Настоящата разработка има за цел да разгледа интересния път през XX в. на промените в египетското законодателство, касаещи персоналния граждански статус, като основен акцент е поставен на еволюцията на разпоредбите, урегулиращи възможностите за развод при инициатива на съпругата. Интересът към тази тема бе провокиран както от изключителната й актуалност за египетското общество и за мюсюлманските общества въобще, така и от интересните интерпретации, които проблемът получава в съвременните анализи на изследователите.
Накратко ще бъде представено историческото развитие на египетското законодателство в тази материя; ще бъдат засегнати и най-важните материални разпоредби на египетското право, уреждащи основни въпроси на персоналния граждански статус. Основното ударение пада върху актуалното уреждане на един частен за материята въпрос – разводът, получен от жената по съдебен път. На основата на неговото уреждане изникват редица въпроси, които засягат включително възможни тълкувания на промените в законодателството в светлината на секуларните тенденции.
Накратко ще бъде представено историческото развитие на египетското законодателство в тази материя; ще бъдат засегнати и най-важните материални разпоредби на египетското право, уреждащи основни въпроси на персоналния граждански статус. Основното ударение пада върху актуалното уреждане на един частен за материята въпрос – разводът, получен от жената по съдебен път. На основата на неговото уреждане изникват редица въпроси, които засягат включително възможни тълкувания на промените в законодателството в светлината на секуларните тенденции.
В много от модерните арабски държави все още не съществува модерно законово уреждане на личния граждански статус. Шариатските разпоредби, така както са компилирани в традиционните ислямски трудове по право, продължават да се прилагат в своята цялост в повечето арабски държави от Залива, Саудитска Арабия, Йемен, Либия и Судан.
Al-аhwaal аsh-shakhsiyya – персонален граждански статус, е правен термин, появил се сравнително наскоро в арабския език, непознат на мюсюлманските юристи-класици и несъществуващ в текстовете на класическата ислямска юриспруденция. От 1880 г. египетското законодателство използва термина “шариатска материя” (al-mawaad-dush-shar‘iyya) за обозначаване на въпросите на личния граждански статус. Самата концепция изглежда е била непозната за ранните мюсюлмански юристи, за които Шариатът се дели на две основни направления: теологични вярвания и човешки актове. Последните се поделят на ритуали и действия, регулиращи актовете между лицата като договори, брак, институти на кръвно родство, както и актове, касаещи собствеността – напр. продажба, наемане, пр.
Терминът е използван за първи път именно в Египет в книгата на Мухаммад Кадри Паша, “Разпоредбите на Шариата за личния граждански статус” (1890) , който по това време е министър на правосъдието в Египет. Пашата компилира по-стари съчинения по въпросите на гражданските правоотношения спрямо ислямското право, базиращи се на принципите на ханафитската богословско-юридическа школа. Дълго време тази книга служи като основно четиво за подготовка на студентите по право и като правен източник за шариатските съдилища, макар и да не получава официално признание от държавата. Първата дефиниция на термина “персонален граждански статус” е дадена на 21 юни 1934 г. от Египетския касационен съд. Според това определение персоналният граждански статус е сбор от всички физически или семейни характеристики на едно лице, различаващи го от останалите и пораждащи правни последици съгласно правото в обществения му живот, например, дали лицето е от мъжки или женски пол, дали е женено/омъжено, вдовец или разведен, родител на законно дете, дали притежава пълна дееспособност или ограничена такава и пр. Египетският законодател, считайки [институтите на] вакъфа, дарението и завещанието за основани на религиозното схващане за милосърдие, ги приобщава към въпросите на персоналния граждански статус. Според критиците, обсегът на това понятие очевидно не успява да отграничи статуса от правоспособността, която всъщност е последица от персоналния граждански статус.
Съвременната правна система на Египет е основана на ислямското право и на гражданското право. Реформисткото движение, ратуващо за преразглеждане на схващанията за Шариата, се води от края на XIX в. от големи имена като Мухаммад Абдо, Рашид Рида, и Касим Амин, за които промените в тълкуването и прилагането на ислямското семейно право са важна част от дневния ред на замислените реформи. Съдебната реформа в Египет започва през 1875 г. – година след като Египет получава права да урежда правните и съдебните въпроси, независимо от Османската империя. Създават се смесени (mukhtalataat) и национални (ahli) съдилища, като с попадането на страната под европейско влияние, нейната правна система започва все повече да попива от европейските национални правни системи.
След продължителното практическо използване на сборника, изготвен от Мухаммад Кадри Паша, идва ред на редица промени. През 1916-17 г. комисия от специалисти по ислямско право изработва проект за кодекс, обхващащ въпросите на брака и развода, който среща силна съпротива и е изоставен. Законите, приети през 1920 и 1929 г., уреждат материята на издръжката, развода и раздялата на основание несъстоятелност, отсъствие на съпруга и нанасяне на вреда на съпругата.
През периода 1920 – 1950 г. биват приети редица закони, променили значително семейното право. Сред тях са Законът за издръжката и персоналния граждански статус, закон, предвиждащ минимална възраст за сключване на брак, Законът за персоналния граждански статус от 1929 г., уреждащ разтрогването на брака и семейните спорове, Гражданският кодекс от 1931 г., Законът за наследството от 1943 г. и др. През 1976 г. е приет закон, установяващ принудата по силата на съдебни заповеди за изплащане на издръжки на съпруги, бивши съпруги, деца или родители.
През 1956 г. шариатските съдилища са интегрирани в националната съдебна система, като семейните дела се гледат в националните съдилища от съдии, изучавали Шариата. За християнското коптско малцинство са предвидени отделни камари към съдилищата. Редът на апелацията е през Въззивния съд до Касационния.
Важно е да отбележим, че в чл.2 на Египетската конституция, приета на 11 септември 1971 г., ислямът е обявен за официална държавна религия. През 1980 г., по пътя на референдум, този член е допълнен, като той признава ислямската юриспруденция за основен източник на правото.
’60-те и ’70-те години са времена на бурни дебати около промяната на законодателството, касаещо персоналния граждански статус. В крайна сметка, след като не успява да постигне консенсус по този въпрос, през 1979 г. Ануар Садат едностранно налага новите предложения за поправки в законодателството посредством извънреден декрет, предизвикал множество противоречия. Така се внасят широки промени в материята на личния статут, уредена със законите от 1920 и 1929 г.
