.
В отговор на това, Карл Велики започнал военни действия, чиито последствия довели до образуване на Испанската марка[7]. Начело на франкските войски стоял херцог Вилхелм, който през 801 г. завзел Барселона, макар че не успял да стигне до река Ебро и да се укрепи в град Тортоса, разположен на устието на тази река. Нещо повече, между Барселона и Тортоса се образувало нещо като „ничия зона”, която изчезнала едва през XII в., в резултат на ново настъпление – този път на арагонците. Междувременно, новият християнски император, който научил много повече за сложността и обширността на света от дипломатическите контакти с барселонския вали и с византийската императрица Ирина, отколкото от учените беседи с Алкуин Йоркски и с Павлин Аквилейски, вече си търсел нови съюзници, които пряко или косвено да могат да му помогнат да регулира отношенията си с Испания. И той намирал такива съюзници, при това те били изтъкнати личности.
Впрочем, в това отношение императорът имал множество предшественици. Докато каролингските монарси, наследници на Меровингите и съюзници на римските папи, което предопределило и техните географски и културни хоризонти, имали доста оскъдна представа за разпределението на силите в източната част на Средиземноморието през VIII в., пред други наблюдатели се откривала съвсем различна панорама. Така например, Константинопол и Багдад напрегнато се следили взаимно и постоянно търсели в съществуващото разположение на силите както възможни съюзници, така и възможни „приятели на враговете”, които обективно се явявали противници за всеки един от тях. При халифския двор, разположен в Месопотамия, в новата столица, основана през 762 год. на няколко мили от древния и прославен град Ктесифон, получил в началото многообещаващото арабско наименование „Мединат ас-Салам” /”Град на мира”/, вече не се проявявал интерес към не-ислямските цивилизации: това свойство на мюсюлманската култура ще се превърне с течение на времето в една от причините за нейната криза през ерата на Модерността. Интерес за тях представлявали само Византия, Индия и Китай, а варварите от далечния северозапад не изглеждали достойни за внимание /което в онези времена било напълно оправдано/. Обаче твърде скоро им се наложило да признаят, че тези варвари могат, най-малкото, да създадат проблеми както на кордовските Омейади, които упорито не признавали новите халифи, така и на империята „Рум”, тоест, на Византия.
Още през периода 765-768 г. бил осъществен обмен на посланически мисии между аббасида Абу Джафар ал-Мансур /754-775/[8] и Пипин. Синът на втория имал две основателни причини да възобнови отношенията си с новия халиф, великия Харун ар-Рашид /786-809/, владетелят от „Хиляда и една нощ”. На първо място – ситуацията на Пиринеите, където се изострили отношенията между емирите на Кордова, наследници на старата династия на Омейадите, използвали това обстоятелство, за да поддържат собствения религиозен престиж, и вали, които били съгласни да се покоряват единствено на „Повелителя на правоверните”, намиращ се в далечна Месопотамия /или пък смятали своята преданост към Аббасидите за удобен предлог за неподчинение на Омейадите в ал-Андалус/. През 799 г. сарацинският наместник на град Уеск връчил на Карл в Ахен почетни дарове и обещал да му предаде града, ако императорът предприеме нов поход срещу Пиринеите. Втората причина бил Йерусалим: той се намирал във властта на Аббасидите, но бил посещаван от все повече западни поклонници. В стремежа си да бъде посредник в отношенията между западното християнство и Светата земя – а тази роля той нямал намерение да отстъпва на управниците на Византия, кралят на франките приел пратениците на йерусалимския патриарх, които му предали неговата благословия, както и множество реликви. В „Аналите на кралството на франките” (Annales regni francorum”) се говори дори за „връчване на ключовете” от храма на Възкресението и от параклисите на Голгота и на светия Гроб Господен, но това, най-вероятно, е преувеличено описание от страна на обичайната дипломатическа учтивост.
Освен това, през 797 г. – само четири години след нашествието на ал-Хакам и в името на създаването на Испанската марка, Карл изпратил пратеничество и до халифа. В състава му влизали три светски лица: Лантфрид, Сигизмунд и юдеят Исаак. Според документа от манастира Райхенау, под наименованието „Чудото на свети Генезий” (“Miracula sancti Genesii”), те тръгнали на Изток, заедно с двама свещеници, изпратени от Гебхард, граф Тревизански, със заръката да донесат от Светата земя мощите на светите Генезий и Евгений.
През юни 801 г. императорът, който по онова време се намирал в Падуа и само два месеца по-рано се срещнал с пратениците на йерусалимския патриарх, получил известие, че в пристанището на град Пиза са пристигнали посланиците на халифа: това била мисията, изпратена в отговор на императорската. Действително, от кораба в Пиза слязъл представителят на халифа и посланикът на емира на град ал-Аббасия /днешният Фустат в Тунис/. Те съобщили на императора, че Исаак, единственият останал жив от тримата посланици, е на път за Европа и носи даровете на Повелителя на правоверните, но бил принуден да се задържи на африканския бряг, тъй като един от даровете бил прекалено обемист.