През май 1985 г. въпросният нормативен акт от 1979 г. е отменен от Египетския конституционен съд по формални основания и е обявен за противоречащ на конституцията. В приетия няколко месеца по-късно следващ закон са допълнени нови разпоредби и са препотвърдени някои от измененията от 1979 г. Едно от най-спорните нововъведения е премахването на автоматичното право на съпругата да се разведе със съпруга си, ако той практикува многоженство. Като отстъпка пред консервативните религиозни среди е премахната презумпцията за навреждане от полигамния брак, като от жената, желаеща да се разведе по подобни подбуди, се изисква да докаже, че е претърпяла вреди от повторния брак на мъжа си. Така основанията за развод вече не са автоматични, а са оставени на преценката на съда. Законодателството в тази материя търпи изменения и през 2000 г., като на жените се дават още опции за развод, на които ще бъде отделено специално внимание по-долу.
Ето накратко и някои конкретни разпоредби, даващи ни представа за съдържанието на разпоредбите на актуалното египетско законодателство върху най-важните институти на личния граждански статус.
Гражданският кодекс от 1946 г., по проект на изтъкнатия египетски юрист проф. Абд ар-Раззак ал-Санхури, изиграл голяма роля при изготвянето на много законодателни проекти в редица арабски държави през ’50-те и ’60-те години, не покрива семейното право и наследяването, обаче засяга въпросите на пълнолетието и гражданския статут. Чл. 280 от Гражданския кодекс препраща към най-подходящото становище на Ханафитския мазхаб при липса на каквато и да е разпоредба в законодателството за уреждане на даден въпрос.
Минималнта брачна възраст в Египет е 18 години за момчетата и 17 години за момичетата (отчитано по лунния календар). Регистрирането на брака е задължително, но не определя неговата валидност. Съдилищата може да не разглеждат случаи, при които страните нямат навършена изискуемата минимална възраст или при които твърдението за брак е спорно и няма официални документи.
Съгласно египетското законодателство, формалните изисквания за валидността на брака се уреждат от националното право на всеки от съпрузите. Последиците от брака, включително тези, засягащи собствеността на съпрузите, се уреждат съгласно националното право на държавата, чийто гражданин е съпругът към момента на сключване на брака; отричането от брака се урежда съгласно националното право на държавата, чийто гражданин е съпругът към момента на отричането, докато разводът и окончателната раздяла се уреждат според законодателството на страната, чийто гражданин е съпругът към момента на започване на съдебната процедура. В Египет, както и в почти всички арабски държави (с изключение на Кувейт), съгласно Шариата, годежът няма силата на обвързващ договор между двете страни, а представлява само обещание за брак.
Попечителството е уредено по Гражданския кодекс, но не простира силата си върху принудата за брак; попечителят не може да предотврати встъпването в брак на подопечния си по причини, свързани със социалния статут или размера на зестрата, като съдиите може да разрешат сключването на брак при отказ на попечителя. Издръжката е дължима от датата на валиден брачен договор или от валиден отказ от брака, освен в случай, че съпругата измени на съпруга си, не удовлетворява съпружеските му брачни права или напусне съпружеския дом без позволение (с изключение на обстоятелствата, разрешени по Шариата). Напускането на дома за извършване на законна работа не представлява неподчинение, стига съпругата да не злоупотребява с това право, то да не противостои на интересите на семейството й и съпругът й да не я е помолил изрично да се оттегли от работа. Изръжката се счита за дълг на съпруга от деня, в който той престане да я изплаща до нейното изплащане или опрощаване.
Многоженството е разрешено при задължително известяване на настоящите и бъдещите съпруги. Настоящата съпруга може да получи съдебно разтрогване на брака на основание нанесени й материални или морални щети в срок от една година от датата на известяването й за полигамията на мъжа, ако въпросните щети правят невъзможно съжителството на двамата съпрузи.
Т.нар. talaq бива невалиден, ако е изразен непряко, под влияние на упойващи вещества или под принуда, или с намерението за принудително заставяне към някакво действие. Развод, намерението за което е изказано, като броят на произнасянето на фразата е чрез устно произнасяне на цифрата или чрез жест, се счита за единичен и отменяем talaq. Писменото и нотариално заверено удостоверение за talaq трябва да бъде изготвено до 30 дни от датата на отричането от брака, като нотариусът трябва да препрати копие на съпругата.
Разпоредбите, с които на египетската жена се дават права за развод със законите от 1920 и 1929 г., се основават всъщност на тълкуванията на Маликитския мазхаб – Ханафитската школа признава само две основания за разтрогване на брака по инициатива на жената: ако съпругът е неспособен да консумира брака и ако стане вероотстъпник. Законите от ’20- те години предвиждат следните основания съпругата да получи развод: системно малтретиране, неосигуряване на издръжка, продължително отсъствие или пребиваване в затвор и неизлечимо заболяване.
С последвалите изменения съпругата може да получи необратим развод по съдебен път на следните основания: тежко и неизлечимо увреждане на съпруга (освен ако не е встъпила в брак с пълното знание за увреждането или ако то е настъпило след сключването на брака, а тя експлицитно или имплицитно го е приела); вреда, правеща невъзможно съжителството между двамата съпрузи (ако е доказана и опитите за помирение са се провалили); материални или морални щети при полигамен брак (при гореспоменатите условия); неизплащане на издръжка; лишаването от свобода на съпруга за три или повече години (след като една година от присъдата е изтекла). С последните промени жената може да поиска развод и на основание несъвместимест, но в този случай тя поема всички финансови задължения по обвиненията срещу съпруга си. Разведената майка получава настойничество над момчетата до 10-годишна възраст и над момичетата до 12- годишна възраст. Настойничеството може да бъде удължено до 15-годишна възраст, при момчетата, и до брачната възраст при момичетата, ако съдията прецени, че подобно удължаване би било в интерес на подопечния.
Интересни са изключенията, с които Египет подписва и ратифицира международни договори в посочената област. По-конкретно, към ратифицираната през 1981 г. от арабската държава международна Конвенция за премахване на всички форми на дискриминация срещаме няколко резерви. Едната касае чл.9 (2) от Конвенцията и равенството на половете в националните законодателства. Според направената резерва придобиването от страна на детето на гражданството на бащата е най-подходящата процедура за детето, като това, всъщност, не е в нарушение на принципа за равенство между мъжа и жената. Според египетските представители, причината се състои в това, че е обичайно за жена, сключила брак с чужденец, да приеме, че децата ще носят неговата националност. Следващата резерва е по чл. 16, касаещ равенството на половете в семейството. Египет обявява, че ще спазва тази разпоредба, стига последната да не нарушава нормите на Шариата, съгласно които на жените са дадени права, “равни” на тези на мъжете с цел да бъде осигурен справедлив баланс помежду им.
Интересно е да видим допирните точки между секуларните тенденции в Египет и отражението им върху промяната на съвременното законодателство на страната, в частност – на това, засягащо въпросите на личния граждански статус, и по-конкретно, еволюцията в схващанията за “закон” и “морал” и ролята им за реформирането на Шариатската система в Египет. Ще бъдат представени накратко някои от основните аспекти, които изследователят Талал Асад съзира в отношението “секуларизъм – законодателна реформа”. Основната теза на Асад се състои в това, че посредством своите обществени феномени, навлизайки по много различни начини в Египет, културата на западните общества е оказала влияние и върху промяната в египетското законодателство. Асад разглежда предимно предиода ХIX – първите десетилетия на XX в. и бегло засяга съвременните политичеки полемики, които се движат по острието на конфликта “за” или “против” секуларизма и относно институционализирането на Шариата като официално действащо законодателство в държавата.
Изследователят се спира на един основен аспект от реформирането на правото в Египет, а именно, влиянието на процесите на секулареизация върху отношенията между легалната власт, законовите институции, моралните норми и религиозния авторитет. Асад оспорва мнението на свои колеги, считащи ролята на религията и религиозния закон в миналото за ограничена, като същевременно подчертава, че все пак, когато говорим за Египет, не можем да маргинализираме съществуването на почва, която днес е благоприятна за секуларизма. Според него, последното се дължи на историческото развитие на контактите на страната със западните държави.
Изследователят твърди, че правната същност на семейството предоставя на концепцията за личния морал нейно собствено “частно” място. Законът за персоналния граждански статус, който ще бъде широко коментиран по-долу, по мнението на Асад е продукт на една секуларна формула и онова място, където религията публично се проявява чрез държавното законодателство.
Авторът разглежда идеите на някои от най-бележитите имена-реформатори в Египет. В случая няма да се спираме на по-популярните тези на Мухаммад Абдо, а ще засегнем възгледите на друг египетски общественик от миналото столетие - Ахмад Сафуат, останал в историята с опитите си да прокара отлика между закон и морал в началото на XX век в Египет. Британски възпитаник и апологет на реформирането на законодателството, основаващо се нa Шариата, Сафуат разглежда Корана като архаичен религиозен текст, който смесва моралните и правните норми. Според Сафуат там, където несъгласието с дадена норма или нарушението й води до наказание, наложено от държавата, откриваме мястото на секуларния закон, а там, където правонарушението се санкционира само с наказание в отвъдното, се явява поле на религиозния морал. Този извод помага на юриста да направи по-нататъшно разграничение между положителни и отрицателни норми, срещащи се в Корана: забранителни норми (напр. полигамията с повече от 4 жени ); норми, изискващи определено поведение (напр. разпределянето на наследството съгласно установените принципи). Сафуат предлага всички останали типове норми да бъдат третирани като факултативни права, тоест такива, които позволяват на индивида да постъпи в зависимост от желанието си, като само първите два вида разпоредби да имат задължителен характер. Всъщност факултативните права, споменати в Корана в контекста на една или друга позволителна или забранителна норма, сами по себе си не представляват норми, защото касаят действия, които могат да бъдат предприети, но могат и да не бъдат предприети.
Сафуат се стреми да въплъти гореизложеното разграничение в либерална реформа на шариатската система в страната. Основият му аргумент е, че позволените права не бива да се бъркат с нормите, предписващи определено поведение. Той смята за неправилно разбирането, че както онова, което е забранено, не може да бъде разрешено, така и онова, което е разрешено от Корана, не може да бъде забранено от законите на държавата.
Естествено, вижданията на този реформатор се различават от по-старите схващания на Шариата. Там понятието за морал не се разглежда единствено през призмата на вида наказание или управление. Моралът съгласно Шариата обхваща всички видове възможно поведение (в това число и подсъдните деяния), защото, докато всяко едно действие е на отговорност на свободния извършител, то е и обект на преценки, имащи практически последици за начина, по който един човек живее в земния и в отвъдния свят.
Според Талал Асад, в пред модерната ислямска държава (той привежда примери с Египет и Йемен) моралната субектност никога не е била конструирана единствено посредством правни текстове и инструменти, а е развивана и посредством схващанията на много други традиционни дисциплини, част от които нямат нищо общо с Шариата. Той стига до извода, че по този начин традиционните практики, релевантни на правото, се превръщат в негов авторитет и източник, и, респективно – нормативният дискурс започва да формира част от моралния порядък на ежедневното формиране на индивида. Ето защо, според него, историята на Шариата не е съизмерима с историята на пред модерната държава, което не означава обаче, че социалният живот на мюсюлманските общества може да бъде разглеждан като широко секуларизиран. Авторът отбелязва, че засилващото се ограничаване на юрисдикцията на Шариата в определени области на правото се възприема от националистите като благодатно средство за установяване на прогрес, а от ислямистите – като знак за временно поражение. Същевременно и двете групи схващат Шариата като строго дефинирано религиозно право. Това, по мнението на Асад, не бива да ни учудва, тъй като безпрецедентната мощ и амбиция на модерната държава заемат централно мято в трансформацията на нашето време. Нейното изучаване, според изследователя, ще ни помогне да разберем по-добре последиците, до които води секуларният ред в определени места и времеви периоди.
В следващите страници ще бъде направен опит да допълним казаното дотук с разсъждения през призмата на най-новите законодателни промени в сферата на персоналния граждански статус в Египет. Става въпрос за широко обсъжданите изменения на материята, даващи на жената безпрецедентни права за иницииране на бракоразводно дело и за получаване на развод по съдебен път.