Изпратили няколко кораба да вземат Исаак, и през октомври следващата година той слязъл от кораба си в град Портовенере, пренасяйки със себе си, освен всичко друго, и онзи дар, който императорът очаквал с такова нетърпение: слонът Абу л-Аббаса. Обаче по това време Карл вече се бил върнал в Ахен и никой не се решил да накара животното да предприеме през зимата пътешествие през Алпите. Затова императорът трябвало да чака до юни 802 г., докато да може да види това животно, за което толкова много разказват римските хроники, но каквото вече много векове не били виждали на Запад. За съжаление, Абу л-Аббас не могъл дълго да понася суровия за него климат на областите край Рейн, тъй като бил родом от гореща Индия /именно оттам доставяли в Персия опитомените слонове/. Той умрял през юни 810 г.; неговата смърт дълбоко опечалила императора, който успял да се привърже към слона, и породила живо любопитство сред народа: всички искали да видят, как скелетът на животното, според поверието, ще се превърне в слонова кост.
Напълно възможно е, освен слона, Харун да е предал на Карл и правата /макар и само символични/ върху Гроба Господен в Йерусалим: очевидно това било направено, за да бъде поколебан традиционния контрол на византийските императори над християнските светини. Възможно е също истинската тема на преговорите между двамата владетели да е била Испания, но по този въпрос арабските източници пазят мълчание. По-малко вероятно е по време на тези преговори да са били обсъждани икономически въпроси. Първокачествените вълнени тъкани, изпратени от Карл на Харун все пак не са могли да заслепят с великолепието си багдадския двор. А и многобройните мюсюлмански стоки и монети, които, ако вярваме на Теодулф Орлеански, през 812 г. са се срещали в южна Галия, където се намирало такова голямо пристанище, като Марсилия, все пак не са доказателство за вече уредени връзки с Изтока, освен другото и затова, че пристигналите там стоки, с изключение на бисера, са били, най-вероятно, от иберийски или от северноафрикански произход. Но така или иначе, през 807 г. Карл Велики още веднъж се срещнал с посланиците на халифа. През същата година той приел и посланиците на Йерусалимския патриарх.
Обезпокоен от дипломатическите връзки между Ахен и Багдад, както и от постоянните вълнения вътре в държавата си, засегнали дори Кордова и Толедо, омейядският халиф ал-Хаким /796-822/ се примирил с това, че границата с кралството на франките се изместила чак до реката Ебро. Последвала цяла поредица споразумения между него и Карл Велики /810-812/. Обаче размириците в мюсюлманска Испания не преставали: въстанието през 814 г. в Кордова било потушено единствено с цената на кървави репресии, като за тази цел била задействана гвардията на емира – войниците-роби, наричани „мамлюци” /от арабската дума мамлюк – „намиращ се във властта на някого”, „роб”/. Не по-добре вървели нещата и по време на царуването на следващия емир, Абд ар-Рахман II /822-852/, който трябвало да усмирява въстанията, избухнали в Толедо и Мерида. Пак той предприел неуспешен опит да си върне с бой Барселона: един неумел ход, който, благодарение на своевременния отговор на херцог Бернард Септимански довел до съвършено неочакван ефект, а именно, до укрепване на зараждащото се чувство за национално самосъзнание сред каталонците. Междувременно над Средиземноморието и изобщо, над Южна Европа, започвали да се сгъстяват облаци. Започвал период на криза, сред причините за която се изтъкват набезите на викингите срещу крайбрежието на Европа в края на IX в. – началото на Х в., както и нападенията на сарацините /откъм море/ и на угорските племена /откъм суша/. Тази криза се характеризирала и с начало на процес на раздробяване по териториите, намиращи се в орбитата на притегляне на каролингската монархия, със съперничество между британските кралства, образували така наречената „хептархия”, както и с общ социално-икономически упадък на Западна Европа. Рисувайки тази безрадостна картина, трябва обаче да имаме предвид, че по онова време ислямът също е преживявал много труден период. Огромният багдадски халифат постепенно загубвал власт над обширните и богати територия по покрайнините – на запад от Синай и на североизток от Персия. Аглабидите[9] провъзгласили независимостта на Тунис в началото на IX в. и от 827 г. нататък предприели цяла поредица набези срещу Сицилия, която след седемдесет и пет години се оказала напълно в тяхната власт. През 869 г. тулунидите[10] завзели властта в Египет. Върху огромната територия между Мавераннахр, Хорезъм и Сейстан /т.е., между река Сирдаря, Аралско море и Индийския океан/ властвали ту Тахаридите, ту Сефевидите, ту Саманидите. В края на IX в. въстанието на „еретиците”-кармати, разпространило се от Бахрейн по Арабския бряг на Персийския залив, нанесло щети на търговията на Басра и следователно, на икономиката на столицата, тъй като потокът от стоки, идващ от Далечния Изток за Египет, за страните от Средиземноморието и Византия, се изместил към Африканския рог и Червено море.