Като предистория нека започнем от разясняването на едно интересно явление. В египетската история на семейните правоотношения съществува и правна ислямска структура, по силата на която съпругата може да получи развод, без да доказва вреди, нанесени й от съпруга. Тя се нарича khul (отказ, отхвърляне) и е позната в ранното мюсюлманско право, като изглежда е съхранила своите общи черти до пред модерния период. Това е установено на базата на протоколи на шариатски съдилища в Египет по време на подчинението му на Високата порта. Откриват се редица съдебни заповеди, по силата на които съдията дава развод на съпругата именно на основание на khul, като на жената се позволява да придобие окончателна раздяла посредством финансово споразумение, изплатено от нея на съпруга, без да има необходимост от доказване на щета или малтретиране. В болшинството от случаите кадията е вземал такова съдебно решение при несъгласие на съпруга да се разведе. Често от жената, искаща развод на подобно основание се изисквало също така изплащането на част от зестрата или на цялата зестра, дарена й от съпруга при сключването на брака.
На 29 януари 2000 г. президентът Хосни Мубарак обнародва Закон № 1 за 2000 г. Шокиралата широки обществени среди разпоредба в него гласи, че жената може да получи окончателен развод по съдебен път, ако желае това, като единственото условие е да изплати обратно зестрата от съпруга си и да се откаже от издръжката, полагаща й се след развода. Скандалният чл. 20 на въпросния закон гласи същевременно, че съдът може да разпореди подобно решение, едва след като се е опитал да помири двете страни и е прибегнал до посредничеството на двама души (т.нар hukkaam – арбитри), които да се опитат да постигнат помирение на страните в срок до 3 месеца. Необходимо е експлицитно решение на съпругата, че не желае да живее повече със съпруга, че няма обстоятелство, което да прави възможно по-нататъшното им брачно съжителство и че се страхува да не престъпи Божиите норми, ако продължи да бъде омъжена за него при това положение.
Разводът на основание khul не влече след себе си никакви правни последици, що се отнася до обхвата и съдържанието на правата на съпругата върху настойничеството/попечителството над децата й, нито на правата на децата като получаване на издръжка от бащата и пр. Ал. 3 на разглеждания член освен това предвижда, че разводът на основание khul е необратим и съдебното решение не подлежи на обжалване.
Анализаторите съзират основната важност на този закон в светлината на действалото преди това законодателство, уреждащо материята в Египет (става дума за гореспоменатите изменения в материята от 1985 г.) и създало значителни трудности пред египетската жена, за да получи развод. Излишно е дори да се спираме подробно на огромния медиен и обществен дебат, последвал в Египет след влизането в сила на този закон. Повдигнати са възражения от членове на Египетския парламент; мюсюлмански юристи дори искат обявяване на нормативния акт за противоконституционен.
Конституционната основа на новия закон обаче се крие в споменатия вече чл. 2 от Египетската конституция. Изследователят Осама Араби разглежда закона от 2000 г. като важен елемент на радикалната фаза на конституционната реформа в Египет, започнала през 1980 г. с приемането именно на тази конституционна разпоредба. Според автора, тази фаза материализира инициираните един век по-рано от Мухаммад Абдо мащабни реформени планове, целящи завръщането към източниците на Шариата да послужи за вдъхновяване на съвременното законодателство, като се изоставят както разбиранията на исторически по-късно възникналите мазхаби, така и традиционно наложилите се правила на местното обичайно право (‘urf). Според Осама Араби, това ясно проличава във вижданията на специалната комисия, натоварена с изработването на конституционната реформа още през 1980 г. В своя доклад от май 1985 г. тя излага пред Египетския парламент целта на новата формулировка на споменатия чл. 2 от конституцията - законодателят да бъде накаран да прибегне до разпоредбите на Шариата, като изключи всякакви други правни източници. В доклада е подчертано, че ако не съществува изрична норма за уреждане на дадено правоотношение по Шариата, трябва да бъде използвано интерпретативно усилие (al-ijtihaadiyya), което не нарушава основните принципи на Шариата и същевременно се съобразява с конкретните условия, за да достигне до частна норма, която да бъде следвана.
Годината 1993 е следващата, която трябва да споменем, за да доизясним картината на пътя на това преобръщане по пътя на тълкуването на Шариата в Египет. През тази година Върховният конституционен съд на страната постановява, че изразът “изрична норма на Шариата” трябва да бъде основно разбиран в рамките на класическата ислямска правна методология. Това становище препраща съответно към оригиналните формулировки на Шафиитската доктрина, която дава категоричен приоритет на текстовете на Корана и Сунната. Макар привидно неоконсервативно по характер, според оценката на Араби, това конституционно становище всъщност стартира исторически процес на реконструиране и на реинтерпретация на мюсюлманското право в Египет.
Благодарение на този текст, законът от 2000 г. не попада под основанията за противоконституционност – египетският законодател има възможността да представи доктрината за същността на khul като напълно отговаряща на предписанията на Корана и хадисите. Политиката на Конституционния съд на практика обезсилва исторически признатите доктрини на юридическо-богословските школи като правен източник, от който се черпят тълкувания върху Шариата. Всяка норма на мазхабите автоматично се анулира, ако не представя изрична разпоредба, откривана в Корана или Сунната. Именно оттук произтича и огромната важност на тази законодателна реформа – тя премахва влиянията на Маликитския и Ханафитския мазхаб върху дотогавашното законодателство в Египет. Този факт има най-осезаем отзвук именно в полето на уреждане на семейните правоотношения и на тези, свърани с личния граждански статус.
Използването на тази архаична ислямска структура за материализиране на някакви секуларни тенденции в областта на законодателството на пръв поглед изглежда абсурдно. Гореизложеното обаче ни кара да се съгласим с мнението на Талал Асад, че последните промени в египетското законодателство въплъщават начина, по който религията публично се проявява чрез държавното законодателство. Доколко тези изменения отговарят на идеите на реформатори, като Абдо или Сафуат, е трудно да се твърди. От изложените факти не можем да направим и заключението, че законодателната реформа в Египет представлява въплъщение на секуларизма, най-малкото защото тя препраща към източниците на ислямското право в най-чистия им вид. Можем да говорим за допирни точки, разбира се, като интересното в случая е, че в Египет съществува истински феномен – модернизирането на законодателството чрез завръщане към корените на ислямската юриспруденция. Може да обозначим това явление като своебразна проява на секуларизма на ислямска почва и в този случай трябва да се присъединим към схващанията на Талал Асад по този въпрос. Реконструирането на възприемането на шариатската система представлява уникална парадигма на обръщане към неоспоримите източници на ислямското право за уреждане на част от отношенията, заради които ислямът е получавал вероятно най-острите обвинения в неравноправие и дискриминация. Доколко те са плод на целенасочена съзнателна политика на една или друга египетска институция, можем все още само да предполагаме, макар разсъжденията на Осама Араби по въпроса да звучат доста убедително. Но със сигурност можем обаче да наречем това реконструиране “революция”, защото то може да постави интересно и важно преразглеждане на разбиранията за ислямско право сред самите мюсюлмани.
Използвана литература:
1. Arabi, Oussama, Studies in Modern Islamic Law and Jurisprudence, Brill: 2001;
2. Asad, Talal, Thinking about Secularism and Law in Egypt, ISIM, Leiden : 2001;
3. Nasir, Jamal J., The Islamic Law of Personal Status, Brill: 1990;
4. www.law.emory.edu/ifl/legal/egypt.htm
Al-аhwaal аsh-shakhsiyya – персонален граждански статус, е правен термин, появил се сравнително наскоро в арабския език, непознат на мюсюлманските юристи-класици и несъществуващ в текстовете на класическата ислямска юриспруденция. От 1880 г. египетското законодателство използва термина “шариатска материя” (al-mawaad-dush-shar‘iyya) за обозначаване на въпросите на личния граждански статус. Самата концепция изглежда е била непозната за ранните мюсюлмански юристи, за които Шариатът се дели на две основни направления: теологични вярвания и човешки актове. Последните се поделят на ритуали и действия, регулиращи актовете между лицата като договори, брак, институти на кръвно родство, както и актове, касаещи собствеността – напр. продажба, наемане, пр.
Терминът е използван за първи път именно в Египет в книгата на Мухаммад Кадри Паша, “Разпоредбите на Шариата за личния граждански статус” (1890) , който по това време е министър на правосъдието в Египет. Пашата компилира по-стари съчинения по въпросите на гражданските правоотношения спрямо ислямското право, базиращи се на принципите на ханафитската богословско-юридическа школа. Дълго време тази книга служи като основно четиво за подготовка на студентите по право и като правен източник за шариатските съдилища, макар и да не получава официално признание от държавата. Първата дефиниция на термина “персонален граждански статус” е дадена на 21 юни 1934 г. от Египетския касационен съд. Според това определение персоналният граждански статус е сбор от всички физически или семейни характеристики на едно лице, различаващи го от останалите и пораждащи правни последици съгласно правото в обществения му живот, например, дали лицето е от мъжки или женски пол, дали е женено/омъжено, вдовец или разведен, родител на законно дете, дали притежава пълна дееспособност или ограничена такава и пр. Египетският законодател, считайки [институтите на] вакъфа, дарението и завещанието за основани на религиозното схващане за милосърдие, ги приобщава към въпросите на персоналния граждански статус. Според критиците, обсегът на това понятие очевидно не успява да отграничи статуса от правоспособността, която всъщност е последица от персоналния граждански статус.
Съвременната правна система на Египет е основана на ислямското право и на гражданското право. Реформисткото движение, ратуващо за преразглеждане на схващанията за Шариата, се води от края на XIX в. от големи имена като Мухаммад Абдо, Рашид Рида, и Касим Амин, за които промените в тълкуването и прилагането на ислямското семейно право са важна част от дневния ред на замислените реформи. Съдебната реформа в Египет започва през 1875 г. – година след като Египет получава права да урежда правните и съдебните въпроси, независимо от Османската империя. Създават се смесени (mukhtalataat) и национални (ahli) съдилища, като с попадането на страната под европейско влияние, нейната правна система започва все повече да попива от европейските национални правни системи.
След продължителното практическо използване на сборника, изготвен от Мухаммад Кадри Паша, идва ред на редица промени. През 1916-17 г. комисия от специалисти по ислямско право изработва проект за кодекс, обхващащ въпросите на брака и развода, който среща силна съпротива и е изоставен. Законите, приети през 1920 и 1929 г., уреждат материята на издръжката, развода и раздялата на основание несъстоятелност, отсъствие на съпруга и нанасяне на вреда на съпругата.
През периода 1920 – 1950 г. биват приети редица закони, променили значително семейното право. Сред тях са Законът за издръжката и персоналния граждански статус, закон, предвиждащ минимална възраст за сключване на брак, Законът за персоналния граждански статус от 1929 г., уреждащ разтрогването на брака и семейните спорове, Гражданският кодекс от 1931 г., Законът за наследството от 1943 г. и др. През 1976 г. е приет закон, установяващ принудата по силата на съдебни заповеди за изплащане на издръжки на съпруги, бивши съпруги, деца или родители.
През 1956 г. шариатските съдилища са интегрирани в националната съдебна система, като семейните дела се гледат в националните съдилища от съдии, изучавали Шариата. За християнското коптско малцинство са предвидени отделни камари към съдилищата. Редът на апелацията е през Въззивния съд до Касационния.
Важно е да отбележим, че в чл.2 на Египетската конституция, приета на 11 септември 1971 г., ислямът е обявен за официална държавна религия. През 1980 г., по пътя на референдум, този член е допълнен, като той признава ислямската юриспруденция за основен източник на правото.
’60-те и ’70-те години са времена на бурни дебати около промяната на законодателството, касаещо персоналния граждански статус. В крайна сметка, след като не успява да постигне консенсус по този въпрос, през 1979 г. Ануар Садат едностранно налага новите предложения за поправки в законодателството посредством извънреден декрет, предизвикал множество противоречия. Така се внасят широки промени в материята на личния статут, уредена със законите от 1920 и 1929 г.
През май 1985 г. въпросният нормативен акт от 1979 г. е отменен от Египетския конституционен съд по формални основания и е обявен за противоречащ на конституцията. В приетия няколко месеца по-късно следващ закон са допълнени нови разпоредби и са препотвърдени някои от измененията от 1979 г. Едно от най-спорните нововъведения е премахването на автоматичното право на съпругата да се разведе със съпруга си, ако той практикува многоженство. Като отстъпка пред консервативните религиозни среди е премахната презумпцията за навреждане от полигамния брак, като от жената, желаеща да се разведе по подобни подбуди, се изисква да докаже, че е претърпяла вреди от повторния брак на мъжа си. Така основанията за развод вече не са автоматични, а са оставени на преценката на съда. Законодателството в тази материя търпи изменения и през 2000 г., като на жените се дават още опции за развод, на които ще бъде отделено специално внимание по-долу.