Междувременно викингите, извършващи опустошителни набези срещу европейското крайбрежие, не пощадили и ал-Андалус. През 844 г. флотата им, състояща се от около петдесет кораба, нападнала Нант, а след това, като преминали покрай атлантическия бряг на Пиринейския полуостров, скандинавците се опитали да разграбят Лисабон и най-накрая се появили в устието на река Гвадалквивир[11]. Оттам няколко кораба се насочили към Кадис, а основната част от флотата стигнала до Севиля, като безпощадно разграбила града, обаче отстъпила под натиска на мюсюлманското население, което все пак успяло да даде достоен отпор: мюсюлманите разгромили нападателите и ги принудили бързо да се върнат на корабите си. При това голям брой от взетите при това скандинавски пленници попълнили редиците на светлокосите и светлооки испански мюсюлмани, потомци на вандалите и готите, към които по-късно се прибавили и многочислените роби от славянските страни /италианската дума schiavo, означаваща „роб”, произхожда именно от думата slavo – „славянин”/.
Нашествието на норманите през периода 844-845 г. накарало емира на Омейадите да построи рибат – брегови укрепления, наподобяващи древните „сарацински кули”, които и до днес можем да видим по европейските брегове, чак до Егейско море. Тези укрепления били предоставени на грижите на доброволци – мурабитун, които се обосновали в тях, за да се посветят на джихад[12]. Оттогава, с помощта на тези укрепления, те успявали да държат норманите на разстояние от ал-Андалус. Обаче през 859 г. норманите успели да изгорят джамията в Алхесирас[13], а около едно столетие по-късно, през 966 г., датчаните, под предводителството на самия Харалд Синезъбия, нанесли на арабо-иберийците край Лисабон още едно голямо поражение.
И така, мюсюлманите съвсем не са били единствените „герои” на грабителските набези срещу крайбрежията и островите на Средиземно море, толкова чести през последните две столетия от ранносредновековния период, един от най-трудните периоди за Европа през цялата нейна история: нещо повече, както вече видяхме, мюсюлманите понякога се оказвали жертви на такива набези. Обаче в Западна Европа смятали „агаряните” за главни и вероятно единствени виновници за тези набези. С течение на времето разказите за войните в Средиземно море и на Пиринейския полуостров били подхванати и развити от епичната традиция. Спомените за тези войни, с основание или не, се превърнали в онова „предизвикателство”, на което били призвани да дадат „отговор” кръстоносните походи.
* Книгата е преведена на руски под заглавието: „Мюсюльмане: открытие Европы”.
[1] Lewis B. L’Europael’Islam, Roma – Bari. 1995, p. 5-6. passim. – Бел. на автора.
[2] „Крайният запад” /араб./ - територията на северо-западна Африка. /Тук и по-нататък, с изключение на отделно отбелязваните случаи, бележките са на преводачите/.
[3] Vulkerwanderung - Великото преселение на народите /нем./
[4] Монофизитство /от гръцки монос –„един, единствен” + физис – „природа, естество”/ - христологична доктрина в християнството, постулираща наличието само на Божествена природа /естество/ в Исус Христос и отричаща неговата съвършена човечност. Т. е., въпреки православното учение, монофизитството изповядва, че Христос е Бог, а не човек.
[5] Монофелитство – учение, разпространено във Византия през VII в. Според него, Исус Христос е имал две природи /божествена и човешка/, но е имал само една воля /божествена/.
[6] Австразия – източната част на Франкското кралство.
[7] Испанска марка (лат. marcahispanica) – област между Франция и владенията на арабите в Испания, включваща Каталония, Навара и част от Арагон и простираща се приблизително до реката Ебро. Тя била военна граница между каролингската Империя и източната част на Пиринеите.
[8] Тук и по-нататък за царстващите личности в скоби са привеждани годините на тяхното управление.
[9] Аглабиди – арабска династия, управляваща Ифрикия. Произхождала от племето Бану Тамим, управлявало редица провинции на Арабския халифат, включително Северна Африка, през периода 800-909 г. От 827 г. нататък Аглабидите завоювали Сицилия, а по-късно и Калабрия.
[10] Тулуниди – първата фактически независима от Халифата египетска династия, предшественичка на Ихшидите, получила наименованието си от тюркския роб Тулун, който бил изпратен от саманидския владетел на Бухара като подарък на халифа ал-Мамун и успял да си извоюва висока придворна длъжност.
[11] Гвадалквивир – петата по дължина река в Испания /657 км/.
[12] Джихад /на арабски – свещена война/. Понятие в исляма. Думата произлиза от корена джихад, което означава „извършване на максимално усилие” или „борба” и няма нищо общо със „свещена война”. Има широк спектър на значения.
[13] Алхесирас – пристанищен град в Южна Испания, най-южният град на Иберийския полуостров.
RSS Feed