Ето накратко и някои конкретни разпоредби, даващи ни представа за съдържанието на разпоредбите на актуалното египетско законодателство върху най-важните институти на личния граждански статус.
Гражданският кодекс от 1946 г., по проект на изтъкнатия египетски юрист проф. Абд ар-Раззак ал-Санхури, изиграл голяма роля при изготвянето на много законодателни проекти в редица арабски държави през ’50-те и ’60-те години, не покрива семейното право и наследяването, обаче засяга въпросите на пълнолетието и гражданския статут. Чл. 280 от Гражданския кодекс препраща към най-подходящото становище на Ханафитския мазхаб при липса на каквато и да е разпоредба в законодателството за уреждане на даден въпрос.
Минималнта брачна възраст в Египет е 18 години за момчетата и 17 години за момичетата (отчитано по лунния календар). Регистрирането на брака е задължително, но не определя неговата валидност. Съдилищата може да не разглеждат случаи, при които страните нямат навършена изискуемата минимална възраст или при които твърдението за брак е спорно и няма официални документи.
Съгласно египетското законодателство, формалните изисквания за валидността на брака се уреждат от националното право на всеки от съпрузите. Последиците от брака, включително тези, засягащи собствеността на съпрузите, се уреждат съгласно националното право на държавата, чийто гражданин е съпругът към момента на сключване на брака; отричането от брака се урежда съгласно националното право на държавата, чийто гражданин е съпругът към момента на отричането, докато разводът и окончателната раздяла се уреждат според законодателството на страната, чийто гражданин е съпругът към момента на започване на съдебната процедура. В Египет, както и в почти всички арабски държави (с изключение на Кувейт), съгласно Шариата, годежът няма силата на обвързващ договор между двете страни, а представлява само обещание за брак.
Попечителството е уредено по Гражданския кодекс, но не простира силата си върху принудата за брак; попечителят не може да предотврати встъпването в брак на подопечния си по причини, свързани със социалния статут или размера на зестрата, като съдиите може да разрешат сключването на брак при отказ на попечителя. Издръжката е дължима от датата на валиден брачен договор или от валиден отказ от брака, освен в случай, че съпругата измени на съпруга си, не удовлетворява съпружеските му брачни права или напусне съпружеския дом без позволение (с изключение на обстоятелствата, разрешени по Шариата). Напускането на дома за извършване на законна работа не представлява неподчинение, стига съпругата да не злоупотребява с това право, то да не противостои на интересите на семейството й и съпругът й да не я е помолил изрично да се оттегли от работа. Изръжката се счита за дълг на съпруга от деня, в който той престане да я изплаща до нейното изплащане или опрощаване.
Многоженството е разрешено при задължително известяване на настоящите и бъдещите съпруги. Настоящата съпруга може да получи съдебно разтрогване на брака на основание нанесени й материални или морални щети в срок от една година от датата на известяването й за полигамията на мъжа, ако въпросните щети правят невъзможно съжителството на двамата съпрузи.
Т.нар. talaq бива невалиден, ако е изразен непряко, под влияние на упойващи вещества или под принуда, или с намерението за принудително заставяне към някакво действие. Развод, намерението за което е изказано, като броят на произнасянето на фразата е чрез устно произнасяне на цифрата или чрез жест, се счита за единичен и отменяем talaq. Писменото и нотариално заверено удостоверение за talaq трябва да бъде изготвено до 30 дни от датата на отричането от брака, като нотариусът трябва да препрати копие на съпругата.
Разпоредбите, с които на египетската жена се дават права за развод със законите от 1920 и 1929 г., се основават всъщност на тълкуванията на Маликитския мазхаб – Ханафитската школа признава само две основания за разтрогване на брака по инициатива на жената: ако съпругът е неспособен да консумира брака и ако стане вероотстъпник. Законите от ’20- те години предвиждат следните основания съпругата да получи развод: системно малтретиране, неосигуряване на издръжка, продължително отсъствие или пребиваване в затвор и неизлечимо заболяване.
С последвалите изменения съпругата може да получи необратим развод по съдебен път на следните основания: тежко и неизлечимо увреждане на съпруга (освен ако не е встъпила в брак с пълното знание за увреждането или ако то е настъпило след сключването на брака, а тя експлицитно или имплицитно го е приела); вреда, правеща невъзможно съжителството между двамата съпрузи (ако е доказана и опитите за помирение са се провалили); материални или морални щети при полигамен брак (при гореспоменатите условия); неизплащане на издръжка; лишаването от свобода на съпруга за три или повече години (след като една година от присъдата е изтекла). С последните промени жената може да поиска развод и на основание несъвместимест, но в този случай тя поема всички финансови задължения по обвиненията срещу съпруга си. Разведената майка получава настойничество над момчетата до 10-годишна възраст и над момичетата до 12- годишна възраст. Настойничеството може да бъде удължено до 15-годишна възраст, при момчетата, и до брачната възраст при момичетата, ако съдията прецени, че подобно удължаване би било в интерес на подопечния.
Интересни са изключенията, с които Египет подписва и ратифицира международни договори в посочената област. По-конкретно, към ратифицираната през 1981 г. от арабската държава международна Конвенция за премахване на всички форми на дискриминация срещаме няколко резерви. Едната касае чл.9 (2) от Конвенцията и равенството на половете в националните законодателства. Според направената резерва придобиването от страна на детето на гражданството на бащата е най-подходящата процедура за детето, като това, всъщност, не е в нарушение на принципа за равенство между мъжа и жената. Според египетските представители, причината се състои в това, че е обичайно за жена, сключила брак с чужденец, да приеме, че децата ще носят неговата националност. Следващата резерва е по чл. 16, касаещ равенството на половете в семейството. Египет обявява, че ще спазва тази разпоредба, стига последната да не нарушава нормите на Шариата, съгласно които на жените са дадени права, “равни” на тези на мъжете с цел да бъде осигурен справедлив баланс помежду им.
Интересно е да видим допирните точки между секуларните тенденции в Египет и отражението им върху промяната на съвременното законодателство на страната, в частност – на това, засягащо въпросите на личния граждански статус, и по-конкретно, еволюцията в схващанията за “закон” и “морал” и ролята им за реформирането на Шариатската система в Египет. Ще бъдат представени накратко някои от основните аспекти, които изследователят Талал Асад съзира в отношението “секуларизъм – законодателна реформа”. Основната теза на Асад се състои в това, че посредством своите обществени феномени, навлизайки по много различни начини в Египет, културата на западните общества е оказала влияние и върху промяната в египетското законодателство. Асад разглежда предимно предиода ХIX – първите десетилетия на XX в. и бегло засяга съвременните политичеки полемики, които се движат по острието на конфликта “за” или “против” секуларизма и относно институционализирането на Шариата като официално действащо законодателство в държавата.
Изследователят се спира на един основен аспект от реформирането на правото в Египет, а именно, влиянието на процесите на секулареизация върху отношенията между легалната власт, законовите институции, моралните норми и религиозния авторитет. Асад оспорва мнението на свои колеги, считащи ролята на религията и религиозния закон в миналото за ограничена, като същевременно подчертава, че все пак, когато говорим за Египет, не можем да маргинализираме съществуването на почва, която днес е благоприятна за секуларизма. Според него, последното се дължи на историческото развитие на контактите на страната със западните държави.
Изследователят твърди, че правната същност на семейството предоставя на концепцията за личния морал нейно собствено “частно” място. Законът за персоналния граждански статус, който ще бъде широко коментиран по-долу, по мнението на Асад е продукт на една секуларна формула и онова място, където религията публично се проявява чрез държавното законодателство.
Авторът разглежда идеите на някои от най-бележитите имена-реформатори в Египет. В случая няма да се спираме на по-популярните тези на Мухаммад Абдо, а ще засегнем възгледите на друг египетски общественик от миналото столетие - Ахмад Сафуат, останал в историята с опитите си да прокара отлика между закон и морал в началото на XX век в Египет. Британски възпитаник и апологет на реформирането на законодателството, основаващо се нa Шариата, Сафуат разглежда Корана като архаичен религиозен текст, който смесва моралните и правните норми. Според Сафуат там, където несъгласието с дадена норма или нарушението й води до наказание, наложено от държавата, откриваме мястото на секуларния закон, а там, където правонарушението се санкционира само с наказание в отвъдното, се явява поле на религиозния морал. Този извод помага на юриста да направи по-нататъшно разграничение между положителни и отрицателни норми, срещащи се в Корана: забранителни норми (напр. полигамията с повече от 4 жени ); норми, изискващи определено поведение (напр. разпределянето на наследството съгласно установените принципи). Сафуат предлага всички останали типове норми да бъдат третирани като факултативни права, тоест такива, които позволяват на индивида да постъпи в зависимост от желанието си, като само първите два вида разпоредби да имат задължителен характер. Всъщност факултативните права, споменати в Корана в контекста на една или друга позволителна или забранителна норма, сами по себе си не представляват норми, защото касаят действия, които могат да бъдат предприети, но могат и да не бъдат предприети.
Сафуат се стреми да въплъти гореизложеното разграничение в либерална реформа на шариатската система в страната. Основият му аргумент е, че позволените права не бива да се бъркат с нормите, предписващи определено поведение. Той смята за неправилно разбирането, че както онова, което е забранено, не може да бъде разрешено, така и онова, което е разрешено от Корана, не може да бъде забранено от законите на държавата.
Естествено, вижданията на този реформатор се различават от по-старите схващания на Шариата. Там понятието за морал не се разглежда единствено през призмата на вида наказание или управление. Моралът съгласно Шариата обхваща всички видове възможно поведение (в това число и подсъдните деяния), защото, докато всяко едно действие е на отговорност на свободния извършител, то е и обект на преценки, имащи практически последици за начина, по който един човек живее в земния и в отвъдния свят.
Според Талал Асад, в пред модерната ислямска държава (той привежда примери с Египет и Йемен) моралната субектност никога не е била конструирана единствено посредством правни текстове и инструменти, а е развивана и посредством схващанията на много други традиционни дисциплини, част от които нямат нищо общо с Шариата. Той стига до извода, че по този начин традиционните практики, релевантни на правото, се превръщат в негов авторитет и източник, и, респективно – нормативният дискурс започва да формира част от моралния порядък на ежедневното формиране на индивида. Ето защо, според него, историята на Шариата не е съизмерима с историята на пред модерната държава, което не означава обаче, че социалният живот на мюсюлманските общества може да бъде разглеждан като широко секуларизиран. Авторът отбелязва, че засилващото се ограничаване на юрисдикцията на Шариата в определени области на правото се възприема от националистите като благодатно средство за установяване на прогрес, а от ислямистите – като знак за временно поражение. Същевременно и двете групи схващат Шариата като строго дефинирано религиозно право. Това, по мнението на Асад, не бива да ни учудва, тъй като безпрецедентната мощ и амбиция на модерната държава заемат централно мято в трансформацията на нашето време. Нейното изучаване, според изследователя, ще ни помогне да разберем по-добре последиците, до които води секуларният ред в определени места и времеви периоди.
В следващите страници ще бъде направен опит да допълним казаното дотук с разсъждения през призмата на най-новите законодателни промени в сферата на персоналния граждански статус в Египет. Става въпрос за широко обсъжданите изменения на материята, даващи на жената безпрецедентни права за иницииране на бракоразводно дело и за получаване на развод по съдебен път.
Като предистория нека започнем от разясняването на едно интересно явление. В египетската история на семейните правоотношения съществува и правна ислямска структура, по силата на която съпругата може да получи развод, без да доказва вреди, нанесени й от съпруга. Тя се нарича khul (отказ, отхвърляне) и е позната в ранното мюсюлманско право, като изглежда е съхранила своите общи черти до пред модерния период. Това е установено на базата на протоколи на шариатски съдилища в Египет по време на подчинението му на Високата порта. Откриват се редица съдебни заповеди, по силата на които съдията дава развод на съпругата именно на основание на khul, като на жената се позволява да придобие окончателна раздяла посредством финансово споразумение, изплатено от нея на съпруга, без да има необходимост от доказване на щета или малтретиране. В болшинството от случаите кадията е вземал такова съдебно решение при несъгласие на съпруга да се разведе. Често от жената, искаща развод на подобно основание се изисквало също така изплащането на част от зестрата или на цялата зестра, дарена й от съпруга при сключването на брака.
На 29 януари 2000 г. президентът Хосни Мубарак обнародва Закон № 1 за 2000 г. Шокиралата широки обществени среди разпоредба в него гласи, че жената може да получи окончателен развод по съдебен път, ако желае това, като единственото условие е да изплати обратно зестрата от съпруга си и да се откаже от издръжката, полагаща й се след развода. Скандалният чл. 20 на въпросния закон гласи същевременно, че съдът може да разпореди подобно решение, едва след като се е опитал да помири двете страни и е прибегнал до посредничеството на двама души (т.нар hukkaam – арбитри), които да се опитат да постигнат помирение на страните в срок до 3 месеца. Необходимо е експлицитно решение на съпругата, че не желае да живее повече със съпруга, че няма обстоятелство, което да прави възможно по-нататъшното им брачно съжителство и че се страхува да не престъпи Божиите норми, ако продължи да бъде омъжена за него при това положение.
Разводът на основание khul не влече след себе си никакви правни последици, що се отнася до обхвата и съдържанието на правата на съпругата върху настойничеството/попечителството над децата й, нито на правата на децата като получаване на издръжка от бащата и пр. Ал. 3 на разглеждания член освен това предвижда, че разводът на основание khul е необратим и съдебното решение не подлежи на обжалване.
Анализаторите съзират основната важност на този закон в светлината на действалото преди това законодателство, уреждащо материята в Египет (става дума за гореспоменатите изменения в материята от 1985 г.) и създало значителни трудности пред египетската жена, за да получи развод. Излишно е дори да се спираме подробно на огромния медиен и обществен дебат, последвал в Египет след влизането в сила на този закон. Повдигнати са възражения от членове на Египетския парламент; мюсюлмански юристи дори искат обявяване на нормативния акт за противоконституционен.
Конституционната основа на новия закон обаче се крие в споменатия вече чл. 2 от Египетската конституция. Изследователят Осама Араби разглежда закона от 2000 г. като важен елемент на радикалната фаза на конституционната реформа в Египет, започнала през 1980 г. с приемането именно на тази конституционна разпоредба. Според автора, тази фаза материализира инициираните един век по-рано от Мухаммад Абдо мащабни реформени планове, целящи завръщането към източниците на Шариата да послужи за вдъхновяване на съвременното законодателство, като се изоставят както разбиранията на исторически по-късно възникналите мазхаби, така и традиционно наложилите се правила на местното обичайно право (‘urf). Според Осама Араби, това ясно проличава във вижданията на специалната комисия, натоварена с изработването на конституционната реформа още през 1980 г. В своя доклад от май 1985 г. тя излага пред Египетския парламент целта на новата формулировка на споменатия чл. 2 от конституцията - законодателят да бъде накаран да прибегне до разпоредбите на Шариата, като изключи всякакви други правни източници. В доклада е подчертано, че ако не съществува изрична норма за уреждане на дадено правоотношение по Шариата, трябва да бъде използвано интерпретативно усилие (al-ijtihaadiyya), което не нарушава основните принципи на Шариата и същевременно се съобразява с конкретните условия, за да достигне до частна норма, която да бъде следвана.
Годината 1993 е следващата, която трябва да споменем, за да доизясним картината на пътя на това преобръщане по пътя на тълкуването на Шариата в Египет. През тази година Върховният конституционен съд на страната постановява, че изразът “изрична норма на Шариата” трябва да бъде основно разбиран в рамките на класическата ислямска правна методология. Това становище препраща съответно към оригиналните формулировки на Шафиитската доктрина, която дава категоричен приоритет на текстовете на Корана и Сунната. Макар привидно неоконсервативно по характер, според оценката на Араби, това конституционно становище всъщност стартира исторически процес на реконструиране и на реинтерпретация на мюсюлманското право в Египет.
Благодарение на този текст, законът от 2000 г. не попада под основанията за противоконституционност – египетският законодател има възможността да представи доктрината за същността на khul като напълно отговаряща на предписанията на Корана и хадисите. Политиката на Конституционния съд на практика обезсилва исторически признатите доктрини на юридическо-богословските школи като правен източник, от който се черпят тълкувания върху Шариата. Всяка норма на мазхабите автоматично се анулира, ако не представя изрична разпоредба, откривана в Корана или Сунната. Именно оттук произтича и огромната важност на тази законодателна реформа – тя премахва влиянията на Маликитския и Ханафитския мазхаб върху дотогавашното законодателство в Египет. Този факт има най-осезаем отзвук именно в полето на уреждане на семейните правоотношения и на тези, свърани с личния граждански статус.
Използването на тази архаична ислямска структура за материализиране на някакви секуларни тенденции в областта на законодателството на пръв поглед изглежда абсурдно. Гореизложеното обаче ни кара да се съгласим с мнението на Талал Асад, че последните промени в египетското законодателство въплъщават начина, по който религията публично се проявява чрез държавното законодателство. Доколко тези изменения отговарят на идеите на реформатори, като Абдо или Сафуат, е трудно да се твърди. От изложените факти не можем да направим и заключението, че законодателната реформа в Египет представлява въплъщение на секуларизма, най-малкото защото тя препраща към източниците на ислямското право в най-чистия им вид. Можем да говорим за допирни точки, разбира се, като интересното в случая е, че в Египет съществува истински феномен – модернизирането на законодателството чрез завръщане към корените на ислямската юриспруденция. Може да обозначим това явление като своебразна проява на секуларизма на ислямска почва и в този случай трябва да се присъединим към схващанията на Талал Асад по този въпрос. Реконструирането на възприемането на шариатската система представлява уникална парадигма на обръщане към неоспоримите източници на ислямското право за уреждане на част от отношенията, заради които ислямът е получавал вероятно най-острите обвинения в неравноправие и дискриминация. Доколко те са плод на целенасочена съзнателна политика на една или друга египетска институция, можем все още само да предполагаме, макар разсъжденията на Осама Араби по въпроса да звучат доста убедително. Но със сигурност можем обаче да наречем това реконструиране “революция”, защото то може да постави интересно и важно преразглеждане на разбиранията за ислямско право сред самите мюсюлмани.
Използвана литература:
1. Arabi, Oussama, Studies in Modern Islamic Law and Jurisprudence, Brill: 2001;
2. Asad, Talal, Thinking about Secularism and Law in Egypt, ISIM, Leiden : 2001;
3. Nasir, Jamal J., The Islamic Law of Personal Status, Brill: 1990;
4. www.law.emory.edu/ifl/legal/egypt.htm
RSS Feed
